№ 22051
гр. София, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20241110156230 по описа за 2024 година
Производството по настоящото дело е образувано по подадена от „Т.“ ООД,
искова молба против „Ф. Б.“ Е., с която е предявен осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се
осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 964,80 лева, представляваща сбор от
194,80 лв. - платена без основание сума в полза на ответника по Договор за
потребителски кредит № 780637/24.07.2019 г. и 770,00 лв. - платена без основание
сума в полза на ответника по Договор за потребителски кредит № 834383/23.12.2019
г., които вземания са цедирани на ищеца с Договор за цесия от 04.05.2022 г., ведно със
законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до
окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че основният предмет на дейност на ищцовото
дружество е предоставяне на информация, подпомагане и консултации на физически
лица, ползвали бързи кредити. С оглед описаното се твърди, че между ищеца и част от
клиентите са сключени договори за цесии. Излага, че с М.К.А. е сключен Договор за
цесия от 04.05.2022 г., по силата на който цедентът е прехвърлил вземане в общ размер
на 964,80 лв., която сума представлявала сбор от 194,80 лв. - платени без основание
суми по Договор за потребителски кредит № 780637/24.07.2019 г. и 770,00 лв. -
платени без основание суми по Договор за потребителски кредит № 834383/23.12.2019
г. Твърди, че за извършената цесия ответникът е уведомен с уведомления, връчени на
18.05.2022 г. и 13.07.2022 г. Излага, че между цедента и ответника са сключени
Договори за потребителски кредит по реда на ЗПК и ЗПФУР, съгласно които
кредитополучателят е следвало да заплати главница и възнаградителна лихва, както и
такса за допълнителна услуга – гаранция. Твърди, че всички суми по договорите са
заплатени от цедента. Прави възражение за нищожност на договорите, евентуално на
отделни техни клаузи. Сочи, че съгласно чл. 5 от процесните договори за кредит,
следва да бъдат обезпечени с поръчителство, предоставено от „Ф. Б.Л.“, за което се
начислявала такса за гарант в размер почти равен на главницата по договорите.
Твърди, че таксата е била включена в погасителния план, както и че е била част от
вноската по кредита. Сочи, че плащанията за поръчител/гарант са получавани от
1
ответното дружество. Излага, че договори за поръчителство/гаранция не са сключвани,
а в случай че се установи наличието на такива – оспорва същите като нищожни поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Твърди, че ответното дружество и „Ф. Б.Л.“ са свързани лица. Подробно аргументира,
че целта на клаузите за обезпечение е свързана единствено с получаване на приходи от
ответника. Счита, че таксата за допълнителна услуга следва да е включена в размера
на ГПР. Подробно излага, че договорите за кредит не отговарят на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК. С уговарянето на клауза предвиждаща
предоставяне на обезпечение, аргументира, че се прехвърля задължението на
финансовата институция за предварителна оценка на платежеспособността на
кандидатстващите за кредит върху кредитополучателя. Твърди, че при включване на
таксата за допълнителна услуга в размера на ГПР, същият надвишава допустимия по
закон размер. Сочи, че липсва съгласие за сключване на процесните договори за
кредит, че не е предоставена преддоговорна информация. Оспорва договорите като
нищожни и поради неспазен шрифт. Твърди, че не са представени погасителен план и
стандартен европейски формуляр в 2 екземпляра, че е нарушено изискването
договорите да са написани на ясен и разбираем език. Друго основание за нищожност
счита, че е непосочването на размера на погасителната вноска, както и на правото на
предсрочно погасяване на кредита. Сочи още, че не е посочен размер на ГЛП, че не е
разписана методиката за начина, по който се формира ГПР, както и че клаузите от
договорите са неравноправни. В условията на евентуалност оспорва като нищожна
клаузата на чл. 5 от договорите. Оспорва и клаузите от тарифата към общите условия,
предвиждащи, че при забава потребителят дължи освен законната лихва, и всички
направени за събиране на вземането разноски. В заключение сочи, че в договорите за
кредит и в тарифата към ОУ, липсва клауза за задължаване на потребителя да заплати
такса за гаранция. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
счита исковата молба за нередовна и развива подробни съображения в тази насока.
Оспорва исковете като недопустими поради липса на пасивна процесуална
легитимация. Не оспорва, че с лицето М.К.А. са сключени посочените в исковата
молба договори за кредит, но сочи, че таксата за допълнителна услуга – гаранция, е
дължима на друго юридическо лице – „Ф. Б.П.Е.С.“, М.. Твърди, че всички суми във
връзка с обезпечаването на заемите са превеждани директно на посоченото дружество,
алтернативно ако са получавани от него /ответника/, сочи, че това е било само в
качеството му на посредник, след което сумите били превеждани на Ф. Б.. Оспорва и
легитимацията на ищеца, като сочи, че със сключването на договор за цесия,
цесионерът не става страна по договорното правоотношение. Оспорва твърдението на
ищеца, че не съществуват договори за гаранция между кредитополучателя и Ф. Б..
Сочи, че макар процесните договори да са потребителски, то цесионерът не притежава
качеството потребител, поради което и подробно аргументира, че същият не може да
се позовава на тяхната нищожност поради противоречие със ЗЗП и ЗПК. Оспорва
договора за цесия като нищожен поради липса на съгласие, евентуално поради
невъзможен предмет, като в тази връзка подробно излага, че прехвърлените вземания
не са индивидуализирани. Навежда твърдения, че договорът за цесия противоречи и
на разпоредбите на ЗЗП, както и че дейността на ищцовото дружество представлява
заблуждаваща търговска практика. Сочи, че твърденията на ищеца не са подкрепени с
доказателства. Твърди, че договорите за кредит са сключени при спазване на
нормативните изисквания. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази становището на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
2
99 ЗЗД.
Първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго.
В тежест на ищеца е да докаже по делото плащане на претендираните суми от
страна на М.К.А. в полза на ответника, както и че по силата на договор за цесия
М.К.А. е прехвърлил в полза на ищеца вземанията си, представляващи получени без
основание суми от ответното дружество, в това число и че ответникът е уведомен за
извършеното прехвърляне на вземания.
В тежест на ответника е да установи наличието на основание за получаване на
сумите, респ. наличието на валидно правоотношение по договора за кредит, размера и
изискуемостта на вземанията по него, наличието на валидни клаузи, от които
произтичат процесните вземания, респ. че са индивидуално уговорени. В
доказателствена тежест на ответника е и да докаже възражението си за нищожност на
договора за цесия на сочените основания.
С доклада по делото, не оспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства, а именно: че между
М.К.А. и ответното дружество са сключени Договор за потребителски кредит №
780637/24.07.2019 г. и Договор за потребителски кредит № 834383/23.12.2019 г.
Наличието на облигационни отношения между М.А. и „Ф. Б.“ Е., намира опора
и в приобщените по делото писмени доказателства, в частност приложените на л. 48 и
л. 50 копие на Договор за потребителски кредит № 780637/24.07.2019 г. и Договор за
потребителски кредит № 834383/23.12.2019 г.
По отношение процесните договори за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република Б. за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено,
че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/,
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
3
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Видно от съдържанието на процесните два договора, а именно Договор за
потребителски кредит № 780637/24.07.2019 г. и Договор за потребителски кредит №
834383/23.12.2019 г., в частност чл. 5 от същите, между кредитополучателя и
ответника е уговорено обезпечение, с поръчителство, предоставено от „Ф. Б.“ в полза
на „Ф. Б.“. С последното изречение от чл. 5 от договора е уговорено, че одобряването
на обезпечението се извършва чрез одобряване на кредита.
Уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява
съглашение за учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер
спрямо правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но
въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва
да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден
договор, няма правна пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството
да бъде уговорено като двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2,
изр. 1 ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително задължение и
щом договорът, за който се поръчителства /в случая договор за потребителски кредит/
е недействителен, то същият не може да породи действително задължение, за което да
носи отговорност поръчителят. Доколкото се касае за отделна правна сделка,
недействителността на договора за потребителски кредит сама по себе си не води
автоматично до недействителност и на договора за поръчителство, но поръчителят не
би могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на
нищожно правоотношение.
Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство
само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява
част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а
целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по
договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на
запретен от закона правен резултат чрез използване на законни средства /съставляващо
дефиницията за заобикаляне на закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обстоятелството, че той формално е сключен с
различен правен субект от кредитора, не може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза е именно такава, при която договорът за поръчителството
само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява
част от кредитното правоотношение. Този извод намира опора на първо място в
обстоятелството, че в чл. 5 от договора е определено конкретно дружество, с което да
бъде сключен договорът за поръчителство, а именно „Ф. Б.“. На следващо място в
последното изречение от цитирания чл. 5 от договорите за предоставяне на
потребителски кредит е уговорено, че одобряването на обезпечението се извършва
чрез одобряване на кредита.
При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на
договора за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява
такъв договор, а по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително
възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване
му е било известно при сключването на договора. Следователно възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство представлява част от общия разход по
кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде
включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът за кредит се явява сключен в
нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
а процесният договор за предоставяне на поръчителство е нищожен поради
заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе
4
съображения.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в
което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
Видно от заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена ССчЕ от
02.10.2025г. / в осз вещото лице посочи, че това е релевантното заключение,
доколкото същото е изготвено на база всички приобщените по делото материали /
ГПР по Договор за потребителски кредит № 780637/24.07.2019 г., с включени разходи
по договора за поръчителство е 639.55%, а ГПР по Договор за потребителски кредит
№ 834383/23.12.2019 г., с включени разходи по договора за поръчителство е 328.00%
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по
- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.,
по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което означава, че лихвите
и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В противен
случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.
С включването на сумите по договорите за поръчителство в ГПР и по двата
кредита, същият ще надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер с няколко пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република Б..
По изложените съображения, следва извода, че Договор за потребителски
кредит № 780637/24.07.2019 г. и Договор за потребителски кредит №
834383/23.12.2019 г. не отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в
същите не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите
е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
5
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-
Б въззивен състав и др. /.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Размерът на отпуснатия кредит по Договор за потребителски кредит №
780637/24.07.2019 г. е 400.00лв., видно от заключението на вещото лице по
допълнителната ССчЕ, в частност т. 5-1 /л. 233 по делото, л. 22 от заключението / от
страна на кредитополучателя е внесена сума в размер на 639.54лв. Чистата стойност на
кредита е 400.00лв., респективно платена без основание е сумата от 239.54лв.
Размерът на отпуснатия кредит по Договор за потребителски кредит №
834383/23.12.2019 г. е 1000.00лв., видно от заключението на вещото лице по
допълнителната ССчЕ, в частност т. 5.2 /л. 234 по делото, л. 23 от заключението/ от
страна на кредитополучателя е внесена сума в размер на 2000.00лв., респективно
платена без основание е сумата от 1000.00лв.
За пълнота, на основание чл. 161 ГПК, съдът приема, че сумите са платени в
полза на ответника, доколкото на първо място с доклада по делото е указано изрично
на „Ф. Б.“ Е., да представи счетоводна справка, но такава не е представена. На
следващо място при изслушването на вещото лице в проведеното на 14.11.2025г.,
открито съдебно заседание експертът посочи, че е изискал от ответното дружество
информация и достъп до счетоводството на дружеството, но такива са отказани.
На следващо място при изслушването вещото лице посочи, че плащанията са
получени от ответното дружество.
От приложеното на л. 38 по делото копие на договор за цесия №
1171/04.05.2022г., се установява, че кредитополучателят М.К.А. е прехвърлил в полза
на ищеца, вземанията от ответника по процесните Договор за потребителски кредит №
780637/24.07.2019 г. и Договор за потребителски кредит № 834383/23.12.2019 г.
От приложеното на л. 42 по делото копие на пълномощно е видно, че цедента е
упълномощил цесионера да изпрати съобщение до длъжниците за прехвърлянето на
вземането, като такова пълномощно е инкорпорирано и в договора за цесия.
От приложените на л. 43 уведомление и на л.46 обратна разписка се установява,
6
че ответникът е надлежно уведомен за цесията.
За пълнота съдът намира за необходимо да посочи следното.
Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане - цедент, го прехвърля на
трето лице-цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника.
Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат
имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна
по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента
на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и
на трето лице- длъжника, налага извършването на допълнително действие –
съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е
едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия
кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие
трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това
уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на
стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като
по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията-
това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4
ЗЗД. Законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомлението, респективно когато същото е приложено към исковата
молба, получаване на същата от ответника, ведно с приложенията към нея обуславя
извода, че ответникът е редовно уведомен за цесията. Получаването на уведомлението
от ответника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право, който поради
настъпването му в хода на процесна, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде
съобразен при решаване на делото. / виж Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. №
12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I
т.о. Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123
от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от
02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от
30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014
г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/. С оглед изложеното съдът намира, че с
получаване на препис от договора за цесия с книжата по чл. 131 ГПК, ответникът е
надлежно уведомен за прехвърляне на вземането.
Съдът намира за неоснователни доводите на ответника за нищожност на
договора за цесия поради липса на съгласие и невъзможен предмет.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по
силата на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно
правоотношение, като кредитор става цесионерът, на когото цедента е прехвърлил
едно свое вземане. Като всеки договор и цесията следва да отговаря на условията за
действителност, установени в общия закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на
съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да бъдат само съществуващи
вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са определени или
определяеми към момента на сключване на договора /така напр. Решение №196 от
22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК/. Според възприетото от ВКС
разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието
на престацията по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва
тя, е изискване за действителност на сделката, била тя /продажба, дарение, даване
вместо изпълнение и др./.
В случая в договора за цесия, ясно е индивидуализиран предмета – а именно
7
194,80 лв. - платена без основание сума в полза на ответника по Договор за
потребителски кредит № 780637/24.07.2019 г. и 770,00 лв. - платена без основание
сума в полза на ответника по Договор за потребителски кредит № 834383/23.12.2019 г
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по него
съгласие между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира, че възражения
по действителността на същия, биха могли да правят единствено страните по
Договора, но не и от трети за сделката лица, сред които се числи и ответника по
делото, тъй като за него липсва интерес от такова оспорване. Докато за кредитора е
важно и от значение кой ще бъде негов длъжник, с оглед платежоспособността, за
самия длъжник не е важно на кого ще плати, ако се установи, че е налице дълг и същия
своевременно е уведомен кой е актуалния носител на вземането, за да се избегне
двойно плащане, прилагайки принципа „който плаща зле, плаща два пъти“.
Нищожността е най-съществения порок на сделките и на нея може да се позове всеки,
включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по
договора за цесия, но възможността от такова позоваване е ограничена от наличието на
интерес. Такъв е налице когато третото лице цели да отрече съществуването на право
на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга
или ограничава същото, или когато по силата на закона сделката поражда задължение
за това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи при
сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него
промяна в правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. Длъжникът не е
легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното
вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е
изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са
спазени. Отделно от това длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора
за цесия след получаване на уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД, а такъв интерес
липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде
отказано само поради липсата на уведомление /Решение №60256 от 07.03.2022 по
гр.д. № 3590 /2020 г.:на ВКС, 4 т о/.
С оглед изложеното доводите за нищожност на договора за цесия, формулирани
от ответника са неоснователни.
По изложената аргументация, настоящият съдебен състав намира, че ищецът е
носител на процесните вземания, произтичащи от твърдяното неоснователно
обогатяване на ответника, които вземания са му прехвърлени с индивидуализирания
договор за цесия, респективно исковите претенции се явяват основателни.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да
заплати на ищеца сторените по делото разноски в размер на 1105.00лв., от които
100.00лв. – държавна такса, 600.00лв. – депозит вещо лице, 400.00лв. – адвокатско
възнаграждение и 5.00лв. – за съдебно удостоверение.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ Е., ЕИК **********, да заплати на „Т.“ ООД, ЕИК
***********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, сумите както
следва: 194.80 лв. - платена без основание сума от М.К.А., ЕГН **********, в полза
на ответника „Ф. Б.“ Е., ЕИК ********** по Договор за потребителски кредит №
780637/24.07.2019 г. и 770.00 лв. - платена без основание сума от М.К.А., ЕГН
********** в полза на ответника „Ф. Б.“ Е., ЕИК ********** по Договор за
8
потребителски кредит № 834383/23.12.2019 г., които вземания са цедирани на ищеца с
Договор за цесия № 1171/04.05.2022 г., ведно със законната лихва, считано от дата на
подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до окончателно изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ Е., ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „Т.“ ООД, ЕИК ***********, сумата от 1105.00лв. – разноски.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9