РЕШЕНИЕ
№ 260011 18.02.2022г. град Пазарджик
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение
на осемнадесети януари две хиляди двадесет и втора година
В публично заседание в следния
състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ:ДЕСИСЛАВА РАЛИНОВА
Секретар:П Б
като разгледа докладваното от съдия Ралинова
търговско дело №156 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.422 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ във вр. с чл.240
от ЗЗД.
Производството по настоящето
дело е образувано по искова молба предявена от С.Д.Ц. с ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***,
адв.Р.П., срещу И.Н.Б. с ЕГН **********
***, със съдебен адрес *** партер офис № адв.Н.М., в която се сочи, че на
основание Заповед №633 за изпълнение на парично задължение въз основана на документ
по чл.417, т.10 от ГПК от 16.12.2019г. бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.
№ 1013/2019 г., по описа на РС Панагюрище, с която длъжникът – ответник в настоящото
производство бил осъден да заплати 100 000 лева главница, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 12.12.2019 г. до окончателното
изплащане, както и 4 050 лева разноски по
делото. Тази сума била частична от цялото вземане в размер на 800 000 лева.
Твърди се, че основанието за снабдяване с изпълнителен лист
е издаден от И.Б., запис на заповед за 800 000 лева, с дата на издаване – 01.06.2016г.,
място на издаване - гр., падеж до -31.12.2016г., място на плащане – гр., ул. „“
№, платим на предявяване в полза на ищеца
С.Д.Ц..
Сочи се, че въпреки,
че падежът е настъпил на 31.12.2016г. до момента на подаване на заявлението не било
постъпило плащане от страна на ответника.Последвало е образуване на изп.дело №1095,
по описа на ЧСИ Х П за принудително събиране на вземане. Длъжникът бил уведомен
за образуваното изпълнително дело и в срока по чл.414 от ГПК е подал възражение,
което е обусловило правния интерес на ищеца за предявяване на настоящия иск, с оглед постановено определение №260044/08.09.20
г., по ч.гр.д. №1013/2019г. по описа на Панагюрския
РС.
Ищецът сочи, че това
определение им е било връчено на 28.09.2020г. и в срок предявяват иска си. Сочат,
че при наличие на редовен от външна страна запис на заповед, съобразно чл. 535 от ТЗ и правният им интерес във връзка с депозираното възражение са налице основанията да предявят установителен иск.
Във връзка с изложеното
се моли съда, да постанови съдебно решение, с което да приеме за установено по отношение
на И.Н.Б., с ЕГН **********, че дължи на С.Д.Ц.
с ЕГН **********, сумата от 100 000 лева /частично от цялото вземане в размер
на 800 000 лева/, считано от 12.12.2019г., както и разноски в размер на 4 050 лева,
съобразно Заповед №633 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417
т.10 от ГПК от 16.12.19г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1013/2019г. на
РС Панагюрище.
Претендират разноски в настоящото производство.
В срокът по чл. 367 от ГПК е постъпил писмен отговор от И.Н.Б.
с ЕГН **********, с който оспорват по основание и размер предявените искове.Твърди
се, че Записа на заповед действително отговарял на изискванията на чл. 535 от ТЗ.
Преди да бъде издаден
записа на заповед обаче, ответникът твърди, че бил с ищеца в преддоговорни преговори, като тяхното основно
съдържание било бъдещото отпускане на паричен заем от ищецът на ответника в размер
на 800 000 лева, който предварително следвало да бъде обезпечен със запис на заповед
за същата сума. При воденето на преговори между ищеца и ответника присъствали и
двама свидетели, затова и ответникът издал приложения по делото запис на заповед,
като предварително обезпечил бъдещото получаване на сумата.
Твърди се от ответника, че ищецът не му бил предал сумата
от 800 000 лева, респ. ответникът не получил паричният си заем.
