Решение по адм. дело №799/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 118, ал. 3 във връзка с чл. 117, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ във връзка с чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Г. Х. А. срещу Решение № 1012-26-66-1/20.03.2025 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ - [област].

В жалбата се твърди, че оспореното решение било незаконосъобразно. Сочи се, че задължителните предписания също били незаконосъобразни, издадени при липса на обективност, в производството изводите били необосновани, не било установено извършвана ли е дейност като земеделски производител или не, което било същественото за преценката, а не регистрацията и не бил направен извод дали реално били реализирани доходи. Моли за отмяна на решението.

В съдебно заседание жалбоподателят Г. Х. А., редовно уведомена, не се явява. Чрез процесуалния си представител поддържа изложеното в жалбата, като допълва, че безспорно се доказало извършването на дейност и реализиране на доходи. Б. внасяни осигурителни вноски и реализирани доходи, които не били правилно отчитани. Моли за отмяна на оспореното решение.

Ответникът Директор на ТП на НОИ - [област], редовно уведомен, не се явява. Чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна, посочва, че извършваното от жалбоподателката не е трудова дейност по чл. 10 от КСО. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд - [област], като обсъди твърденията на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 144 АПК във връзка с чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно то писмо с изх.№ 1029-26-3879/23.08.2025 г. (л. 7) във връзка с последващ контрол на изплатени парични обезщетения на фондовете на държавното обществено осигуряване е изискана информация от Осигурителна каса – „Стопанин“ за членовете на касата в периода 01.01.2019 г. до 31.07.2024 г.

От писмо на ОД Земеделие -[област] (л. 9-14) се установява че Г. Х. А. била регистрирана като земеделски стопанин със заявления от:

- 31.07.2012 г. с валидна регистрация до 28.02.2013 г., като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 16 бр.

- 12.11.2012 г. с валидна регистрация до 28.02.2014 г., като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 16 бр.

- 06.11.2013 г. с валидна регистрация до 15.05.2015 г., като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 16 бр.

- 21.10.2014 г. с валидна регистрация до 29.02.2016 г. като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 16 бр.

- 01.10.2015 г. с валидна регистрация до 23.06.2017 г., като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 16 бр.

- 07.11.2016 г. с валидна регистрация до 10.06.2018 г. като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 20 бр.

- 23.10.2017 г. с валидна регистрация до 17.06.2019 г., като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 14 бр.

- 11.10.2018 г. с валидна регистрация до 2019 г. (погрешно посочена като02.06.2020 г., но видно от контекста, касае 2019 г.), като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 10 бр.

- 27.01.2020 г. с валидна регистрация до 02.06.2020 г. като декларирала че отглежда домашни птици – кокошки носачки и други общо 17 бр.

От писмо на ОДБХ- [област] (л. 14) е видно, че към 04.11.2024 г. Г. Х. А. не е имала вписан/регистриран животновъден обект в ОДБХ [област].

След анализ на получените данни от И. П. – инспектор по осигуряването, обективиран в Доклад с № 1006-26-26-10/31.01.2025 г. ( л. 14гръб- 17), била инициирана проверка на Г. Х. А., възложена със Заповед № ЗР-5-26-01843944/10.02.2025 г. (л. 18), връчена на жалбоподателката на 12.02.2025 г.

Във връзка с това били изискани обяснения и документи от последната с писмо с изх. № 1029-26-739/11.02.2025 г., (получено на 12.02.2025 г., видно от пощенското клеймо на обратната разписка, въпреки допуснатата техническа грешка при отбелязване на месеца) (л. 18гръб-19), в отговор на което тя депозирала писмени обяснения (л. 20), където посочила, че се регистрирала като земеделски стопанин с цел да се осигурява и е получавала обезщетения за майчинство. Посочва още, че отглеждала на кокошки за лична консумация.

Представила и Удостоверение за регистрация на животновъден обект № ЗЖ-11/06.01.2020 г., от което се установява, че в Областна дирекция по безопасност на храните [област] Г. А. регистрирала животновъден обект тип „лично стопанство“ с капацитет отглеждане на птици до 50 бр.

Резултатите от проверката били обективирани в Констативен протокол № КП-5-26-01858910/19.02.2025 г. (л. 21), с който се констатира, че Г. Х. А. декларирала, че като земеделски стопанин упражнява дейност от 31.07.2012 г. и заявява вид на осигуряване фонд „Общо заболяване и майчинство“ и фонд „Пенсии“ и прекъсва дейност от 01.06.2020 г. Установило се, че има данни за внесени приходи в бюджета на държавното обществено осигуряване от осигурителни вноски за периодите от м. август 2012 - до м. 03.2013 г.; от м. октомври 2013 г.- до м. март 2014 г., от м. май 2016 г.; до м. ноември 2017, и м. 05.2020 г.

