№ 328
гр. София, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Величка Борилова
Членове:Зорница Гладилова
Мария Райкинска
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20241001000223 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по жалба на
Държавата, представлявана от Министъра на туризма, чрез главен експерт М. М. насочена
против Решение № 104/18.01.2024 г., постановено по т.д. № 626/2023 г. по описа на СГС, ТО
в частта му, с която въззивникът е осъден да заплати на „Тукано“ЕООД сумата от 47 721,72
лв., представляваща внесена сума по договор за наем по сключен между страните договор на
07.07.2016 г., изменен с допълнително споразумение от 12.10.2020 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 03.04.2023 г. до окончателното й заплащане, както и
сумата от 3 974,01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от
47 721,72 лв., за периода от 18.06.2022 г. до 31.03.2023 г.
Във въззивната жалба се развиват съображения за неправилност на обжалваното
решение, поради постановяването му в противоречие с материалния закон - чл.55, ал.1, пр.3
ЗЗД и § 23 от ПЗР на Закона за здравето /ЗЗ/, както и за необоснованост.
Твърди се първоинстанционният съд да е извършил недопустимо разширително
тълкуване на нормата на § 23, ал.4 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ, който текст предвиждал
сключването на допълнително споразумение, а в случая такова не можело да се осъществи
като правно допустимо, поради прекратяването на договора. Следователно и лисвала
договорна клауза за намаляване на наемната цена за 2020 г. и липсвал завършен фактически
състав по § 23, ал.4 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ.
Твърди се, че писмото на министъра на туризма до въззиваемото дружество не
представлявало волеизявление, насочено към изменение на наемния договор, а с него
наемодателят само е предоставил на наемателя информация за размера на намалението на
наемната цена за 2020 г., без да е изразил воля за изменение на наемния договор.
В случая бил ирелевантен и фактът относно намаляването на цените на чадъри и
шезлонги за 2020 г. от наемателя, т.к. то, за разлика от намаляването на наемната цена,
1
произтичало директно от закона, а за неизпълнението му била предвидена санкция.
Поддържа се нормата на § 23, ал.4 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ да няма ретроактивно действие,
поради което и намаляването на наемната цена имало действие само занапред. Законът
предвиждал единствено възможност за редуциране на вече платените наеми за 2020 г., чрез
приспадане от следващите дължими, по посочена методика. Затова и липсата на задължение
за плащане от страна на наемателя поставило министъра на туризма в невъзможност да
възстанови сумата на ищеца и не било налице законово основание за това извън хипотезата
на посочената разпоредба.
Неправилни били изводите на първоинстанционния съд, че предвидената в § 23, ал.3,
изр.3 ЗИЗ на ЗЗ възможност за приспадане на намалението от цената за 2021 г. не е
единствена, а само един от начините за изпълнение на така възникналото в тежест на
наемодателя парично задължение и трябва да се поеме като задължение от Държавата, която
тя трябва да изпълни по силата на закона.
Касаело се за закон, приет при извънредни обстоятелства и който в обсъжданата му
част има еднократно действие/въвеждането на задължения за 2020 г. и 2021 г./, поради което
и били неприложими нормите на общите закони за регулиране на обществените отношения
от този вид.
Ако волята на законодателя била да се връщат вече заплатените вноски по наемни и
концесионни договори, тя щяло да бъде изрично изразена, но текст в този смисъл нямало.
По подробно изложени доводи в подкрепа на гореизложените оплаквания се иска от
настоящата инстанция отмяна на първоинстанционното решение и по същество отхвърляне
на предявените искове.
С оглед конкретизираните твърдения във въззивната жалба и независимо от
поддържаното от въззивника, че обжалва първоинстанционното решение в неговата цялост
решаващият състав приема, че първоинстанционното решение се обжалва от Държавата,
чрез Министерството на туризма, само в частите му, с които предявените от въззиваемия-
ищец против въззивника осъдителни искове са били уважени.
В частта, с която искът за заплащане на мораторна лихва е бил отхвърлен частично,
първоинстанционното решение има позитивен по отношение на въззивника характер,
поради което и за същия не е налице правен интерес от обжалването му, т.к. крайният
резултат за обжалващия е благоприятен.
Няма спор в доктрината и съдебната практика, че правен интерес от обжалване
съществува само тогава, когато постановеният с решението правен резултат е неизгоден за
страната.
В случая в отхвърлителната му част постановеното първоинстанционно решение е
неизгодно за ищеца-въззиваем и негов е правният интерес да го обжалва. След като не са
сторил това и за въззивника-ответник не е налице правен интерес от обжалването му, в тази
му част решението се е стабилизирало, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.
