Р Е Ш Е Н И Е
№ 260147
гр.
Пловдив, 30.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно заседание на трети
септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1440
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа
на въззивна жалба на Р.И.Р., подадена чрез адв.
А.Н.К., преупълномощен от назначения по делото особен
представител адв. М. Д. П., против Решение № 1353 от 13.04.2020 г., постановено
по гр. д. № 20125/2018 г. по описа на РС – Пловдив, Х гр. с-в, само в частта, с която жалбоподателят е
осъден за заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ****, сумата от 664
лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима по
договор за заем № ********** от 21.12.2013 г.
В останалите му части
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В жалбата се твърди, че
решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че
между страните бил сключен договор за заем по чл. 240 от ЗЗД, по който
жалбоподателят – длъжник по договора, имал качеството на потребител по смисъла
на ЗЗП. Навеждат се твърдение за нищожност на клаузата, определяща размера на възнаградителната лихва. В този смисъл се сочи, че е налице
константна съдебна практика, според която договорен размер на възнаградителната лихва, надвишаващ трикратния размер на
законната лихва противоречи на добрите нрави. От това следвало, че възнаградителна лихва по процесния
договор за кредит била уговорена в нарушение на добрите нрави, тъй като
годишният лихвен процент по договора надвишавал повече от четири пъти законната
лихва към дата на сключване на договора, респ. договорената годишна лихва е
многократно по-голяма от законната. Сочи се още, че липсвало разписана методика
на формиране на ГПР по кредита, поради което не било ясно какво се включало в разходите за потребителя. По тези съображения
моли за отмяна на решението в обжалвана му част, както и да се задължи
ответното дружество да заплати на възнаграждение на особения представител.
В срока по чл. 263 от ГПК
е постъпил отговор от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, чрез юрк.
Г.С.-К., с който се оспорва като неоснователна въззивната
жалба. Излагат се подробни съображения за неоснователност на твърдението на
жалбоподателя за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва. Твърди се, че не можело да се
направи обоснован извод за противоречие на тази клауза с добрите нрави, след
като се вземело предвид принципът за свобода на договарянето по чл. 9 от ЗЗД,
липсата на законоустановен лимит в чл. 10, ал. 2 от ЗЗД на размера на възнаградителните лихви, различията
в характера и целта на законната и договорната лихви, спецификите и логиката на
отношенията между страните при т.нар. „бързи кредити“, и смисълът на тяхната
уредба в ЗПК. Навеждат се и подробни аргументи за неоснователност на
твърдението в жалбата, че в процесния договор
липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР, и се сочи, че договорът
бил изготвен изцяло съобразно изискванията на ЗПК.
Въз основа на горното въззиваемата страна моли жалбата да бъде отхвърлена, а
атакуваното решение потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена против обжалваем
съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните
основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е
длъжен да прецени. Предметът на делото пред настоящата въззивна
инстанция касае действителността на договор за потребителски кредит. В т.н.
следва да се посочи, че нормите, уреждащи материята за неравноправния характер
на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение да
тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която при проверка
на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване (вж. Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС
по т. д. № 3686/2014 г., I т. о., ТК).
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, настоящата съдебна
инстанция приема за правилни изводите на решаващия съд относно фактическата страна на спора, поради
което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на Районен съд – Пловдив в тази им част,
като по този начин те стават част от мотивите на настоящия съдебен акт. За
отбелязване е също, че по делото не се спори, а и във въззивната
жалба не са наведени конкретни твърдения за неправилно установени факти от
страна на първостепенния съд, като единствено се излагат съображения по
същество, касателно действителността на клаузата за възнаградителна лихва по процесния
договор потребителски кредит.
Въз
основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият въззивен състав прави следните правни изводи:
Районен съд – Пловдив е
бил сезиран от ищеца – настоящата въззиваема страна,
с осъдителен иск с правно основание чл.
415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 3 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 92 от ЗЗД за осъждане на ответника
– настоящ жалбоподател, да заплати на ищеца следните суми: 500 лв. – главница;
664 лв. – възнаградителна лихва, и 582 лв. – неустойка, всичките дължими по договор за
заем № ********** от 21.12.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 29.08.20018г. до окончателното й заплащане. С обжалваното решение
съдът е уважил като основателни и доказани по размер исковете за главницата и възнаградителната лихва и е отхвърлил иска за неустойката
като неоснователен.
За да уважи иска за възнаградителната лихва, решаващият съд е приел, че
максималният размер на същата не е нормативно ограничен и се определя свободно
от страните въз основа на принципа на свобода на договарянето, уреден в чл. 9
от ЗЗД. По тези съображение не е приел аргументите на ответната страна за
нищожност на клаузата, определяща размера на договорната лихва.
Настоящата въззивна инстанция не споделя горните доводи на районния
съд, като съображенията за това са следните.
Видно от данните по
делото претендираното от ищеца вземане за възнаградителна лихва произтича от договор за кредит.
Следователно длъжникът – физическо лице, се явява потребител по смисъла на ЗЗП
и се ползва от потребителската закрила по ЗЗП и ЗПК. Съгласно клаузите на
представения по делото договор за потребителски заем № ********** от 21.12.2013
г., който страните са сключили и въз основа на който ищецът претендира своето
вземане за лихва, на ответника – настоящ
жалбоподател, е била представена сумата от 500лв. със срок на погасяване
дванадесет месеца при уговорена възнаградителна лихва
от 194,58 % годишно или 0,54% дневно, при ГПР от 505,88 %, или общата дължима
сума по кредита възлизала на 1164 лв.
За отбелязване е, че в
случая не се прилага разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на ГПР при потребителските кредити, доколкото същата е в
сила от 23.07.2014 г., процесния договор е сключен
по-рано на дата 21.12.2013 г. Следователно неприложима по същите съображения е
и разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Действително, както и
районният съд е отбелязал и както въззиваемата страна
сочи в отговора си на въззиваната жалба, във
възникналото между страните правоотношение са прилага принципът на свобода на
договарянето. Допълнително, не е налице законоустановен
лимит съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, т.е. не са налице императивни разпоредби в
Закона по отношение размера на възнаградителната
лихва. Това обаче не означава, че размерът на лихвите е неограничен, още
повече, че в случая е налице потребителски договор по своя характер, ползващ се
със засилена защита по ЗЗП и ЗПК. В т.н. трайно се приема от съдебната
практика, че максималният размер на лихвата (възнаградителна
или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва, противоречи на добрите нрави (вж. Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д.
№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г.
на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС –
II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV
ГО.). Тази съдебна практика се споделя от въззивния
съд и не се намира да не е актуална с оглед изложените по-горе съображения
относно преценката за добросъвестност, която макар и да касае търговска по
смисъла на ТЗ сделка, се ползва със засилена защита по ЗПП като вид
потребителски договор.
В този смисъл уговорения
в процесния договор размер на възнаградителна
лихва многократно надхвърля трикратния размер на законната лихва, който към
21.12.2013 г. е бил около 30 %. Следователно настоящият състав намира за
нищожна поради противоречие с добрите нрави клаузата, въз основа на която се
претендира сумата от 664 лв., представляваща възнаградителна
лихва по процесния договор за заем.
Следва да се отбележи, че
от въвеждането през 2014 г. на законоустановен лимит
на ГПР с чл. 19, ал. 4 от ЗПК не се може да се направи положителен извод за
неактуалност на цитираната по-горе практика, доколкото възнаградителната
лихва е само една от съставните части на общите разходи по кредита, към които
се включват още и други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора и т.н. В този смисъл идеята на законодателя не е да се
предвиди лимит на възнградителната лихва, различен от
вече установения общественоприемлив такъв, а да се
ограничат общите разходи по кредита, респ. крайната сума, която длъжникът
следва да върне. Следователно законодателните промени в ЗПК не отричат посочената по-горе в настоящите
мотиви константна съдебна практика.
За неоснователно се
намира и твърдението на въззивамата страна, че с
оглед на спецификата и логиката на отношенията между страните при т.нар. „бързи
кредити“ и предвид големият риск за кредиторът, то високият размер на възнаградителната лихва е оправдан. Съгласно чл. 16, ал. 1
от ЗПК преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация. Т.е.
