Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 24.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Ренета Иванова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 25 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на Д.П.Д., че дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД следните суми: 500 лв. – главница по договор за паричен заем №
2055636/26.04.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, 290,02 лв. – договорна лихва за
периода 02.05.2014 г. – 19.09.2014 г., 45 лв. – такса разходи, и 300,13 лв. –
законна лихва за забава от 03.05.2014 г. до 28.06.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.06.2018
г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед №
1571/02.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 2592/2018 г. по описа на РС Ямбол.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД твърди,
че на 26.04.2014 г. между третото неучастващо лице „Изи
Асет Мениджмънт” АД – в качеството на заемодател, и
ответника – в качеството на заемател, бил сключен
договор за паричен заем № 2055636. По силата на този договор „Изи Асет Мениджмънт” АД
предоставило на заемателя паричен заем в размер на
500 лв., който следвало да се погаси посредством 21 равни седмични вноски в
размер на 37,62 лв. всяка в срок до 19.09.2014 г. В договора за паричен заем
било уговорено, че при забава на плащането на погасителна вноска с повече от 30
дни заемателят дължал на заемодателя такса за разходи
за събиране на просроченото вземане в размер на 9 лв. Таксата се начислявала за
всеки следващ 30-дневен период, през който имало забава при заплащане на
погасителна вноска, като не можела да надвишава 45 лв. Поради това на ответника
била начислена такса разходи в размер на 45 лв. Също така се претендира и лихва
за забава от 03.05.2014 г. до 28.06.2018 г. в размер на 300,13 лв. Поддържа, че
на основание сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
01.11.2014 г. между него и третото неучастващо лице „Изи
Асет Мениджмънт” АД задължението на ответника,
произтичащо от горепосочения договор за паричен заем, било изкупено от него. Твърди,
че бил изрично упълномощен от цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия, поради което изпратил писма до адреса на
ответника, които били върнати като неполучени. Излага съображения, че ако към
исковата молба било приложено уведомление за извършената цесия, то се смятало,
че с получаването му длъжникът е надлежно уведомен. Дори ако исковата молба
била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, намира, че обстоятелството
дали е връчено уведомление за извършената цесия е ирелевантно,
ако е безспорно доказано съществуването на вземането. Твърди, че пристъпил към
принудително събиране на вземанията си по договора чрез подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до РС Ямбол. Образувано
било ч. гр. д. № 2592/2018 г. по описа на РС Ямбол, по което била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Тъй като издадената заповед за
изпълнение била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, ищецът
в съответствие с указанията на съда предявил иск за съществуване на вземането
си.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от особения представител на ответника – адв.
Т.С., с който излага съображения за неоснователност на исковата претенция.
Твърди, че ответникът не бил надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като
уведомлението не било изпратено до всички посочени в договора адреси. След като
ответникът не бил надлежно известен за извършената цесия, намира, че в полза на
ищеца не съществувало твърдяното вземане. Поради това моли да бъдат отхвърлени
предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното
от фактическа страна:
Видно
от приложеното ч. гр. д. № 2592/2018 г. по описа на РС Ямбол в полза на ищеца е
издадена Заповед № 1571 от 02.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК за следните суми: 500 лв. – главница, дължима по договор за паричен
заем № 2055636 от 26.04.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, 290,02 лв. – договорна лихва за периода
02.05.2014 г. – 19.09.2014 г., 45 лв. – такса разходи, 300,13 лв. – лихва за забава
за периода 03.05.2014 г. – 28.06.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 29.06.2018 г. до изплащане на вземането. Тъй като заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, съдът на основание чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на
вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок
ищецът е депозирал настоящата искова молба.
От
представения договор за паричен заем № 2055636/26.04.2014 г. се установява, че
третото лице „Изи Асет
Мениджмънт” АД, в качеството му на заемодател, е предоставил на ответницата Д.П.Д.,
в качеството ѝ на заемател, паричен заем в
размер на 500 лв. В договора е посочено, че заемателят
следва да върне сумата в срок до 19.09.2014 г. на 21 седмични вноски, всяка от
които в размер на 37,62 лв. или общо 790,02 лв. Годишният лихвен процент е в
размер на 142,05 %, а годишният процент на разходите – в размер на 979,23 %.