В отговора по въззивната жалба въззиваемото дружество оспорва наведените в нея
оплаквани и поддържа правилност на обжалваното решение в уважителната му част.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност срещу
обжалвания съдебен акт, посочени във въззивната жалба, приема следното:
В обжалваната му част първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като
постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и
в съответната форма, по редовно предявен иск.
Разгледани по същество оплакванията за неправилност на същото настоящата
инстанция намира за неоснователни, предвид следното:
СГС е бил сезиран с предявени в условието на обективно кумулативно съединяване
кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за
присъждане на мораторна лихва върху търсено парично вземане.
2
Твърдяло се е в исковата молба, че страните по делото са били обвързани от
облигационно правоотношение, основано на договор за наем № Т–РД–29– 134/07.07.2016 г.
на обект, изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Аспарухово“,
находящ се на територията на община Варна, подробно описан в акт за държавна
собственост №1555/18.02.2016г. и с идентификатор 10135.5506.897.
С писмо изх.№ Т – 26 – Т- 123 ответникът уведомил ищеца на 29.05.2020 г. за
намаляване размера на дължимата се наемна цена за 2020 г. на 29.05.2020 г. на основание §
23, ал.2 от ЗИДЗЗ, като намалението било с 47 721,72 лв., или наемната такава за 2020 г.
била в размер на 49 669,55 лв.
На 12.10.2020 г. между страните се подписало допълнително споразумение към
обвързващия ги договор за намаляване размера на дължимата цена за 2020 г., при
посочените в него условия.
По повод на последните се поддържа от ищеца да отговоря на изискванията на чл.7,
ал.1 от методиката за определяне размера на намалението на дължимото концесионно
възнаграждение и наемна цена за 2020 г., което обстоятелство било удостоверено с
констативен протокол № 217/03.09.2020 г. от извършена проверка на място за изпълнение на
договорните и законните задължения.
Освен това ищецът изпълнил и условията на първоначално сключения договор, като
заплатил дължимата се наемна цена за 2020 г. в пълен размер в размер на 97 391,27 лв. с
ДДС /заедно с инфлационния индекс/, а за извършеното плащане му била издадена фактура
№ **********/03.02.2020 г.
Сочи и че обвързващия страните договор за наем бил прекратен преди изтичане на
срока, уговорен с него, като с оглед на този факт ищецът поканил писмено ответника да му
възстанови надплатената сума от наема за 2020 г. в размер на 47 721,72 лв.
Ответникът отказал да стори това с аргумент, че липсва правно основание за такова
плащане/възстановяване.
Като поддържа сумата от 47 721,72 лв. да е получена от ответника без правно
основание, ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да му я заплати, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба, както и заедно с обезщетението за
забавата, считано от получаване на покана за плащане и периода на забава, посочен в
исковата молба, а именно от 02.06.2022 г. до 31.03.2023 г. в размер на 4 016,57 лв.
В отговора по исковата молба ответникът, чрез процесуалния си представител, оспорва
предявените искове по основание и размер.
Не е оспорил фактическите твърдения на ищеца относно договорната обвързаност на
страните по делото по договор за отдаване под наем на морски плаж „Аспарухово“ и че в
изпълнение на задълженията си по него ищецът е заплатил наемна цена за 2020 г. в размер
на 97 391,27 лв.
Не е оспорил и твърдения факт договорът за наем да е бил прекратен през м.03.2021 г.
поради отдаването на плаж „Аспарухово“ на концесия.
Оспорил е твърденията за дължимост на претендираните парични суми на соченото от
ищеца основание с аргумент, че § 23, ал.3 ПЗР на ЗИД на ЗЗ няма ретроактивно действие -
нормата предвиждала намалението от цената да бъде приспаднато от наема за следващата
година. Последното, според ответника означавало, че за държавата не е налице основание
да плаща надплатената сума.
Аналогично на поддържаното във въззивната жалба са изложени доводи за приемането
на ЗИД на ЗЗ при извънредни обстоятелства и за неговото еднократно действие - все
обстоятелства, които според ответника, изключвали приложението на общите норми на
гражданското право.
На отделно основание е поддържано, че още при подписване на наемния договор
наемателят - ищец е бил наясно, че наемният договор ще бъде прекратен при сключване на
концесионен такъв по силата на чл.7.1.2. от договора.
Поддържа отсъствие на фактическия състав на неоснователното обогатяване в
хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, защото разпореждането от страна на ищеца с паричните
3
средства към момента на плащане на наема е имало своето основание, а прекратяване на
договора за наем е възпрепятствало ответника да извърши приспадане на сумата над
намалението.
Страните не са спорили по установените и от анализа на приобщените писмени
доказателства релевантни за предмета на производството факти, а именно:
Страните са се обвързани от формален договор за наем № Т– РД – 29 – 134, сключен
на 07.07.2016 г. по силата на който Държавата, представлявана от Министъра на туризма,
като наемодател е отдала на „Тукано“ЕООД, като наемател, за временно и възмездно
ползване обект, изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж
„Аспарухово“, находящ се в гр.Варна, подробно индивидуализиран, срещу насрещното
задължение на наемателя да заплаща цена на ползването, определена по ред и условия на
договор - 90 000 лв., представляваща годишна наемна цена – чл.4.2.
Клаузите на договора уреждат подробно правата и задълженията на страните по него,
срока му /чл.2.1 - 5 години/, условията за прекратяването му /чл.7 от договора/, дължимите
се неустойки и обезщетения.
Страните не спорят и се установява наемателят да е изпълнявал точно и в срок
задълженията си за заплащане на уговорената наемна цена, вкл. за 2020 г., като на
03.02.2020 г. заплатил дължимата се такава за периода на 2020 г. в размер на 97 391,27 лв. с
ДДС /фактура №**********/03.02.2020 г. и платежно нареждане/.
Месец по-късно, обр. в ДВ бр.28/13.03.2020 г. е приет и влиза в сила Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от
13.03.2020 г., с чийто преходни и заключителни правила, обн. ДВ бр.44/13.05.2020 г., е
приет и § 23 от ЗИД на Закона за здравето.
Във връзка с тези нормативни изменения между страните по делото е разменена
кореспонденция /писмо от 29.05.2020 г. на Министъра на туризма до въззиваемото
дружество/, а на 12.10.2020 г. е подписано допълнително споразумение към договора от
07.07.2016 г.
Според преамбюлната му част споразумението е основано на § 23, ал.4- ал.6 ПЗР на
ЗИД на ЗЗ и Методиката за определяне размера на намалението на дължимото концесионно
възнаграждение и на наемна цена за 2020 г., Постановление № 111 на МС от 28.05.2020 г. и
Заповед № Т-РД-16-289/27.08.2020 г. на Министъра на туризма.
В чл.1, ал.1 от споразумението страните са се съгласили наемната цена за 2020 г. по
договора за наем да се намали от 97 391,27 лв. с вкл. ДДС в размер на 49 669,55 лв. с вкл.
ДДС.
Съответно - в ал.2 на с.чл. страните са се съгласили, че наемната цена за 2020 г.,
дължима по договора за наем в размер на 97 391,27 лв. е заплатена към датата на подписване
на споразумението, като разликата между същата и коригирания годишен размер на
наемната цена по ал.1 за 2020 г. ще се приспадне от наемната цена за 2021 г.
В чл.2 от договора е уговорено срокът му да се удължи до 07.11.2021 г., а в чл.3 и чл.4 -
условията на плащане на дължимата цена по наемното правоотношение за 2021 г. и за
намаляване наемната цена по чл.1, респ. - удължаване на срока на договора по чл.2.
Страните не спорят, а това се установява и от констативен протокол №217 за извършена
на 03.09.2020 г. проверка на място, че ищецът-въззиваем е изпълнил всички изисквания за
намаляване на наемната цена, установени от методиката и не е извършил нарушения на §
23, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ.
Няма спор, че за обекта, предмет на обвързващия страните договор, е бил сключен
договор за концесия с трето за делото лице на 22.03.2021 г. Във връзка с него на 23.04.2021
г. е съставен приемо-предавателен протокол, с който въззиваемият предал обекта на
въззивника.
Месец по-късно - на 30.05.2022 г. въззиваемото дружество е поканило писмено
въззивника да му възстанови надплатен наем за 2020 г. за морски плаж „Аспарухово“,
гр.Варна в 14-дневен срок от получаване на поканата, т.к. е заплатил пълния му размер, а
обектът е бил отдаден на концесия.
4
Не се спори, че въззивникът не е възстановил сумата, а на 11.07.2022 г. е подал
нарочен отговор в насока, че не може да удовлетвори искането за последното, т.к. не са
налице законови основания за това.
При липсата на спор относно гореустановените факти спорът между страните, вкл. и
пред настоящата инстанция, е изцяло правен и се заключава в даване отговор на въпроса
дали при безвиновното прекратяване на обвързващия страните договор на 22.03.2021 г. на
осн.чл.7.1.2, авансово платената от наемателя сума в размер на 47 721,72 лв., като наем за
2020 г., се явява платена без основание и подлежи на връщане по различен от посочения в §
23 от ПЗР на ЗИД на ЗЗ погасителен способ - чрез прихващане с наемната вноска за
следващия календарен период от действието на договора.
Според решаващият въззивен състав извода на първоинстанционния съд, че отговорът
на този въпрос е положителен, е правилен.
Материалният закон в нормата на чл.55, ал.1 ЗЗД урежда като предпоставка за
връщане на даденото, в която и да било от уредените в текста хипотези, при установяване
началната липса на основанието, неосъществяването му или на неговото отпадане.
В случая се поддържа да е налице третата хипотеза - отпадане на основанието, поради
прекратяване на договорната връзка между страните, а от там и връщане на платена в
изпълнение задължението на наемателя по прекратения договор сума като наем, с аргумент
на същата да не съответства насрещна престация.
Приема се в съдебната практика /Решение № 64 от 03.06.2011 г. по т. д. № 558/2010 г.
на ВКС, I т. о, Решение № 155 от 30.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1819/2015 г., ВКС, I т. о./ ,
че в такава хипотеза предпоставка за връщане на получената без основание престация е
липсата на основание тя да се задържи.
В случая няма спор, че основанието, на което ищецът-въззиваем е заплатил авансово
наема за морски плаж „Аспарухово“ в пълния му договорен размер, е отпаднало с
осъществяването на фактическия състав на изменението на договора за наем на морски
плаж по силата на § 23 ПЗР на ЗИД на ЗЗ, но само в частта над сумата в размер от 49 669,55
лв. с вкл. ДДС, платена като дължима за 2020 г. наемна цена.
Т.к. по наличието на всички елементи от този фактически състав в случая страните не
спорят, то следва, а това се установява и от текста на обсъденото допълнително
споразумение, че договорът е бил изменен по взаимно съгласие между страните по
отношение клаузата му, касаеща наемната цена за 2020 г., която е определена на 49 669,55
лв.
Изменението на договорната връзка е настъпило след заплащане на първоначално
уговорената наемна цена в размер на 97 391,27 лв., поради което и то се явява фактът,
довел до отпадане на първоначалното основание, на което е заплатена разликата от 47
721,72 лв. И т.к. ответникът-въззивник не твърди, нито е ангажирал доказателства да е
налице друго основание, на което посочената сума му се дължи и да има право да я задържи,
същата подлежи на връщане. Изпълнението на това задължението от страна на длъжника-
наемодател би могло да се осъществи с всички допустими според материалния закон - ЗЗД
способи за погасяването му и доводите на последния, че поради текста на нормата на § 23
от ПЗР на ЗИД на ЗЗ последното това може да стане само чрез прихващане, са правно
несъстоятелни.
Както вече се посочи, процесният договор за наем на морски плаж е прекратен през
2021 г. на основание, уредено от сключения между страните договор акт като безвиновно
такова. Затова и отношенията по повод последното следва да се регулират от общите
правила на ЗЗД, касаещи прекратяването на договорите.
Съобразно задължителните постановки на Постановление от 28.V.1979 г. по гр. д. №
1/79 г., Пленум на ВС третият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД обхваща хипотезите,
при които основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е
отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на договорите
поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при
настъпване на прекратително условие, както и когато, както в случая, сделката е сключена
при такова условие.
5
С настъпването му - т.е. сключването на концесионен договор за обекта на наема,
договорът се е прекратил на уговореното безвиновно основание, а последиците от този
правнорелевантен факт се проявяват за страните по прекратения договор занапред /арг. от
чл.88 ЗЗД/. Затова и получената от наемодателя авансово цена за предхождащ
прекратяването период - този на 2020 г., подлежи на връщане изцяло, т.к. самият факт на
прекратяване не заличава с обратна сила вече възникналите права и задължения по
облигационното правоотношение отношение.
С оглед целите на специалния закон, установими от мотивите към законопроекта му -
преодоляване на неблагоприятните последиците от пандемията от COVID 19, в нормата на §
23, ал. 3, изр. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЗ е уредена единственото специалната хипотеза за
възстановяване на съответната част от авансово платената преди 14.05.2020 г. наемна цена
по договор за наем, чрез приспадането й от наемната цена за 2021 г. Тази хипотеза обаче
регулира нормалното развитие на съществуващите облигационни връзки - това, при което
действието на договорите за наем и концесия продължава и през следващата 2021 г. При
него наемателят ще дължи заплащане на наемна цена и за следващата година, поради което
и за избягване на излишни насрещни разплащания между страните, произтичащи от едно и
също основание - връщане на надплатена сума като наем и заплащане на такъв за следващ
период, законодателят е уредил изрично възможността за прихващане между насрещните
парични задължения на страните по наемното правоотношение. Все във връзка с последното
извънредния и специален закон е установил в нормата на § 23, ал.5 ПЗР от ЗИД на ЗЗ
изрично и възможността за продължаване на срока на договора за наем с една година, при
наличие на предложение от наемателя.
Обсъжданата хипотеза обаче не касае и не е приложима към конкретния казус, т.к.
специалният закон не съдържа уредба касателно способа за възстановяване/връщане на
намалената част от наемната цена в случаите на прекратяване на договора преди края на
следващия период - 2021 г., тъй като в тези случаи правото на наемателя да получи
съответната на намалението част от авансово платената наемна цена за 2020 г. се урежда от
общите правила на ЗЗД.
При приложението им процесната сума подлежи на връщане изцяло от наемодателя,
т.к. същият я е получил авансово от наемателя на отпаднало правно основание - като наем за
периода на 2020 г. Правното основание за получаването й е отпаднало с изменението по
взаимно съгласие на клаузата от обвързващия страните договор, обективирано в
допълнителното споразумение от 12.10.2020 г.
И т.к. наемодателян-въззивник не я е върнал/платил, вкл. след нарочна покана за това,
дължи връщането й в пълен размер, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на кондикционния иск, както и ведно с мораторната лихва за забава,
считано от изтичане на дадения 14-дневен срок за доброволно изпълнение с връчената на
02.06.2022 г. покана за доброволно изпълнение на задължението - т.е. от 18.06.2022 г. до
датата на предявяване на иска.
По изложените съображения първоинстанционното решение в обжалваните му части
се явява правилно и следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора и по правилото на чл.78, ал.3 ГПК в тежест на въззивника
следва да се поставят сторените от въззиваемитя разноски пред настоящата инстанция за
платени адвокатски възнаграждения на процесуалните им представители, съобразно
представеният списък по чл.80 ГПК и доказателствата към тях за извършването им, в размер
на 5 748 лв.
Решаващият състав счита несъстоятелно повдигнатото възражение за прекомерност
на последното от насрещната страна.
Според задължителните за настоящата инстанция разясненията в т. 3 на ТР № 6 от
6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС преценката дали адвокатското
възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се
свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност
на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно
фактическата и правна сложност на спора - т. е. да съобрази доказателствените факти и
6
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Ако след тази
преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски
хонорар при съблюдаване на минималния размер, установен в Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В случая въззивното производство е образувано по жалба срещу първоинстанционния
акт в уважителната му част по предявени осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и по
чл.86, ал.1 ЗЗД в размер съответно на 47 721,72 лв. и 3 974,01 лв. Пред настоящата
инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, в което не са събирани
доказателства, но уговореното и заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение в
размер на 5 748 лв. не надвишава съществено минималния размер на адвокатското
възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. с оглед обжалваемия интерес и не
е прекомерно. Освен това съдът съобрази и правна сложност на спора и предоставената на
въззиваемия-ищец защита по предявените искове, чийто обем е предопределен от
направените възражения на насрещната страна.
За пълнота само следва да се посочи, че възможността за намаляване на
възнаграждението по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК не предполага задължение за съда при
направено възражение с посоченото правно основание във всеки случай да свежда
уговореното възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1/2004 г.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 104/18.01.2024 г., постановено по т.д. № 626/2023 г. по
описа на СГС, ТО в частта му, с която Държавата, чрез Министерството на туризма, е
осъдена да заплати на „Тукано“ЕООД, ЕИК ********* сумата от 47 721,72 лв.,
представляваща внесена сума по договор за наем по сключен между страните договор на
07.07.2016 г., изменен с допълнително споразумение от 12.10.2020 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 03.04.2023 г. до окончателното заплащане на сумата,
както и сумата от 3 974,01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата от 47 721,72 лв., за периода от 18.06.2022 г. до 31.03.2023 г.
ОСЪЖДА Държавата, чрез Министерството на туризма, да заплати на „Тукано“ЕООД,
ЕИК ********* сумата от 5 748 лв. сторени по делото разноски пред въззивната инстанция
за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7
8