РЕШЕНИЕ№356

 

гр. Пазарджик, 18.10.2019 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ОКРЪЖЕН СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Палова

          ЧЛЕНОВЕ: Мариана Димитрова

                               Ели Каменова

 

при секретаря Катя Кентова, като разгледа докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 492 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 100 от 19.04.2019 г. постановено по гр.д. № 1420/2017 г. по описа на В.ския районен съд е изнесен на публична продан недвижим имот, представляващ ГАРАЖ, построен в УПИ ХХVІ / двадесет и шести/, отреден за имот пл. № 4403 / четири хиляди четиристотин и трети/  в кв. 73 /седемдесет и трети /, по плана на В., като дяловете на съсобствениците са: В.Л.К., с ЕГН ********** и А.Л.К., с ЕГН ********** по ¼ идеална част и Ц.Д.К., с ЕГН ********** – ½ ид.част. С решението е осъден Ц.Д.К., с ЕГН **********,***, да заплати поотдлено на В.Л.К., с ЕГН  **********,*** и на А.Л.К., с ЕГН **********,***, на основание чл. 346 от ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, сумата от 180,50 лв.,  представляваща обезщетение за лишаване от ползване на делбения имот, за периода от 11.04.2017 г. до 11.11.2018 г. С решението са осъдени В.Л.К. и А.Л.К., всеки от тях да заплати на Ц.Д.К., на основание чл. 346 от ГПК вр. чл. 12, ал. 2 ЗН, сумата от 1687, 5 лв., представляващи стойността за извършените от Ц.Д.К. подобрения в гореописания имот, като са отхвърлени исковете за разликата над 1687, 5 лв., до пълния претендиран размер от 1750 лв., като неоснователни.

В законоустановения срок е подадена въззивна жалба от В.Л.К., и А.Л.К., против решение № 100 от 19.04.2019 г., постановено по гражданско дело № 1420/2017 г. по описа на Районен съд - В., в частта, с която двамата поотделно са осъдени да заплатят на Ц.Д.К., с ЕГН **********,***, на основание чл. 346 от ГПК вр. чл. 12, ал. 2 ЗН, сумата от 1687, 50 лв., представляващи стойността за извършените от Ц.Д.К. подобрения в гореописания имот, като исковете за разликата над 1687, 5 лв., до пълния претендиран размер от 1750 лв.,  са отхвърлени като неоснователни. Присъдени са разноски.

С жалбата се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част като незаконосъобразно, необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и постановяване на ново такова, с което съдът да отхвърли претенцията на ответника. Въззивната страна поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизовдствените правила, тъй като с доклада по чл. 146 от ГПК е квалифицирал претенцията на Ц.Д.К. и е дал указания в съответствие с твърдяните от него обстоятелства, а в решението си е посочил различна квалификация и е коментирал факти и обстоятелства, на които последният не се е позовал. Сочи се, че уважаването на претенцията по чл. 12, ал. 2 от ЗН е поставено под условие, за наличието, на което не са дадени указания и това е довело до нарушаване правото на защита на жалбоподателите. Акцентират върху това, че Ц.К. не е формулирал претенция по чл. 12, ал. 2 от ЗН, поради което съдът се е произнесъл по непредявен иск, поради което решението в тази част следва да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално решението да бъде отменено и върнато за ново разглеждане за произнасяне по иск по чл. 12, ал. 2 от ЗН.

На следващо място сочат, че претенцията на Ц. К. не е доказана по размер, като неправилно съдът е осъдил ответниците да заплатят 1/4 част от пазарната оценка на гаража, а не разходите, направени от претендиращия, за които не са посочени данни на каква стойност възлизат.

На последно място считат, че страните в производството нямат качеството на сънаследници на делбения имот, за да е приложима разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от ЗН, тъй като са съсобственици на основание разпоредителна сделка, поради което намират и претенцията на Ц.К. за погасена по давност.

Не ангажират нови доказателства.

Въззиваемата страна Ц.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адвокат Л.К. ***, в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като поддържа, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила и излага съображения в тази насока.

Не ангажира нови доказателства.

Претендира разноски пред настоящата инстанция.

           В срока за обжалване на решението е постъпила частна жалба от Ц.Д.К. против Определение № 441 от 27.05.2019 г., с което решението е допълнено в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на В.К. и А.К. съдебно-деловодни разноски в размер на 328,40 лв.

В жалбата се твърди, че определението на съда е необосновано и незаконосъобразно. Сочи се, че в проведеното на 23.03.2019 г. съдебно заседание ищцовата страна не е направила искане за заплащане на разноски, като е представила списък едва с писмените бележки. Счита, че в производството за делба страните понасят разноските, така както са ги направили. Моли за отмяна на определението. Претендира разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното производство срещу обжалваем съдебен акт. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която се обжалва, е валидно и допустимо, разгледано по същество е правилно.

В частта, в която решението не се обжалва, същото е влязло в сила и не подлежи на въззивна проверка.

Производството е по иск за делба, във фазата по извършване на делбата.

С влязлото в сила на 25.07.2018 г. решение в първата фаза на делба е допуснато извършването на съдебна делба между В.Л.К., А.Л.К. и Ц.Д.К. на следния недвижим имот: гараж, построен в УПИ XXVI, отреден за имот пл. № 4403 в кв. 73 по плана на В., при квоти: по 1/4 за ищците В.Л.К. и А.Л.К. и 1/2 за ответника Ц.Д.К., като предявения иск за делба на първия редовен етаж от жилищна сграда, построена в УПИ XXVI, отреден за имот пл. № 4403 в кв. 73 по плана на В., е отхвърлен като неоснователен.

В първото заседание след допускане на делбата, проведено на 20.11.2018 г., Ц.Д.К., чрез процесуалния си представител, е заявил претенция по сметки по реда на чл. 346 ГПК за сумата от общо 3500 лв., която да му бъде заплатена солидарно от ищците. Изложил е твърдения, че е извършил подобрения в съсобствения имот, като е уточнил, че подобренията са извършени през 1979 г. Първоинстанционният съд е приел за разглеждане заявената претенция в делбеното производство до претендирания размер.

Процесуалният представител на ищците е направил възражение за погасяване по давност на заявената претенция по чл. 346 от ГПК от страна на ответника, като е посочено, че към 1979 г. имотът, върху който е построен гаража, не е бил собственост на страните в настоящото производство, като ответникът е бил трето на собствеността лице, поради което и отношенията по евентуално извършеното от него строителство не следва да се претендират по отношение на ищците. Твърди, че ако претенцията е за увеличаване на наследството, същата е неоснователна и погасена по давност, както и че е изпусната фазата, в която да се предяви тази претенция. Счита претенцията за сметки за напълно неоснователна.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, което не е оспорено от страните, а съдът кредитира като обективно и компетентно, се установява, че пазарната стойност към месец 11.2018 г. на имота, допуснат до делба, е в размер на 6 750 лв.

От показанията на свидетелите, разпитани пред районния съд в първата фаза на съдебната делба – М.А.П., А. МА.П., В.А.Х., К.О.Р., се установява, че гаражът е строен от Ц.К. през 1979 г., като същият е вложил собствени средства и труд. Впоследствие гаражът се ползвал от брата на Ц. – Л., тъй като Ц. отишъл да живее при жена си. От разпитаните във втората фаза на делбата свидетели - В.А.Х. и М.А.П. се установява, че същите са участвали в построяването на гаража, като са помагали на Ц.К., който от своя страна освен че е участвал в самото изграждането, е закупил всички необходими материали. Свидетелите посочват, че гаражът е ползван предимно от Л., който го е ползвал като работилница, като след смъртта му Ц. бил взел ключовете за гаража.

Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК, кредитира като цяло показанията на разпитаните свидетели като достоверни, преки и кореспондиращи едни с други без съществени разминавания между тях.

При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достига до следните правни изводи:

Съгласно чл. 346 ГПК, в първото заседание след допускане на делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки помежду си, като посочат и доказателствата си. Заявените по този ред претенции представляват обективно съединени във втората фаза на делбеното производство осъдителни искове, свързани с отношенията между съсобствениците по повод управлението, стопанисването и използването на съсобственото имущество, което е предмет на делбата.

Във всички случаи претенцията трябва да съдържа елементите, от които да се определи спорното право: фактически твърдения, от които може да се извлече основанието на предявения иск, искането, както и цената на претенцията. Претенцията следва да бъде квалифицирана с оглед изложените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения.

В процесния случай заявената от Ц.К. претенция касае подобрения, които са извършени през 1979 г. и в имот, който към онзи момент не е бил съсобствен на страните в настоящото производство, което обстоятелство не се оспорва от самите ищци. При така наведените от ответника твърдения, а именно, че гаражът е построен през 1979 г. и формулираното искане за заплащане на извършените подобрения съобразно дела на ищците, съдът намира, че квалификацията на така заявената претенция може да бъде единствено по чл. 12, ал. 2 от ЗН, доколкото и самата претенция е възникнала преди откриване на наследството, което е във връзка с общността – предмет на делбата. В тази насока районният съд правилно е квалифицирал претенцията на Ц.К. като такава по чл. 12, ал. 2 от ЗН. Следва да се отбележи, че вземанията за подобрения, когато са свързани с общ имот, могат да се упражняват само спрямо съсобствениците, участвали в съпритежанието на общия имот по времето, когато са извършени подобренията, като отношенията във връзка с подобряването на общата вещ се уреждат по различен начин в зависимост от конкретните условия при които са извършени подобренията и от условията при които съсобственикът-подобрител е упражнявал фактическата власт – като държател или владелец на правата на останалите съсобственици – ТР 85/68 г. ОСГК. В конкретния случай от твърденията на претендиращия е видно, че не е налице подобна хипотеза, а става въпрос за увеличаване имуществото на наследодателя приживе.

Неоснователно е възражението, повдигнато с въззивната жалба, че съдът в нарушение на диспозитивното начало е коментирал факти и обстоятелства, на които претендиращия не се е позовал, като се е произнесъл по искане по чл. 12, ал. 2 от ЗН. Следва да се отбележи, че съдът е този, който следва да даде правната квалификация на иска, като изходи от фактическите твърдения на страната, както и да разреши спора съобразно действителната правна квалификация, като страната не е длъжна да квалифицира претенцията си. В процесния случай районният съд правилно е счел, че искането касае извършени подобрения от страна на сънаследник, които са извършени приживе на наследодателя, в каквато насока са и ангажираните от претендиращата страна доказателства.

Основателността на предявения с правно основание чл.12, ал.2 от ЗН иск е обусловена от доказването от страна на въззивинка на наличието на следните кумулативно дадени предпоставки: качеството му на наследник на наследството, останало от наследодателите; принос на наследника в построяването на процесния имот допуснат до делба, изразяващ се в цялостно построяване на процесния имот с негови средства и сили, както и това да е извършено приживе на наследодателите. Вярно е, че с приемането на претенциите на страните в съдебно заседание съдът най-общо е посочил, че приема за съвместно разглеждане претенции по сметки, без да посочи изрично правната квалификация на заявените искове. В същото време правилно е разпределил доказателствена тежест на Ц.К., като му е указал да докаже при условията на пълно и главно доказване кога, какви и на каква стойност строителни дейности е извършил в делбения имот, като е дадена възможност на страните да направят оспорвания, както и доказателствени искания във връзка с претенциите си. От страна на ищците е направено оспорване на претенцията на Ц.К., като е посочено единствено, че ако претенцията е за увеличаване на наследството, то същата е неоснователна и погасена по давност, както и че е несвоевременно предявена. Ответната страна по претенцията не е направила никакви други оспорвания, нито е въвела други правопогасяващи възражения, освен тези свързани с изтекла погасителна давност и несвоевременност на заявената претенция. Твърдението във въззивната жалба, че правото на защита на ответниците по претенцията – В.К. и А.К., е нарушено, поради това, че уважаването на претенцията по чл. 12, ал. 2 от ЗН е поставена под условие, за наличието на което не са дадени указания, е неоснователно. Във въззивната жалба не е посочено изрично за кое условие по претенцията по чл. 12, ал. 2 от ЗН не са дадени указания, но ако страната намира, че условието е сънаследникът да не е бил възнаграден по друг начин, то следва да се посочи, че в практиката на ВКС е прието, че ако противната страна  по претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН твърди, че наследодателят приживе е възнаградил по някакъв начин претендиращия увеличение на наследството съделител, тя следва да докаже съществуването на този положителен факт. Твърдения в тази насока не са въведени, въпреки че противната страна по претенцията в първото по делото заседание след допускане на делбата е направила оспорвания във връзка с претенция, касаеща увеличение на наследството, но по никакъв начин не е въвела възражение, нито дори каквито и да е било фактически твърдения, че съделителят е бил възнаграден от наследодателя, като е имала възможност да стори това още пред първата инстанция. Подобно възражение не е въведено и във въззивната жалба, нито е поискано да бъдат събирани доказателства в тази насока, още повече, че в жалбата страната не се позовава на конкретни факти, които счита, че са останали неизяснени пред първата инстанция, а най – общо твърди, че за условията, които следва да са налице не са дадени указания с доклада. Предвид изложеното настоящата инстанция не може да приеме възражението, че правото на защита на ответниците по претенцията е било нарушено, доколкото процесуалният представител на същите е взел становище по отношение на заявената от Ц.Д. претенция за увеличаване на наследството още пред първата инстанция в проведеното на 20.11.2018 г. съдебно заседание.

По отношение основателността на претенцията по чл. 12, ал. 2 от ЗН съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследник, който приживе на наследодателя е спомогнал да се увеличи наследството, може, ако не е бил възнаграден по друг начин, да иска при делбата да се пресметне това увеличение, в негова полза. Увеличението може да е в резултат на труд и средства, вложени от наследника в наследственото имущество и трябва да е изразено ясно в някаква форма - имот, постройки или насаждения и др. и да е налице в момента на откриване на наследството. Районният правилно е приел, че за размера на увеличението е от значение не колко е изразходвал наследникът в труд и средства, а с колко е увеличено наследственото имущество, като стойност, по време на откриване на наследството, съобразявайки неговата стойност по време на извършване на делбата, доколкото и практиката на ВКС е в този смисъл. Като в тази насока неоснователно се явява възражението на въззивниците, че с решението си съдът ги е осъдил да заплатят не сторените от претендиращия разходи, а по 1/4 от пазарната оценка за имота. Съдът присъжда сумата, съставляваща еквивалент на приноса към момента на извършване на делбата, респ. прекратяване на съсобствеността. Всеки от останалите сънаследници дължи такава част от сумата, която е съответна на наследствените му права, а за правата на ищеца по претенцията е налице сливане на качеството кредитор и длъжник и погасяване на задължението.

Не може да бъде споделено и възражението, че претенцията на ответника е погасена по давност, доколкото за иска по чл. 12, ал. 2 от ЗН погасителната давност започва да тече от предявяването на иска за делба – ППВС 7-73 г., т.4, б.”б”.

По отношение на възражението във въззивната жалба, че страните в настоящото производство нямат качеството на сънаследници на делбения имот, тъй като са го придобили на основание разпоредителна сделка с нотариален акт за дарение № 190, т. IV, н.д. 1228/1993 г. на РС – В. настоящата инстанция намира следното: с решение № 80 от 19.03.2018 г., с което е приключила първата фаза на делба, районният съд е приел, че допуснатият до делба гараж е бил съпружеска имуществена общност на Д. Ц. К. и А. В. К., които са били собственици на гаража до смъртта си, тъй като не са се разпоредили изрично с него в полза на синовете си. След смъртта им собствеността върху гаража е преминала върху наследниците им Ц. и Л. К.. След смъртта на Л. К. същият е наследен от децата си – В. и А. К.. Районният съд е приел като основание за възникване на съсобствеността между страните в делбеното производство наследствено правоприемство, като решението по допускане на делбата не е обжалвано от страните и същото е влязло в законна сила. Доколкото силата на пресъдено нещо обхваща и правопораждащите спорното субективно материално право факти, тоест в случая обхваща основанието за възникване на съсобственост, то страните са обвързани от посоченото в първоинстанционното решение основание, като въззивната инстанция не може да пререши този въпрос, като приеме друго основание за пораждане на съсобствеността.

С оглед на приетите по делото доказателства съдът счита, че процесният гараж е изграден със средства на Ц.К.. Същият е изграден през 1979 г. и е бил собственост на общите наследодатели на страните в настоящото производство. Предвид заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ следва да се приеме, че Ц.К., построявайки сградата със свои средства, е увеличил стойността на имуществото на наследодателите си със стойността на същия гараж, възлизаща на 6 750 лв., при което положение всеки от останалите двама съделители, предвид наследствената си квота, би следвало да му заплати сумата от по 1687,50 лв.

С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.12, ал. 2 от ЗН е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Предвид обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението в обжалваната част, следва на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.

Решението в останалата му част не е било обжалвано и е влязло в сила.

С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се дължат направените в хода на въззивното производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер на сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Следва да се посочи, че претендирания с представения списък за разноски разход за пътуване на адвоката в размер на 15 лв. не съставлява съдебно-деловодни разноски по делото и не може да се претендира на осн. чл. 78 от ГПК. Довереник и доверител имат възможност при уговаряне на възнаграждението да предвидят неговия размер и с оглед предстоящите пътни и квартирни разходи, в каквато насока е и практиката на ВКС.

 

По отношение на частната жалба, депозирана от Ц.Д.К. против Определение № 441 от 27.05.2019 г., с което решението е допълнено в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на В.К. и А.К. съдебно-деловодни разноски в размер на 328,40 лв., настоящата съдебна инстанция намира следното:

Частната жалба е допустима, подадена от легитимирано лице в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

В мотивите на решението си районният съд е приел, че след като претенцията на В. и А. К. с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС е основателна и следва да бъде уважена изцяло, то в полза на страните следва да се присъдят изцяло сторените от тях разноски в размер на 328,40 лв, от които 100 лв. – внесен депозит по назначена съдебно-икономическа експертиза, 200 лв. – внесен депозит по назначена съдебно-почеркова експертиза и 28,40 лв. допълнително внесен депозит. Районният съд е пропуснал да се произнесе с диспозитив по искането за присъждане на разноски на страните, поради което в срока на обжалване на постановеното решение е постъпила молба за допълване на решението по чл. 248 от ГПК. С обжалваното определение съдът е допълнил решението си, като е осъдил Ц.Д.К. да заплати на В.К. и А.К. съдебно-деловодни разноски в размер на 328,40 лв.

Основният довод в частната жалба е, че в проведеното на 23.03.2019 г. съдебно заседание ищцовата страна не е направила искане за заплащане на разноски и не е представила списък на разноските, като искането й е направено едва с представянето на писмените бележки.

Този довод не може да бъде споделен от настоящата инстанция, доколкото видно от приложения по делото протокол от съдебно заседание, проведено на 19.03.2019 г., който съгласно чл. 152 от ГПК е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия, процесуалният представител на ищците е направил искане за присъждане на разноски в размер на 328,40 лв. и е представил списък по чл. 80 от ГПК.

Изложеното налага извода, че страната своевременно е поискала присъждане на сторените от нея разноски, представила е списък в срока по чл. 80 от ГПК – най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, представила е доказателства за извършените разноски, поради което районният съд правилно е допълнил решението си, като е осъдил Ц.Д.К. да заплати сторените от ищците съдебно-деловодни разноски в размер на 328,40 лв.

Не може да бъде споделено и възражението, че в производството за делба страните понасят разноските, така както са ги направили, доколкото разноските по съединените във втората фаза на делбата искове се присъждат по общите правила.

В този смисъл, съдът намира за законосъобразни и правилни изводите на районния съд за допълване на решението в частта за разноските, поради което определението на съда следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските, такива не следва да бъдат присъждани на частния жалбоподател предвид изхода на спора и оставяне на частната жалба без уважение.

 

По отношение на обжалването:

Решението в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение подлежи на обжалване пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

Решението в частта, с която се потвърждава определението за допълване на решението в частта за разноските, има характер на определение и на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.           

Така мотивиран, Окръжен съд - Пазарджик

 

 

                                                                       Р Е Ш И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 100 от 19.04.2019 г., постановено по гр. дело № 1420/2017 г. по описа на Районен съд – В. В ЧАСТТА, в която В.Л.К., с ЕГН: **********,***, е осъден да заплати на Ц.Д.К., с ЕГН **********,***, на основание чл. 346 от ГПК вр. чл. 12, ал. 2 ЗН, сумата от 1687, 5 лв., представляващи стойността за извършените от Ц.Д.К. подобрения в гореописания имот, като искът е отхвърлен за разликата над 1687, 5 лв., до пълния претендиран размер от 1750 лв. като неоснователен и В ЧАСТТА, с която А.Л.К., с ЕГН:**********,***, е осъдена да заплати на Ц.Д.К., с ЕГН **********,***, на основание чл. 346 от ГПК вр. чл. 12, ал. 2 ЗН, сумата от 1687, 5 лв., представляващи стойността за извършените от Ц.Д.К. подобрения в гореописания имот, като искът е отхвърлен за разликата над 1687, 5 лв., до пълния претендиран размер от 1750 лв., като неоснователен.

 

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 441 от 27.05.2019 г., постановено по гр. дело № 1420/2017 г. по описа на Районен съд – В..

 

            ОСЪЖДА В.Л.К., с ЕГН: **********,*** и А.Л.К., с ЕГН:**********,***, да заплатят на Ц.Д.К., с ЕГН **********,***, съдебно-деловодни разноски по делото в размер на 400 лв.

 

            Решението в частта, с която се потвърждава първоинстанционното решение, може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

 Решението в частта, с която се потвърждава определението за допълване на решението в частта за разноските може да се обжалва с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.                                                                              

       

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                  

 

       2.