Сочи се, че действията му били недобросъвестни и в противоречие
с добрите нрави, тъй като от една страна приел предварително издаден запис на заповед,
като обезпечение, а от друга страна не предоставил паричния заем на ответника в
размер на 800 000 лева.
Ответникът твърди още, че с предявяването на установителния
иск ищецът осъществил злоупотреба с права, което било недопустимо и укоримо.
Сочат, че тъй като
се касае за преддоговорни отношения, тежестта на доказване и установяване на тези
обстоятелства по оспорването, съобразно ТР №4/18.06.2014г. на ВКС, по тълк.дело
№ 4/2013 г. на Общото събрание на ОСГТК на ВКС, лежат върху тях съобразно разпределяне
на процесуалната тежест.Претендират разноски. Представят списък по чл. 80 от ГПК.
В срок е постъпила допълнителна искова молба, в която ищецът
оспорва като невярно твърдението, че издадения запис на заповед е за бъдещо даване
на заем от 800 000 лева /през 2016 г./Ищецът твърди, че издадения на 01.06.2016 г. запис на заповед е
за обезпечаване на задължения на ответника от минал период – през 2014г. и 2015
година. Сочи се, че от есента на 2013 г.
ответникът започнал бизнес начинание в областта
на хазарта и с тази си цел търсил пари от различни лица в Панагюрище и района, вкл.
и от ищеца. Обещавал да върне сумите с лихва,в кратки срокове, но поради многобройността
на заемите не успявал да ги върне в уговорените срокове. Една част от парите му
били давани на ръка, друга част били превеждани
по банков път, а трета част – по посочени
от Б. банкови сметки на трети лица, които ищецът дори не познавал и нямал
отношения с тях.
Сочи се, че във връзка с това бизнес начинание за Б. възникнали
проблеми с органи на Прокуратурата, което довело до образуване на ДП в НСлС срещу
него. Били запорирани банковите му сметки, затова убеждавал ищецът да му дава парите
чрез трети лица, свързани с него /напр. брат му В Б. и много други/.
Във връзка с така изложените
обстоятелства за обезпечение на всичките му задължения, вкл. и обезщетения за забавеното
връщане на тези суми, дадени на трети лица през 2014 и 2015 години, ответникът се
съгласил да подпише в полза на ищеца запис на заповед от 01.06.2016 г.
Затова и твърдението на ищеца е, че издадения запис на заповед
е за отминал период и получени суми, а не за даване на заем от 800 000 лева занапред,
както се твърди в отговора.
Сочи се още, че за дадени 80 000 лв., чрез брат му В Б. производството
по гр.д. № 71/2019 г. на ПОС и в.гр.д. № 348/2020 на ПАС, имало постановени съдебни
актове.
Ищецът уточнява, че
дължимата сума от 100 000 лева по запис на заповед и съответната лихва се основавала
на претенция за връщане на общо преведени 94 100 лева по банков път по сметките
на И.Б., в Райфйзен банк България АД и Банка ДСК АД, както следва:
В Райфайзенбанк/България АД общо 42 500лв. на:
1. на 05.03.2015г.- 5000.00лв.;
2.на
16.03.2015г.-15000.00лв.;
3. на
19.03.2015г. - 2500.00лв., равностойността на 1275.51 EUR
4. на 04.05.2015г. - 20000.00лв. и
В Банка
ДСК» АД общо 51 600лв.:1. На 16.03.2015г.-
11 600.00лв.;
2.
На
24.04.2015г. – 20 000.00лв.;
3.
На
04.05.2015г. – 20 000.00лв.
Твърди се, че за превеждането на банкови суми по банковите
сметки на трети лица претенциите на ищеца се ангажирали по други дела.
Възразява се срещу обстоятелството, че не са посочени имената
на
Постъпил е допълнителен писмен отговор, с който ответникът
възразява, че посочените от ищеца с платежни нареждания от 2015 г. - 4 парични превода са погасени по давност на основание
чл. 110 от ЗЗД, като конкретните дати щели да бъдат установени и прецизирани от
назначената ССчЕ.Не оспорват плащането по банков път на посочените дати, чрез Райфайзенбанк
България, но оспорват посочените преводи, чрез Банка ДСК, тъй като ответника нямал
открита сметка в тази Банка през 2015 година.
Направени са правни изводи, посочена е съдебна практика досежно въведеното спорно право,
по реда на чл. 422 от ГПК.
Направено е и евентуално възражение, че ако съдът приеме,
че твърдените от ищеца каузални правоотношения
не са погасени по давност, то ответникът
прави възражение за прихващане със суми, които той е превел по банков път на ищеца
за периода от 01.01.2013г. до 31.12.2018г.Сочи се, че конкретната парична сума по
възражението за прихващане ще бъде уточнена и прецизирана след изслушване на СИЕ.
Окръжният съд, като се запозна с твърденията и исканията, изложени в исковата молба и доразвити в хода на производството,
като обсъди и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност,при
съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2
от ГПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно тълкувателно
решение №4 от 18.06.2014г. по тълк. дело №4/2013г. на ОСГТКнаВКС, при предявен установителен
иск по реда на чл.422, ал.1 отГПК, в хипотезата на издадена заповед за изпълнение
по чл.417,т.9 от ГПК/изм. сега т.10/, както в случая, предмет на делото е съществуването на вземането,
основано на записа на заповед.
В производството по чл.422, ал.1 от ГПК ищецът
кредитор, който се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК,
въз основа на запис на заповед доказва вземането си, основано на менителничния ефект – т.е., той следва да докаже съществуването на редовен
от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения
или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед, всяка страна доказва фактите, на които
са основани твърденията и възраженията й, които обуславят претендираното, съответно
отричаното право.
Според разясненията в съобразителната част към
решението, тежестта на доказване във всички случаи се разпределя съобразно общото
правило на чл.154, ал. 1 ГПК.
В практиката трайно се приема, че предметът на
делото не се променя при въведено от ищеца твърдение в исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането по заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК, произтича от каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед.
Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното
правоотношение, като на общо основание доказва вземането си, което е основано на
менителничния ефект.
Ако между страните възникне спор относно конкретното
каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед и ако те сочат различни
каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издадена ценната книга,
съдът следва да обсъди въпроса в мотивите на решението, както е в случая, ищецът
твърди, че записа на заповед обезпечавал договор за заем, а ответника, че бил подписан
във връзка с преддоговорни отношения.
В случая ищецът
е поддържал, че записът на заповед е издаден за обезпечаване изпълнението на каузално
правоотношение - договор за заем, като ответникът оспорва общо наличието на договор
за заем, който да е обезпечен с процесния запис на заповед, като твърди, че ценната
книга е издадена за обезпечаване на бъдещо каузално правоотношение.
И двете страни не спорят по валидността на издаденият
запис на заповед. Представения по делото запис на заповед отговаря на всички изисквания
за действителност съгласно чл.535 и сл. от ТЗ.
По смисъла на чл.535 ТЗ записът на заповед е формална
сделка, чието задължително съдържание е императивно определено от законодателя и
е условие за валидността на акта. Само в изрично и изчерпателно посочените от закона
случаи, липсата на някои от изброените в нормата па чл.535 ТЗ реквизити, не се отразява
на действителността на менителничния ефект (случаите на ал. 2, 3 и 4 чл. 535 ТЗ).
Във всички други случай, съгласно чл.536, ал.1 ТЗ, документ, който не съдържа някои
от реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ, не е валиден запис на заповед.
