РЕШЕНИЕ
№ 67
гр. Пловдив, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Мария Д. Л. Гургова
при участието на секретаря Мария Г. Христова
като разгледа докладваното от Мария Д. Л. Гургова Гражданско дело №
20205330110264 по описа за 2020 година
Производството е по обективно комулативно съединени искове с правно основание чл. 55
ал.1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл.124 ал.1 от ГПК, вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Н. К. Л. ЕГН **********, от гр. П..... ул. „С........ С..... със съдебен адрес: гр. П......,
ул. „Б.... П....., в исковата си молба против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
............. със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28,
ет.2, ап.40-46, представлявано от П...... Д..... иска от съда, да й заплати следните суми по
договор за потребителски кредит от 23.05.2015 г.:
- 20,00 лева недължимо платена такса за оценка на досие, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й изплащане;
- 50,00 лева недължимо платена възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й изплащане;
- 50,00 лева недължимо платена такса за услуга „Кредит у домаи, ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й
изплащане;
Претендира направените по делото разноски.
В хода на производството, съдът е допуснал изменение на размера на предявените искове
при условията на чл. 214 ал.1 от ГПК, като първоначално предявените искове се считат
предявени както следва:
- 22,50 лева недължимо платена такса за оценка на досие, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й изплащане;
- 57,10 лева недължимо платена възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху
1
тази сума от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й изплащане;
- 214,05 лева недължимо платена такса за услуга „Кредит у домаи, ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й
изплащане;
Ищецът твърди, че между него в качеството му на кредитополучател и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за потребителски
кредит от ................................
Твърди, че Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона 3а потребителския
кредит (ЗПК). Недействителен бил на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК:
Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената
възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната
практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави била
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени
кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както
двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна била
несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено правилото на нормата,
в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и
начинът на нейното прилагане.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на
годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е
формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определя,
че тя представлявала сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите
разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето
същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР,
съгласно Законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други
разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения,
определените в договора „такса оценка на досие“ и „такса 3а услуга кредит у дома“
представляват „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако бяха добавени към общата сума 3а
плащане посочена в договора, потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С
това се допуска нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата 3а ГПР е нищожна. От тук
нищожен е й договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Освен горното, начисляването на таксата 3а оценка на досие и 3а кредит у дома било
незаконосъобразно, респ. клаузите били нищожни поради противоречието им с материалния
закон (чл.10а ЗПК). Това било така, тъй като таксите били свързани с отпускането и
управлението на кредита.
По повод на всичко изложено до тук предявява три осъдителни иска - 3а връщане на
недължимо платените суми по нищожните клаузи за такса оценка на досие, такса кредит у
дома и възнаградителна лихва, тъй като били заплатени при начална липса на основание.
Нищожността на клаузите произтичала, както от обстоятелството, че целият договор е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, така и от обстоятелството, че са нищожни поради
противоречието й с добрите нрави, материалния Закон и поради неговото заобикаляне.
2
ОТВЕТНИКЪТ„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез ..... М........К........... с отговора на
исковата молба заявява, че счита, че давността на предявения иск е изтекла, поради което
прави настоящото възражение за изтекла давност:
Твърди, че според правната теория и трайната съдебна практика безспорно искът за плащане
без правно основание се погасявал с общия 5-годишен давностен срок (чл. 110 ЗЗД) от
датата на настъпване на изискуемостта на претендираното право (чл. 114 ЗЗД). Също било
безспорно, че този срок започвал да тече от момента, в който длъжникът получи нещо без
основание.
В конкретната ситуация, следвало да се приеме, че 5-годишният давностен срок е започнал
да тече на датата на сключване на договора за паричен заем, а именно ................, което
означавало, че е изтекъл на .....................- 5 години след сключване на договора, по силата на
който длъжникът е усвоил процесните суми и по които евентуално би имал претенции за
плащане без основание, а датата на подаване на исковата молба в Съда с 18.08.2020 г. –
очевидно била след изтичане на давностния срок, поради което прави възражение за изтекла
давност.
С оглед на изложеното, счита и моли съда да приеме, че за така предявените искове било
налице безспорното изтичане на давностния им срок, съгласно разпоредбите на ЗЗД, поради
което и моли съда, да приеме направеното възражение за изтекла погасителна давност.
Алтернативно, в случай, че съдът счете, че предявените искове не са погасени по давност, то
моли съда, да приеме, че същите са изцяло неоснователни поради изложените в отговора на
исковата молба аргументи.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и като обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Ответникът е възразил срещу предявените искове, като е заявил, че същите са погасени по
давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага служебно: тя поражда по
право погасителния си ефект, но за съда право да констатира нейните последици възниква
едва след позоваването на давността с иск или възражение. Позоваването има своеобразно
обратно действие, доколкото позволява на съда да разкрие действителното правно
положение към минал момент.
Съгласно установеното в правната теория и практика, от момента на получаването на
облагата, доколкото същата е получена при изначална липса на основание, възниква
задължението за връщане на полученото, респективно от този момент тече и давностният
срок обеднелият да иска връщане на благото, а длъжникът изпада в забава и дължи лихви
(Решение № 248 от 19.06.2015 г. по гр. д. № 163/2015 г. на Върховния касационен съд).
Сумите, за които е направено възражение, са част от отделни погасителни вноски по
договорът за кредит, които включват и погасената главница.
По делото не са представени доказателства за това кога са направени отделните плащания
по посочените като недействителни от страна на ищеца клаузи „такса за оценка на досие“,
„възнаградителна лихва“ и „такса за услуга „Кредит у дома“. Същото е било в тежест на
3
ответната страна, направила възражението и съглсно разпраделената доказателствена тежест
указана при доклада на делото.
С оглед на горното, съдът намира, че не следва да уважи направеното възражение за изтекла
погасителна давност.
Видно от изложеното от страните по делото, същите не спорят, че между тях е бил сключен
договор за паричен заем № ......, като заемната сума е била получена. По силата на този
договор на ищеца е предоставен потребителски паричен заем в размер на сумата от 450,00
лева, за срок от 45 седмици, начислена е такса оценка на досие 22,50 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 29,73%, годишен процент на разходите – 49%, като са
подписани и допълнителните разпоредби към договора. Клиентът е избрал допълнително по
кредита услугата „Кредит у дома“, за която е предвидена такса в размер на 262,26 лева.
Представена е Молба от ........ г. от ответника за извършени плащания по договора за кредит,
в която е посочено, че до ...... е платена главница в общ размер на 109,02 лева, лихва в общ
размер на 27,42 лева, такса оценка на досие в общ размер на 6,00 лева и такса за услуга
Кредит удома в общ размер на 70,26 лева; след 17.08.2015 г. е платена главница в общ
размер на 340,98 лева, лихва в общ размер на 29,68 лева, такса оценка на досие в общ размер
на 16,50 лева и такса за услуга Кредит удома в общ размер на 143,79 лева; Или общо
платени са главница в общ размер на 450,00 лева, лихва в общ размер на 57,10 лева, такса
оценка на досие в общ размер на 22,50 лева и такса за услуга Кредит удома в общ размер на
214,05 лева.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а
именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Първото релевирано в исковата молба основание за недействителност на договора за
потребителски кредит е свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
4
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря
на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от
49 %, а пък годишната лихва е 29,73%. Също така не става ясно какво представлява
разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя
в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
По отношение на второто релевирано основание за недействителност на договора, свързано
с уговорката да се заплаща такса за услугата „Кредит у дома", съдът намира, че е налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща такса за
услугата „Кредит у дома" визирана в договора се нарушава изискването ГПР да не е по -
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена на ПМС № 426/14 г.
Самата норма има забраняващ характер, като предписва, че Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на М.... с.... на Р..... Б........
(горепосоченото ПМС №426/14г.).
Това е начин кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се
калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.
Всичко това е в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези клаузи
са неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане
на потребителя в заблуждение, че ГПР е 48%, на практика той е много по-голям.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС (Решением 4/2009 г. по
т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., определение № 877 по
т.д. № 662/2012г. и др). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС
преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда
във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните
накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
5
Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода
на кредитора.
Съдът намриа, че този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното по-горе във връзка с възраженията за недействителност съдът намира,
че същите са основателни, и съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи.
Доколкото ищецът е претендирал сумата от 22,50 лева недължимо платена „такса за оценка
на досие“, 57,10 лева недължимо платена „възнаградителна лихва“, 214,05 лева недължимо
платена такса за услуга „Кредит у дома“, които са над размера на получения кредит и се
явяват недължими, като получени при начална липса на основание, тези суми следва да бъде
върнати на потребителя. Сумите се дължат, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска - 18.08.2020 г., доколкото това е законна последица от уважаване на
осъдителните претенции.
По отоншение на разноските:
С оглед изхода на спора, съдът намира, че следва да осъди ответника да заплати такива по
сметка на ПРС в полза на бюджета на съдебната власт по отношение на уважените искове,
или общо в размер на 150,00 лева.
Претендира се и адвокатско възнаграждение. Представен е договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено заплатено възнаграждение съгласно представена фактура в
размер на 300,00 лева.
С оглед на горното съдът намира, че следва да присъди на ищеца направени разноски за
адвокатското възнаграждение в размер на 300,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК: ....................... със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет.2, офис 40 - 46, представлявано от П.......Д..... да заплати на Н. К. Л. ЕГН
**********, от гр. П....., ул. „С.....С......; със съдебен адрес: гр. П....... ул. „Б........ П............,
сумите недължимо платени при начална липса на основание 22,50(двадесет и два лева и 50
ст.) лева по клауза „такса за оценка на досие“, 57,10(петдесет и седем лева и 10 ст.) лева
„възнаградителна лихва“, 214,05(двеста и четиринадесет лева и 05 ст.) лева такса за услуга
„Кредит у дома“, които са над размера на получения кредит, по договор за потребителски
кредит №.................., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба
6
– 18.08.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:...........със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 40 - 46, представлявано от
П...... Д..... да заплати на Н. К. Л. ЕГН **********, от гр. П....., ул. „С...... С............... със
съдебен адрес: гр. П...... ул. „Б..... П......., сумата от 150,00(сто и петдесет) лева направени по
делото разноски за заплатена държавна такса и сумата от 300,00(триста)лева с ДДС за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на съобщение до страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив:/п/ _______________________
7