РЕШЕНИЕ № 93
гр.
Кюстендил, 23.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от шестнадесети
юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При
участието на секретаря М. Стойнева, като разгледа докладваното от младши съдия
Василев в. гр. д. №104/2020г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. №
25012/13.11.2019г. /подадена по пощата на 11.11.2019г./ от адв. Е.М. –
процесуален представител на „***“ ЕООД, ЕИК:****, против решение №810 от
07.10.2019г., постановено по гр. д. № 1884/2018г. по описа на Районен съд –
Кюстендил.
С обжалваното решение първоинстанционният
съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя за обявяване на недействителни по отношение
на него сделки, извършени от „****“ ЕООД, ЕИК:***, и „***“ ЕООД, ЕИК:***, с
които е прехвърлена собствеността на два недвижими имота, находящи се в обл. ***,
общ. ***, с. ***.
Жалбоподателят намира решението за необосновано и
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила при преценка на доказателствената сила и
тежест на доказателствата. Неправилно неправилно била определена
доказателствената тежест спрямо въззивника / ищец в първоинстанционното
производство/ по отношение на определени факти. Не бил верен изводът на съда,
че не било доказано Д.Л. – управител на „***“ ЕООД, ЕИК:***,
и Ю. А.– управител на „***“ ЕООД,
ЕИК:***, да са били във фактическо
съжителство по време на оспорваните сделки. Намира, че в конкретния случай може
да се приложи презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, т.е. че „***“ ЕООД е
знаело за увреждането на кредитора, посредством двете прехвърлителни сделки.
Акцентира се, че Л. и А. имали общо дете от връзката си, както и идентични
постоянни адреси. Добавя се, че двамата имат общо жилище и същото е постоянният
им адрес. Въззивникът прави извод за съществуваща и понастоящем връзка на Л. и А.
с оглед адреса за кореспонденция по делото – който бил еднакъв. Било доказано с
официални документи по делото, че двамата живеят на един и същ адрес. Майката
на Л. и нейната съседка дали противоречащи на документите показания, че Л.
живяла не на адреса си по документи, а при майка си в ****. Неправилен бил
изводът на съда за местоживеене на Л., доколкото дал вяра на свидетелски
показания, а не на официалните документи, определящи адреса на Л.. Следвало
съдът да приеме, че доколкото А. и Л. по реда на ЗГР са посочили постоянните си
адреси, то не можело да стигне до обратния извод, посредством свидетелски
показания. От показанията на свидетеля, доведен от ищеца било разколебано
твърдението, че А. живеел в ***, с оглед на показанията, че е видян пред
жилищен адрес в гр. ***. Не бил направен обстоен доказателствен анализ на
противоречащи си обстоятелства по делото. Твърдението на Л., че не живее на
един и същ адрес с А., не се подкрепяло от достоверен факт. Намира, че
свидетелските показания, кредитирани от съда, всъщност са такива за обслужване
интересите на ответниците. Цитира се практика относно кому е
доказателствената тежест за оборване на законовата презумпция по чл. 135, ал. 2
от ЗЗД. В тази насока се прави извод, че неправилно е приложена законовата
презумпция от съда. Изтъква се, че за наличието на знание за увреждане не било
необходимо формално наличие на брачна връзка между страните, увреждащи
кредитора. В това число се добавя и наличието на общо дете между А. и Л..
Затова било достатъчно да се докаже предпоставката за наличието на увреждащ
характер на сделката – семейните начала между ответниците и детето и поради
това самото знание за увреждане не било в тежест да бъде доказвано от
кредитора. Ответниците не били оборили законовата презумпция по чл. 135, ал. 2
от ЗЗД, което било в тяхна тежест. Счита се, че ищецът в първоинстанционното
производство нямал достъп до факти и
обстоятелства дали ответниците имат общо домакинство и дали полагат заедно
грижи за детето си. Налагането на такава доказателствена тежест било в
нарушение на чл.6 от КЗПЧОС и на правото за справедлив процес. Цитира се
практика на ВКС, според която следвало приобретателят по сделката да се счита
недобросъвестен, ако знае, че продавачът му има дългове и че с продажбата на
недвижимия имот той правел невъзможно удовлетворяването на кредиторите си или
го затруднявал, без да е необходимо да са му известни личността на кредиторите
и съдържанието на вземането му. Не била обсъдена още и
недобросъвестността на ответниците – след възникване на дълга към ищеца
дружеството на А. прехвърлило имуществото си на дружеството на Л., а
впоследствие дружеството на А. било прехвърлено на трето лице. Това водело на
извод, че бил налице умисъл за избягване на отговорност от страна на
дружеството на А. – „***“ ЕООД. Претендира се присъждане на разноски, сторени
от въззивника.