Процесният запис на заповед от 1.06.2016
г., съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на документ на езика, който
е написан, налице е изявление, което съставлява безусловно обещание да се плати
определена сума пари, конкретно посочена като абсолютен размер - 800 000 лева, на
определено лице – ищеца Ц. на определен ден – падеж до 31.12.2016г. Падежът е определен
по начина, посочен в чл.486, ал.1, т.4 ТЗ има изписване на определен ден. За да
настъпи изискуемостта на вземането не е необходимо предявяване на записа на заповед
– така съгласно т. 3 от TP № 1 от 28.12.2005 г., по тълк. д. № 1/2004 г., ОСГТК
на ВКС, понеже падежа е на определен ден.
Възражението на ответникът, че не дължи
плащане на суми по записа на заповед съставлява общо оспорване на вземанията и според
задължителните указания в ТР №4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС не налага доказване
от ищеца - поемател на записа на заповед на каузално правоотношение като основание
за менителничното задължаване.
След постановяване на тълкувателното решение е формирана
задължителна съдебна практика. Така с решение № 202/9.12.2014г. по т.дело №
600/2012г. съставът на ВКС, ТК, Іт.о. също приема, позовавайки се на т.17 на ТР
№ 4/20123г. на ОСГТК на ВКС, че ищецът – поемател по запис на заповед, за
съществуване вземането, по която е предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК, не е
длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, както и
да доказва възникването и съществуване на вземане по каузално правоотношение
между него като поемател и длъжника като издател, по повод или във връзка, с
които е издаден записа на заповед. При въведена от ответника кауза и
поддържайки твърдението, че не е получил договорената по заема сума, той носи
доказателствената тежест за установяване на тези твърдения. За да премине
доказателствената тежест у ищеца, че е предоставил договорената сума,
ответникът следва да докаже връзката между процесния запис на заповед и
твърдения договор, задължението по което е поддържал, че обезпечава с
менителничния ефект.
В този смисъл твърденията на ответника,
че записа на заповед е подписан като обезпечение на бъдещи договорни отношения
и в период на преговори, останаха недоказани.
Възраженията на ответникът
направени в процеса са неоснователни.
От допуснатата ССчЕ се установява, че действително
в периода 05.03.2015
год. - 05.05.2015 год., ответникът И.Н.Б. е получил суми по банковите
си сметки общо в размер на 94 100 лв.,
чрез извършени парични преводи наредени от ищеца- С.Д.Ц., като това е станало на следните дати, а именно: На дата 05.03.2015
год.,
Б. е получи сума в размер на 5 000.00 лв.
по неговата банкова сметка № , като същата е постъпила чрез превод от друга сметка
№ - с титуляр ищеца
и с основание „захранване на сметка”.
На дата 16.03.2015 год. ответникът е
получил сума в размер на 11600.00 лв. по неговата банкова сметка № , като същата
е постъпила чрез превод от друга сметка № - и с основание „захранване на сметка”.
На дата 16.03.2015
год. ответникът получил сума в размер на 15 000лв. по неговата банкова сметка №
, като същата е постъпила чрез превод от друга сметка № също открита в - с титуляр ищеца и с основание „захранване на
сметка”.
На дата 19.03.2015 год. ответникът Б. е
получил сума в размер на 2 500.00 лв./левова равностойност на 1 275.51 EUR/
по
неговата банкова сметка №, като същата е постъпила чрез внесена сума в брой чрез
вносна бележка от ищеца Ц..
На дата 24.04.2015 год. ответникът е получил
сума в размер на 20000.00 лв. по неговата банкова сметка № , като същата е постъпила
чрез превод от друга сметка № /открита в - с титуляр ищецът и с основание „заем”.
На дата 04.05.2015 год. ответникът е получил
сума в размер на 20000лв. по неговата банкова сметка № , като същата е постъпила
чрез превод от друга сметка № /също открита
в - с титуляр ищеца и с основание „заем”.
На дата 05.05.2015
год. ответникът е получил сума в размер на 20 000.00 лв. по неговата банкова сметка
№ /открита в /, като същата е постъпила
чрез превод от друга сметка № / - с титуляр ищеца Ц. и с основание „заем”.