Според
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. продавачът
„Изи Асет Мениджмънт” АД се
е задължил да прехвърля на ищеца ликвидни и изискуеми негови вземания,
произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени с физически лица,
които не изпълнявали задълженията си. Уговорено е, че вземанията ще се
индивидуализират в Приложение № 1, което ще представлява неразделна част от
договора. Видно от препис-извлечение от Приложение № 1/01.11.2014 г. към
договор за продажба и прехвърляне на вземания продавачът е прехвърлил на ищеца
вземането си към ответницата по договор за кредит № 2055636/26.04.2014 г., като
към този момент неиздължената сума възлизала на 848,76 лв., ведно с начислената
лихва за просрочие в размер на 13,74 лв. На основание
чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът е потвърдил прехвърлянето на вземането.
С
изрично пълномощно от 09.09.2015 г. цедентът „Изи Асет Мениджмънт” АД изрично е
упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички длъжници за прехвърлянето
на вземанията съгласно сключения рамков договор от 16.11.2010 г. В тази връзка
са представени изпратени от ищеца две уведомления до посочените от ответницата
в договора за паричен заем адреси в гр. Пловдив и гр. Ямбол, които са върнати в
цялост, като пощенският оператор е удостоверил, че пратката не е потърсена.
От
приетото като компетентно изготвено заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че остатъкът на задължението на ответницата по
договора за паричен заем включва следните суми: 500 лв. – главница, 290,02 лв.
– договорна лихва, и 45 лв. – такса разходи. Вещото лице е посочило, че дължимата
лихва за забава за периода 03.05.2014 г. – 29.06.2018 г. възлизала на 318,29
лв.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
В разглеждания случай възникването на спорното право
се обуславя от осъществяването на следните юридически факти: 1) наличието на
действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата на което заемодателят-цедент се е задължил да отпусне на заемателя
заем в твърдения размер при уговорена възнаградителна
лихва и 2) заемателят да е получил паричната сума,
предмет на договора за заем. Също така следва да се установи наличието на
валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят-цедент
е прехвърлил на ищеца именно това вземане с привилегиите, обезпеченията
и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, както и че
длъжникът е уведомен за извършената цесия. Всички тези обстоятелства следва да
бъдат установени от ищеца-цесионер.
Тъй като съдът следи служебно за недействителност на
договора поради противоречие със закона, намира, че сключеният между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
ответника договор е недействителен, доколкото не са спазени изискванията на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Съдът, като се запозна със съдържанието на процесния договор, намира, че не отговаря на горепосоченото
изискване на закона. В тази връзка единствено е посочено, че връщането на
кредита следва да се осъществи на 21 погасителни вноски в размер на 37,62 лв.
всяка, изброени са падежните дати на всяка една от вноските за периода
02.05.2014 г. – 19.09.2014 г., както и е отбелязан общият размер на всички
плащания – 790,02 лв. При подписване на договора на заемателя
не е предоставен погасителен план, от който да се установява каква част от
погасителната вноска се разпределя за погасяване на главница и каква за възнаградителна лихва. По тези съображения съдът намира, че
процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК.
Независимо от изложеното
по-горе, съдът счита и че клаузите, уреждащи годишния лихвен процент и годишния
процент на разходите, се явяват нищожни. В случая ГПР е в размер на 979,23 %, а
ГЛП – в размер на 142,05 %. Няма спор по това, че страните по един договор по
смисъла на чл. 9 ЗЗД могат свободно да определят неговите условия, но
свободната им воля е ограничена както от повелителните разпоредби на закона,
така и от добрите нрави. Според нормите на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, в сила от
23.07.2014 г., но неприложими към конкретния договор за потребителски кредит,
сключен преди приемането на тези императивни законови разпоредби, ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, като клаузи в договор,
надвишаващи този размер, се считат за нищожни. В този смисъл към датата на
сключване на процесния договор липсва ограничение по
закон за определяне на размерите на възнаградителната
лихва, поради което единственото ограничение остават добрите нрави.
Действително липсва легална дефиниция на това понятие, но същите представляват
утвърдени житейски правила, свързани със справедливостта и нормалното развитие
на обществените отношения. Пренесено към конкретния случай, това означава, че
при преценката за размера на възнаградителната лихва
по потребителския кредит водеща роля следва да има справедливостта и
недопускането на неоснователно обогатяване, още повече, че едната страна по
договора е потребител, който принципно е по-слаб икономически в сравнение с
търговеца и за когото националното и европейско законодателство са предвидили
по-засилена защита. Според трайната съдебна практика максималният размер, до
който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, е ако тя не надвишава повече от три пъти законната лихва.
Точно практиката на ВКС възприема като мерило за установяване на съответствието
на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с
добрите нрави законната лихва за просрочени задължения, чийто размер се
определя от държавата. Същевременно ОЛП на БНБ за процесния
период месечно е бил между 0,03 % и 0,05 %, а законната лихва – между 10,03 % и
10,05 %, при което положение разликата между ГЛП по договора и нормативно
установената законна лихва е повече от четиринадесет пъти. Предвид всичко
изложено съдът намира, че в случая липсва еквивалентност на престациите,
поради което тези клаузи се явява недействителни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по същия (чл. 23 ЗПК). В този смисъл, ищецът по
силата на сключения договор за цесия може да се легитимира като носител на
материалното право единствено за неизплатената главница по цедираното
му вземане на заемодателя по заемния договор, доколкото само съществуващи
вземания могат да се прехвърлят и сред тях не са вземанията за възнаградителна лихва, за такса разходи и за обезщетение за
забава по приетите за нищожни клаузи. В случая от заключението по ССчЕ се установява, че ответникът не е извършвал плащания,
поради което главницата в размер на 500 лв. не е погасена. Поради това
единствено главницата в размер на 500 лв. е могла да бъде прехвърлена на ищеца
по силата на договора за цесия.
Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на
последния от предишния кредитор. Тъй като представените обратни разписки не
удостоверяват получаване от длъжника на изпратените му уведомления, съдът
намира, че цесията не е породила действие за последния. На първо място, следва
да се посочи, че процесният договор за заем е сключен
между цедента и длъжника, а цесионерът
се явява трето лице по отношение на постигнатото съглашение. Поради това между
тях не е породила действие клаузата на чл. 34 от ОУ на „Изи
Асет Мениджмънт” АД, съгласно която всички съобщения се
считат за узнати от другата страна, ако бъдат доставени на адресите за кореспонденция,
посочени от заемателя. Прието е още, че при
неизпълнение на задължението заемателят да уведоми
заемодателя за настъпила промяна, изпратените съобщения се считат за валидно
връчени след изтичане на три дни от тяхното изпращане. В тази връзка съдът
намира, че е допустимо да се фингира недоставеното
или само изпратено от кредитора съобщение до длъжника като получено единствено,
в случай че договорът между страните предвижда определени предпоставки и/или
фактически констатации, при наличие на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа да се доведе до знанието на длъжника изявлението на цесионера. Видно от разпоредбата на чл. 34 от ОУ в
настоящия случай не е уреден начин за връчване на съобщения и респективно
клауза, въз основа на която да може да се преценява евентуално недобросъвестно
поведение на длъжника, което да е приравнено на фактическо получаване на
уведомлението на кредитора. Ето защо, дори да се приеме, че тази клауза обвързва
длъжника и цесионера, доколкото лисват разписани
конкретни предпоставки, при които ще се счита, че е положена дължимата грижа,
следва, че адресираното до длъжника уведомително писмо не удостоверява негово
надлежно уведомяване за извършената цесия. В тази връзка е необходимо да се
изясни и че ищецът не е положил дължимата грижа да връчи уведомлението за
извършената цесия. Първото уведомление, адресирано до посочения от ответницата
адрес в гр. Пловдив, е изпратено на 01.11.2014 г., а уведомлението до адреса в
гр. Ямбол – на 21.06.2018 г. В предложението за паричен заем е посочен телефон
за контакт на длъжника и лице за контакт с отразени адрес и телефон за връзка, като
няма данни ищецът да е предприел действия да се свърже с него по този начин. Предвид
бездействието на цесионера за продължителни периоди
от време и липсата на данни за осъществяване на връзка с длъжника по всички
посочени в договора начини, съдът намира, че не е положил необходимата грижа
уведомлението да стигне до знанието на ответницата.
По отношение доводът на ищеца, че това уведомление
следва да се счита за връчено с исковата молба, трябва да се посочи, че
действително съдебната практика приема, че такова връчване в хода на процеса
поражда действие и редовно уведомява длъжника за цесията. Това обаче не се
отнася за случаите, при които исковата молба и с нея уведомлението за цесия се
връчват на особен представител. Причината е, че връчването на особения
представител е една законова фикция за връчване на ответника. Законовите фикции
и тяхното приложно поле са уведени изрично в закона. Следователно при връчване
на особения представител фикцията за връчване на ответника обхваща само
исковата молба и приложенията ѝ, както и всички други процесуални
изявления на ищеца и съда. Чрез уредената процесуална фикция обаче не могат да
се получават изявления с материалноправен ефект,
каквото е уведомлението за цесия. Няма такова законово правило, а и обратното
би противоречало на института на цесията, който поражда материалноправно
действие спрямо длъжника, когато му бъде реално съобщено за станалата цесия.
Съдът намира, че в настоящия случай липсва реално уведомяване. Не може да се
приеме, че с получаване на уведомлението за цесия от особения представител
длъжникът е уведомен за нея по изложените доводи, които произтичат от закона. А
последният не може да бъде изменян чрез съдебна практика по практически
съображения, свързани с интереса на кредитора. Неоткриването на ответника,
който не е изпълнил задължението си да регистрира действителния си адрес, може
да доведе само до негативни процесуални последици за него, но не и да доведе до
връчване на всякакви материалноправни изявления от неговите кредитори чрез
неуредени в закон фикции. В крайна сметка цесионерът на свой риск е придобил
прехвърленото вземане, без в съглашението да участва длъжникът, поради което
следва да търпи последиците от невъзможността последният да бъде открит, за да
му бъде съобщена цесията. Така или иначе това съобщаване не може да стане на
особения представител и с арг. от чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземанията
не е породило действие нито за третите лица, нито за длъжника. (В този смисъл е
константната практика на ОС Хасково, обективирана в Решение № 14/11.01.2019 г.
по в. гр. д. № 763/2018 г., Решение № 35/30.01.2019 г. по в. гр. д. № 800/2018
г. и Решение № 226/18.06.2019 г. по в. гр. д. № 331/2019 г.).
Ето защо, тъй като ответницата не е била надлежно уведомена за
извършеното прехвърляне на вземането от цесионера, съдът намира, че цесията не
е произвела действие спрямо нея, поради което тя не дължи плащане на задължението,
произтичащо от процесния договор за заем в полза на ищеца-цесионер.
По тези съображения
предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, срещу Д.П.Д., ЕГН: **********,
с настоящ адрес: ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на Д.П.Д., че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД следните
суми: 500 лв. – главница по договор за паричен заем № 2055636/26.04.2014 г.,
сключен с „Изи Асет
Мениджмънт” АД, 290,02 лв. – договорна лихва за периода 02.05.2014 г. –
19.09.2014 г., 45 лв. – такса разходи, и 300,13 лв. – законна лихва за забава
от 03.05.2014 г. до 28.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата
от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.06.2018 г., до окончателното
изплащане на вземането, за
които суми е издадена Заповед № 1571/02.07.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2592/2018 г. по описа на РС Ямбол.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: