№ 3235
гр. София, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100503587 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 86930 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 25086 по описа за
2018 г. на СРС, 113-ти състав по реда на чл. 250, ал. 3 от ГПК за допълване на основно
решение № 533368/13.11.2018 г., постановено по делото, е признато за установено по
реда на чл. 422 ГПК, по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу И. Д. Ю.
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове, че ответникът
дължи на ищеца на основание чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1
ЗЗД следните суми: сумата от 616,98 лева, представляваща главница за реално
потребена ТЕ за периода от м.04.2015 г. до м.04.2017 г., в имот с абонатен № 111665,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2018 г. /депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда/ до окончателното плащане, както и 78,68 лева,
начислена върху главницата мораторна лихва и текла в периода от 16.09.2015 г. до
10.01.2018 г., за които суми в производството по ч.гр.д. № 3334/2018 г. по описа на
СРС, 113 състав е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД като трето
лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението, постановено по реда на чл. 250 ГПК е постъпила въззивна
жалба в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника И. Д. Ю., чрез процесуалния му
представител – адв. Р.Р. от САК, с оплаквания, че допълнителното решение е
неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят поддържа, че постановеното
решение страда от пороци, в това число нарушение на материалния закон и съществени
процесуални нарушения. Поддържа, че ищецът не е провел пълно и главно доказване
на заявените от него претенции. Второ, след постановяване на основното решение на
1
13.11.2018 г. потребителят заплатил сумата от 446, 24 лева, но последното
обстоятелство не било отчетено от съда и взето предвид по реда на чл. 235, ал. 3 от
ГПК при постановяване на акта по същество. Не е доказан точният размер топлинна
енергия, доставяна до сградата. На следващо място, в заключението на вещото лице по
ССчЕ бил посочен друг размер на таксата за дялово разпределение. Освен това,
ответникът изразява несъгласие с извода на съда, че макар по делото да не са
представени констативни протоколи за публикуване на процесните фактури на
интернет страницата на ищеца, каквито са изискванията на топлинното дружество, то
по делото имало достатъчно други доказателства, сочещи началния момент на
изпадане в забава. Счита, че представените по делото съобщения към фактури не само
не установяват подобно обстоятелство, понеже не представляват първичен счетоводен
документ, ала и липсват данни същите да са били връчени на въззивника преди
образуване на производството. Заключава, че искът за претендираната главница остава
недоказан в своето основание. Поради тези и други подробно развити съображения,
моли за отмяна на първоинстанционното решение по чл. 250 ГПК и за отхвърляне на
предявените срещу него искове, за главница и за начислена върху нея мораторна лихва,
като наред с това претендира сторените разноски.
Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД се е възползвал от своето
установено в закона право и е подал отговор на въззивната жалба в срок по чл. 263, ал.
1 ГПК. В отговора лаконично се заявява претенция за оставяне на въззивната жалба без
уважение и потвърждаване на постановеното от СРС допълнително съдебно решение.
Застъпва тезата, че в мотивите си първоинстанционният съд подробно и съобразно
константната практика по този тип типови спорове е взел мотивирано и обосновано
решение. Претендира присъждането на разноски за производството за юрисконсултско
възнаграждение.
Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предмет на проверка във въззивното производство се явява единствено и само
съдебният акт - решение № 86930, постановен на 14.05.2020 г. по гр. д. № 25086 по
описа за 2018 г. на СРС, 113-ти състав като допълнително решение на основното
решение № 533368/13.11.2018 г. по гр. д. № 25086 по описа за 2018 г. на СРС, 113-ти
състав.
