Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 12.12.2018
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-д състав, в публично заседание на тринадесети ноември две хиляди
и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Поля Георгиева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 6798 по описа
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 30.11.2017 г.,
постановено по гр. д. № 16989/2017 г. по описа на СРС, 48 състав, е отхвърлен
предявеният от А.Г.А. срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение от 17.09.2014 г.,
издадена по ч.гр.д. № 46372/2014 г. на СРС, 57 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца,
с която го обжалва с твърдения за нищожност, недопустимост и неправилност. Твърди,
че районният съд неправилно е приел, че в решения на ВКС изчерпателно са
изброени основанията за нищожност на един съдебен акт и не е обсъдил наведените
в исковата молба основания. Счита атакуваната заповед за изпълнение за нищожна
като постановена при липса на компетентност съгласно практиката на СЕС, както и
като последица от неприлагане на правото на ЕС. Счита, че заповедта за
изпълнение е издадена в нарушение на т.2б ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС, доколкото
вземането не е било индивидуализирано в заповедта. Твърди, че не е съставен
писмен акт – разпореждане, от което да е видно, че не са налице предпоставките
по чл.411 ал.2 от ГПК. Основание за нищожност на заповедта за изпълнение
въззивникът намира и в чл.26 от ЗЗД, доколкото общите условия на „Т.С.“ ЕАД не
са нормативен акт. Излага доводи, че е нарушен чл.17 ал.3 от Конституцията,
доколкото частната собственост е неприкосновена, нарушение на чл.122 ал.1 от
КРБ, отнасящ се до правото на защита на лицата във всички стадии на процеса.
Излага съображения, че длъжникът не участва в производството по чл.410 и сл. от ГПК. Излага доводи, че издадената заповед от 17.09.2014г. не съответства на
заявлението за издаването ѝ. Счита, че заповедта е официален документ с
невярно съдържание и следва да бъде обезсилена. Излага доводи, че в заявлението
не е посочен правопораждащият договорното отношение юридически факт. Моли съда
да прогласи нищожността на атакуваното съдебно решение или да го отмени и да
прогласи нищожността на заповедта по чл.410 от ГПК. Претендира разноски. В
съдебно заседание излага доводи за нищожност, свързани с неяснота на самата
заповед. В писмени бележки излага съображения, че искът по чл.270 ал.2 следва
да е родово подсъден на СГС, доколкото СРС не може да контролира собствен акт.
В законоустановения срок не е подаден отговор
на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване за нищожна
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на
17.09.2014 г. по гр.д. № 46372/2014 г. на СРС, 57 състав.
По делото се установява, че по
подадено на 25.08.2014г. заявление, на 17.09.2014 г. по гр.д. № 46372/2014 г.
на СРС, 57 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът А.А. да заплати на кредитора "Т.С." ЕАД суми за
потребена топлинна енергия за конкретен имот.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
само за валидност и допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно
- постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на
съда, в писмена форма, подписано е от районния съдия, изразената в него воля е
напълно разбираема. Решението е и допустимо – постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни процесуални предпоставки за правото на
иск. Районният съд се е произнесъл по предявения иск, който му е родово
подсъден, а съгласно задължителните указания, дадени с определение №
64/23.01.2015 г. по ч.гр.д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО, искът е допустим, тъй
като ВКС приема, че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на
глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против
заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото
вземане осъдително съдебно решение.
Настоящият състав намира, че
при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания е правилно. На основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
В правната теория и съдебната
практика се приема, че пороците на съдебните актове, в зависимост от тежестта,
последиците и способите за тяхното отстраняване, са две групи - пороци, които
не водят до нищожност, недопустимост или неправилност и пороци, които водят до
нищожност, недопустимост и неправилност на съдебния акт. В първата група влизат
явната фактическа грешка, неяснотота и непълнотата на
решението, за които е характерно, че се отстраняват от съда, постановил
порочния съдебен акт, без да е необходимо да се използват способите за
атакуване на нищожни, недопустими или неправилни решения. Втората група пороци
са тези, които водят до нищожност, недопустимост или неправилност и те налагат
да се отстрани порочния акт чрез обжалването му или чрез атакуването му пред
ВКС чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни решения, а
съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 от ГПК нищожността може да се предяви от
страна по делото и по исков ред безсрочно или чрез възражение.
Нищожността е най-тежкият
порок на съдебния акт, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика
се приема, че е налице, когато съденият акт е постановен извън
правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на
писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде
разкрита по пътя на тълкуването. Нищожният съдебен акт, за разлика от
недопустимия, не е годен да породи правни последици.
Съгласно Решение №355/03.10.2012
по дело №35/2012 на ВКС, ГК, I г.о. действително процесуалният закон не
определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има
предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо
волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен
спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава
възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно
волеизявление. Към настоящия момент вече е дадено и тълкуване на въпроса,
обективирано в решение № 668 на ВКС, І ГО, постановено по гр. д. № 1790 /2009
г. Според същото, съдебното решение е нищожно, когато е постановено от
незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната
власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е
неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно
волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение.
Настоящият състав счита, че не е налице нито
една от визираните хипотези, доколкото заповедта за изпълнение е постановена от
законен състав (издадена е от лице със съдийска правоспособност, постановена е
еднолично, каквото е и изискването на закона), в пределите на
правораздавателната му компетентност (спорът е гражданскоправен), в писмена
форма, същата е подписана и волеизявлението на съда се явява логично,
разбираемо и последователно. Липсата на мотиви, както посочва ВКС, не е
основание за нищожност на съдебния акт. Актът на съда е ясен, волята му е точно
изразена и не буди съмнение. Процесната заповед за
изпълнение не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред,
нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление.
Наложилата се съдебна практика
е в посока, че съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато
изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на Заповед за изпълнение, а
в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът
издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед. Липсва на необходимост
от издаването на нарочен съдебен акт – разпореждане, с който да се разпореди
издаването на заповед за незабавно изпълнение, при условие, че същият се
съдържа в самата заповед за незабавно изпълнение (в този смисъл е и Определение
№ 300 от 27.03.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 3842/2017 г.).
Във връзка с оплакването на
жалбоподателя, че следва да се преценяват основанията за нищожност на правните
сделки, визирани в чл.26 от ЗЗД, съдът намира за неправилно, доколкото трайната
съдебна практика е категорична, че съдебните актове не са вид сделки и за тях е
абсолютно неприложим този режим.
Съдът счита и че заповедта за изпълнение, съдържа
основанието на вземането – доставена топлинна енергия, лихва, съответно
разноски за водене на производството. Издадената заповед за изпълнение е
абсолютно тъждествена като претендирани от заявителя суми за главница и лихви с
депозираното заявление за издаване на заповед за изпълнение. Следва да се
посочи, че дори и районният съд неправилно да е посочил част от сумите или да е
вписал различни от заявлението периоди, то това не би довело до най-тежкият
порок на съдебен акт, а именно – невалидност (нищожност), а до някой от
по-леките – неправилност или недопустимост, но тези пороци не са предмет на
проверка в производство по чл.270 ал.2 от ГПК, а срещу тях се възразява в
самото заповедно производство с подаването на възражение или в развилото се на
основание чл.422 от ГПК исково производство. Настоящият състав няма
правомощието да изследва това, доколкото предметът на делото го ограничава
единствено в това да провери дали съдебният акт е нищожен. За пълнота следва да
се посочи и че в заповедта на СРС, 57 състав, е посочено и основанието, на
базата на което се претендира вземането, а именно, че вземането произтича от факта,
че длъжникът е ползвал доставена от дружеството топлинна енергия през период
м.5.12г. до м.4.13г. за топлоснабден имот. Неотносима за валидността на
съдебния акт е твърдяната липса на индивидуализация на вземането на кредитора. Пак
следва да се посочи, че липсата на този реквизит не би довел до нищожност на
атакувания акт и следователно това възражение е неоснователно първо защото
основанието е достатъчно конкретно и ясно и второ, защото неговата липса не би
довела до нищожност. За разлика от нищожността,
която като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път и чрез
възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на
съдебния акт е само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от
законодателя специален ред за оспорване на издадена в заповедното производство
заповед за изпълнение. Пропускът на страната да осъществи защитата си срещу
недопустим или неправилен съдебен акт по предвидения в процесуалния закон ред
има за своя правна последица влизането му в сила.
Съдът намира, че с процесната заповед, чиято
нищожност въззивникът иска да бъде прогласена, не се постановява нещо, което е
неизпълнимо, както и не се постановява изпълнение на действие, което е
престъпление, не се постановява нещо, което противоречи на морала и добрите
нрави. В този смисъл въззивният съд намира, че не е налице соченият порок в
съдебният акт.
Според решение № 15 от
26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2014 г., I г.о., ГК нарушаването на
императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на
съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но
не и до нищожността му. Поради тези съображения се явяват неоснователни
доводите на въззивника, че заповедта за изпълнение е нищожна, доколкото СРС не
е спазил изчерпателно изброени в исковата молба, въззивната жалба и в писмените
бележки разпоредби, включително и цитираното тълкувателно решение на ВКС.
Настоящият състав не трябва да изследва наличието на нарушение на релевираните
норми, доколкото евентуалното несъобразяване с тях би довело до недопустимост
или неправилност на съдебния акт, но не и до неговата нищожност. Тъй като
първите два порока не са обхванати от рамките на проверка в настоящето производство,
съдът не намира за нужно да ги коментира.
Нито едно от посочените от
жалбоподателя основания за порочност на решението не води до неговата
нищожност, доколкото касаят неприлагане или неправилно прилагане на материално
- правни норми от правото на Европейския съюз. Противоречието с материалноправни
норми дори и да са част от правото на ЕС
не може да доведе до нищожност на съдебното решение, а само до неговата
неправилност, съответно недопустимост, която се проверява по реда на инстанционен
контрол, а не по реда на чл.270 ал.2 от ГПК.
В цитираното от жалбоподателя
решение С-119/05 г. на СЕО не се обсъждана валидност на решение на национален
съд на държава членка, още по-малко пък предпоставките за неговата нищожност.
СЕО е постановил единствено, че последиците от националното решение не могат да
бъдат зачетени в последващ спор за връщане на получена държавна помощ,
доколкото противоречат на правото на ЕС. Поради това СГС намира този довод за
неоснователен и ирелевантен.
Съдът не намира основание за нищожност
и във връзка с твърдяното нарушение на Конституцията на Република България,
доколкото със заповедта за изпълнение на парично задължение не се нарушава
частната собственост, както твърди въззивникът, а се цели проверка на
обстоятелството дали едно вземане е спорно между страните. По никакъв начин не
се нарушава необезпокояваното право на собственост на ищеца. Що е отнася до
твърдяно нарушение на чл.122 от КРБ, то следва да се посочи, че в самият
процесуален закон е предвиден ред, по който длъжникът може да възрази срещу
издадената заповед, което води до инициирането от страна на заявителя на исков
процес.
Във връзка с твърденията, че
заповедта за изпълнение е официален документ с невярно съдържание и следва да
бъде обезсилена въззивният следва единствено да посочи, че се обезсилват
недопустими актове, а не нищожни, и такъв твърдян порок не е предмет на проверка
в настоящето производство.
Неоснователно е и възражението,
че спорът за нищожност на съдебен акт е подсъден като първа инстанция на
по-горестоящия съд на постановилия го. Това твърдение не намира опора в закона,
доколкото чл.104 от ГПК изрично и изчерпателно посочва кои спорове са подсъдни
на окръжен съд. Искът по чл.270 ал.2 ГПК не е сред тях. В т.7 на този член е
посочено, че и други спорове могат да бъдат подсъдни на окръжен съд ако закон
го постановява. Няма разпоредба, която да определя, че делата по искове по
чл.270 ал.2 ГПК са подсъдни на окръжен съд. Неправилно е твърдението, че един и
същи съд е недопустимо сам да си отменя акта. В случая става въпрос не за
отмяна, а за прогласяване на нищожност на акт и делото се разглежда от
местнокомпетентния районен съд, съобразно правилата на ГПК, и от друг състав на
съда, а не от същия съдия, постановил акта, чиято нищожност се твърди. Възможно
е въззивният съд да прогласи за пръв път нищожност на акт на първоинстанционен
съд, но само по реда на инстанционен контрол, който в конкретната хипотеза е
неприложим, доколкото се касае за заповед за изпълнение, чиято нищожност се
твърди с иск.
Поради тези съображения не се установява
заповедта за изпълнение на парично задължение от 17.09.2014г. на СРС, 57 състав
по гр.д. № 46372/2014г. да противоречи на морала, на свръхповелителни норми и
не са налице други основания за нищожност на атакуваната заповед на СРС. Въззивната
жалба следва да се остави без уважение, а решението на СРС да се потвърди.
По отношение на разноските:
Право на разноски в настоящето
производство има въззиваемата страна, която не претендира разноски и
следователно такива не ѝ се следват.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 281978
от 30.11.2017г., постановено по гр. д. № 16989/2017 г. по описа на СРС, 48
състав
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.