Според контролните органи Г. Х. А. нямала качеството на регистриран земеделски стопанин, тъй като не е отговаря на понятието регистриран земеделски стопанин, който произвежда растителна и животинска продукция, предназначена за продажба. Направен е извод, че А. е отглеждала кокошки в лично стопанство, като продукцията е била предназначена за лично ползване, тъй като по Наредба № 44/20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти в личните стопанства, където се отглеждат птици под 50 броя, продукцията не се предлага на пазара. Поради което не било възникнало правно основание за подаване на декларация за регистриране на самоосигуряващо се лице за внасяне на осигурителни вноски и започване на трудова дейност и данните следвало да се заличат за периода 08.2012 г. до 05.2020 г., като за това били издадени и връчени на същата дата, задължителни предписания № ЗД-1-26-0185945/19.02.2025 г. (л. 22), с които е дадено предписание данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода 08.2012 г. до 05.2020 г., да се заличат.

Задължителните предписания са оспорени по административен ред пред Директора на ТП на НОИ – [област], с жалба вх. № 1012-26-66/27.02.2025 г. по описа на ТП на НОИ – [област] /л. 24/.

С Решение № 1012-26-66-1/20.03.2025 г. Директорът на ТП на НОИ – [област] е отхвърлил жалбата на Г. Х. А. срещу № ЗД-1-26-0185945/19.02.2025 г. на контролен орган при ТП на НОИ – [област], като е възприел изцяло установената в последните фактическа обстановка и правни изводи. За да се считала за осигурено лице за риска „общо заболяване и майчинство“, освен регистрацията като земеделски стопанин било необходимо А. да е изпълнила кумулативно и следните условия: да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и да е регистрирана по установения ред; да е подала декларация по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ; да е започнала упражняване на трудова дейност по чл. 4 КСО от датата, от която декларирала, че ще се осигурява за риска „общо заболяване и майчинство“; да е внесла дължимите осигурителни вноски. В случая се установило, че Г. Х. А. нямала вписан животновъден обект в регистъра на земеделските стопани на територията на [област], а такъв има на територията на [област] от 06.01.2020 г. и той е от типа „лично стопанство“. Посочва се още, че Г. Х. А. реално не осъществявала дейност като земеделски стопанин, тъй като нямала вписан животновъден обект и не произвеждала животинска и/или растителна продукция, предназначена за продажба, поради което не попадала в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО и не подлежала на осигуряване, поради което издадените предписания били правилни и законосъобразни и следвало жалбата срещу тях да бъде отхвърлена.

По делото са изслушани свидетелските показания на свид. С. Г. А. – съпруг на жалбоподателката, който заявява, че от 2012 г. съпругата му отглеждала 15-20 до 30 кокошки, но не били регистрирали обекта като животновъден до 2020 г. Съпругата му продавала яйца на познати и приятели. Кокошките давали по 10-15 яйца на ден. Когато през 2020 г. разбрали, че следва да се декларират кокошките се отказали. Имали две деца, като съпругата му била в майчинство 2014 и 2018 г. Направили регистрация на обекта през 2020 г. защото имало нов закон и започнало да се изисква. Посочва, че причината да регистрират обекта като „лично стопанство“, а не като „Ферма“ било, че нямало достатъчно място, кокошките били малко и такъв съвет им дали. Като съобрази евентуалната заинтересованост на свидетеля и твърде противоречивите му показания относно мотивите за регистрация на обекта, както и противоречието между дадените от него показания и обясненията дадени от съпругата му в хода на административното производство, съдът кредитира показанията му относно факта, че са отглеждали кокошки и че са давали яйца на познати и приятели, за което са получавали символични суми. В останалата част съдът не кредитира показанията му, като следва да отбележи, че дава вяра на обясненията на жалбоподателката, че са декларирали, че същата е земеделски стопанин и отглежда кокошки с цел да възникнат осигурителни права за нея.

При така установената фактическа обстановка Административен съд – [област] формира следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Насочена е срещу индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, подлежащ на съдебен контрол, подадена е от активно легитимирано лице - адресат на акта и засегнат неблагоприятно от него, съгласно чл. 152, ал. 1 и чл. 133, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 118, ал. 1 КСО. В специалната разпоредба на чл. 118, ал. 1 КСО, дерогираща общите - чл. 145, ал. 2, т. 1 и т. 2 и чл. 98, ал. 2 АПК, се посочва актът, чиято законосъобразност се изследва в настоящото съдебно производство – решението на ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ, като това се осъществява само след изчерпване възможността за оспорване по административен ред на ЗП по чл. 117, ал. 2 КСО. Съдът приема, че същата е подадена в законоустановения срок, тъй като няма по преписката доказателства за момента на връчване на оспорваното решение и такова възражение не се въвежда.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

По процесуалните правила съдът намира следното:

Оспореното решение е издадено от компетентен административен орган - Директора на ТП на НОИ – [област], при спазване на установената писмена форма /чл. 59, ал. 2 АПК/, поради което не са налице основания за прогласяване на неговата нищожност по смисъла на чл. 118, ал. 3 КСО във връзка с чл. 168, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 146, т. 1 АПК, съответно за отмяната му по чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 2 АПК.

При издаването на акта не са допуснати съществени процесуални нарушения, препятстващи правото на защита на адресата му и представляващи основание за отмяната му съгласно чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 3 АПК.

Резултатите от проверката са обективирани в Констативен протокол, съставен от определения инспектор по осигуряването, и връчен лично на проверяваното лице. Представените от последните обяснения са обсъдени от контролния орган на ТП на НОИ – [област] и от Директора на ТП на НОИ – [област].

На основание чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО са издадени Задължителни предписания, оспорени по административен ред съгласно чл. 117, ал. 1, т. 3 КСО.

Директорът на ТП на НОИ – [област] с решение в срок е отхвърлил жалбата срещу предписанията /чл. 117, ал. 3 КСО/, като е възникнало и е упражнено правото на физическото лице да оспори по съдебен ред това решение.

Тъй като, на изследване подлежи издаден ли е оспореният акт в съответствие с материалния закон съгласно чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 4 АПК, в тази връзка съдът направи следните материалноправни изводи:

Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО е дефинирано легално в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски.". В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за които са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ѝ. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство.

Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващо се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване, включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване, като тези лица се осигуряват задължително за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт и по свой избор - за общо заболяване и майчинство.

От така цитираните разпоредби се обуславя извод, че осигурено лице е това, което реално извършва трудова дейност /непрекъсвана/, за него са внесени или дължими осигурителни вноски, а в конкретния случай, за да бъде земеделският стопанин осигурено лице, той следва да е регистриран по съответния ред, да произвежда растителна и/или животинска продукция и същата да е предназначена за продажба.

Не е спорно, че Г. Х. А. е декларирала че е земеделски стопанин в цитираните периоди и е декларирала, че е самоосигуряващо се лице, като е внесла някои осигурителни вноски и има изплатени обезщетения.

За да възникне качеството на самоосигуряващо се лице А. е следвало да е регистриран земеделски стопанин със стопанство тип „Ферма“ и да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, а не продукция, предназначена за задоволяване на нуждите на семейството ѝ.

Жалбоподателката е отглеждала кокошки в лично стопанство по смисъла на § 1, т. 47 ДР на Закона за животновъдството, тъй като съгласно чл. 4а, ал. 1, т. 6 от Наредба № 44 от 20 април 2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти, броят на птиците не надвишавал 50. Съгласно чл. 13, ал. 4 и ал. 5 от Закона за животновъдството: животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни. т.е. продукцията е предназначена за лична консумация. Д. А. е спазвала изискванията на закона при реализиране/консумация на продукцията си е ирелевантно в конкретното производство.

На следващо място следва да се отбележи, че за по-голямата част от периода, в който е декларирала че е самоосигуряващо се лице, същата дори не е била регистрирана по надлежния ред с животновъден обект.

От надлежно събрания доказателствен материал безспорно е установено, че жалбоподателката е извън кръга на самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО. Установено е по делото, че лицето не е било регистрирано като стопанин на животновъден обект с повече от 50 бр. птици, и дори като такъв с „лично стопанство“ (в периода 2012-2019 г.), като това обуславя липсата на право да предлага на пазара произведената хранителна пордукция и няма регистриран животновъден обект в Интегрираната информационна система на БАБХ съгласно изискванията на чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД). (В този смисъл Решение № 4313 от 25.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11348/2024 г., VI о., докладчик съдията С. Б., Решение № 2195 от 8.03.2022 г. на ВАС по адм. д. № 8681/2021 г., VI о., докладчик съдията Х. Б., Решение № 3113 от 23.03.2023 г. на ВАС по адм. д. № 3221/2022 г., VI о., докладчик съдията Д. С.)

Именно защото жалбоподателката няма вписан/регистриран животновъден обект по установения ред, тя няма право да предлага на пазара произведените суровини и храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството, и съответно не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, тъй като от неправомерното си поведение по предлагане на пазара на минималното количество реализирана продукция, същата не може да черпи права.

За да е самоосигуряващо се лице в случаи като обсъждания, произведената продукция на регистрирания земеделски стопанин трябва да е предназначена за продажба и в обем, който да може да се определи като стопанска дейност, в противен случай лицето не подлежи на осигуряване, защото не извършва трудова дейност. Изложеното обосновава извод, че за коментираните по-горе периоди за жалбоподателката не е бил изпълнен целият състав на разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, а именно да е регистриран като земеделски стопанин по съответния ред, включващ освен регистрация като земеделски стопанин по Наредба № 3 от 29 януари 1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани и регистрация на обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара /„ферма“ по смисъла на § 1, т. 46 ДР на Закона за животновъдството/ и да е произвеждала продукция чието предназначение е да се реализира икономически. За процесния период жалбоподателката не е представила доказателства за вписан животновъден обект за отглеждане на селскостопански животни - птици съгласно чл. 13, ал. 3 от Закона за животновъдството и чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност. Правно ирелевантни са твърдените от нея факти за отглеждане на кокошки, за които тя в последствие е наравила регистрация, но единствено като за лично стопанство. В този смисъл вж. Решения на ВАС по адм. дело № 544/2024 г., по адм. дело № 8185/2021 г. и по адм. дело № 8608/2022 г.

С оглед разпределената доказателствена тежест по делото съдът намира ,че жалбоподателката не се домогва да докаже, че спорадичните предлагания на познати на минимално количество яйца изпълват изискването на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, а именно продукция, предназначена за продажба. Напротив доказва се обратното: че същата не е била предназначена за това. Не са представени фактури или други разходни и приходни документи /така вж. Решение на ВАС по адм. дело № 10733/2022 г./, както и годишни данъчни декларации за съответните години. Не се доказва, че от жалбоподателката са наети лица, които да полагат труд за нейна сметка и в нейна полза. В този смисъл правилно органът е обусловил извод, че лицето не отговаря на спецификата на земеделския стопанин, който произвежда земеделска продукция с цел продажба и реализиране на приходи. Без значение е при това фактът, че за лицето са подавани данни по чл. 5, ал. 4 КСО и дали за същото са внасяни осигурителни вноски.

Сама по себе си регистрацията като земеделски стопанин, съгласно чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. не е достатъчна, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството земеделски производител и осигурено лице. Лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност и което не е произвеждало земеделска продукция, предназначена за продажба, не може да има качеството осигурено лице като земеделски производител, независимо че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Защитими са само тези осигурителни права, които реално са възникнали. Както бе посочено по-горе, наличието на регистрация като земеделски стопанин и внасяне на осигурителни вноски, без регистрираното физическо лице да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба /каквото е изискването на § 1, ал. 1, т. 5 от КСО/, не обуславя възникването на осигурително правоотношение, а липсата на такова дефинитивно изключва правото на лицето да получи осигурителни плащания, в това число и парични обезщетения по глава ІV, раздел ІІ от КСО“ /така вж. Решение на ВАС по адм. дело № 6092/2022 г./.

Г. Х. А. не е упражнявала реално трудова дейност, тъй като не е произвеждала растителна и/или животинска продукция, поради което единствено от регистрирането й като земеделски стопанин и внасянето на осигурителни вноски, не се обуславя възникване на осигуряване и придобиването на качеството осигурено лице по § 1, ал. 1, т. 5 ДР КСО. Административният орган като е достигнал до горните изводи, законосъобразно е отхвърлил жалбата на Г. Х. А. срещу ЗП за заличаване на данните, подадени некоректно по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО. Така вж. Решение по адм. дело № 11978/2021 г. на ВАС.

Оспореният акт е издаден в съответствие с целта на закона и принципа за съразмерност /чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК/.

Доколкото решението на Директора на ТП на НОИ – [област] и потвърдените с него Задължителни предписания са издадени законосъобразно, то и жалбата на Г. Х. А. следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК в полза на юридическото лице, в структурата на което е органът, издал оспорения акт - Национален осигурителен институт /чл. 33, ал. 2 КСО във връзка с § 1, т. 6 ДР КСО/, следва да бъде заплатено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева на основание чл. 37, ал. 1 ЗПП във връзка с чл. 24 НЗПП.

На основание чл. 118, ал. 3 и чл. 119 КСО във връзка с чл. 172, ал. 2 и чл. 143, ал. 3 АПК Административен съд - [област]

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. Х. А. срещу Решение № 1012-26-66-1/20.03.2025 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ - [област], с което е отхвърлена жалбата й против Задължителни предписания № ЗД-1-26-0185945/19.02.2025 г. на контролен орган при Териториално поделение на Националния осигурителен институт - [област].

ОСЪЖДА Г. Х. А., [ЕГН], от [населено място], [улица], вх. Б, ап. 22, да заплати на Националния осигурителен институт, със седалище в [населено място], сумата в размер на 100 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена в 14-дневен срок от съобщаването му до Върховен административен съд на Република България, чрез Административен съд - [област].

Препис от решението да се изпрати на страните на основание чл. 138, ал. 3 във връзка с чл. 137 АПК.