Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№…………. Гр.София, 14.04.2020г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 4-ти” в” състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и шести април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Eлена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Велизар Костадинов
при участието на секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 9554 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение № 107028 от 02.05.2017г., постановено по гр.дело № 12761/2016г. на СРС, 65 състав, с което са отхвърлени предявените от „П.С.” АД срещу „П.и.б.” АД обективно съединени искове, квалифицирани от първата инстанция както следва: 1/ с правно основание чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД- за сумата от 1 697,40лв., претендирана като платена на 15.06.2015г. без основание такса за предсрочно погасяване на задълженията по договор за предоставяне на кредит № 010-296/ 11.10.2007г. и анекси № 1-5 към него ; 2/ с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД – за сумата от 5 800,00лв., претендирана като платена без основание такса на 15.06.2015г. за предсрочно погасяване на задълженията по оврдрафтен кредит № 010-139/21.03.2008г. и анекси към него № 1-5; 3/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 123,30лв.- мораторна лихва върху главницата от 1 697,40лв. , натрупана за периода 16.06.2015г.- 02.03.2016г.; 4/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 421,32лв.- мораторна лихва върху главницата от 5 800,00лв., натрупана за периода 16.06.2015г.- 02.03.2016г.; 5/ с правно основание чл.82, вр. с чл.79 от ЗЗД – за сумата от 3 500,00лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от категорията на претърпяните загуби , изразяващи се в заплатени възнаградителни лихви за периода 01.01.2015г.- 15.06.2015г. по договор за предоставяне на кредит № 010-296/ 11.10.2007г. и анекси към него № 1-5 и 6/ с правно основание чл.82, вр. с чл.79 от ЗЗД – за сумата от 5 064,00лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от категорията на претърпяни загуби, изразяващи се в заплатени възнаградителни лихви за периода 10.01.2015г. - 15.06.2015г. по договор за овърдрафтен кредит № 010-139/ 21.03.2008г. и анекси към него № 1-5. Решението се обжалва и в частта, с която „П.С.” АД е осъдено да заплати на „П.и.б.” АД направените по делото разноски в размер на 450,00лв., на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението се обжалва от ищеца „П.С.” АД.
Въззивникът заявява искане за отмяна на обжалваното решение, като незаконосъобразно, както и като неправилно, поради неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Твърди, че сключеният между него и ответника договор за кредит № 010-296/ 11.10.2007г. е новиран по смисъла на чл.107 от ЗЗД чрез сключване на анекс № 2 към него с изх.№ 010-149/ 02.06.2009г. , а договорът за овърдрафтен кредит под № 010-139/ 21.03.2008г. е новиран по реда на чл.107 от ЗЗД чрез сключването на анекса към него под № 2 с изх.№ 010-148/ 02.06.2009г. Поддържа неправилност на извода на първата инстанция, с който е прието ,че договорите не са новирани, а единствено преструктурирани. Твърди, че съгласно приложимата норма на чл.13,ал.1, вр. с ал.2 от Наредба № 9/ 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии на кредитен риск , приета от УС на БНБ и отм. 13.04.2014г., „Една експозиция се счита за преструктурирана когато първоначалните условия на споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника, предизвикани от влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност да изплати и в срок пълния размер на дълга, които отстъпки банката не би дала при други обстоятелства”. Позовава се и на разпоредбите на ал.2 и ал.3 на чл.13 от Наредбата. Поддържа, че в процесния случай при подписване на анексите към двата договора не са налице финансови отстъпки от страна на банката, анексите не са подписани поради влошаване на финансовото състояние на длъжника и с тях няма удължаване с не повече от 2 години на срока за плащане, за да се приеме, че е налице приетото от първата инстанция преструктуриране на кредитите. Напротив, поддържа, че е налице новация. Моли в тази връзка настоящата инстанция да съобрази освен нормата на чл.13 от горепосочената Наредба и факта, че с анексите и по двата договора лихвените проценти са повишени. Позовава се и на цитирана от него съдебна практика. Твърди, че договорът за кредит-овърдрафт , от една страна и стандартният договор за кредит с погасителни вноски, макар по правната си природа да са договори за заем, имат съществени различия помежду си. Счита, че с анексите към двата процесни договора за кредит са погасени валидно възникналите по тях задължения и на тяхно място са възникнали нови дългове - с нов краен срок за погасяване, нов лихвен процент, както и нови специфични способи за усвояване и погасяване. Счита, че следва да бъдат съобразени и издадените от банката удостоверения, като в това от м.01.2015г. банката определя дължимите такси и комисионни по Тарифата за овърдрафт, а след възражението от негова /на ищеца/ страна е променила разбирането си за вида на кредита, тъй като през м.06.2015г. таксите и комисионните са изчислени по Тарифата за оборотни кредити. По отношение на процесните неустойки, наименовани в банковата договорна практика като „комисионна за предсрочно прекратяване на договора” , респ.