Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,12. 02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на двадесет и девети януари
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 7276 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на М.А.А.,
ищец пред СРС, срещу решение № 361383 от 14.03. 2018 г., постановено от СРС, Трето
ГО, 82-ри състав, по гр.д.№ 75840 по описа за 2016 г., в частта, в която предявения от него отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК срещу Я.М.А. е бил
отхвърлен като неоснователен за сумите: по отношение на главницата за разликата
над 4350 лв. до пълния предявен размер от 8338,71 лв. и за периода от
03.11.2011 г. до м.01.2016 г. и по отношение на лихвата – за разликата над
2234,15 лв. до пълния предявен размер от 3675,27 лв., за които суми е бил
издаден изпълнителен лист на 29.09.2016 г. по брачно дело № 4235/2008 г. на
СРС,80 с-в и е образувано изп.дело № 20167880400550
по описа на ЧСИ М. К., рег.№ 788 на КЧСИ, с район на действие СГС.
Излагат се доводи за неправилност
на първоинстанционния съдебен акт като постановен при липсата на съвкупен
анализ на събраните по делото, писмени доказателства. Освен това били допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила
и по-конкретно – не изслушване на детето, което било навършило 14 години по
реда на чл.15, ал.1 от Закона за закрила на детето. Счита, че от изслушването
на детето щяло да се установи, че дължимата му издръжка за периода от
03.11.2011 г. до м.01.2016 г. ищецът е заплащал чрез бабата на детето Е.М. на
майката на детето – Д.М.. При това изслушване щяло да се установи, че между
ищеца и майката на детето съществува устна уговорка издръжката и другите суми,
необходими за отглеждането на Я., да се получават чрез бабата Е.М., както и
факта, че майката не се била интересувала редовно дали и колко е платил ищеца /въззивник/. Тъй като не спазил тази процедура, СРС погрешно
достигнал до извода, че дължимата издръжка не била платена.Счита, че е
представил надлежни писмени доказателства в защита на тезата му, че е изпълнил
задължението за плащане на издръжка. Това се потвърждавало и от
кореспонденцията между ищеца и майката на детето. Освен това от СРС не били
допуснати свидетелски показания за установяване на твърдените от ищеца факти. Това
било необходимо, защото в решението с което от СРС,80 състав било одобрено
споразумението по чл.101 СК по брачно дело № 4235 по описа за 2008 г. , не бил
уговорен начин на плащане на издръжката. Сочи, че между родителите на детето
било постигнато споразумение да се грижат за отглеждането на детето не според
съдебното решение по постановеното бракоразводно дело, а според нуждите на
детето и според възможностите им.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени в обжалваната част първоинстанционното
решение и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде
уважен. Разноски не се претендират.
От името на ответникът по въззивната жалба- Я.М.А.
е депозиран отговор, с който отговор
се оспорва същата. Излага се становище, че решението на СРС е правилно и
постановено в съответствие с представените от страните доказателства; не били
допуснати сочените от въззивника нарушения при
обсъждане на доказателствата. Сочи, че от последните се установило, че въззивникът не е плащал издръжка. Това, че в бракоразводното
решение не бил посочен начин на плащане, не означавало, че ищецът е освободен
да предоставя дължимото. Правилно СРС бил приел, че представената декларация от
Е.М. не представлява волеизявление от Д.М., както и, че не представлява
документ, валидиращ получаване на заплатената сума по
споразумението. Правилно СРС бил приел, че по делото не е доказано наличието на
уговорка между родителите на детето заплащането на издръжката да става чрез
едно трето лице- бабата. Последната не била упълномощена от майката на детето,
негов законен представител, да получава издръжката на детето. Това не се
установило и от представената кореспонденция по делото, защото не било видно кои
са участниците в разговора. Доказателствените искания
за изслушване на свидетели били преклудирани. Претендира
разноските по делото.
Отговорът е подаден на 16.05.2018
г./ по пощата/ от Д.А.М. която е посочила, че е законен представител на детето Я.М.А.,
чрез адв.М.. Последният е бил упълномощен на
21.02.2019 г./л.41 по делото пред настоящата инстанция/.
Видно от представеното по делото
решение № 408185 от 14.05.2018 г., влязло в сила на същата дата, СРС, 117 състав
по гр.д.№ 6945 по описа за 2017 г. /л.40/ е изменил мерките относно
родителските права, местоживеене, личните контакти и издръжката по отношение на
детето Я.М.А., определени с решение по гр.д.№ 4235 по описа за 2008 г. като
родителските права са предоставени на бащата- М.А.А..Майката
е задължена да заплаща издръжка в размер на 138 лв., а задължението на бащата
за издръжка е прекратено.
В проведеното публично съдебно
заседание, състояло се на 20.11.2019 г. съдът е констатирал тази промяна поради
което на основание чл.15, ал.8 от Закона за закрила на детето и чл.29, ал.4 вр. с чл.28, ал.2 ГПК, на непълнолетния Я.А. е назначен
особен представител.
Назначеният адв.
- И. предоставя на съда как да реши спора по същество.
Дирекция "Социално подпомагане"- район „Младост“ и Дирекция "Социално подпомагане"- район „Лозенец“ депозират
социален доклад. В последното проведено по делото публично съдебно заседание
социалният работник Манолева поддържа доклада.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 26.03.2018 г. Въззивната
жалба е подадена на 10.04.2018 г.
Следователно,
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение в частта, в която същото
се обжалва, не е бил уважен предявеният от въззивника
иск по чл.439 ГПК, то за ищеца /в производството пред СРС, въззивник в
настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.
Освен това
се установява, че въззивникът е бил привлечен като
обвиняем с постановление от 14.11.2016 г. за престъпление по чл.183, ал.1 НК,
за което се предвижда наказание пробация/л.69 от въззивното производство/, поради неизпълнение на
задължението за изплащане на издръжка за периода от м.02.2009 г. до м.10.2016
г., което производство не спори, че не е приключило към настоящият момент.
От
съдържащите се в исковото производство /пред СРС/ доказателства, е видно, че
въз основа на изпълнителен лист от 29.09.2016 г., издаден от СРС, 80 с-в, по
решение от 09.02.2009 г. по гр.д.№ 4235 по описа за 2008 г., по силата на което
М.А. е бил осъден да заплаща на малолетното си /тогава/ дете Я.М.А., ежемесечна
издръжка в размер на 100 лв., е образувано изп.дело №
20167880400550. Видно от поканата за доброволно изпълнение към датата й на
изготвяне – 06.12.2016 г. размерът на издръжката е определен на 8 338,71
лв.- главница и лихва в размер на 3 675,27 лв. за периода от 19.03.2009
г.- 20.12.2016 г. Именно за тези суми е била предявена претенцията по
отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
По силата на чл. 269 ГПК
въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото
са посочени в жалбата.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да
се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене
в производството, по което е издадено изпълнителното основание
/ал.2/.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната
жалба:
Спорно по делото е изпълнил ли е ищецът
задължението си за издръжка за периода
03.11.2011 г. до м.01.2016 г. и съответно изпаднал ли е в забава по
отношение плащането й.
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че при положение, че
майката на детето е единствената легитимирана да получава присъдената в полза
на детето със съдебно решение издръжка, нейното изплащане на друго лице без
изричното съгласие на майката представлява ненадлежно изпълнение.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Погасяването
на задължение за заплащане на присъдена издръжка следва да се докаже пълно и
главно от длъжника, в случая ищецът по отрицателния установителен
иск по чл.439 ГПК- било чрез плащане, било като се установи съгласието на
другата страна за приемане на издръжка в натура. Погасяване поради изпълнение е
налице и когато задълженият да плаща издръжка изцяло сам поеме грижите и
издръжката на детето без участието на другия родител, на когото са предоставени
родителските права след развода.
С
решението по бр.дело № 4235 по описа за 2008 г. т.2 е посочено, че бащата М.А.А. ще заплаща на малолетното си /тогава/ дете Я., чрез неговата майка и законен представител Д.А.,
ежемесечна издръжка в размер на 100 лв., считано от влизане в сила на решението
до настъпването на законни причини за нейното изменение или прекратяване, ведно
със законната лихва върху всяка просрочена вноска.
Съгласно чл. 75, ал.1 ЗЗД изпълнението на задължението трябва да бъде направено
на кредитора или на овластено
от него, от съда или
от закона лице. В противен случай то е действително
само ако кредиторът го е потвърдил или се
е възползувал от него.
Длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което
въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението- ал.2.
Действително,
по делото /пред СРС/ от ищеца е представена декларация от Е. Н.М. /л.14/, в която е посочено, че на същата от
дъщеря й Д.А. са поверени грижите по отглеждане и възпитанието на детето Я.. В
същата декларация е посочено, че деклараторката е получавала от влизане в сила
на решението от 02.09.2009 г. по бракоразводното дело до м.01.2016 г.
ежемесечно и лично от М.А. присъдената с това решение издръжка за Я.А. в размер
на 100 лв., която издръжка деклараторката използвала за задоволяване нуждите и
потребностите на детето. Периодично през същия период получавала от М.А. и
допълнителни суми за задоволяване на инцидентно възникнали нужди на Я.А. за
дрехи, учебни пособия, заплащане на курсове и други. Декларацията е с дата
15.01.2016 г.
Самият Я.А.
изслушан по реда на чл.15, ал.1 от Закона за закрила на детето признава, че
преди всичко за него в процесния период се е грижила
баба му.
Спорно по делото е допустимо доказателствено средство ли е тази декларация и установява
ли същата надлежно изпълнение от страна на ищеца при положение, че в съдебното
решение по бракоразводното дело е посочено, че плащането на издръжката се
извършва чрез законния представител на детето /за този период/ - неговата майка
Д.М.. Налице ли е уговорка между ищеца и бившата му съпруга издръжката да се
плаща чрез бабата – Е.М..
Тази декларация
- сама по себе си - безспорно
не е годно доказателство, че твърдените факти са се осъществил
така, както е отразено в нея, доколкото е носител на писмени свидетелски
показания от лице, което няма
качество на свидетел. Тя, обаче, има характеристиките на писмен документ, тъй като е материализирано
върху вещ в писмено-езикова форма изявление и следва да се преценя
съобразно и във връзка с всички останали доказателства по делото.
Същевременно,обаче,
е представена от майката, тогава законен представител на Я.А., декларация от Е.М.,
че е била заплашена от М.А., както и е болна и не е знаела какво подписва;
декларацията е с дата от 08.05.2016 г./л.53/. Видно от представения по делото
препис-извлечение от акт за смърт /л.54/ Е.М. е починала на 28.05.2016 г. и се
установява от данните по делото, че същата е била лекувана от карцином. Видно
от представената с отговора по исковата молба епикриза,
същата е с дата 04.02.2016 г. като оплакванията са датирани 40 дни преди това,
т.е. касаят края на спорния по делото период, но заболяването е било налице в
момента на подписване и на двете декларации.
Ето
защо съдът приема, че въззивникът не доказа плащане
на издръжката за процесния спорен период чрез бабата
на детето.
От
друга страна по делото не се установи сочената за сключена от въззивника устна уговорка между него и майката на Я.А.,
плащането на издръжката да се извършва чрез бабата – Е. М..
Това
е така, защото представената електронна кореспонденция, дори да приемем, че се
развива между въззивника и бившата му съпруга Д.М.,
доказва само влошените им отношения.
Ирелевантно по спора е обстоятелството дали Д.М. се е
интересувала от заплащането на издръжката в хипотезата на предявен иск по
чл.439 ГПК. Но при положение, че е било образувано изп.дело
за събирането й по нейна инициатива, както и е била образувана горецитираната прокурорска преписка, това опровергава тезата
на ищеца.
Правилно СРС
не е допуснал изслушване на свидетелски показания предвид забраната за установяването
на този факт
с гласни доказателства- така чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, понеже задължението за издръжка е установено в писмен акт- съдебно
решение, с което е одобрено споразумение между родителите на въззиваемия. Няма
пречка обаче тези плащания да
се установят с други доказателства. Такива по делото
биха
били обясненията на детето пред
социалните работници, обективирани в социалния доклад, както и обясненията на детето по реда
на чл. 15, ал. 1от ЗЗакр., дадени пред въззивната инстанция.
Тези обяснения,
обаче, следва да бъдат ценени при следните условия: на първо място, доколкото
детето е непълнолетно, същото извършва правни действия /признание на факти
и искове/ със съгласието на родителя,
комуто е възложено упражняването на родителските права, а в случая той е
и въззивник. Доколкото в действащия ГПК
няма правило, аналогично на чл.
17 от ГПК /51 г. - отм./,
поради което, съобразявайки ограничената процесуална дееспособност на непълнолетния Я.А., съдът не може
да приеме, че е налице обвързващо
признание на факта на плащането
на издръжката от страна на
въззивника за процесния период. Още повече, че се установи, че грижи
за детето до крайната дата на периода е полагала баба му – Е.М..
Ищецът е поел
изцяло грижите за Я.А. в началото на 2018 г., а спорно по делото е ли
изпълнявал М.А. задължението
си за издръжка за периода 03.11.2011 г.
до м.01.2016 г.
Поради което
правилно първоинстанционният съд е приел, че от ищеца
/пред СРС/ не е доказано да е престирал надлежно
издръжката присъдена с решението по бракоразводното дело за периода 03.11.2011 г. до м.01.2016 г.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника разноски не се следват, а и такива не се
претендират.
Въззиваемата страна се представлява по реда
на чл.29, ал.4 ГПК вр. с чл.28, ал.2 ГПК поради което
отношенията по разноските следва да се уредят по начина визиран в чл.78, ал.6 ГПК като въззивникът бъде осъден да заплати в полза
на Софийски градски съд сумата в размер на 80 лв.
В о.с.з на 29.01.2010 г. Адв.П. прави искане за присъждане на разноски в размер на
1 400 лв. като представя списък по чл.80 ГПК и сочи, че такива били
направени от Д.А.М. преди отстраняването й от делото.
По това искане съдът приема
следното: първо Д.А.М. не е била „отстранена“ от делото, а както беше посочено
по-горе, налице е промяна в родителските права по отношение на непълнолетния Я.А.
и тази промяна е настъпила преди образуването на настоящето дело. Нещо повече,
тази промяна е настъпила преди подаването на отговора по въззивната
жалба. Д.А.М. дори не е уведомила съда за тази промяна; това е сторил въззивникът в о.с.з. на 27.02.2019 г./виж л.42 по делото/. Противно
на соченото от адв.П. в същото съдебно заседание, от Д.А.М.
няма подадена въззивна жалба. Трето, в представения
списък по чл.80 ГПК е визирана сумата в размер на 1400 лв. като съдът
констатира, че в пълномощното на адв.М. на л.41 е
добавена сумата „+900 лв.“ след изписаната словом сума шестотин
лева.
Ето защо в полза на Д.А.М.
разноски не се следват.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 361383 от 14.03. 2018
г., постановено от СРС, Трето ГО, 82-ри състав, по гр.д.№ 75840 по описа за
2016 г., в частта, в която
предявеният от М.А.А., ЕГН **********, отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК, срещу Я.М.А., ЕГН **********,
действащ пред СРС чрез законния си представител Д.А.М., ЕГН **********, е бил отхвърлен като неоснователен за сумите:
по отношение на главницата за разликата над 4350 лв. до пълния предявен размер
от 8338,71 лв. и за периода от 03.11.2011 г. до м.01.2016 г. и по отношение на
лихвата – за разликата над 2234,15 лв. до пълния предявен размер от 3675,27
лв., за които суми е бил издаден изпълнителен лист на 29.09.2016 г. по брачно
дело № 4235/2008 г. на СРС,80 с-в и е образувано изп.дело
№ 20167880400550 по описа на ЧСИ М. К., рег.№ 788 на КЧСИ, с район на действие
СГС.
ОСЪЖДА М.А.А., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв. Н.А., ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл.78, ал.6 ГПК, в полза на Софийски градски съд,
сумата в размер на 80 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.