РЕШЕНИЕ
№ 133
08.06.2021 г. гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Желева
ЧЛЕНОВЕ: Цветомира Димитрова
Павлина Господинова
при секретаря Йорданка Попова.....…...……….........................… в присъствието на
прокурора Валентина Радева-Ранчева............……................………………………... като разгледа докладваното от съдия Димитрова КАД № 291 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.285, ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по касационна жалба на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, срещу Решение № 54 от 16.02.2021г., постановено по и. адм. д. №686/2020г. по описа на Административен съд – Хасково, в осъдителната част – в частта, с която е осъдена Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. С., бул. „Н. С.“№2., да заплати на Л.П.Б., с ЕГН **********, понастоящем в Затвора в гр.Сливен сумата от 750 лева, представляваща обезщетение за претърпени в периода от 08.10.2019г. до 15.05.2020г. неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Следствения арест в гр. Свиленград.
В касационната жалба се навеждат доводи, че оспореното решение било необосновано и неправилно. Сочи се, че при постановяване на решението си, съдът не се съобразил с действителната фактическа обстановка, установените по делото обстоятелства, както и обективната истина, които били от съществено значение за решаването на правния спор. Не била преценена доказателствената тежест на събраните доказателства за изпълнение в цялост фактическия състав по чл.1 ЗОДОВ, с което да се ангажира отговорността на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“. Не били установени по категоричен начин вредата, бездействието от страна на администрацията, както и причинната връзка. Твърди се, че Л.П.Б. е била задържана в ареста в периода от 08.10.2019г. до 14.05.2020г. На лицето бил осигурен денонощен достъп до течаща вода и тоалетна. Броят на лицата в килията е варирал – до две лица максимум, като през по-голямата част от престоя си същата била сама в килия № 5 – 6.5 кв.м. Твърди се, че били необосновани твърденията на ищеца за наличие на лоша хигиена в килиите. Килиите, коридорите и сервизните помещения се почиствали ежедневно от лишените от свобода /задържаните/. Сочи се, че по делото не се доказали реално претърпени вреди, които да са в резултат на посочените бездействия на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“, в частност ареста в гр. Свиленград. Вредите подлежали на доказване на общо основание и били в тежест на ищеца, а не по мнение на съда. В така събраните гласни доказателства по делото не се констатирали неимуществени вреди, претърпени от ищеца, изразяващи се в малоценност, чувство на унижение или потиснатост. Липсвал един от реквизитите в хипотезата на чл.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, в частност „настъпилата вреда“. Съдът направил субективна преценка за наличието на вреди, като възприемал наличието на тези вреди по свое лично впечатление, което било съществен порок на решението. Цитира се разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, като се сочи, че отговорността се характеризирала като обективна, безвиновна, а възникването на право на обезщетение предполагало установяване на незаконосъобразни действия и/или бездействия. Във фактическия състав на отговорността на държавата или общината за дейността на администрацията, визирана в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, се включвали следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не можело да се реализира отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. В процесния период, ищецът твърдял наличието на незаконно бездействие от страна на ответника, но не представял доказателства, че по съответния ред това бездействие било признато за незаконно. С предявяването на исковата си молба ищецът не искал от съда да постанови незаконосъобразността на бездействието на ответника. Претенцията, с която бил сезиран съда, била да му бъде изплатено обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди. За да се предяви иск по чл.203 АПК, във връзка с чл.1 ЗОДОВ, било необходимо преди това по съответния ред административен акт, действие или бездействие да бъдат признати за незаконосъобразни. Единствената хипотеза, при която било възможно да се предяви искът за обезщетение, преди да се обяви незаконосъобразността на действието, бездействието или на административния акт, била регламентирана в чл.204 ал.4 от АПК – двата иска да се съединят.
Моли се да бъде отменено решението в осъдителната му част, респ. да се постанови ново решение, с което претенцията на ищцовата страна бъде отхвърлена в частта, в която ГД“ИН“ е била осъдена да плати обезщетение за сумата над 300.00 лева до присъденият размер от 750.00 лева.
Ответникът – Л.П.Б. не се явява. В съдебно заседание неин процесуален представител, излага доводи за неоснователност на касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена.
Представителят на Окръжна прокуратура –
Хасково дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК, от надлежна страна, за която съдебният акт в обжалваната част е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество.
Производството пред Административен съд – Хасково е образувано по предявения от Л.П.Б. иск с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 (двадесет хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди за периода от 08.10.2019г. до 14.05.2020г. в ареста, гр. Свиленград. Доколкото в касационната жалба на ГД „ИН“ установените по делото факти относно материалните условия и режима, при които ищцата е била задържана, не се оспорват, като основното оспорване касае правните изводи относно наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, т. е. прилагането на материалния закон, настоящата инстанция, съгласно чл.220 АПК следва да възприеме като непротиворечива установената по делото фактическа обстановка.