Съобщение
с препис от въззивната жалба е изпратена на управителя на ответното дружество „***“ ЕООД, ЕИК: ***, - Д. Л., от която чрез
процесуалния й представител – адв. В., е постъпил в срок писмен отговор на
въззивната жалба. Р. И.. По отношение на другото ответно дружество – „***“ ЕООД
е приложена фикцията по чл. 50, ал. 2 от ГПК за редовно връчени книжа.
С писмения отговор на въззиваемата Л. се
иска оставяне на въззивната жалба без уважение. Неоснователни били оплакванията
на въззивника за необосноаваност на
атакувания съдебен акт, както и за наличието на допуснати процесуални
нарушения и нарушено разпределяне на доказателствена тежест. Правилен бил
изводът на първоинстанционния съд, че е тежест на ищеца да докаже
материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, а оборването на
законовата презумпция – за знание у приобретателя за увреждане на кредитора на
прехвърлителя, било в тежест на ответника и това било осъществено, посредством
свидетелските показания. Акцентира се, че не било достатъчно, за да се приеме,
че е налице знание за увреждане идентичните адреси на А. и Л., както и общото
им дете. Правилен бил изводът на съда, че липсвали доказателства към датата на
сделките ответниците да са живели в едно домакинство и да са имали отношения
като между съпрузи. Добавя се, че сумите по сделките били платени в брой,
установено от съдебно-счетоводната експертиза, осъществена по делото, т.е.
сделките били възмездни и средствата по тях били заплатени от купувача „***“
ЕООД. Коментира се обстоятелството, че майката на Л. действително била инвалид,
поради което било обосновано дъщеря й да живее при нея, за да й помага. В
обобщение се иска потвърждаване на първоинстанционния акт.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно
призован, не се явява, не изпраща и представител. Ответникът „***“ ЕООД, редовно призовано по смисъла на чл.50, ал.2
от ГПК не изпраща представител. Явява се предфставител на „***“ ЕООД – Л. и
процесуалният й представител – адв. В.. В устаните състезаня процесуалният
представител сочи, че е установено по делото, че Л. и А. /управител на „***“
ЕООД/ не живеят в едно домакинство повече от 10 години, съответно нейната
доверителка не знаела за увреждането чрез процесната сделка. Правилен бил
изводът на КРС, че липсвала кумулативно третата предпоставка на иска по чл.135,
ал.2 от ЗЗД – знание за увреждане от страна на Л.. Акцентира се, че майката на Л.
е инвалид и свидетелските показания били достоверни, че в тая връзка Л. живеела
при майка си в ***, за да й помага. Ирелевантно за изводите на съда било
обстоятелството, че според личната карта Л. живеела на постоянния адрес, който
е същият и на Ю. А.. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.
Въззивният съд,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и след проверка на данните по
делото, съдът установи от фактическа страна следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна
и след заплащане на дължимата държавна такса, процесуално допустима е, поради
което съдът пристъпи към разглеждане на нейната основателност. Атакуваното
решение е валидно и допустимо.
Предявен е иск с правно основание чл. 135, ал.
1 от ЗЗД – Павлов иск, тъй като вземането се твърди да е възникнало преди
разпоредителната сделка.
С исковата молба е въведено твърдение, че през
2013г. „***“ ООД е доставило на единия от ответниците – „***“ ЕООД въглища на
обща стойност 60 480 лв. Били изготвени фактури. Към момента на
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция не било погасено
това твърдяно задължение.
От приложените писмени документи пред
първоинстанционния съд – л.43-46 от гр. д №1884/2018г. по описа на КРС, е
видно, че „***“ ЕООД е прехвърлило на „***“ ЕООД на 03.12.2014г. с
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ***, том *** рег. № ***,
нот. дело № ***/2014г. - Сграда (пивница), построена
в УПИ III (урегулиран
поземлен имот парцел трети в квартал 2 (две) по плана на с. ***,
общ. ***, обл. ***л, одобрен със Заповед № 113 от
Съгласно данните в Търговския регистър и без
да е налице информация в противния смисъл към момента на отчуждителните сделки „***“ ЕООД се е
управлявало от Ю. Й. А., а „***“ ЕООД – от Д. П. Л.. Постоянният адрес, според официалните данни, и
на двете посочени физически лица е един и същ – гр. ***, ул. „***“, бл.***, вх.
„***“, ет.***, ап.***– л.107-109 от първоинстанционното производство. Това не
се отрича от участниците в производството, но Л. сочи, че реалният и настоящ
адрес е на адреса на майка й в гр. ***. Безспорно по делото е, че А. и Л. имат
дъщеря от съвместното им съжителство, родена на ***г. – л.111 и 112.
В хода на производството пред
Районен съд – Кюстендил са разпитани свидетелите: И.Т., Ф. П. и Ц. Н.. Т. сочи,
че познава А. покрай дейността си в гр. ***. Затова няколко пъти го е виждал в
този град и веднъж в ***, на ул. „***“ пред бл. *** Не му е известно А. къде
живее. Доколкото му било известно К. му бил давал въглища. Паунова твърди, че
живее срещу жилището на майката на Д. Л. в гр. *** Казва, че вижда всеки ден Д.,
тъй като тя живеела в това жилище. Не била виждала нейния приятел. Майката на Д.
била болна от 10-ина години и за нея се грижела Д.. Изразява мнение, че Д. не се разбирала с
приятеля си, а детето им живеело от няколко години в *** Разпитана е и майката
на Д. – Ц. Н.а. Същата разказва пред съда, че Л. живее при нея в *** от 10-11
години, защото Н. е инвалид и не може да се обслужва сама. Даниела и мъжът й
били скарани от 15 години. Н. била дала пари на дъщеря си да купи имот в с. ***.
Парите имала, тъй като отглеждала животни. Внучка й живеела в чужбина.
По делото е назначена, извършена
и приета съдебно–счетоводна експертиза. Съгласно заключението й сделката е
възмездна, а сумите по нотариални актове /с номера *** том ***, рег. №***, нот. дело ***/2014г. и нот. акт №*** ,
том ***, рег. №***, нот. дело №***/2014г. и двамата от
03.12.2014г., първият с цена на продажбата 8530 лв., вторият с цена по
продажбата 9900 лв. са заплатени в брой
от купувача на продавача и били отразени счетоводните записвания.
От
правна страна съдът установява следното:
Съгласно нормата на чл. 135 от ЗЗД се различават два вида Павлов иск – в зависимост от момента на възникване
на задължението – преди или след осъществяване на твърдяната за увреждаща
сделка. В настоящия случай е предявен иск по ал.1 на чл.135 от ЗЗД, доколкото
твърдението е за възникнало задължение през 2013г., а разпоредителните сделки
са от 03.12.2014г.
За успешното провеждане на този
иск не е необходимо пълно и главно доказване на съществуването на вземането на
кредитора срещу длъжника. Достатъчно е да има твърдение за това, като
задължението не е непременно да е ликвидно и изискуемо. Съдът по Павловия иск не проверява съществува
ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен при наличие на влязло
в сила решение, с което се отрича вземането.
Основателен е искът по чл. 135 от ЗЗД, когато
са налице едновременно следните предпоставки – наличие на вземане; действие на
длъжника, с което се уврежда кредитора; знание за увреждане.
Данните по делото сочат, че
съществува вземане на кредитора „***“ ООД спрямо длъжника „***“ ЕООД, като
предмет на облигационните правоотношения са въглища, доставяни от кредитора на
дружеството, отчуждител на имоти. Задълженията, както се посочи по-горе, са
възникнали през 2013г., а прехвърлителните сделки са осъществени през
03.12.2014г. Наличието на увреждане интересите на кредитора следва именно от
прехвърлянето на имотите, доколкото с това е намалял патримониума на длъжника,
съответно и възможността за удовлетворяване на вземането на кредитора от
длъжниковото имущество.
По делото са налице данни –
съдебно-счетоводна експертиза, а и от показанията ма майката на Л. – Николова
се установява, че прехвърлителните сделки са възмездни. Между страните не се
спори по това обстоятелство.
Нормата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД въвежда
законовата презумпция, че знанието за увреждане се предполага до доказване на
противното, когато третото лице /купувачът по прехвърлителната сделка/ е
съпруг. Настоящият съдебен състав е
съгласен с посочената от КРС съдебна практика, че следва тази презумпция да
тълкува разширително в смисъл, че се касае не само от съпруга, но и лицето, с
което прехвърлителят е във фактическо съжителство. Оборването на тази
презумпция е в тежест на
ответника – т.е. продавача и купувача. Знанието следва да се установи по
отношение на физическите лица – управители или собственици на юридическите лица
продавач и купувач на цитираните имоти.
По делото не беше установено Л. и
А., въпреки данните за идентичен постоянен адрес и общо дете, към момента на
прехвърлителните сделки – 03.12.2014г. да се намират във фактическо
съжителство. Разпитаните свидетели – П. и Н. безпротиворечиво сочат, че Л. от
десетина години живее в дома на майка си в гр. ***. Последната е инвалид и има
нужда от ежедневна помощ. Съдът не може да игнорира показанията на майката само
на база близката им родствена връзка – Л. е низходяща на Н., а и показанията на
майката намират потвърждение в посоченото от незаинтересования от изхода на
делото свидетел – П.. Свидетелят Т.не внесе съмнение в показанията на предните
две свидетелки, доколкото заявява, че е виждал веднъж А. в гр. *** на ул. „***“
пред бл.*** /вероятно има предвид ул. „***“/. Не е достатъчно наличие на
вписване в личните им документи на идентичен адрес на живеене, за да се
обоснове фактическо съжителство на А. и Л.. Съгласно от свидетелските показания двамата
пребивават на различни адреси, налице са показания за влошени лични отношения –
П. заявява „с приятеля й не се разбират и си живее /за Л./ при майка си“, а Н.
сочи „Д. имаше мъж едно време, ама сега нема от 15 години“. Тези данни за
влошени лични отношения между двамата не се разколебават по никакъв начин от
свидетелските показания на свидетеля Т., който в показанията си заявява, че е
видял А. пред неговия блок в ***. В този смисъл настоящата съдебната инстанция
намира за оборена презумпцията за знание за увреждане у Л., респективно в „***“
ЕООД. Обратно – не може да се възприеме, че е налице фактическо съжителство,
както се твърди от въззивника, доколкото Л. и А. имат общ постоянен адрес,
съгласно от приложените справки. Доколкото са налице данни за реалното
местоживеене на Л. в гр. ***, то изводът е че липсва съобразяване у същата за
актуализиране на постоянния и настоящ адрес, съответно неизпълнение на
административноправна разпоредба, касаеща оформяне на личните документи. Без
правно значение досежно знание за увреждане е обстоятелството, че двамата имат
общо дете, дъщеря. От данните по делото е
видно, че тя е пълнолетна, а от свидетелските показния се установи, че същата
преимуществено живее извън България, но водещото е, че по отношение на
родителите й няма фактическо съжителство към момента на осъществяване на
прехвърлителните сделки.
Ето
защо, настоящият съдебен състав ще потвърди Решение №810/07.10.2019г.,
постановено по гр. д. №1884/2018г. по описа на Районен съд – Кюстендил, като
правилно.
По разноските:
С
оглед изхода на спора на въззиваемия се полага присъждане на разноски, но
липсва искане в тази насока както в първоинстанционното, така и във въззивното
производство. Действително е представено още пред КРС пълномощно от „***“ ЕООД,
с което е дадена представителна власт на адв. В.. В същото обаче липсва
отбелязване за плащане на уговорената сума, нито в брой, нито по банков път.
Всичко това води до липсва на основание, на което КОС да присъди разноски в
полза на „***“ ЕООД.
По
обжалваемостта:
Настоящото
решение подлежи на обжалване чрез КОС в едномесечен срок от получаване на
съобщението с приложено решение пред ВКС.
Водим
от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №810/07.10.2019г.,
постановено по гр. д. №1884/2018г. по описа на Районен съд – Кюстендил.
Решението
подлежи на обжалване чрез КОС пред ВКС в едномесечен срок от връчване на
съобщение за изготвянето му на страната, придружено на основание чл. 7, ал. 2
от ГПК с препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.