Р Е Ш Е Н И Е
№ 91
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр. Шумен, 19.04.2019 г.
Шуменски
окръжен съд, в открито заседание на единадесети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Лидия Томова
ЧЛЕНОВЕ:
1. Азадухи Карагьозян
2. Ненка Цветанкова
като разгледа
докладваното от мл. съдия Цветанкова в. гр. д. № 58 по описа за 2019 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл.
от ГПК.
С
Решение № 975/05.11.2018 г. по гр. д. 1794/2018 г. по описа на РС Шумен са
уважени предявените от Г.Н.Д. с ЕГН **********,*** срещу Г.Д.Г. с ЕГН **********,***
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумите от
2400,00 лв., представляваща неизпълнено задължение за връщане на заета парична
сума по договор за заем от 08.06.2015 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от предявяването на иска до окончателното ѝ изплащане и
сумата от 717,70 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
09.07.2015 г. до 18.06.2018г. върху предадената в заем парична сума от 2400,00
лв.
Решението на РС Шумен е обжалвано от Г.Д.Г.-
ответник в първоинстанционното производство. Във въззивната жалба се излага
становище, че решението е необосновано, тъй като сумите, за които е осъден, са
платени на ищеца с платежно нареждане от 07.08.2015 г. по посочена банкова
сметка. *** и иска да бъде отменено. С въззивната жалба не са направени
доказателствени искания.
В
срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна- ищец по
първоинстанционното производство чрез адв. Б.Г. от ШАК. Сочи, че твърдението за
плащане на сумите е останало недоказано. Счита първоинстанционното решение за
правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съдът, като взе предвид събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и след като съобрази доводите
на страните, намира от фактическа и правна страна следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата като следи служебно за спазването на
императивните материалноправни норми, съобразно приетото с т. 1 на ТР№ 1/2013
г. ОСГТК на ВКС. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Видно от представеното
заверено копие на договор за заем, сключен на 08.06.2015 г. ищецът Г.Н.Д., в качеството на заемодател
предоставил на ответника Г.Д.Г., в качеството му на заемател сумата от 2400
лева, която последният следвало да върне на 08.07.2015 г.. В чл.2 от договора е
посочено, че заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя на датата на
сключването на договора- 08.06.2015г.. Съгласно чл.4 от договора страните са
уговорили за обезпечаване на вземането да бъде съставен запис на заповед, копие
от който също е представен по делото. Установява се, че записът на заповед е
издаден на същата дата и с него ответникът в качеството на издател се задължава
безусловно да плати на Г.Н.Д. сумата от 2400 лева като падежът е на определен
ден- 08.07.2015г.
Приложено по
делото е ч.гр.д. №3374/2017г. по описа на РС Шумен, от което се установява, че
същото е образувано
въз основа на подадено от ищеца заявление по чл. 417 от ГПК. По делото била
издадена Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК
№ 1984 от 07.11.2017г., с която на ответника било разпоредено да заплати на
ищеца сумата от 2400 лева, произтичаща от договор за паричен заем от
08.06.2015г. и запис на заповед, издаден на 08.06.2015г. с падеж 08.07.2015г.. Срещу същата заповед е подадено в законния срок
възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника като в указания на заявителя едномесечен срок не са представени
доказателства за предявяване на иск. С оглед на това и на основание чл.415,
ал.2 от ГПК с Определение №1172 от 30.04.2018г. по ч.гр.д. 3374/2017г. съдът е
обезсилил издадената на основание чл.417 от ГПК заповед за изпълнение и
издаденият на основание чл.417 от ГПК изпълнителен лист от 07.11.2017г.
Основателността
на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки- валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието на
което е задължението на
заемателя да върне сумата, предмет на договора, настъпила изискуемост на задължението и
релевирано от длъжника неизпълнение
на същото.
С
оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за
установяване на фактите, съставляващи основание на иска и имащи характер на
положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно
доказване. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността- а именно неосъществяване на дължимо поведение за престиране
на съответната парична сума, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната
страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт, който го
изключва – точно изпълнение.
В настоящия случай, не се оспорва между страните сключването
на процесния договор за заем, който е породил валидно облигационно
правоотношение между страните. Това обстоятелство се установява и от представен
формален договор за заем, в който е обективирано признание от ответника на
факта на получаване от ищеца на паричната сума от 2400 лева, което сочи на
изпълнение на задължението на заемодателя да предаде на заемателя заместимите
вещи, предмет на договора, както и съгласие за получаването им при задължение
за връщане на уговорен падеж - 08.07.2015 г.. С оглед на това съдът приема, че
между страните е сключен реален договор за заем, задължението на заемодателя по
който е изпълнено, тъй като съставлява елемент от фактическия състав на
сделката. В правната сфера на заемателя е възникнало задължение за връщане на
получената сума като с настъпване на датата за връщане на получената в заем
сума- 08.07.2015 г., задължението на длъжника е станало изискуемо, без да е
необходима покана от страна на кредитора, по аргумент от чл.84, ал.1 ЗЗД.
Жалбоподателят твърди, но не доказа да е погасил
чрез плащане възникналото и изискуемо задължение по договора за
заем. Във въззивната жалба се акцентира именно върху погасяване на задължението
по договора за заем с платежно нареждане от 07.08.2015г., но същото не е представено
с въззивната жалба, не е направено доказателствено искане за допускането му и
не са изложени обстоятелства, обуславящи необходимостта от събиране на доказателства
във въззивната инстанция. Доказателствено искане за допускане и приемане на
писмено доказателство- преводно нареждане от 07.08.2015г. за сумата от 3210
лв., с което жалбоподателят твърди, че са преведени парите по договора за заем
като преводът е от името на неговия съдружник в дружеството, е направено в
съдебно заседание пред настоящата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал.3 от ГПК във въззивното
производство могат да се събират доказателства, които не са били допуснати пред
първата инстанция поради нарушаване на съдопроизводствените правила, а именно
когато страната е поискала доказателства, но в нарушение на процесуалния закон
първоинстанционният съд не ги е допуснал. За допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд въззивната инстанция не следи служебно, а оплаквания в
тази насока не са направени от жалбоподателя в хода на въззивното производство.
Същевременно представеното доказателство не се отнася за нововъзникнал факт по
смисъла на чл.266, ал.2, т.2 от ГПК, нито за такова обстоятелство, за което
страната не е могла да узнае, посочи и представи доказателства до подаване на
жалбата, поради което искането за допускането му едва в съдебно заседание пред
настоящата инстанция е оставено без уважение като преклудирано.
С оглед гореизложеното, правилен се явява изводът на
районния съд, че предявеният осъдителен иск за реално изпълнение на паричното
задължение за връщане на получената въз основа на сключен на 08.06.2015 г.
договор за заем сума, е основателен и следва да бъде уважен за пълния предявен
размер от 2400 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
предявяването на иска до окончателното ѝ изплащане. Акцесорният характер
на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забавено изпълнение на главното парично задължение, обуславя неговата
основателност, тъй като при съществуването на главно парично задължение се
поражда и отговорност за обезщетяване на вредите от забавеното му изпълнение. Както
бе посочено по- горе, страните са уговорили падеж на паричното задължение,
поради което задължението е срочно, като не е необходимо длъжникът да бъде
поканен, за да бъде поставен в забава. Следователно претенцията за заплащане на
законната мораторна лихва в размер на 717,70 лв. върху сумата от 2400 лв.
следва да бъде уважена като размерът е изчислен посредством електронен калкулатор.
Съобразно обстоятелството, че правният извод, до
който въззивната инстанция е достигнала, съответства изцяло на правните
съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на делото, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна сторените от нея разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 250 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред настоящата инстанция съгласно представения
списък за разноски и доказателства за извършено плащане.
Така мотивиран,
Шуменски
окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 975/05.11.2018 г., постановено
по гр. д. 1794/2018 г. по описа на РС Шумен
ОСЪЖДА Г.Д.Г. с ЕГН **********,*** да заплати на Г.Н.Д. с ЕГН **********,*** сумата от
250 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.