- „такса за предсрочно прекратяване”, счита, че такива не са дължими, тъй като анексите , с които двата спорни договора са новирани, изрично предвиждат, че всички непроменени от анексите договорни клаузи на договорите запазват съдържанието си. Ето защо, счита, че от ответната банка не е договорена дължимостта на неустойки в случаите на предсрочно погасяване на кредитите, като недопустимо и неправилно дължимостта на тези неустойки е изведена от първата инстанция по тълкувателен път. В тази връзка се позовава на нормата на чл.58, ал.2 ,вр. с ал.1 от Закона за кредитните институции, които постановяват, че в договора за кредит следва изрично и изчерпателно да са посочени условията на договора, включително и за случаите на предсрочно погасяване. Поддържа, че т.1.8.3 от договора от 2008г. и т.7.4 от договора от 2007г. препращат към действащата Тарифа на банката към момента на прекратяване на договорните правоотношения, а тази Тарифа не предвижа комисионни /такси/ при предсрочно прекратяване на кредита с погасителни вноски, тъй като такава е установена само за овърдрафта с чл.12,т.5 от глава 2- ра, раздел 11 на Тарифата. Нещо повече, счита, че неправилно таксата е изчислена от ответната банка на база стойността на целия допустим кредитен лимит на един несъществуващ кредит /за овърдрафт/, а не върху предсрочно погасената и дължима главница. Възразява, че не може да се вмени в негово задължение заплащане на договорна неустойка върху кредитна сума в размер на 290 000,00лв., тъй като размерът на главницата към датата на изчисляване на таксата за предсрочно погасяване е била 126 179,00лв. По отношение на исковете по чл.82 , вр. с чл.79 от ЗЗД поддържа необоснованост на извода на първата инстанция, с който е прието, че от ответната банка своевременно са предоставени поисканите от него /ищеца/ удостоверения за дължимия размер на кредита, както и неправилност на извода, че липсата на плащане на задълженията по кредитите произтича от неговото /на ищеца/ несъгласие с претендираните от ответната банка такси за предсрочно погасяването , поради което неплащането не може да се вмени във вина на ответника. Счита, че след като банката е знаела за новираните задължения, неправомерна се явява претенцията й за такси и комисионни, които не се дължат и които претенции са отразени и в съдържанието на удостоверенията относно размера на дължимите задължения по кредитите. Счита , че неправилно преценката на първата инстанция е ограничена само по отношение срока на издаване на удостоверенията, като е прието, че те са издадени в разумен срок, без да е съобразено съдържанието, за което ищецът поддържа, че не отразява действителното правно положение. Въззивникът-ищец твърди, че в периода м.01.2015г.- до средата на м.06.2015г. добросъвестно е изпълнявал своите задължения по текущите кредити, като следва да се има предвид, че той би погасил дължимите по тях главници още през м.януари 2015г. в случай, че от ответната банка е била предоставена коректната информация за размера на задълженията по тях, при която хипотеза не биха били заплатени лихвите за периода до 15.06.2015г. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него – постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат уважени като доказани и основателни. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна, „П.и.б.” АД заявява становище за неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на обжалваното решение като законосъобразно и правилно по съображения, подробно развити в депозирания писмен отговор в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. Намира за правилен извода на СРС за липсата на новация на процесните правоотношения в конкретния случай. Възразява, че с анексите към двата процесни договора за кредит не са променени съществените условия по тях, като няма нововъзникнал дълг. Поддържа, че промените по двата договора са извършени в рамките на първоначално уговорения срок и първоначално разрешения размер за двата кредита. Твърди, че не е налице както обективна новация , при която се променя предметът на правоотношението при запазване на страните по него, така и субективна, при която се променят субектите по правоотношението. Твърди, че с анексите към двата процесни договора за кредит само са разсрочени във времето с погасителни планове вече възникналите за ищеца задължения по двата кредита, като изрично са запазени размерите на кредитите и няма формирана нова главница, а е отпаднало само правото за многократно усвояване и погасяване на суми, като усвояването е ограничено до посочената в анексите датата, а след тази дата за ищеца съществува само задължението за връщане на усвоения кредит. Счита, че отпадналото за ищеца право за многократно усвояване на кредита не представлява новация. Твърди, че промяната в размера на погасителните вноски и тази в размера на лихвата не може да бъде квалифицирана като новация, тъй като тази промяна не засяга съществените елементи на правоотношението, като в тази връзка се позовава и на съдебна практика- Решение № 175 от 25.02.2016г. по т.дело № 2602/2014г. на 2-ро ТО на ВКС.
Счита за правилен извода на първата инстанция, с който е прието, че последващите анекси съдържат клаузи, които уреждат отношенията с ищеца, свързани с предсрочно издължаване на договорите за овърдрафт. Позовава се на клаузите от анексите, с които изрично е предвидено, че клаузите от договорите, които не са променени с анексите остават валидни за страните, като между последните са и тези, уреждащи дължимата такса при прекратяването на овърдрафните кредити, съгласно действащата Тарифа на банката към датата на предсрочното погасяване на кредитите в размер на 5% от сумата по разрешения кредит. Счита, че таксите се дължат именно като такива за предсрочно погасяване на задължения по договори за овърдрафт, тъй като сключените анекси не променят факта, че договорите са сключени именно като овърдрафтни. Моли съда да съобрази обстоятелството, че банката е направила отстъпки от дължимата по Тарифата такса от 5% , като е начислила на ищеца такса в по-малък размер от 2% при предсрочното погасяване на процесните кредити. Именно по-ниската такса от 2% е посочена и в издадените на ищеца удостоверения за размера на дълга. Възразява, че не дължи претендираните от ищеца обезщетения за вреди, тъй като коректно и своевременно са издадени поисканите от ищеца удостоверения. Твърди, че от ищеца са били дължими лихвите по кредитите до момента, когато от ищеца изрично е заявена воля за предсрочното им погасяване- 15.06.2015г. и като последица от това е направено искане за прекратяване на процесните договорите, като заплатените до този момент лихви от ищеца се явяват дължими. Заявява искане за присъждане на разноските, направени във въззивното производство , представляващи юрисконсултско възнаграждение.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становището и доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства в рамките по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
Въззивната жалбата е ДОПУСТИМА , като подадена в срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради това съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК.
По
предявените обективно съединени искове с правно основание чл.55,ал.1, предл.1
от ЗЗД и чл.86,ал.1 от ЗЗД
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като неоснователни, като е приел, че с процесните два договора за кредит страните изрично са постигнали съгласие за заплащане на неустойка /такса/ при предсрочно погасяване на кредитите от страна на ищеца-кредитополучател, поради което и заплатените от ищеца процесни неустойки /такси/ не се явяват недължимо платени. С решението е приета за неоснователна тезата на ищеца, че с подписването на анексите под № 2 и към двата процесни договора, е налице твърдяната от ищеца обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД , в резултат на което старите правоотношения , възникнали от първоначалните договори за кредит , са погасени изцяло и на тяхно място са възникнали нови, като в последните - липсват договорени неустойки /такси/ при предсрочното погасяване на новия вид кредит от страна на ищеца-кредитополучател. Като последица от така приетата за неоснователна теза на ищеца за обективна новация, с обжалваното решение е прието за неоснователно и твърдението на ищеца за недължимо плащане на спорните такси за предсрочно погасяване на кредитите, доколкото те са част от съдържанието на договорите, което е останало непроменено в резултат на сключените анекси.
Основният спорен между страните по делото въпрос пред първата и настоящата инстанция е налице ли е новиране на двата първоначални процесни договора за кредит, сключени като такива за овърдрафт, със подписаните към тях допълнителни споразумения – анекси под № 2, с които е постигнато съгласие договорите от такива за овърдрафт да се трансформират в стандартни договори за кредит с погасителни вноски и обусловения от това въпрос- приложимо ли е в правоотношенията между страните останалото съдържание /клаузи/ от първоначалните договори, които не е изменено с анексите , включващо и договорките за дължими от ищеца-кредитополучател задължение за плащане на такси /неустойки/ при предсрочно погасяване на кредитите.
Настоящия съдебен състав приема, както правилно е приел и първоинстанционният съд, че не е налице твърдяната от ищеца хипотеза – на обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД. С анексите под № 2, подписани към двата процесни договора, между страните не е постигнато съгласие за възникване на нови задължения за ищеца , които да заместят тези, възникнали от договорите и в резултат на това- последните да са погасени. Напротив и по договорите и по анексите под № 2 към тях, съществуващите за ищеца задължения в рамките на първоначално договорения размер са такива по договори за банков кредит, установени с чл.430,ал.1 от ТЗ- за ползване на отпуснатата в заем сума съобразно уговореното и връщане след изтичането на срока, като първоначалният размер и на двата заема е останал непроменен с подписаните анекси под № 2, както и целта, с оглед на която са отпуснати кредитите- за оборотни средства. Що се отнася до променения начин на усвояване на отпуснатия от ответника на ищеца заем и начинът на връщането му /погасяването/, то тези несъществени елементи на договора за банков кредит по никакъв начин не могат да обосноват извод за промяна на самото задължение на ищеца - то е същото по основание и предмет- това по чл.430, ал.1 от ТЗ. Постигнатото между страните съгласие с анексите под № 2 относно промяната в начина , по които ще бъдат усвоявани и съответно- погасявани отпуснатите на ищеца заеми, промяната в лихвения процент , както и крайният срок за връщане на кредита, по правната си същност представлява изменение на несъществени елементи на договорите за кредит- „преструктуриране“ на кредита. Фактът, че именно това е била волята на страните следва както от изричните договорки в двата анекса под № 2, свързани с горепосочените елементи от договора за кредит, така и с оглед волята на страните по анексите – за запазване действието на всички останали клаузи от съдържанието на първоначално сключените договори, които не са предмет на изменение с подписаните анекси, включително и тези първоначални договорни клаузи, установяващи задължение за кредитополучателя за заплащане на такса /неустойка/ при предсрочно погасяване на кредитите. Клаузите на двата анекса под № 2, с които е променен само начинът на усвояване и погасяване на кредитите, размерът на договорната лихва и крайният срок за издължаване и постигнато между страните съгласие за запазване действието на всички останали клаузи от съдържанието на първоначалните договори категорично изключват като напълно неоснователно твърдението на ищеца за „обективна новация“. Липсата на „обективна новация“ е призната и от самия ищец в молбата му, адресирана до ответника от 16.02.2015г., в която първият изрично признава, че с анексите под № 2 е променен само вида на кредитите, при запазване на специфичната цел и всички други клаузи на първоначалните договори. Следва да се посочи, че „преструктурирането“ на кредита може да е свързано с различни негови елементи- начин на усвояване, срок и начин на погасяване, преструктуриране на натрупан до момента дълг, /напр.чрез капитализация/, договаряне на гратисни периоди и др. Напълно неоснователно е твърдението на ищеца, че преструктуриране на кредита е налице само ако са изпълнени условията на чл.13,ал.1 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките за установяване на специфични провизии на кредитния риск, /отм./ , която е била в сила към датата начин на сключване на процесните анекси под №2. Тази Наредба е напълно неприложима в конкретния случай, тъй като тя регламентира случаите на рискови експозиции на банката по смисъла на чл.2 от Наредбата и именно с оглед приложното й поле, свързано с финансовото състояние на длъжника-кредитополучател /влошено/ и целта- да бъде гарантирано обслужването на кредита и в хипотезата на това влошено финансово състояние на кредитополучателя, нормата на чл.13 ,ал.1 от Наредбата регламентира случаите на преструктуриране на дълга на тази длъжници, свързани с отстъпки от страна на банката, целящи запазването на обслужването на кредита при облекчени условия. В конкретния случай приложението на Наредбата , регламентираща преструктурирането на кредита в хипотезите на влошено финансово състояние на длъжника, поставящо банката в рискова експозиция- свързана с финансови загуби, категорично е изключена- тя не се твърди да е налице от страните, нито се установява от доказателствата по делото. Ето защо, неоснователно е твърдението на въззивника-ищец, че доколкото с процесните анекси под № 2 не са направени отстъпки от страна на банката- не е налице преструктируране на дълга, а е налице нов договорен дълг /задължение/. Нещо повече, не може да се приеме, че от нормата на чл.13 от горепосочената Наредба се извежда легална дефиниция за „преструктуриране“ на кредита, както неоснователно твърди ищецът, доколкото ал.2 на чл.13 от Наредбата третира като преструктуриране на дълга по смисъла на ал.1 и замяна на паричния дълг срещу собственост. А в случаят , при който длъжникът вместо поетото първоначално задължение за връщане на заема /паричната сума/ поема друго задължение - да прехвърли собствеността върху свое имущество, безспорно попада в приложното поле на чл.107 от ЗЗД, доколкото паричното задължение се погасява и на негово място възниква ново по основание и предмет, т.е.- налице е обективна новация, която изключва наличието на твърдяното от ищеца „ преструктуриране“. В този смисъл са и разрешенията на константната съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК- Решение № 175/ 25.02.2016г. по т.дело № 2602/2014г. на ІІ ТО на ВКС и др.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема ,че по делото не се установява твърдението на ищеца за „новиране“ на първоначално сключените договори за кредит и предвид изрично постигнатото съгласие със сключените към двата процесни договора за кредит допълнителни споразумения /анекси/ - страните да останат обвързани от останалите клаузите на първоначалните договори, които не са изменени с тези споразумения, включително и тези, които установяват задължение за ищеца – кредитополучател за заплащане на такса /неустойка по своята правна същност/ при предсрочно погасяване на кредитите, намира, че същия е дължал такива на ответника, предвид извършеното от него предсрочно погасяване и на двата кредита.
По отношение на дължимия размер на таксите /неустойки/ настоящият съдебен състав приема, че те са в размера, определен с раздел А-корпоративно кредитиране, чл.6.1 от Тарифата на банката – от 2% върху предсрочно погасената част от кредита, който размер на таксата е приложим към договорите да кредит за оборотни средства. Клаузата на т.7.4 от договора за кредит от 11.10.2007г. предвижда заплащане на такса при предсрочно погасяване от кредитополучателя в размер, определен от действащата Тарифа на банката. Доколкото с анекса под № 2 е променен начинът на усвояване и погасяване на кредита, поради което той е преструктуриран от такъв за „овърдрафтен кредит“ – в стандартен договор с погасителни вноски и предвид факта, че кредитът е предоставен за оборотни средства- чл.2 от него, съдът приема, че приложимата такса е горепосочената и именно тя в размер на исковата сума от 1 697,40лв. е заплатена дължимо от ищеца на ответника.
Що се отнася до договора за кредит от 21.03.2008г., настоящият съдебен състав приема, че неправилно от първоинстанционния съд е приет за дължим размер на таксата /неустойка/ за предсрочното му погасяване- 2% върху целия разрешен кредитен лимит от 290 000,00лв.- от 5 800,00лв. Настоящият съдебен състав приема, че клаузата на т.1.8.4 от договора, предвиждаща заплащането на такса при предсрочно погасяване на кредита от страна на кредитополучателя в размер, определен по Тарифата на банката върху размера на разрешения кредитен лимит, следва да бъде тълкувана по реда на чл.20 от ЗЗД систематично и във връзка подписания анекс № 2, с който е променен начинът на усвояване и погасяване на кредита. След като с анекс № 2 страните са постигнали съгласие първоначално сключеният договор за кредит от такъв за овърдрафтен кредит - да бъде преструктуриран в стандартен договор за кредит с погасителни вноски, като при последният няма разрешен лимит- такъв е налице само при овърдрафтния кредит, съдът приема с оглед на тази постигната между страните воля, че клаузата на чл.1.8.4 следва да бъде тълкувана корективно и систематично във връзка с договорките по анекс № 2. Като последица от това приема, че дължимият размер на таксата следва да е този по чл.6.1 от Тарифата, доколкото договорът е сключен с цел оборотни средства /чл.13/ и към релевантния момент- на предсрочното му погасяване е преструктуриран в стандартен договор за кредит, поради което не е налице разрешен кредитен лимит, а таксата се дължи върху предсрочно погасената част главницата по стандартния кредит с погасителни вноски. Между страните по делото няма спор, а и от представеното платежно нареждане от 15.06.2015г. /л.58 от делото на СРС/ се установява, че предсрочно погасената от ищеца главница по договора за кредит от 21.03.2008г. възлиза на сумата от 126 179,00лв. , поради което дължимата такса по чл.6.1 от Тарифата за предсрочното му погасяване е в размер на 2 523,58лв., която сума се явява дължимо платена от ищеца. За разликата над тази сума- до пълния заплатен от ищеца размер от 5 800,00лв. /или за сумата от 3 276,42лв./ - съдът приема, че не е налице доказано наличие за валидно правно основание за плащането. Ето защо, съдът приема, че за сумата от 3 276,42лв. вторият обективно съединен иск по чл.55,ал.1 , предл.1 от ЗЗД се явява основателен и като такъв – следва да бъде уважен след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен за тази сума.
Неоснователността на предявения иск по чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД за главницата от 1 697,40лв. обуславя неоснователност и на претенцията за акцесорното вземане за мораторна лихва върху тази главница. По отношение на доказаната недължимо платена част от втората главница от 3 275.6,42лв.- настоящият съдебен състав приема, че ответникът не дължи лихва, тъй като не е доказано изпадането му в забава за плащане. Настоящият съдебен състав приема, че вземането за връщане на дадено на неосъществено основание е безсрочно , поради което длъжникът изпада в забава , съгласно нормата на чл.84,ал.2 от ЗЗД- след получаване на покана за връщането. В този смисъл са аргументите, изложени в Постановление № 1/1979г. на Пленума на ВС, с което се приема само, че от даването на сумата без основание вземането става изискуемо, но не че от този момент длъжникът изпада в забава за плащане, както и постановените по реда на чл.290 от ГПК- Решение № 222/ 03.05.206г. по т.д.№ 3471/2014г. на І ТО на ВКС, Решение № 34/ 20.03.2019г- по гр.д.№ 1694/2018г. на ІІІ ГО на ВКС, като противоречията в съдебната практика относно началния момент на забавата са отстранени с ТР № 5/ 21.11.2019г. по т.д.№ 5/2017г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието горното разрешение. В конкретния случай от събраните по делото доказателства не се установява от ищеца да е отправена покана за връщане на главницата до ответника – преди датата на връчване на ИМ. Поради това, съдът приема, че доколкото с едва с исковата молба от ищеца е отправена покана за плащане, върху главницата от 3 275,42лв. се дължи само законната лихва за забава от датата на предявяване на исковата молба- до окончателното пращане. Съответно- не се дължи мораторна лихва за предходния процесен период 16.06.2015г.- 02.03.2016г., поради което предявеният иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По
предявените обективно съединени искове с правно основание чл.82 , вр. с чл.79
от ЗЗД
Във въззивното производство е допуснато уточнение на обстоятелствената част на исковата молба относно фактите /основанието/, на което са предявени тези искове- вредите се претендират като последица както от забавеното издаване на поисканите от ищеца удостоверения за дължимите суми по двата процесни договора във връзка с предсрочното им погасяване , така и като последица от невярно отразената информация в издадените от ответника удостоверения , като и за двете се твърди, че представляват неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника.
Настоящият съдебен състав намира така предявените искове са неоснователни. Съдът приема, че по делото не се установява неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника, в резултат на което да са настъпили твърдяните от ищеца вреди, представляващи заплатена от него договорна лихва по двата договора за исковия период от време. В тази връзка, на първо място следва да се посочи, че макар за ответника по двата процесни договора да не съществува задължение за издаване на поисканите от ищеца удостоверения, може да се приеме, че твърдяното от ищеца договорно неизпълнение от страна на ответника касае задължението на последния по чл.17.2, във връзка с чл.13 от договора от 11.10.2007г. и това по чл.9.1.2, във връзка с чл.7.3 от договора от 21.03.2008г.- за предоставяне от страна на банката-ответник на ищеца – кредитополучател на периодично извлечение от сметките, обслужващи кредитите, което извлечение, включващо и дължимите комисионни/такси/неустойки/ в случай на предсрочно погасяване е безспорно необходимо на ищеца, съгласно горепосочените клаузите на чл.21 и чл.7.3 от процесните договори, доколкото плащането на комисионната е условие за предсрочното погасяване. Настоящият съдебен състав приема, обаче, че по делото не се установява твърдяното от ищеца забавено изпълнение на тези задължения от страна на ответника, както правилно е приел и първоинстанционният съд с обжалваното решение. С молби от 09.01.2015г. от ищеца е поискано от ответника издаване на удостоверения относно отпуснатите кредити, в които да е отразен дължимият остатък по кредита към датата на издаване на удостоверението, размера на месечната вноска и коректността в обслужването на кредита, както и размера на наказателната лихва при предсрочно погасяване. Исканите удостоверения по двата кредита са издадени своевременно от ответника в 3 дн.срок- на 12.01.2015г. , като в тях са отразени дължимите по двата договора главници, договорни лихви и размери на таксите за предсрочно погасяване, определени , както следва- по договора за кредит от 2007г.- в размер на 5% от върху предсрочно погасената сума от 14 868,00лв., а по договора за кредит от 2008г.- също в размер на 5% върху предсрочно погасената сума от 6 966,20лв. Между страните по делото няма спор, че поради несъгласие и заявени от ищеца възражения срещу размерите на определените такси за предсрочното погасяване на кредитите от него е подадена втора молба от 16.02.2015г. , с която отново е заявено намерението му за предсрочно погасяване и на двата кредита със собствени средства, като е посочено, че те първоначално са сключени като договори за овърдрафтен кредит , а в последствие са предоговорени по вид на кредита от овърдрафтен в стандартен кредит, с оглед на което е заявено искане за издаване на удостоверения относно дължимите главници и лихви, както и комисионни и такси, включително за заличаване на учредените обезпечения, ако такива се дължат предвид специфичното и конкретно съдържание на договорите за кредит – така са сключени и така, както са изменени и допълнени в хода на всяко от договорните правоотношения и действащата Тарифа на Банката. В отговор на тази втора молба на ищеца, от ответника на същия ден - 16.02.2015г. е издадено второ удостоверение под № 200-532/ 16.02.2015г., с което от банката са удостоверени размерите на дължимите главници по двата договора, размерите на договорните лихви, както и размерът на дължимата комисионна за предсрочно погасяване , като и при двата договора тя е определена в размер на 2%, но по отношение на договора от 2007г. тези 2% са начислени върху предсрочно погасената сума , а по отношение на договора от 2008г.- върху размера на разрешения кредит - в размер на 5 800лв. При така установените факти, настоящият съдебен състав приема, че не е налице твърдяната от ищеца забава при издаване на удостоверенията, отразяващи размера на дълга по двата кредита и дължимите по тях комисионни, включително и тези при предсрочното им погасяване. Още при първото искане на ищеца удостоверенията са издадени своевременно , издадени са своевременно и вторите поискани от ищеца удостоверения, като следва да се посочи, че несъгласието на ищеца с посочения от ответника размер на таксата за предсрочно погасяване на кредитите, включително и последващото ново такова несъгласие, заявено от ищеца с молбата му от 25.02.2015г., не представлява виновно неизпълнение под формата на забава на ответника на задължението му за удостоверяване размера на дълга по кредитите и таксите, доколкото това задължение е изпълнено своевременно двукратно от ответника с издадените удостоверения от 12.01.2015г. и 16.02.2015г. и позицията на ответника относно размера на таксата, посочен във второто удостоверение е потвърдена и в третото издадено удостоверение през месец юни 2015г. Този спор /несъгласието/ между двете равнопоставени страни в рамките на договорното правоотношение относно размера на таксата за предсрочното погасяване на кредитите не може да се квалифицира като невярност на съдържанието на частния свидетелстващ документ, /удостоверението/, издаден от едната страна – ответника, както неоснователно поддържа ищецът. Спорът относно съществуването и размера на задължението на ищеца за заплащане на комисионната /такса/неустойка за предсрочно погасяване се разрешава по общия исков ред и е предмет на настоящото дело. При така недоказаното твърдяно неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника, неоснователни се явяват предявените от ищеца претенции по чл.82, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД и като такова- те правилно са отхвърлени с обжалваното решение.
По разноските по делоото: При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца се дължат разноски, съразмерно с уважената част от исковете за държ.такса, депозит за вещо лице и адв.възнаграждение в размер на 637,23лв. За въззивното производство ищецът има правото на разноски за държавна такса и адв.възнаграждение съразмерно на уважената част от жалбата му. Съдът намира за основателно заявеното от въззиваемия-ответник възражение по чл.78,ал.5 от ГПК - за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивника-ищец и като съобрази фактическата и правна сложност на делото и факта, че във въззивното производство не са събирани допълнителни доказателства, намира, че то следва да бъде намалено до размера на сумата от 1 500,00лв., поради което дължимите на въззивника-ищец разноски за настоящото производство възлизат на сумата от 364,23лв.
Съответно, на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК ответникът има правото на разноски за първата инстанция съразмерно на отхвърлената част от исковете от 361,22лв.- юрисконсултско възнаграждение, като за разликата над тази сума- до пълния присъден размер от 450,00лв.- първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
За въззивното производство на ответника се следват разноски съразмерно на отхвърлената част от жалбата на ищеца от 361,22лв.- юрисконсултско възнаграждение.
С оглед цената на исковете настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от
горните мотиви, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 107028 от
02.05.2017г., постановено по гр.дело № 12761/2016г. на СРС, 65 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „П.С.” АД срещу „П.и.б.”
АД иск с правно основание
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД – за сумата от 3 276,42лв., представляваща платена без основание такса на 15.06.2015г.
за предсрочно погасяване на задълженията по сключен договор първоначално като
за оврдрафтен кредит № 010-139/21.03.2008г. и анекси към него № 1-5, а съгласно
анекс № 2- като стандартен договор за кредит с погасителни вноски и в
частта, с която „П.С.” АД е осъдено
да заплати на „П.и.б.” АД – разликата над дължимата сума от 361,22лв.- до
пълния присъден размер от 450,00лв. като разноски по делото, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА
„П.и.б.” АД да заплати на „П.С.” АД, на
основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД –
сумата от 3 276,42лв., представляваща платена без основание такса на 15.06.2015г.
за предсрочно погасяване на задълженията по сключен договор първоначално като
за оврдрафтен кредит № 010-139/21.03.2008г. и анекси към него № 1-5, а съгласно
анекс № 2- като стандартен договор за кредит с погасителни вноски, ведно със
законната лихва от 07.03.2016г.- до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 107028 от
02.05.2017г., постановено по гр.дело № 12761/2016г. на СРС, 65 състав, в останалата обжалвана част, с която са
отхвърлени предявените от „П.С.” АД
срещу „П.и.б.” АД обективно съединени искове, квалифицирани от първата
инстанция както следва: 1/ с правно основание чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД- за
сумата от 1 697,40лв., претендирана като платена на 15.06.2015г. без основание
такса за предсрочно погасяване на задълженията по договор за предоставяне на
кредит № 010-296/ 11.10.2007г. и анекси № 1-5 към него ; 2/ с правно основание
чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД – за разликата над сумата от 3 276,42лв.- до
пълния предявен размер от 5 800,00лв., претендирана като платена без основание
такса на 15.06.2015г. за предсрочно погасяване на задълженията по сключен договор първоначално като за оврдрафтен
кредит № 010-139/21.03.2008г. и анекси към него № 1-5, а съгласно анекс № 2- като стандартен договор
за кредит с погасителни вноски, 3/ с
правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 123,30лв.- мораторна лихва
върху главницата от 1 697,40лв. , натрупана за периода 16.06.2015г.-
02.03.2016г.; 4/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 421,32лв.-
мораторна лихва върху главницата от 5 800,00лв., натрупана за периода
16.06.2015г.- 02.03.2016г.; 5/ с правно основание чл.82, вр. с чл.79 от ЗЗД –
за сумата от 3 500,00лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от
категорията на претърпяните загуби , изразяващи се в заплатени възнаградителни
лихви за периода 01.01.2015г.- 15.06.2015г. по договор за предоставяне на
кредит № 010-296/ 11.10.2007г. и анекси към него № 1-5 в резултат на твърдяно забавено издаване на
удостоверения от ответника за размера на дълга и поради твърдяно невярно
съдържание на издадените удостоверения и
6/ с правно основание чл.82, вр. с
чл.79 от ЗЗД – за сумата от 5 064,00лв., претендирана като обезщетение за
имуществени вреди от категорията на претърпяни загуби, изразяващи се в
заплатени възнаградителни лихви за периода 10.01.2015г. - 15.06.2015г. по
договор за кредит № 010-139/ 21.03.2008г. и анекси към него № 1-5 в резултат на
твърдяно забавено издаване на удостоверения от ответника за размера на дълга и
поради твърдяно невярно съдържание на издадените удостоверения, както и в частта, с която „П.С.” АД е
осъдено да заплати на „П.и.б.” АД направените по делото разноски в размер на
361,22лв., на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА „П.и.б.” АД да заплати на „П.С.” АД –
сумата от 637,23лв.- разноски за първоинстанционното производство и сумата от
364,23лв.- разноски за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.