Съгласно чл. 250, ал.1 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено
решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, като това е всяко искане,
отправено от страната до съда за защита на субективни права. За да бъде реализирано
това процесуално право, следва да е налице пропуск от страна на решаващия съд да се
произнесе по част от спорния предмет. Липсата на удовлетворителен за страната
резултат по конкретни доводи не съставлява пропуск и непроизнасяне по част от
спорния предмет, тъй като чрез искането за допълване на съдебното решение не могат
да се допълват мотивите на съдебния акт. Произнасянето на допълнително решение по
чл. 250, ал. 1 ГПК не може да доведе до промяна на постановеното решение, а само до
добавяне на ново, допълващо решение. Обжалването на решението, с което се допълва
основното решение, се осъществява по реда, по който подлежи на обжалване самото
решение. Правомощията на въззивната инстанция в производството по чл. 250, ал. 3
ГПК са в обхвата, регламентиран с чл. 269 ГПК, а именно – служебно произнасяне по
валидността на решението в неговата цялост, служебно произнасяне по допустимостта
му – в обжалваната част, а по правилността – в рамките на заявените с въззивната
жалба оплаквания /в този смисъл и решение № 118 от 30.07.2018 г., постановено по
2
гр.д. № 3047/2017 г. по описа на 4-то гр.о. на ВКС/.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо в обжалваната от ответника Ю. част. Не са допуснати нарушения на
императивни материални норми, както и на процесуалния закон.
По същество въззивният съд намира, че решението на СРС да допълни
основното си решение от 13.11.2018 г. е частично правилно и ревизираният в
настоящата въззивна процедура акт следва да бъде потвърден в едната част,
респективно отменен в другата, като съображенията за това са следните:
С оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд
е разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 150 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение
по продажба на топлинни услуги между него и ответника, по силата на което е
доставил топлинна енергия в твърдените количества и за ответника е възникнало
задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
претендираните вземания.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респективно битов
клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател,
притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството
си.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период
страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба е оспорено да е налице реално потребление по
силата на валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене
пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция
намира, че се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи,
че ответникът притежава правото на собственост върху процесния недвижим имот,
констатирано с Договор за продажба на недвижим имот – частна общинска
собственост от 07.03.2008 г., вписан в книгите за вписване на 25.03.2088 г., том VIII, №
67, рег. № 18365.
Ето защо верен е изводът на първостепенния съд за наличието на облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия между страните по
делото, като именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за цената
на топлинната енергия за процесния период.
Обстоятелството, че не е представен писмен договор между ответника и
ищцовото дружество не означава, че не е възникнало валидно облигационно
отношение между тях. Разпоредбата на чл. 149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на
топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия,
3
сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за
стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца е
насочена срещу ответника в качеството му на потребител/клиент за битови, а не за
стопански нужди.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено
рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия.
Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия специални
условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
В конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по
отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните,
използвайки установения в закона механизъм.
С Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е
възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава
топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот
по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата на
подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма
облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от
закона. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и
качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото му
на собственост върху процесния недвижим имот, като законът не поставя изискване за
наличието на индивидуален писмен договор, доколкото се касае за топлинна енергия за
битови нужди, а апартаментът на ответника се намира в сграда в режим на етажна
собственост.
В хода на първоинстанционното производство са назначени съдебно-техническа
/СТЕ/ и съдебно-счетоводна /ССчЕ/ експертизи, вещите лица, по които са отразили
начислените на ответника суми за рамките на процесния период, като в СТЕ се сочи, че
сумите за главница за реално доставена до обекта енергия за битово горещо
водоснабдяване възлизат в общ размер на 1063,22 лева. Въз основа на заключението на
вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че за процесния период
количеството топлинна енергия за абонатната станция, обслужваща процесната сграда,
в която се намира топлоснабденият имот, се измерва и отчита от общ топломер.
Вещото лице е посочило, че през процесния период сградата е била без отопление,
като в имота на ответника е имало 1 бр. водомер за топла вода. Същият е преминал
през метрологични проверки и не са установени отклонения извън допустимите
стойности. През целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца всички
технологични разходи.
За отоплителен сезон м. май 2014 г. – м. април 2017 г. вещото лице по СТЕ е
ползвало не само представените по делото писмени доказателства, а допълнително
изискваните от него: акт за разпределение на кубатурата, ежемесечни показания на
4
общия топломер, протоколи от проверка на топломера, съобщения към данъчните
фактури от фирмата разпределител, протоколи за главен отчет, подробни изравнителни
сметки и др. Съгласно същите и в унисон с експертното заключение може да се
направи обоснован извод, че цената на енергията за подгряване на водата за битови
нужди, потребена от ответника през този период възлиза на сумата от 1063,23 лева,
както е приел с решението си имплицитно и СРС. Така изведеното се подкрепя
екзактно и от заключението по ССчЕ, което въззивният съдебен състав кредитира като
обосновано, добре аргументирано, и изготвено от специалист с необходимите
познания из областта на счетоводните науки.
С оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на първостепенния съд, че
за процесния имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното,
като количеството на доставената енергия е измервано коректно. Неоснователни в тази
връзка са доводите, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба,
че ищецът не е доказал в производството количеството топлинна енергия, която е
доставил на адреса на процесния имот, собственост на ответника. Видно е от
документите по делото, а също и от заключенията на вещите лица по СТЕ и ССчЕ, че
начислената топлинна енергия, отдадена на отоплителните тела в имота, ползвана за
подгряване на вода и такава, отдадена от сградната инсталация, са изчислени в
съответствие с действащите през периода нормативни актове.
Не са налице основания съдът да не кредитира заключенията на вещите лица по
СТЕ и ССчЕ, доколкото същите са обективно дадени и съдържат отговор на стоящите
пред изследването и относими към предмета на делото задачи. Изготвени са от лица,
притежаващи необходимите специални знания из съответните области на науката и
техниката, като не са налице причини съдът да се съмнява в обективността и
правилността на изводите на експертите или в тяхната безпристрастност. Ето защо и
доколкото кореспондират с останалите писмени доказателства по делото правилно са
ползвани от СРС при изграждане на изводите за фактите, релевантни за разрешаване
на спора между страните.
На последно място нарочно депозираното от въззивника ответник възражение за
плащане в хода на производството, което обстоятелство не било отчетено от
първостепенния съд по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК се явява неоснователно, предвид че
нито пред СРС, нито пред СГС са ангажирани доказателства, оправдаващи тезата на
ответника, поради което и за въззивния съд не остава друго разрешение освен да
приеме инвокираното възражение за неоснователно, като в противен случай би
постановил акта си по същество въз основа на предположение.
Предвид всичко изложено, въззивният съд намира, че в производството е
установено, че ищецът е изправна страна по договора с ответника, че е доставил в
имота на последния количество топлинни услуги, чиято стойност възлиза на сумата, за
която главният иск е уважен за сумата от 1063,23 лева, макар произнасянето на съда да
е реализирано посредством два съдебни акта, а именно основно съдебно решение от
13.11.2018 г., в което искът е уважен до размер от 446,24 лева и допълнително такова
от 14.05.2020 г., където искът е уважен за разликата над 446,24 лева до пълния доказан
размер на иска от 1063,23 лева, а именно сумата от 616,98 лева, представляваща
главница за доставена в имота в периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. топлинна
енергия, ведно със законната лихва върху главницата от 17.01.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Накрая, следва да се даде отговор касателно дължимостта на акцесорната
претенция с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторната лихва, начислена
върху главницата за топлинна енергия в размер на 78,68 лева за периода от 16.09.2015
г. до 10.01.2018 г.
5
По исковете с правно основание с чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава и размера на
обезщетението за забава.
Към процесния период са действали частично ОУ на дружеството от 2014 г. /в
сила до м.08.2016 г./ и новите ОУ от 2016 г. ОУ от 2014 г. обвързват поставянето на
длъжника в забава за плащането на задълженията за топлинна енергия с нарочно
отправена до същия покана. Доколкото в хода на цялото производство ищецът не е
ангажирал доказателства, установяващи пълно и главно отправена до длъжника -
ответник покана за плащане на начислените му в периода от м.05.2015 г. до м.08.2018
г. задължения за топлинна енергия, то и следва че за посочения процесен период
въззивникът не дължи обезщетение за забава.
Настоящите Общи условия са приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014
г. на Съвета на директорите на "Топлофикация София" ЕАД и са одобрени с Решение
№ 0У-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, на основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката.
В новите ОУ доставката и забавата се регулират така, щото в тях вече забавата не е
обвързана от публикуване на фактурите, а от издаване на изравнителната сметка.
Последното обаче важи единствено и само досежно обезщетението за забава,
начислено върху главното вземане за доставена и незаплатена топлинна енергия след
м.08.2016 г. Предвид че акцесорната претенция на ищеца по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
доказана в своето основание в тази й част, за установяване размера на същата по реда
на чл. 162 ГПК и позовавайки се на назначената по делото СТЕ, съдът определи
размера на дължимата мораторна лихва за онзи период /за главните вземания,
възникнали в периода м.08.2016 г. – м.04.2017 г./, за който покана до длъжника за
заплащане на задълженията за доставена топлинна енергия не е била необходима,
тоест генерираните задължения след м.08.2016 г. и същата възлиза на сумата в размер
на 71,85 лева, като лихвата е текла в периода от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г.
Предвид изложеното, въззивната жалба следва да бъде уважена, а съответно
обжалваното решение № 86930 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 25086 по
описа за 2018 г. на СРС, 113-ти състав, с което на основание чл. 250 от ГПК е
допълнено решение № 533368/13.11.2018 г., постановено по гр. д. № 25086 по описа за
2018 г. на СРС, 113-ти състав, отменено единствено в частта, в която е признато за
установено по предявения от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД положителен
установителен иск срещу ответника И. Д. Ю., че последният дължи на ищеца на
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД разликата над сумата от 71,85 лева до
уважения от първоинстанционния съд размер от 78,68 лева, представляваща
обезщетение за забава, начислено върху главницата за доставено до имота количество
топлинна енергия и за периода от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за която сума в
производството по ч.гр.д. № 3334/2018 г. по описа на СРС, 113 състав е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като вместо това с въззивния съдебен акт така
заявената претенция на ищеца се отхвърли като неоснователна и недоказана до размера
от 71,85 лева /тоест за сумата от 6,83 лева/.
В останалата обжалвана част, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение решение № 86930 от 14.05.2020 г., постановено по
гр. д. № 25086 по описа за 2018 г. на СРС, 113-ти състав, с което на основание чл. 250
от ГПК е допълнено решение № 533368/13.11.2018 г., постановено по гр. д. № 25086
по описа за 2018 г. на СРС, 113-ти състав, в частта, в която е признато за установено по
предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни
искове срещу ответника И. Д. Ю., че последният дължи на ищеца на основание чл. 422
ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 616,98
лева, представляваща главница за реално потребена ТЕ за периода от м.05.2014 г. до
6
м.04.2017 г., доставена в топлоснабден имот с абонатен № 111665, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 17.01.2018 г. /подаване на заявлението по чл. 410
ГПК в съда/ до окончателното й изплащане, както и сумата от 71,85 лева,
представляваща обезщетение за забава, начислено върху главницата за доставено до
имота количество топлинна енергия и за периода от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за
които суми в производството по ч.гр.д. № 3334/2018 г. по описа на СРС, 113 състав е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, отговорността за
разноските между страните също подлежи на ревизия. Доколкото обаче в съдебното
решение от 14.05.2020 г., явяващо се единствено предмет на проверка в настоящата
процедура съдът не е взел отношение по разноските, то и за въззивният съд е
невъзможно едва в настоящото производство за първи път да коментира отговорността
по чл. 78 от ГПК, реализирана в хода на първоинстанционното производство.
Частичната неоснователност на въззивната жалба обуславя правото на двете
страни по спора да претендират разноски за настоящата инстанция.
Въззивникът е отправил искане до въззивния съд за присъждане на разноски,
сторени в хода на второинстанционното производство, в това число и за адвокатски
хонорар. Пред въззивният съд са ангажирани доказателства за заплатена държавна
такса в размер на 25 лева и заплатен адвокатски хонорар в размер на 300 лева, при
подписване на договора от 16.02.2022 г., за оказване на правна защита и съдействие в
хода на въззивното производство, като последното съгласно т. 1 от ТР № 6 от
06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС представлява разписка за
извършеното плащане и е достатъчно доказателство, оправдаващо присъждането на
разноски.
Ето защо и с оглед изхода от спора и частичното отхвърляне претенциите на
ищеца, в полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК се следват
разноски в размер на 28, 21 лева, представляващи разноски за въззивния съд за
държавна такса и адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от
исковете.
Въззиваемата страна също има право да претендира присъждането на разноски
за производството на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В качеството си на въззиваема
страна ищецът е депозирал бланкетна молба за разглеждане на делото в негово
отсъствие и за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, без да излага каквито и да
било доводи за неоснователност на въззивната жалба на последния. Молбата не може
да се третира като отговор на въззивната жалба, какъвто макар да е депозиран по
делото, се отличава със своя типов и бланкетен характер, в който не се съдържат
каквито и да било аргументи по същество на конкретния правен спор, а са
формулирани общи възражения в подкрепа неоснователността на въззивната жалба.
Доколкото „Топлофикация София“ ЕАД като въззиваем не е представляван в
проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседание, липсва
основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 86930 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 25086 по
описа за 2018 г. на СРС, 113-ти състав, с което на основание чл. 250 от ГПК е
допълнено решение № 533368/13.11.2018 г., постановено по гр. д. № 25086 по описа за
2018 г. на СРС, 113-ти състав, в частта, в която е признато за установено по предявения
от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД положителен установителен иск срещу
ответника И. Д. Ю., че последният дължи на ищеца на основание чл. 422 ГПК вр. чл.
86, ал.1 ЗЗД разликата над сумата от 71,85 лева до уважения от първоинстанционния
съд размер от 78,68 лева, представляваща обезщетение за забава, начислено върху
главницата за доставено до имота количество топлинна енергия за периода от
16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за която сума в производството по ч.гр.д. № 3334/2018 г.
по описа на СРС, 113 състав е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
********* положителен установителен иск срещу ответника И. Д. Ю., ЕГН
**********, че последният дължи на ищеца на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал.1
ЗЗД разликата над сумата от 71,85 лева до уважения от първоинстанционния съд
размер от 78,68 лева /тоест за разликата от 6,83 лева/, представляваща обезщетение за
забава, начислено върху главницата за доставено до имота количество топлинна
енергия за периода от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за която сума в производството по
ч.гр.д. № 3334/2018 г. по описа на СРС, 113 състав е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК , като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 86930 от 14.05.2020 г., постановено по гр. д. №
25086 по описа за 2018 г. на СРС, 113-ти състав, с което на основание чл. 250 от ГПК е
допълнено решение № 533368/13.11.2018 г., постановено по гр. д. № 25086 по описа за
2018 г. на СРС, 113-ти състав, в частта, в която е признато за установено по
предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни
искове срещу ответника И. Д. Ю., че последният дължи на ищеца на основание чл. 422
ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 616,98
лева, представляваща главница за реално потребена ТЕ за периода от м.05.2014 г. до
м.04.2017 г., доставена в топлоснабден имот с абонатен № 111665, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 17.01.2018 г. /подаване на заявлението по чл. 410
ГПК в съда/ до окончателното й изплащане, и за сумата от 71,85 лева, представляваща
обезщетение за забава, начислено върху главницата за доставено до имота количество
топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 10.01.2018 г., за които суми в
производството по ч.гр.д. № 3334/2018 г. по описа на СРС, 113 състав е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ 23Б, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр.
чл. 273 от ГПК на ответника И. Д. Ю., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София,
ул. ****, сумата от 28,21 лева, представляваща деловодни разноски за държавна такса
и адвокатско възнаграждение в настоящото производство, съобразно изхода от спора.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Техем
Сървисис“ ЕООД на страната на въззиваемото дружество „Топлофикация София“
ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9