РЕШЕНИЕ
№ 712
гр. Пловдив, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. И.
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20225300500841 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на З. Н. И., ЕГН: **********, против
Решение № 260033 от 07.01.2022 г. по гр.дело № 2563 по описа на РС –
Пловдив за 2020 г., с което жалбоподателят е осъден да заплати на К. И. Х.,
ЕГН: **********, сумата от 7869,55 лева – задължение по Запис на заповед,
издаден на 14.02.2017 г. от жалбоподателя в гр. ***, с падеж на предявяване,
предявен на 14.02.2017 г., както и сумата от 2393,85 лева – мораторна лихва
върху главницата, дължима за периода 14.02.2017 г. – 13.02.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 14.02.2020 г., до окончателното ѝ изплащане.
С жалбата решението се оспорва като неправилно. Излага се становище,
че същото е постановено в нарушение на закона и без да са взети предвид
всички събрани по делото доказателства. Отправя се искане за неговата
отмяна и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се
отхвърли предявеният иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
подаден от К. И. Х., в който се взема становище за нейната неоснователност и
се настоява за потвърждаване на обжалваното решение.
Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна и против
1
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и посочените предели на въззивната проверка,
съдът приема за установено следното:
Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от
К. И. Х. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 535
ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника З. Н. И. да му заплати сумата
от 7869,55 лева - задължение по Запис на заповед, издаден на 14.02.2017 г. от
ответника в гр. ***, с падеж на предявяване, предявен на 14.02.2017 г., както
и сумата от 2393,85 лева – мораторна лихва върху главницата, дължима за
периода 14.02.2017 г.- 13.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното ѝ изплащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който е
оспорил предявения иск по основание, като е отрекъл ищцовите твърдения да
е издал процесния запис на заповед. Отправил е молба за отхвърляне на
предявения иск като неоснователен.
Ищецът основава главната си претенция на издаден в негова полза от
ответника запис на заповед от 14.02.2017 г. Записът на заповед е едностранна,
абстрактна и строго формална правна сделка. За да е редовен от външна
страна, той трябва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ
реквизити. Кумулативното наличие на тези реквизити обуславя
действителността на менителничния ефект. В този смисъл съгласно чл. 536,
ал. 1 ТЗ документ, който не съдържа някои от посочените в чл. 535 ТЗ
реквизити, не е запис на заповед, като от това правило е допуснато
изключение само за три от реквизитите – падеж, място на издаване и място на
плащане. В случая представеният по делото запис на заповед, на който се
позовава ищецът, отговаря на изискванията на закона. В документа са
обективирани изискуемите реквизити – изразът „запис на заповед“ се
съдържа, както в заглавието, така и в текста на документа, безусловно
обещание за плащане на определена сума, падеж, място на плащане, името на
поемателя, дата и място на издаване и подпис на издателя. В същия е
предвидена клауза платим на предявяване без протест и разноски. Доколкото
ценната книга е платима на предяваване, то изискуемостта на вземането по
нея настъпва при предявяването на издателя. От направеното върху книгата
отбелязване е видно, че същата е предявена за плащане лично на издателя
2
още в деня на издаването – 14.02.2017 г., от която дата е настъпила
изискуемостта на претендираното вземане. С оглед направеното от ответника
оспорване в хода на производството пред първата инстанция е открито
производство по оспорване истинността на документа и е назначена
съдебнопочеркова експертиза, заключението по която въззивният съд намира
за обективно и компетентно изготвено, поради което му дава вяра. От
заключението на вещото лице по несъмнен начин се установява, че
подписите, положени за „издател“ и за „предявяване“ в процесния запис на
заповед, са изпълнени от ответника З. Н. И.. При тези данни въззивният съд
намира за правилен като съобразен със събраните по делото доказателства и с
приложимия материален закон извода на районния съд за основателност на
предявената искова претенция за заплащане на сумата от 7869,55 лева.
С оглед основателността на обуславящия иск и допуснатата от страна
на ответника за заплащане на главницата, то правилно първоинстанционният
съд е уважил и обусловения иск за заплащане на обезщетение за забава за
сумата от 2393,85 лв.
По изложените съображения подадената въззивна жалба се явява
неоснователна, поради което и обжалваното решение като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено, като на основание чл. 272 ГПК
се препрати към мотивите му.
При този изход на спора право на разноски за въззивната инстанция има
въззиваемият К. И. Х.. В негова полза следва да бъдат присъдени разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 990 лв., за направата на
които са представени надлежни доказателства.
Предвид цената на иска и характера на делото като търговско,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260033 от 07.01.2022 г. по гр.дело №
2563 по описа на РС – Пловдив за 2020 г.
ОСЪЖДА З. Н. И., ЕГН: **********, да заплати на К. И. Х., ЕГН:
**********, сумата от 990 лв. – разноски за производството пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
3
2._______________________
4