В хода на съдебното производство съдът е установил от фактическа страна, че ищцата Л.П.Б. е била задържана в арест – Свиленград към Областна служба „Изпълнение на наказанията“ град Х., Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, Министерство на правосъдието на 08.10.2019г. и приведена в Затвора гр.Стара Загора на 13.05.2020г. , като за кратки периоди от време е била привеждана в други арести.
Съдът е приел, че през общо 10 дни от престоя на ищцата в ареста, последната е била поставена в условия, при които реално не разполага с минимум от 4 кв.м. жилищна площ. Прието е за установено и, че помещението в което ищцата е била настанена в ареста в гр. Свиленград не е разполагало със собствен санитарен възел и течаща вода, както и че не е било спазено изискването за степен на изкуствено осветление, пряк достъп на слънчева светлина и възможност за естествено проветрение. За основателно е било възприето и твърдението на ищцата за студ в килията, в която е била настанена през процесния период. Наред с това съдът е приел, че събраните по делото доказателства опровергават наведените от ищцата твърдения, че в помещението, в което била задържана, не били осигурени достатъчно дневна светлина и че е нарушение на чл. 151, ал.2 от ЗИНС, като е възприето че поддържането на хигиената и чистота в килиите е била задължение на задържаните лица, а ГДИН е взела мерки за обезпаразитяване. За неоснователно е възприето и твърдението за липса на възможност за общуване и липса на медицинско обслужване, като в тази връзка са изложени подробни аргументи. Като е отчел спецификата на случая на Л.Б. и невисокия интензитет на претърпяните неблагоприятни условия, съдът е преценил, че на ищцата за целия претендиран период се следва обезщетение в размер на 750.00лева, като в останалата част до пълно предявения размер от 20 000 лева е счел, че искът следва да бъде отхвърлен.
Решението на съда е валидно, допустимо и
правилно, както по отношение на изводите за основателността на исковата
претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението. Правилно
съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно обособената и
изпъкваща със спецификата си група от дела, заведени пред българските съдилища,
а впоследствие и пред ЕСПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват
наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на
Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни
параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително
отнасяне – чл.3 ЕКПЧ.
В тази връзка съдът обосновано е разгледал приложимата практика на ЕСПЧ и при
формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по
чл.3 ЕКПЧ стандарти,
установени от Европейския съд по правата на човека. Видно от мотивите на
съдебния акт административният съд е приложил изцяло стандартите на ЕСПЧ, вкл.
и от делото Нешков с/у България, което сочи на правилност и обоснованост на решението.
Неоправдано в тази връзка е оплакването в
касационната жалба на ГД „Изпълнение на наказанията“, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно-следствена
връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т. е не е приложил
елементите от фактическия състав на чл.1 ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за
необосновано. В случая съдът е процедирал правилно. Делото е разглеждано по реда на чл. 284
от ЗИНЗС, като в ал. 5 на същата норма е възприето, че при установяване нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното,
като по отношение на настъпилите неимуществени вреди ищеца не носи
доказателствена тежест. В тежест на ищеца е единствено да ангажира
доказателства и да прояви доказателствена активност по отношение установяване
на фактите и обстоятелствата, от които се твърди да са настъпили вредите, тъй
като ЗИНЗС не въвежда презумция за
наличието на допуснати нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, а само за настъпването на
неимуществени вреди, при установяване на нарушение на чл. 3 от същият
нормативен акт. Съобразно
цитираната разпоредба на чл. 284 от ЗИНЗС и факта че в настоящото производство касационната инстанция е обвързана с
фактическите установявания на първоинстанционният съд, на настоящата инстанция
следва да приложи въведените стандарти - така, както същите са
приложени от първоинстанционния съд.
С оглед изложеното, като взе предвид, че
административният съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото по
чл.3 ЕКПЧ по отношение на ищцата, намира, че съдът е постановил
решението си изцяло в съответствие с материалния закон, без наличие на
нарушение на съдопроизводствените правила.
Правилно е определен размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства. В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, конкретните факти, свързани с установените нарушение от страна на служители на ответника, вида, характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, за които са били установени доказателства.
Предвид изложеното, настоящата съдебна
инстанция намира касационната жалба за неоснователна, поради което решението
следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 54 от 16.02.2021г., постановено по и. адм. д. №686/2020г. по описа на Административен съд – Хасково в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.