законодателят е педвидил, че добросъвестното
договаряне предполага кредиторът да прецени риска от непогасяване на вземането
му по кредита преди сключването на договора, особено ако това вземане е
необезпечено. В случай, че този риск е твърде висок то кредиторът следва да
откаже да предостави в заем исканата сума, а не да уговаря високи лихви, многокатно надхвърлящи законната (а в конкретната хипотеза
дори и главницата по догова). В този смисъл от
непрестанното отпускане на кредити срещу крайно завишени възнагадителни
лихви de facto следва, че загубите на кредитодателя от т.нар. „лоши кредити“ неоправдано ще се
компенсират от редовните платци по останалите договори, т.е. вредите от
неизпълнението на собственото задължение на кредитора да оцени риска от
неизпълнение по договора за кредит се обезпечават от високите лихви, платени от
добросъвестните длъжници. Последното само по себе си
не отговаря на изискванията на добрите нрави и добросъвестността в гражданския
оборот. Следователно високият лихвен процент не се оправдава от характера на
правоотношенията при т.нар. „бързи кредити“. Размерът на същия следва да е
съобразен с правилата на добросъвестността, морала и добрите нрави.
За
пълнота на изложеното следва да се посочи, че противно на твърдението във въззивната жалба, не е налице порок на договора поради
непосочването в него на методика на формиане на ГПР.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите. В този смисъл процесният
договор за кредит отговаря на тези изискванията, доколкото в неговото
съдържание е отразен годишния процент на разходите – 505,88 %, както и обща
сума, дължима от потребителя, а именно 1164 лв. Налице е изискване за посочване
поотделно на конкретните разходи, произтичащи от договора за кредит, което
обаче се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 от ЗПК и неспазването на което не води
до недействителност на договора. Следователно не е допуснато нарушение на
разпоредба чл. 11, ал.1, т. 10 от ГПК, доколкото непосочването поотделно на
отделните елементи, включени в годишния процент на разходите и общата дължима
от потребителя сума, не води до недействителност на договора на основание чл.
22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид
гореизложеното основателни се явяват твърденията в жалбата за неправилност на първоинстанционното решение, поради което същото следва да
се отмени в обжалавана част и да се постанови ново, с
което да се отхвърли предявения иск за заплащане на възнгарадителна
лихва, дължима въз основа на процесния договор за
заем.
Относно разноските:
Съгласно
задължителните предписания, дадени в т. 7 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК не дължи
държавна такса, тъй като същата се дължи от страната, а дължимата държавна
такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по
спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото.
Следователно в тежест на въззиваемата страна следва
да се присъди дължимата държавна такса за въззивното
производство в размер на 34,92 лв., изчислена на основание чл. 18, ал. 1 от
Тарифа за държавните такси по ГПК и съгласно указанията в т. 18 от горецитираното тълкувателно решение. Предвид изхода на
спора в тежест на въззиваемата страна следва да
останат и направените от нея разноски в хода на делото.
С оглед
разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1353 от 13.04.2020 г., постановено по гр. д. № 20125/2018 г. по
описа на РС – Пловдив, Х гр. с-в, В
ЧАСТТА, с която Р.И.Р., ЕГН **********, с адрес ***, е осъден за заплати на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.
****, сумата от 664 лв. (шестстотин
шестдесет и четири лева), представляваща възнаградителна
лихва, дължима по договор за заем № ********** от 21.12.2013 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр. ****, срещу Р.И.Р., ЕГН **********, с адрес ***, иск с
правно основание чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 3 от
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на Р.И.Р.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК
****, със седалище и адрес на управление гр. ****, сумата от 664 лв. (шестстотин шестдесет и четири
лева), представляваща възнаградителна лихва, дължима
по договор за заем № ********** от 21.12.2013 г.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. ****, да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Окръжен
съд – Пловдив сумата от 34,92 лв.
(тридесет и четири лева и 92 ст.) държавна такса за въззивното
производство.
В необжалваната част
решението на районния съд е влязло в сила.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./