№ 179
гр. Велико Търново, 20.04.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети април през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА Въззивно частно
гражданско дело № 20224000500115 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 274 ал. 1 т. 1 във вр. с чл. 130 от ГПК.
С Определение № 260010/31.01.2022 год. по гр. дело № 3/2019 год.
Русенският окръжен съд прекратил производството по предявените от В. А. Н.
против Българската държава, представлявана от Министъра на финансите, искове
по чл. 2 от ЗОДОВ за обезщетение за причинени неимуществени и имуществени
вреди.
Частни жалби против определението са подадени от В. А. Н. – лично и от
адв. З.П. – особен представител, назначен по реда на ЗПрП. Молят съда да отмени
обжалваното определение и да върне делото на друг състав на РОС.
Великотърновският апелативен съд, като взе предвид изложеното в частната
жалба и доказателствата по делото, намира за установено следното:
В исковата си молба ищецът В. А. Н. – ОЗ – Ловеч, твърди, че при
извършена на 20.11.2017 год. в гр. Русе полицейска акция по задържането му
служители на МВР са му причинили телесни увреждания, причинили временно
разстройство на здравето, както и имуществени вреди – увреждане на дрехите му.
За причиняване на лека телесна повреда – престъпление по чл. 131 ал. 1 т. 2 във
вр. с чл. 130 от НК е било образувано ДП № 3290/2017 год. по описа на РП – Русе,
което е спряно до разкриване на извършителя. Претендира обезщетение от МВР
на осн. чл. 45 от ЗМР като „пряк извършител на деликта“ – за нанесената лека
телесна повреда, както и за бездействието му по разкриване на извършителя по
ДП № 3290/2017 год. на РП – Русе. Исковете са предявени и против Държавата,
1
представлявана от Министъра на финансите, като тази претенция се основана на
чл. 49 от ЗЗД, чл. 7 от Конституцията на Република България и чл. 13 от
ЕКЗПЧОС – затова, че не е изпълнила задълженията си и не е осигурила ефикасни
средства за защита на ищеца от деликта. Претенциите са насочени и към
Европейския съюз на осн. чл. 47 от ДЕС. Искането е за солидарно осъждане на
тримата ответници да му заплатят сумата 100 000 лв. обезщетение за претърпени
неимуществени вреди и 200 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със
законната лихва върху двете суми от датата на исковата молба до окончателното
изплащане, както и сумата 20 000 лв. мораторна лихва за забава върху
обезщетенията, считано от датата на увреждането – 20.11.2017 год. до датата на
исковата молба.
Първоначално делото е било прекратено и изпратено по подсъдност на
Административен съд – Русе (Определение № 39/09.01.2019 г. на РОС по гр. д. №
3/2019 г. и Определение № 32/25.02.2019 год. на ВТАС по в. ч. гр. д. № 32/2019
г.).
След повдигнат спор за подсъдност, с Определение № 72/09.10.2019 год. на
смесен 5-членен състав на ВАС и ВКС по адм. дело № 40/2019 год. е прието, че
компетентен да се произнесе по исковете за обезщетение, предявени от ищеца
против МВР, Република България и Европейски съюз, е Окръжен съд – Русе.
След връщане на делото в РОС (гр. д. № 705/2019 г.) на ищеца е
предоставена правна помощ.
С Определение № 1479/31.12.2019 год. производството по делото по
предявените срещу Европейски съюз искове е прекратено, а на ищеца е указано, в
едноседмичен срок от съобщаването, да посочи обстоятелствата, на които
основава исковете си за обезщетяване на причинени вреди в резултат от дейността
на разследващите органи срещу Република България.
С Определение № 682/27.07.2020 год. съдът прекратил производството по
предявените срещу МВР и Република България искове поради неотстраняване на
нередовностите. Това определение е отменено с Определение № 330/14.07.2021
год. на ВТАС по в. ч. гр. д. № 270/2021 год. и делото върнато на РОС за
продължаване на съдопроизводствените действия съобразно дадени указания.
На 13.08.2021 год. е назначен особен представител на ищеца – адв. З.П., на
когото са връчени книжата по делото, както и Определение № 1479/31.12.2019
год.
На 21.12.2021 год. по делото е постъпила молба-уточнение от адв. П., в
2
която се преповтаря описаната от ищеца полицейската акция, както и обосновката
за насочване на исковете против МВР – на осн. чл. 45 от ЗЗД като „пряк
извършител на деликта“ – нанасяне на телесна повреда и бездействие за
разкриване на извършителя по ДП № 3290/2017 год. на РП – Русе и против
Държавата – за неизпълнение на задълженията й по чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 47
от Хартата на ЕС и за неосигуряване на ефикасни средства за защита на ищеца от
деликта.
С обжалваното в настоящото производство определение съдът прекратил
производството по предявените от В. А. Н. искове против Държавата поради
тяхната недопустимост.
Частната жалба срещу определението е подадена в срок, от легитимирано
лице, допустима е за разглеждане, а по съществото си е основателна:
За да счете за недопустим предявения срещу Държавата иск за присъждане
на обезщетение за вреди и да прекрати производството по делото по отношение
на този ответник на осн. чл. 130 от ГПК, първостепенният съд е приел, че ищецът
претендира вреди от действия на служители на МВР във връзка с разследване на
престъпления и че в този случай – по чл. 2 от ЗОДОВ, Държавата носи обективна
отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните
органи и е длъжник по материалноправното правоотношение съгласно т. 5 на
Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, но правозащитните
органи я представляват като процесуални субституенти.
Изводът на окръжният съд е неправилен.
Както е прието в Определение № 435 от 11.07.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. №
212/2011 г., IV г. о., ГК, на основание чл. 7 от Конституцията на Република
България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може
да бъде реализирана по ЗОДОВ - специален закон, уреждащ отговорността на
държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни
процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл.
49 ЗЗД, предвид което предявеният срещу държавата иск е допустим, а доколко е
основателен е въпрос по съществото на делото. Същото становище е застъпено и в
Определение № 220/15.03.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 23/2012 г., IV г. о, ГК;
Определение № 383/12.06.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3266/2013 г., III г. о., ГК;
Определение № 294/29.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1572/2020 г., IV г. о., ГК.
3
Според изложените в исковата молба обстоятелства, преповторени от
особения представител в уточняващата молба, ищецът претендира от ответниците
– МВР и Държавата, при условията на солидарност, заплащане на обезщетение в
размер на 100 000 лв. за неимуществени вреди – телесни увреждания, претърпени
от него при акция на служители на МВР в дома му на 20.11.2017 год. и
обезщетение в размер на 200 лв. за имуществени вреди– увреждане на дрехите му,
причинено при същата акция. Вредите се претендират и като настъпили в резултат
на бездействието на ответниците да разкрият извършителя на престъплението по
чл. 131 ал. 1 т. 2 във вр. с чл. 130 ал. 1 от НК, от което ищецът е пострадал, за
което деяние е образувано ДП №3290/2017 год. по описа на РП – Русе,
впоследствие спряно и което бездействие накърнява правата на ищеца по чл. 13 от
ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Договора за създаване на Конституция на Европа. Предвид
всичко изложено, предявените искове не могат да бъдат квалифицирани като
такива по ЗОДОВ – нито по чл. 1 от ЗОДОВ – защото твърдяните противоправни
действия и бездействия на ответниците не са в резултат на административна
дейност, нито по чл. 2 от с. з. – защото не попадат в нито една хипотеза на
разпоредбата, включително и по чл. 2 ал. 1 т. 2 (ищецът не твърди да са му
нарушени правата по чл. 5 §3 и §4 от Конвенцията във връзка с
продължителността на задържането му под стража и последвалия съдебен
контрол извън разумния срок). Затова претенциите следва да бъдат
квалифицирани като такива по чл. 49 от ЗЗД. Същите са допустими, включително
и по отношение на Държавата на осн. чл. 7 от Конституцията на Република
България, тъй като отговорността й в случая не се търси по реда на специалния
ЗОДОВ, а в общата хипотеза на деликтната отговорност. Доколко претенциите са
основателни е въпрос по съществото на спора.
Като е прекратил на осн. чл. 130 от ГПК производството по делото против
Държавата поради недопустимост на предявените искове, окръжният съд е
постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен и делото
върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.
След връщане на делото съдът следва да прецени доколко в исковата молба
са конкретизирани вредите, претърпени от ищеца поотделно от двата деликта и
каква сума поотделно се претендира като обезщетение - от всеки един или от
двамата ответници, т. е. налице ли е нередовност на исковата молба в тази част и
необходимо ли е отстраняването й.
Водим от горното и на осн. чл. 278 от ГПК, Великотърновският апелативен
съд:
4
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 260010/31.01.2022 год. на Окръжен съд-Русе по
гр. дело № 3/2019 г. по описа на същия съд.
Връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5