По възражението, че част от сумите са
погасени по давност има постановена задължителна съдебна практика.
Осъществяването на фактическия състав
на давността - бездействие на титуляра на правото
в законоустановен срок и надлежното упражняване на възражение за
погасителна давност от носителя на задължението винаги са свързани със защитата
на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасява
правото на иск или на принудително изпълнение. Общият
петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД е приложим в случаите,
когато законът не е определил друг специален давностен срок. С
разпоредбата на чл.531, ал.1 от ТЗ е предвидено, че исковете по менителницата
срещу платеца, а с оглед препращащата норма на чл.537 от ТЗ – и срещу издателя
по записа на заповед, се погасяват с тригодишна давност от падежа, което
изключва приложението на общата давност по чл.110 от ЗЗД при тези искове,
независимо от вида на иска - осъдителен за заплащане на вземането или
установителен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК.
Заповедното производство е част от изпълнителния процес, поради което
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, като съгласно
чл.422, ал.1 от ГПК, той се счита за предявен с подаването на заявлението.
Следователно цитираната правна норма има обратно действие и то само когато е
спазен срока по чл.415, ал.4 от ГПК за предявяването на иска. Ако иск не е
предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.4 от ГПК,
давността не се счита прекъсната със заявлението. В този смисъл са и
разясненията дадени в TP №2 от 26.06.2015г. по тълк. дело №2/2013г., ОСГТК на
ВКС.
В случая безспорни и надлежно
установени по делото са следните релевантни за спора факти - падежът на
задължението за плащане по процесния запис на заповед е настъпил на датата
записана в него- 31.12.2016 година,
прекият менителничен иск е предявен от ищеца – поемател на
12.12.2019г. с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
(чл.422, ал.1 от ГПК).
Следователно, погасителната давност е започнала да тече от 31.12.2016 г.
като на 12.12.2019г. същата е била прекъсната (чл.116, б. “б” от ЗЗД) и не тече
докато трае съдебния процес относно вземането. Към този момент установената от
закона тригодишна давност не е била изтекла.
Издадена е заповед за незабавно изпълнение
№633/16.12.2019 година по ч.гр.д.№1013/19г. на Районен съд Пещера,на основание
записа на заповед от 1.06.2016 година, по силата на която длъжникът И.Н.Б. е
разпоредено да заплати на ищеца И.Н.Б., сумата от 100 000 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
12.12.2019г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 4050
лева, от които 2000 лева/държавна такса/ и и 2050 лева – адв.възнаграждение.
На 10.08.2020 година ответникът е получил заповедта за
незабавно изпълнение и поканата за доброволно изпълнение.Като в предвиденият
14-дневен срок на 19.08.2020 година е депозирал въдражението си.
Определението на съда, с което е указано на
ищеца, че следва да предяви иска си в едномесечен срок му е връчено видно от
съобщението на - 28.09.2020 година. „При
спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно,
респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора.“ в т.см. Решение №118/12.12.2019г. по
т.д.2288/2018г. на ВКС ІІ т.о./
Във връзка
с така изложените мотиви, предявеният установителен иск на 23.10.2020 година,
т.е. в законния есномесечен срок е допустим, но частично
основателен до размера от 94 100 лева.
С допълнителния отговор и
последваща уточнителна молба вх.№260009/5.01.2022г., ответникът е направил
възражение за прихващане в случай, че съдът установи съществуването на
вземането на ищеца за сумата в размер на 8666 лева, сочи се, че тези
суми били преведени от ответника на ищеца в периода от 29.11.2013г. до
27.04.2015 година включително. Ищецът твърди,
че посочените суми били преведени за върнати заети суми по предишни
правоотношения, като се сочат съдебни
решения.
Според правната теория и константната съдебна
практика, възражението за прихващане е средство за защита на ответника срещу
предявения иск, като максималният полезен резултат, който той може да постигне
е отхвърляне на иска поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с
насрещно вземане на ответника към ищеца. Процесуалното право да се предяви
възражение за прихващане е елемент от правото на защита на ответника в процеса.
Процесуалните предпоставки са свързани с наличието на висящ процес по ищцовото
вземане и правният интерес на ответника обусловен от твърдяните с възражението
за прихващане вземане и компенсационно право, както и погасяването на двете
насрещни права в резултат на прихващането. От друга страна, като процесуално
действие възражението за прихващане е насочено към съда и е искане за
разрешаване на спора по прихващането и отхвърляне на иска. Затова възражението
за прихващане може да бъде основателно или неоснователно. Но даже, когато е
неоснователно, то е процесуално допустимо и валидно и съдът е длъжен да го
разгледа. За разлика от изявлението на прихващане, което предпоставя ликвидност
на насрещните вземания, възражението за прихващане е допустимо и основателно
даже когато тези вземания или едно от тях е неликвидно. Като разпростира силата
на пресъдено нещо и относно възражението за прихващане - чл. 298, ал. 4 ГПК,
законът сочи, че вземането, предявено с възражението за прихващане става
ликвидно, даже преди това да е било спорно (неликвидно). Съдебното прихващане
погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на възражението за
прихващане, защото към този момент насрещните вземания (или едно от тях) не са
ликвидни. В тази връзка съдът е длъжен да разгледа възражението за прихващане
като обсъди всички факти и доказателства отнасящи се до вземането на ответника,
тъй като ако се окаже, че вземането на ищеца съществува, при постановяване на решението
съдът трябва да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на
насрещното вземане на ответника и в зависимост от това, да отхвърли въз основа
на него изцяло или отчасти предявения иск. В този смисъл е и постоянната
съдебна практика изразена в приложените към касационната жалба решения на
различни състави на ВС и ВКС - р. № 3289/15.12.1978 г. по гр. д. № 2496/78 г.
на I г. о.; р. № 1531/05.10.1995 г. по гр. д. № 2509/94 г. на V г. о. и р. №
2029/15.05.1970 г. по гр. д. № 577/70 г. на I г. о.
Като се има предвид
правната природа на иска по реда на чл.422 от ГПК, основателно е да се постави
въпроса – допустимо ли е възражение за прихващане в това производство. Предмет
на предявения иск е установяване дължимостта на вземането на ищеца по издадената
вече в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение, която се
ползува с изпълнителна сила и подлежи на принудително изпълнение в случай, че
искът му бъде уважен. Срещу основателността на този иск ответникът има право да
противопостави всякакви възражения (както произключващи или правопогасяващи, че
сумата е недължима, че е погасена по давност или чрез плащане, така също и да
предяви възражение за прихващане с негово насрещно вземане), които биха довели
до отхвърлянето на иска или до частичното му уважаване.
В случая, се установи,
от приетата и неоспорена от страните ССчЕ, че ответникът Б. за периода от 01.01.2013 год. до 31.12.2018
год. е превел на ищеца общо сумата от 8660 лева като
основание е записано лична вноска.
Приетата по делото експертиза не
може да даде яснота за
„основанието“ за тези няколко парични преводи, вписано е „лична вноска“, една
част от тях са направени много преди подписване на записа на заповед в т.см., съдът счита, че не може се приеме за доказано наличието на
вземане в полза на ответника в претендирания размер 8660 лева спрямо ищеца, респ. не е реализиран фактическият състав на правото да се
извърши прихващане по чл.103,
ал.1 ЗЗД (което включва: съществуването на две действителни вземания
(задължения); вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет пари
или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща (активното
вземане) да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор
между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в
сила съдебно решение, вземане. В т.см. Решение №225 от
28.05.2011 г. по т.д. № 631/2010 г. ВКС, ІІ т. о.).
Неоснователносттта на възражението за
прихващане налага отхвърлянето му с изричен диспозитив на съдебното решение –
чл. 298, ал. 4, ГПК (спр. Решение № 21 от
15.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 741/2012 г., II г. о., ГК).
По разноските по делото:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с
оглед изхода на спора, на всяка от страните се полагат разноски.
Ищецът е представил списък на
разноски по чл.80 от ГПК за сумата от 6122.07 лева от които – 2000
лева/държавна такса/, 4000 лева договорено и заплатено адв.възнаграждение и
възнаграждение на вещо лице и б.т. в размер на 122.07 лева.
Съобразно уважената част от иска на
ищеца се полагат разноски в размер на 5760.86 лева.
Съответно ответника на основание
чл.78 ал.3 от ГПК, също му се полагат разноски, съобразно отхвърлената част от
иска. Ответника е посочил, че съобразно чл.80 от ГПК ае направил общо разноски
в размер на 5120 лева, от които заплатени адв.възнаграждения за
проц.представителство на двама адвокати за всеки от тях по 2500 лева или общо в
размер на 5000 лева и 120 лева за възнаграждение на вещо лице.На ответника Б.,
съобразно отхвърлената част от иска му се полагат разноски в размер на 302.08
лева.
Доколкото исковата претенция е
свързана с установяване на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение
издадена в заповедното производство по ч.гр.д. № 1013/2019 г., по описа на Районен съд Панагюрище, вкл. и разноските за него, с оглед
задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК,
съдът в исковото производство следва да се произнесе с осъдителен диспозитив по
това искане, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за
изпълнение. Поради което и с оглед изхода от делото, ответната страна следва да
бъде осъдена да заплати на ищеца направените в заповедното производство
разноски в размер на 4050 лева.
Воден от горното и на основание чл.235 и чл.236 от ГПК Пазарджишкият Окръжен съд,
Р Е Ш
И:
ПРИЕМА за установено в отношенията между страните, че И.Н.Б. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***
партер офис №3 адв.Н.М.,дължи
и следва да заплати на С.Д.Ц. с ЕГН
**********, с адрес ***, със съдебен адрес *** сумата в размер
на 94
100 лева, дължима по запис на заповед от
1.06.2016 година, с падеж 31.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата
от 12.12.2019 г./датата на подаване на заявлението по реда на чл.417 от ГПК/ до окончателното изплащане, за които суми в хода на заповедното
производство по ч.гр. д. №1013/2019г.
на Районен съд Панагюрище е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ
по реда на чл.417 от ГПК, с №633/16.12.2019г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 94 100 лева до
претендираният лазмер от 100 000 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСТАВЯ без уважение насрещното възражение за прихващане на ответника И.Н.Б. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***
партер офис №3 адв.Н.М.,срещу
ищеца С.Д.Ц. с ЕГН
**********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, адв.Р.П.,между вземането по иска в размер на 94100 лева - дължима сума
по Запис на заповед от 1.06.2016г. и вземането на ответника към ищеца за 8660 лева заплатени по банков път на ищеца от ответника, за периода от от
01.01.2013
год. до 31.12.2018 година.
ОСЪЖДА И.Н.Б. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***
партер офис № адв.Н.М., да
заплати на С.Д.Ц. с ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес *** , адв.Р.П., разноски в производството
по ч.гр.д.1013/19г. по описа на Райоанен съд Панагюрище в размер на 4050 лева и разноски в настоящото
производство съобразно уважената част от иска в размер на 5760.86 лева.
ОСЪЖДА
С.Д.Ц. с ЕГН **********,
с адрес ***, със съдебен адрес ***, адв.Р.П., да заплати на И.Н.Б.
с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес *** партер офис № адв.Н.М., на
основание чл.78 ал.3 от ГПК, разноски в размер на 302.08 лева.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Апелативен съд гр.Пловдив.
Препис от решението
да се връчи на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: