Р Е Ш Е Н И Е
№ 281
гр. Велико Търново, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, Четвърти състав, в публично
заседание на двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ЙОРДАНКА
МАТЕВА
При секретаря Д. С. разгледа
докладваното от съдия Матева адм. дело №
542/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно -
осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 4, ал. 1 и чл. 52 от
Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).
Същото е образувано след отделянето от
адм. д. № 472/2023 г. на жалбата на Х.П.Ф. ***, против Акт за установяване на
задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 178-1/28.04.2017 г. (АУЗ), потвърден с
Решение № 833 РД-01-03/14.07.2023 г. от началника на отдел „Общински приходи“
към Община Свищов в частта, в която с него са определени задължения на
оспорващия за данък за МПС към 28.04.2017 г. в размер на общо 113.39 лева, от
които 106.28 лева главница и останалите 7.11 лева лихва към посочената дата.
В жалбата процесния АУЗ се оспорва като нищожен
и незаконосъобразен с твърдението, че МПС, за които данък е начислен са
нерегистрирани коли в КАТ или такива, които макар че са били регистрирани са отчуждени
от жалбоподателя далеч преди периода, за който се отнася данъка – 2016 г. Жалбоподателят
счита, че неправилно ответникът е определил данъка единствено базирайки се на
данъчните декларации подавани при придобиване на ППС, а не по единствения
допустим способ за това – на база данните от информационния масив на КАТ,
каквото е изискването на чл. 54 от ЗМДТ в приложимата за периода редакция.
В съдебно заседание жалбоподателят се
представлява от адв. В., която поддържа жалбата и исканията си в нея, като
счита, че събраните по делото доказателства установяват по категоричен начин твърденията
на оспорващия, че за периода на 2016 г. процесните ППС, за които е начислен
данък не се водят собственост на оспорващия и не са регистрирани в КАТ на
негово име. Представя писмена защита. Претендират се разноски.
Ответникът – Началникът на Отдел „Общински
приходи“ в Община Свищов, в представено писмено становище вх. № 4803/19.10.2023
г. чрез упълномощеното адвокатско дружество намира жалбата за неоснователна с
мотива, че процесните задължения са начислени въз основа на подадените от жалбоподателя
данъчни декларации за ППС и след като същият не е подал декларации за
прекратяване на тяхната дерегистрация в КАТ, то правилно е издаден процесния
АУЗ, защото никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение.
В тази връзка твърди, че нормата на чл. 54, ал. 4 от ЗМДТ в редакцията за
процесния период на 2016 г. е предвиждала за данъчнозадължените лица задължения
при прекратяване на регистрацията на ППС да представят документ от компетентния
орган, вместо служебно установяване на този факт от регистъра на КАТ. Представя
писмени бележки в същия смисъл. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид жалбата, доводите
на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Не се спори по
делото, че жалбоподателят е подавал декларации по реда на чл. 54 от ЗМДТ
за придобити от него 9 различни превозни средства – автомобили и други такива,
за период от 1998 г. до 2010 г.(л. 78-93 от делото), като данни за регистрация
на тези автомобили в КАТ към момента на първоначалното им деклариране е имало
единството за един от тях, доколкото само към Данъчната декларация с вх. №
1007/31.08.2002 г., която касае автомобил ***, е било приложено и копие от
талона за регистрация на автомобила. Приходната администрация от своя страна, въпреки
допълнителното изискване от съда, представя само 8 от първоначалните данъчни декларации
посочени в АУЗ, като не е представила (вкл. до края на делото ) данъчната
декларация от 01.01.1998 г., която се твърди, че касае Форд Фиеста, произведен
1990 г.
Не е спорно, че
никакви коригиращи декларации не са подавани от жалбоподателя като собственик и
съсобственик на така декларираните ППС през годините.
Единствено въз
основа на тези данъчни декларации – първоначалните, подавани във връзка с
придобиването на тези автомобили, и след служебна справка за неплатени местни
данъци за всички тях, старши инспектор по приходите, оправомощен със Заповед №
323-РД-01-03/18.02.2016 г. на кмета на община Свищов е издала процесния АУЗ по
чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 178-1/28.04.2017 г., с който за периода на 2016 г. са определени
задължения на Х.П.Ф. *** за данък за 9 МПС в размер на 106.28 лева главница и е
начислена лихва към датата на издаване на акта (28.04.2017 г.) в размер на 7.11
лева.
По делото
липсват доказателства за постоянния и настоящ адрес на Х.П.Ф., съответно за
данъчният му такъв към 28.04.2017 г. и след това, но в самия АУЗ като адрес за кореспонденция
е посочен такъв в гр. Свищов на ул. ***и адрес по чл. 8 от ДОПК също в гр.
Свищов, но на ***.
По делото са представени
като доказателства пощенски плик с известия за доставяне, удостоверяващи опит
да се връчи АУЗ на неговия адресат на 03 май 2017 г. по пощата, като пратката е
била адресирана на посочения като адрес за кореспонденция в акта: ***. Пратката
е върната с отбелязване „преместен на друг адрес“ (л. 71 от делото).
Изготвено и изготвено
е Съобщение по чл. 32 от ДОПК до Ф., като същото е поставено в Общината и на
интернет страницата й на 11.05.2017 г., а е снето на 25.05.2017 г. (л. 72, 74 и
75). Това съобщение отново е адресирано до адрес гр. Свищов на ул. ***, като е
изпратено и по пощата на 12.05.2017 г., но отново е останало невръчено с
отбелязване, че адресатът е преместен на друг адрес. (л. 73 от делото).
С писмо изх. № 11-00-982/31.05.2017 г. (л. 65 от делото) е отправено искане за
образуване на изпълнително производство до ЧСИ
рег. № 725, като са приложени отново само 8 от данъчните
декларации за придобиване на 8 от процесните 9 ППС, както и АУЗ, върху който
липсва отбелязване за влизане в сила.
Никакви данни за
образуването и хода на изпълнителното производство по настоящето дело няма, но
принудителното изпълнение е проведено очевидно, доколкото е приключило успешно
за взискателя, видно от Разпореждане № 356/12.02.2018 г. на ЧСИ, според което
образуваното въз основа на процесния АУЗ изпълнително дело № 997/2017 г. е
приключено, след като задължението и разноските са изцяло погасени. (л. 77 от
делото). По настоящето дело няма данни жалбоподателя, който би следвало да е
длъжник по изпълнителното дело да е уведомяван за каквото и да е във връзка с
принудителното изпълнение, вкл. за приложеното финално разпореждане.
На 30.06.2023 г. жалбоподателят е оспорил АУЗ пред началника на отдел „Общински приходи“ в качеството
му на решаващ орган, оправомощен с тези правомощия със Заповед № 74
РД-01-03/29.01.2018 г. на кмета на общината, като с Решение № 833РД-
01-03/14.07.2023 г. решаващият орган е потвърди оспорвания АУЗ по същество без
да излага никакви нови мотиви.
Това потвърдително
решение е връчено електронно на адв. В. като процесуален представител на жалбоподателя
на 20.07.2023 г., като на 03.08.2023 г. последната е оспорила решението в неговата
цялост (доколкото с него са налице произнасяния и по други АУЗ), като е
образувано първоначално едно дело – адм. д. 472/2023 г., от което впоследствие е
отделено настоящето производство с предмет само процесния АУЗ.
В хода на
настоящето дело като доказателство е приета преписката по издаване, съобщаване
и административното оспорване на процесния АУЗ, която ответникът е изпратил и
съдът е комплектувал допълнително служебно със сочените в АУЗ първоначални
данъчни декларации за МПС.
При така
установените факти и събрани доказателства съдът намира следното от правна страна:
По допустимостта
на жалбата:
За да породи
правно действие за своя адресат всеки индивидуален административен акт, какъвто
е и актът за установяване на задължения, трябва да достигне до адресата по
установения в закона начин - съобщен, по реда на чл. 61 от АПК
или връчен, по реда на чл. 29 - 32 във
вр. с чл. 33 във вр. с чл. 107, ал. 4хот ДОПК. Следователно, връчването на
АУЗ е действие, което органът по приходите е длъжен да извърши пряко по силата
на закона - чл. 29, ал. 2 от ДОПК. Това фактическо действие законодателят
е определил точно кой може да го извърши - орган по приходите или друг служител
или служител на лицензиран пощенски оператор - чл. 29, ал. 2
и 3 от ДОПК.
От
доказателствата по делото е безспорно, че органът по приходите е извършил
връчване при условията на чл. 32 от ДОПК
(връчване чрез прилагане към досието), като преди това е правил опити за
връчване по реда на чл. 29, ал. 3 от ДОПК.
Разпоредбата на чл. 29, ал. 3 от ДОПК
допуска връчване на съобщенията чрез пощенски оператор, но съобщението в случая
не е връчено. Вярно е, че съобщението е изпратено на посочения в АУЗ адрес за
кореспонденция на жалбоподателя в гр. Свищов, но е върнато с отбелязване, че адресатът
е преместен. Това не съответства на законовото изискване за надлежно връчване.
За да бъде надлежно връчено съобщението чрез пощенски оператор е необходимо
връчването да е извършено и удостоверено в съответствие с нормативно
установените изисквания. За пощенския оператор, по смисъла на чл. 19, т. 1
и 2 от Закона за
пощенските услуги (ЗПУ), условията за доставяне на пощенските пратки
са определени с Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и
пощенските колети (Общите правила), издадени на основание чл. 36, ал. 2 от ЗПУ
от Комисията за регулиране на съобщенията. В случая връчването е извършено чрез
Български пощи - лицензиран пощенски
оператор за извършване на универсална пощенска услуга, но пратката не е връчена
лично на получателя или на пълнолетен член на домакинството. Съгласно чл. 5,
ал. 3, когато при посещение на адреса поради отсъствие на получателя или на
лицето по алинея 2 пощенската пратка не може да бъде доставена, в пощенската
кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се яви за
получаване на пратката в пощенската служба в срок, определен от пощенския
оператор не по-кратък от 20 дни, но не надхвърлящ 30 дни от датата на
получаване в пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и
времевия интервал на уведомяване на получателите се определят от пощенските
оператори в общите условия на договора с потребителите, като броят на
служебните известия е не по-малък от две. В случая изобщо не се представят доказателства
за поставяне на такова съобщение – служебни известия, от самия пощенски
оператор, и пратката не е доставена и връчена, а върната с отбелязването, че
адресатът се е преместил, което пък е
произволно твърдение на неидентифицирано лице, неподкрепено с никакви
доказателства.
Законът обаче не
урежда фингираното връчване по пощата на съобщението, ако пратката не бъде потърсена
от получателя в срока по чл. 5, ал. 3 от
Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските
колети, приети от Комисията за регулиране на съобщенията на
основание чл. 36, ал. 2 от ЗПУ. Напротив, според чл. 30, ал. 3 от ДОПК съобщението, изпратено по пощата с обратна разписка, се смята
за връчено на датата, на която обратната разписка е подписана от някое от
лицата по чл. 29, ал. 6, 7 и 8, т. е. законът държи на реалното връчване на
пощенската пратка, с което съобщението е изпратено, било на адресата, било на
негов представител или пълномощник, пълнолетен член на домакинството му, както
и на пълнолетно лице, което има същия постоянен адрес, ако се съгласи да го
приеме със задължението да го предаде, или пък по месторабота – лично или чрез
лицето, определено да приема съобщенията на работодателя, ако се съгласи да го
приеме със задължение да го предаде. При така установените факти извършеното от
пощенския служител не обективира връчване на съобщението чрез пощенски служител
по смисъла на чл. 29, ал. 3 ДОПК
При
осъщественото неуспешно връчване, служители на общинската данъчна служба не са
предприели некакви последващи действия – вкл. за изпращане на АУЗ на известния данъчен
адрес на лицето. Вместо това очевидно ответната администрация е преминала към
установения в ДОПК друг способ за връчване - този по чл. 32 от ДОПК.
От данните по преписката е видно, че не
е правен изобщо опит за връчване по постоянен адрес, който е адресът по чл. 8
от ДОПК на Ф.. Съгласно чл. 28, ал. 1, т.
1 от ДОПК адресът за кореспонденция е постоянният адрес за
физическите лица, ако не е посочен писмено друг адрес. Постоянният адрес на
гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите
на местното самоуправление/чл. 93 от ЗГР
и чл. 8 от ДОПК/,
а настоящият адрес е адреса, на който лицето живее. В случая жалбоподателят не
е бил уведомяван за започнало производство по аргумент на чл. 28, ал. 3 от ДОПК
и същият не е заявявал пред дирекция МДТ адрес за кореспонденция в гр. Свищов.
В тази връзка липсват представени доказателства за деклариран адрес за
кореспонденция в гр. Свищов на база декларации по ЗМДТ.
Т.е. от една
страна съобщение на адреса по чл. 8 от ДОПК изобщо не е изпращано, а
изпратеното на твърдения като адрес за кореспонденция съобщение за издадения
АУАЗ е неуспешно.
Както се каза,
след това ответната администрация е пристъпила към връчване на АУЗ по реда на
чл. 32 от ДОПК, което обаче само по себе си е незаконосъобразно. С нормата на чл. 32 от ДОПК,
озаглавена „Връчване чрез прилагане към досието“, са регламентирани особени
правила за връчване на съобщения, касаещи актове, документи и книжа в
производството по ДОПК. Касае се за извънреден способ, който се прилага само в
случаите, когато не е възможно да бъде извършено връчване по някой от редовните
способи за връчване, и в частност – по реда на чл. 29, ал. 1 от ДОПК на адреса за кореспонденция на субекта, като в случая това е чл. 28, ал. 1, т.
1 от ДОПК – постоянния адрес на ФЛ.
Съобразно
предвиждането на чл. 32, ал. 1 от ДОПК връчване чрез прилагане към досието се
извършва в случаите, когато лицето, неговият представител или пълномощник, не е
намерен на адреса за кореспонденция след
най-малко две посещения през 7 дни. По делото не се твърди изобщо такива
две посещения да са правени, още по-малко през 7 дни. Само това мотивира съда
да приеме, че в случая от данните по делото се установява, че указаните
процедурни правила на ДОПК не са спазени.
С оглед горното
съдът приема, предвид липсата на надлежно връчване на оспорения АУЗ от издателя
на адресата му, че депозирането на жалбата против него на 30.06.2023 г. пред
ръководителя на звеното за местни приходи в общината, упражняващ правомощията
на териториален директор на НАП по смисъла на чл. 4, ал. 5
и чл. 107, ал. 4 от ДОПК е в срок и с произнасянето по тази жалба ответникът е дължал
проверка както за валидност, така и за законосъобразност на оспорения АУЗ. Съответно
такава проверка – в този обем, се дължи и от настоящия съд. Ето защо предмет на
настоящето дело е както въпросът за валидността, така и този за
законосъобразността на АУЗ.
В заключение по допустимостта: жалбата е подадена
срещу АУЗ от неговия адреса, след изчерпване на фазата на административния
контрол и в рамките на преклузивния срок по чл. 156, ал. 1 от ДОПК. Същата
отговаря на изискванията на чл. 149 от ДОПК и като такава е процесуално
допустима за разглеждане по същество.
По основателността:
Разгледана по същество, жалбата е основателна,
тъй като оспореният АУЗ не е нищожен, но е незаконосъобразен, като съображенията
на съда за това са следните:
Задълженията за данък върху превозните средства
представляват публично общинско вземане, което е изрично регламентирано в чл.
162, ал. 2, т. 1 от ДОПК вр. с чл. 52 от ЗМДТ. Според чл. 166, ал. 1 от ДОПК
установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа,
определен в съответния закон. Относно вземанията за данък върху МПС приложимият
ред е регламентираният такъв в ДОПК, доколкото съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ
установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и местните такси
се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като
обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В чл. 4, ал. 3
във вр. с ал.4 от ЗМДТ е предвидено, че в производствата по чл. 4, ал. 1
служителите на общинската администрация, определени със заповед на кмета на
общината, имат правата и задълженията на органи по приходите, а в ал. 5 на чл.
4 е регламентирано че кметът на общината упражнява правомощията на решаващ
орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в
съответната община упражнява правомощия на Териториален директор на НАП.
В конкретния случай, установяването на процесните
вземания за местен данък върху 9 броя МПС на жалбоподателя за 2016 г. е
осъществено с административен акт, който е издаден от В.А.- старши инспектор
„Приходи“ при Община Свищов, която въз основа на Заповед № 323-РД 01-03/18.02.2016
г. на Кмета на Община Свищов (л. 48 от делото) и съобразно заеманата от нея длъжност
е определена да осъществява функции на орган по приходите, съгласно
изискванията на чл.4, ал.4 във вр. с ал.3 от ЗМДТ и да съставя актове за
установяване на вземания за местни данъци. С оглед на това, настоящият състав
на АСВТ намира, че процесния акт е издаден от оправомощено за това длъжностно
лице, в кръга на неговите правомощия.
Потвърждаващото АУЗ решение е издадено от
началника на отдел „Общински приходи“ при Община Свищов, който съгласно Заповед № 74-РД-01-03/29.01.2018 г.
на Кмета на Община Свищов (л. 50 от делото) е определен за ръководител на
отдела „Общински приходи“ в тази община по отношение на обжалване на актове по
чл. 107, ал. 3 от ДОПК.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че
АУЗ е нищожен, защото има невъзможен предмет, доколкото предмет на облагане с
него са нерегистрирани МПС в КАТ, които при това не се и собственост на лицето
през ревизирания период. Нищожността е форма на незаконосъобразност на
административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния
орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и
в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният
акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 от АПК.
Доколкото в АПК не
съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните
актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте
основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК,
но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т.е. порокът трябва да
е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на
административния акт в правната действителност. В българското законодателство
няма легална дефиниция за понятието „нищожен административен акт“, а има
законово установени критерии за неговата законосъобразност (чл. 146, т. 1-5).
Критериите за нищожност на административния акт са изградени, както в правната
теория, така и в съдебната практика на Върховния административен съд и
административните съдилища. Като критерии за нищожност в правната литература и
съдебната практика се посочват липсата на компетентност на органа, издал
оспорения акт, неспазване на установената форма на акта и особено тежки
нарушения на материалния закон, административнопроизводствените правила и целта
на закона, които като правни последици са нетърпими от правовия ред. Практиката
приема, че нищожен поради материална незаконосъобразност е този административен
акт, който изцяло е лишен от законова опора, т. е. не е издаден на основание
правна норма, основан е на друг нищожен административен акт или съдържа
предписание, което е престъпление или не може да бъде изпълнено. Издаването на
АУЗ в нарушение на разпоредбата на чл. 52-54 от ЗМДТ,
е основание за определяне на същия за материалнонезаконосъобразен, но порокът
не води до нищожност и съответните мотиви досежно това възражение на
жалбоподателя ще бъдат изложени по-долу в решението. В този смисъл вж. Решение
№ 2353 от 5.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15795/2014 г., VII отд.
Въпреки, че е валиден оспорвания в
настоящето производство АУЗ е незаконосъобразен. При действието на чл. 52, т. 1
и чл. 53 от ЗМДТ
обект на облагане с данък върху превозните средства са превозните средства,
регистрирани за движение по пътната мрежа на РБългария, а задължени за данъка
са собствениците на превозните средства. Вземането за данъка е на общината по чл. 61 от ЗМДТ.
Принципът на чл. 60, ал. 1 от ЗМДТ е, че данъкът се дължи за годината. За
придобити и регистрирани в хода на текущата година превозни средства данъкът се
определя в размер 1/12 от годишния данък за месеците до края на годината,
включително месеца на придобиването, съответно на регистрацията за движение.
По настоящото дело липсват каквито и да
е доказателства първо, че оспорващият е собственик на процесните ППС за
облагания период – 2016 г. Още по-малко може да се приеме, че за този данъчен
период той е собственик на регистрирани за движение в КАТ превозни средства на
негово име. Такива доказателства ответникът не е събирал изобщо, с което е допуснал
съществено процесуално нарушение. Видно от неговото решение и становището му по
делото е, че като основание за облагането същият приема единствено подаването на
първоначалните декларации за ППС. Подаването на декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ
не е условие нито за възникване на качеството данъчнозадължено лице на
собственика на превозното средство за данъка по чл. 52 ЗМДТ,
нито за установяването на задължението по реда чл. 107, ал. 3 ДОПК. Тук е мястото да се посочи обаче, че за един от автомобилите,
за който се твърди, че е подадена данъчна регистрация през 1998 г., не се
представя дори и такава и по логиката на ответника облагането му е неправилно и
само поради липсата на доказателства от този вид. Но същественото е друго - задължението
за подаване на декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ
е съществувало до новелата на закона от ДВ бр. 105/2014 г., в сила от
01.01.2015 г. Значението й е на информационен източник за фактите и
обстоятелствата от значение за определяне на данъчното задължение, като това не
е ограничавало възможностите на длъжностните лица от общинската администрация
да събират и други доказателства (вж. чл. 54, ал. 4 от ЗМДТ
в обсъжданата редакция). След 01.01.2015 г., вкл. и през следващата година – 2016
г., която е процесният период на облагане, източник на данните за определяне на
данъка е единствено регистърът на пътните превозни средства, поддържан от МВР. По
делото не се твърди проверка в този регистър да е извършена. Нещо повече, били
са представени пред решаващия орган 4 броя удостоверения от КАТ, отразяващи
отдавна прекратени регистрации на процесните МПС на името на жалбоподателя –
като става въпрос за прекратени регистрации с голяма давност (преди близо 10
години). Решаващият орган обаче, също не е извършил проверка чрез регистъра, а
отново се позовава на първоначалното деклариране на автомобилите, което, както
се каза, след 01.01.2015 г. няма определящо значение за облагането.
На края ,за прецизност, следва да се посочи, че
ирелевентен за делото е отказът на жалбоподателя от право на собственост върху
процесните ППС. Отказът от правото на собственост върху облаганите МПС от жалбоподателя
е сторен с Декларация от 29.06.2023 г. и не може да произведе никакви правни
последици за законност на оспорения акт от 2017 г. Разбира се, всеки може да се
откаже от своята собственост и този отказ не е скрепен от закона с изискване за
форма, но това е юридическо действие, което не може да произведе правни
последици назад във времето. Нещо повече, във връзка с правото на собственост
върху МПС, са възникнали и редица задължения свързани с допускането му до
движение по пътищата и контролът върху него. Задълженията са възникнали за
собственика на МПС. Съгласно чл. 4, ал. 1 от
Наредба №І-45/24.03.2000 г. собственикът е задълженото лице, което
не само трябва да регистрира МПС-то при придобиването му, но и да извърши и
прекратяването на регистрацията. Разпоредбата на чл. 18 от същата
наредба предвижда, че прекратяването на регистрацията се извършва от
собственика с писмено заявление. Прекратяването на регистрацията не става
служебно или само въз основа на отказ от правото на собственост. Според чл. 140
и чл. 142 от ЗДвП
и чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ регистърът на ППС се води и поддържа от МВР чрез съответните
звена „Пътна полиция“, следователно за този отказ следва да бъде уведомено и
съответното звено „Пътна полиция“, като едва след това същият сам по себе си (
на собствено основание) ще произведе действие (ако преди това регистрацията не
е била прекратена на друго основание, което както се казва се установява безспорно
в поне 4 от случаите по това дело).
Независимо от горното, като не е извършил
проверка в регистъра на КАТ на регистрираните ППС на жалбоподателя за 2016 г. и
е пристъпил към облагане на всички декларирани ППС от лицето за периода от 1998
– 2010 г. само въз основа на данъчните декларации за тяхното придобиване,
приходният орган и решаващият са постановили неправилен АУЗ, който като такъв
следва да се отмени.
При този изход на спора неоснователни са
претенциите за разноски на ответника.
С оглед изхода на спора основателна е обаче претенцията
на адвокат В. като пълномощник на жалбоподателя
за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата (ЗАдв). В приложения по делото договор за правна защита
и съдействие 15.05.2023 г. е вписана уговорка за осъществяване на безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Правото на адвоката да
окаже безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице е установено със
закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски,
съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, оказал на страната безплатна правна помощ, има
право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, което
възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое
право е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на
цитираното основание. Посочените предпоставки в случая са налице, поради което
ответникът по делото следва да бъде осъден да заплати на адвокат В. адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева, определено по реда на чл. 8, ал. 1 вр. чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Основателно е и искането за присъждане на
жалбоподателя на сума в размер на 10 лева, представляваща платена държавна
такса за воденото дело.
С оглед размера на установените и оспорени задължения
за данъчни задължения с процесния АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ЗМДТ в размер на
113.39 лева общо, по силата на чл. 160, ал. 7 от ДОПК,
приложим и по отношение на съдебните решения, постановени по актовете за
установяване на публични задължения по ЗМДТ, настоящото решение е окончателно.
Водим от горното и на основание чл. 160,
ал. 1 от ДОПК, съдът
ОТМЕНЯ
по жалба на Х.П.Ф.
*** Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК №
178-1/28.04.2017 г., потвърден с Решение № 833 РД-01-03/14.07.2023 г. от
началника на отдел „Общински приходи“ към Община Свищов в частта, в която с
него са определени задължения на оспорващия за данък за МПС за 2016 г. в размер
на общо 113.39 лева, от които 106.28 лева главница и 7.11 лева лихва към
28.04.2017 г.
ОСЪЖДА Община Свищов да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата на адвокат Р.К.В.,***, със служебен адрес в град Велико
Търново, бул. България № 15, ет. 1, ап. 1 адвокатско възнаграждение в размер на
400 (четиристотин) лева.
ОСЪЖДА Община Свищов да заплати на Х.П.Ф. с ЕГН **********,***
разноски за държавна такса в размер на 10 (десет) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
оспорване на основание чл. 160, ал. 7 от ДОПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: