Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 29. 09. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 3921 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от Столичната община, адрес град София,
ул. „****** (въззивник), подадена чрез юрисконсулт И.Т.. С нея се оспорва
Решение № 541279, постановено на 21. 11.
2018 г. от Софийския районен съд, 85-и състав, по гр. д. № 20080 по описа на
Софийския районен съд за 2018 г. С посоченото решение е частично уважен иск за
претърпени имуществени и неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие,
настъпило вследствие на заледен участък на пътното платно. С въззивната жалба е
посочено, че решението се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно,
необосновано и постановено при доказателствена непълнота.
Въззивникът
намира, че някои от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане
не са били доказани по безспорен начин, а именно: настъпването на
произшествието и действията на участниците в него, механизмът на произшествието
и причинно-следствената връзка между него и претендираните вреди. Позовава се
на официална справка от Националния институт по хидрология и метеорология и въз
основа на нея прави фактическия извод, че на датата и мястото на произшествието
пътното платно не е било нито заснежено, нито мокро, нито заледено. От тази
фактическа констатация прави заключение, че не е бил длъжен да предприема
дейности по зимно поддържане на пътя. Твърди, че районният съд неправилно е дал
доверие на представения от ищеца протокол за пътнотранспортно произшествие,
който всъщност не съдържа преки възприятия на съставилото го длъжностно лице, а
само възпроизвежда възприятията на ищеца, който е заинтересован. Твърди, че в
тези случаи протоколът от пътнотранспортното произшествие не се ползва с
обвързваща доказателствена сила за механизма и причините на произшествието,
поради което те са останали недоказани. На мнение е, че първата инстанция е
игнорирала възражението му за липса на нормативно изисквани данни към протокола
за пътнотранспортно произшествие (заснемане на причинените щети с цифров
апарат). Намира, че установените с експертното заключение щети не съответстват
на твърдяното в исковата молба и описаното в протокола за пътнотранспортно
произшествие, което буди съмнение дали са в причинна връзка с произшествието.
Според него въпросната експертиза, която е оценителска, по никакъв начин не
доказва механизма, на получаването на щетите и дали са в причинна връзка с
произшествието. Твърди, че от произшествието до огледа на вещото лице е минал
продължителен период, като не е ясно дали през него моторното превозно средство
е било ремонтирано, управлявано или спряно от движение, поради което е възможно
междувременно да се е амортизирало и това да е причинило някои от
констатираните вреди. Намира, че размерът на присъдените имуществени вреди
(17 390 лева) е завишен и предвид представения от ищеца договор за
покупко-продажба на моторното превозно средство (с продажна цена 6 000
евро); позовава се на съдебна практика, съобразно която обезщетението не може
да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена по
пазарната му цена към съответния момент. Оспорва извода на районния съд, че
водачът не е бил длъжен да реагира на опасност на пътя, като се позовава на чл.
20., ал. 2. от Закона за движение по пътищата (ЗДвП); твърди също така, че той
е пропуснал да съобрази пътните знаци. От описаната обстановка в исковата молба
намира, че ищецът е можел да реагира. Намира, че ако водачът е бил спазил
необходимите дистанция и ограничение на скоростта, дори и при настъпването на
инцидента щетите е нямало да бъдат в сочените размери (по същество възражение
за съпричиняване). Освен това ищецът не бил доказал, че към момента на
произшествието е бил изпълнил задължението си по чл. 139., ал. 1., т. 4. от ЗДвП
за оборудване на моторното превозно средство със зимни гуми/гуми за сняг. В
обобщение, въззивникът твърди, че от събраните доказателства не може да се
направи безспорен извод, че на мястото и в деня на произшествието на пътя е
имало и заледяване, както и не са доказани механизмът на причиняване на вредите
и причинната връзка. Иска от въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение
и да постанови ново, с което да отхвърли исковете като неоснователни и
недоказани или да измени обжалваното решение, като намали значително
присъденото обезщетение при отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат
от страна на ищеца. Претендира сторените пред втората инстанция съдебни
разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът намира
въззивната жалба за частично допустима. Въззивникът няма правен интерес да
обжалва първоинстанционното решение в онази част, с която искът за обезщетение
на претърпени неимуществени вреди е частично отхвърлен. Въззивната жалба е
допустима в останалата част.
От страна на К.Н.Р.,
ЕГН **********, адрес ***. и чрез адвокат С.М. и адвокат Г.З. (служебен адрес ***.,
офис 3.) е постъпил отговор на въззивната жалба извън срока по чл. 263., ал. 1.
от ГПК. Преписът от въззивната жалба е бил връчен с указания за възможността да
бъде подаден неин отговор на 18. 02. 2019 г. Понеже срокът се брои на седмици,
а не на дни, той започва да се брои още от 18. 02. 2019 г. и следователно е
изтекъл на 04. 03. 2019 г. Спирането на срока по чл. 61., ал. 2. от ГПК вече е
било отменено, поради което към него не може да се добави още един ден
(официалният празник трети март). Датата на пощенското клеймо е 05. 03.
2019 г., следователно срокът е пропуснат и отговорът на въззивната жалба трябва
да бъде игнориран.
В хода на
устните състезания въззиваемият оспорва въззивната жалба и иска въззивният съд
да потвърди обжалваното решение като правилно, обосновано и законосъобразно.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение и представя списък.
Въззивникът прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а
въззиваемият репликира, че то е съобразено с нормативния минимум.
След като разгледа становището и възраженията на
въззивника и като взе предвид събраните от първата инстанция доказателства,
въззивният съд прие за установена следната фактическа обстановка.
На 06. 02.
2018 г. въззиваемият К.Н.Р. е управлявал собственото си моторно превозно
средство марка „Волво“, модел „С 30“, регистрационен номер ******в град София,
като в автомобила е возел двугодишната си дъщеря Е.К.Р.. Около 8, 10 часа в
участъка на улица „Кумата“, намиращ се пред адрес № 31, въззиваемият е възприел
самокатастрофирал пред него бус. Бусът отчасти е заемал тяхната пътна лента под
остър ъгъл спрямо посоката на движение и отчасти е бил излязъл извън нея.
Същевременно в насрещната пътна лента се е задавало друго движещо се моторно
превозно средство. Въззиваемият се е опитал да спре, но поради заледяване върху
пътната настилка изгубил контрол върху своя автомобил, ударил се в частта на
буса, която се намирала в лентата му за движение, след което траекторията му се
изменила и се сблъскал и с движещото се в насрещната лента за движение моторно
превозно средство. В крайна сметка автомобилът му поднесъл още веднъж и спрял в
насрещната пътна лента и перпендикулярно на посоката на движение. Вследствие на
сблъсъците са били увредени най-вече предната част (броня, калник, решетки и
други) на автомобила, собственост на въззиваемия, както и някои други части,
всички подробно описани на л. 41. от делото на районния съд. Размерът на
причинените имуществени вреди е възлизал общо на 17 330 (седемнадесет
хиляди триста и тридесет) лева, определен по средно-пазарни цени към 06. 02.
2018 г. Вследствие на произшествието въззиваемият е претърпял и неимуществени
вреди, изразяващи се в стрес, тревожност, затруднен сън и влошаване на семейния
и професионален живот. За повече подробности относно фактическата обстановка
въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение въз основа на чл.
272. от ГПК.
Тази
фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните по
делото доказателства, а именно: от доказателствата, представени с исковата
молба: протокол за пътнотранспортно произшествие № 1706233 от 06. 02. 2018 г. и
свидетелство за регистрация на моторно превозно средство („голям талон“); от
заключението на вещото лице по назначената от първата инстанция съдебна
автотехническа експертиза; и от свидетелските показания на съпругата на
въззиваемия М.Л.Б.-Р.. Посочените доказателства са тясно свързани, еднопосочни
и непротиворечиви.
Протоколът от пътнотранспортното
произшествие е изготвен в същия ден в 10, 30 часа. Имайки предвид, че в самата
искова молба се признава фактът, че в 9, 30 часа са пристигнали служители на
Столичната община, които са почистили и обезопасили заледения участък, то изготвилото
протокола длъжностно лице няма как непосредствено да е възприело заледяването
на пътната настилка. Следователно посочената в протокола причина за
пътнотранспортното произшествие „заледен участък“ не е констатирана пряко от
него, а възпроизвежда свидетелски показания и в тази си част не следва да се
ползва с обвързваща доказателствена сила, както правилно посочва въззивникът.
Неправилно е обаче изразеното от въззивника разбиране, че въпросните
свидетелски показания са единствено на ищеца, който е заинтересован от изхода
на делото. Всъщност протоколът е подписан и от водача на самокатастрофиралия
бус А.К.Й.. Следователно и той е свидетелствал пред длъжностното лице, че
причината за пътнотранспортното произшествие е заледен участък. За разлика от
ищеца, А.К.Й. е трето лице, което не участва в делото. Освен това от протокола
е видно, че той не е собственик на самокатастрофиралия бус, което иначе би
могло да индицира за дело между него и Столичната община. А.К.Й. е напълно
незаинтересован от изхода на настоящото дело, поради което трябва да бъде
дадено доверие на показанията му, че причина за настъпването на
пътнотранспортното произшествие е заледен участък на пътното платно.
Съгласно представения
от Столичната община заверен препис от справка от Националния институт по
метеорология и хидрология (л. 30. от делото на районния съд), климатичните
условия в жилищен квартал „Бояна“ (в пределите на който е ул. „Кумата“) по
време на пътнотранспортното произшествие са следните: незначителна облачност,
температура на въздуха около минус два градуса по Целзий, без валежи и без
задържала се снежна покривка от предходни валежи. Последната снежна покривка в
квартал „Бояна“ е била от пет дни преди произшествието: 01. 02. 2018 г., която
до вечерта се стопява. Дори и тези обстоятелства да се приемат за безспорно
доказани, от тях не следва непременно фактическият извод, че в деня на
пътнотранспортното произшествие на ул. „Кумата“ не е имало заледяване. Общоизвестно
е, че образуването на лед през студените месеци на годината се случва тъкмо
вследствие на топенето на снеговете. В дадения случай снежната покривка се е
била разтопила към вечерта на 01. 02. 2018 г., през следващите четири дни
влагата от нея се е преобразувала в лед и обратно във влага съобразно
температурните колебания, като най-сетне през сутринта на 06. 02. 2018 г. се е
била заледила.
Непосредствено
възприети факти от длъжностното лице, съставило протокола, са: моторните
превозни средства, участвали в произшествието, техните водачи и собственици,
разположението на моторните превозни средства вследствие на произшествието и
претърпените вреди. Тези факти съдът е длъжен да приеме за установени съгласно
съдържанието на протокола в качеството му на официален свидетелстващ документ.
Следва да се отбележи, че в протокола са посочени само видимите имуществени вреди по моторното превозно средство. Това са
най-ясно забележимите и основните вреди. За точно и подробно определяне на
всички имуществени вреди районният съд е допуснал съдебна автотехническа
експертиза, заключението по която въззивният съд също кредитира.
Тези
доказателства са достатъчни, за да установят имуществените вреди и размера им.
Липсата на приложени към делото материали от заснемането на щетите в електронен
формат съобразно чл. 2., ал. 2. от Наредба № Iз – 41 от 12 януари 2009 г. за
документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда
за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов
надзор и Гаранционния фонд не накърнява пълно доказване. За успешното
провеждане на пълно доказване не се изисква да бъдат събрани всички
доказателства, а само необходимите. Ако въззивникът намира, че електронното
заснемане на щетите е щяло да опровергае размера им, установен с протокола от
пътнотранспортното произшествие и съдебната автотехническа експертиза, той е следвало
да направи съответно доказателствено искане пред първата инстанция и да проведе
непълно доказване. Поради процесуалното му бездействие обаче непълно доказване
на по-малък размер на вредите (или изобщо, че вреди не са настъпили) няма.
Ищецът е доказал пълно настъпването на вредите и техния размер.
Отново във
връзка с вредите въззивникът оспорва установения им размер, като значително
надхвърлящ пазарната стойност на автомобила.
Ищецът обаче не претендира стойността на моторното превозно средство, а стойността
на нанесените му вреди. Експертното заключение ги е определило по пазарната им
стойност към момента на пътнотранспортното произшествие, поради което те не са
прекомерни. Следва да се отчете също така, че по иска по чл. 49. от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) подлежат на обезщетяване всички вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането (чл. 51., ал. 1., изр. първо от ЗЗД). Следователно те трябва да бъдат присъдени, дори и ако надхвърлят
действителната стойност на моторното превозно средство.
Поддържането
на пътното платно на ул. „Кумата“ е юридическо задължение на Столичната община,
а установеното заледяване доказва бездействие от страна на лицата, на които тя
е възложила работата. За повече подробности въззивният съд и тук препраща към
мотивите на районния съд.
Наличието на
причинна връзка между бездействието на лицата, на които Столичната община е
възложила работата, се установява от една страна въз основа на свидетелските
показания на А.К.Й. и ищеца (съдържащи се в протокола за пътнотранспортното
произшествие) и показанията на свидетелката М.Л.Б.-Р. (съпруга на ищеца, която
е пристигнала на местопроизшествието преди почистването на леда) и от друга
страна от протокола за пътнотранспортно произшествие (посочване на видимите
вреди) и заключението по съдебната автотехническа експертиза (което подробно
развива установеното от протокола). Единствената причина за пътнотранспортното
произшествие и настъпването на вредите е бездействието на лицата, на които
Столичната община е възложила съответната работа. Ако пътното платно не е било
заледено, вредите нямаше да са настъпили. Възраженията на Столичната община, че
част от вредите (или всички вреди) може да са настъпили вследствие на амортизации
или други фактори, различни от пътнотранспортното произшествие, остават
недоказани (Столичната община не е представила нито едно доказателство в този
смисъл).
Във въззивната
жалба Столичната община поддържа редица твърдения, които по същество образуват
едно общо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (че ищецът е
пропуснал да съобрази пътните знаци; че е пропуснал да оборудва моторното си
превозно средство със зимни гуми; че е пропуснал да спази необходимата по ЗДвП
дистанция). Възражение за съпричиняване поначало не може да бъде направено за
пръв път пред въззивната инстанция. В настоящия случай все пак възражение за
съпричиняване е било направено от Столичната община пред районния съд с
отговора на исковата молба (л. 27. от делото на Софийския районен съд). Първата
инстанция е следвало да ѝ разпредели съответната тежест на доказване с
доклада по делото и евентуално да ѝ укаже в първото открито съдебно
заседание, че не сочи доказателства за съпричиняване. Въззивният съд обаче не
следи служебно за допуснати нарушения при докладването на делото (т. 2. от
Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълкувателно дело № 1 от 2013 г. на
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен
съд) и въззивникът е пропуснал да направи съответно оплакване с въззивната
жалба. Поради процесуалното му бездействие доказателства за съпричиняване не са
били допуснати пред въззивната инстанция. Така по цялото дело няма нито едно
доказателство в подкрепа на възражението за съпричиняване. Затова въззивният
съд е длъжен да приеме, че ищецът не е съпричинил вредите.
По тези
съображения първоинстанционното решение е правилно и трябва да бъде потвърдено.
Разноски. Предвид изхода на делото искането на въззиваемия за
присъждането на деловодните разноски пред въззивната инстанция следва да бъде
уважено. По делото са представени данни (в последното открито съдебно
заседание) за уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 1060 (хиляда и
шестдесет) лева, както и за действителното им плащане. Въззивникът е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът установява, че
с оглед обжалваемия интерес (18 390 лева), минималното адвокатско
възнаграждение в дадения случай възлиза на 1081 (хиляда осемдесет и един) лева
и 70 (седемдесет) стотинки предвид чл. 7., ал. 2., т. 4. от Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения. Следователно възражението за
прекомерност, направено от въззивника, е неоснователно.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 541279, постановено на 21. 11. 2018 г. от
Софийския районен съд, 85-и състав, по гр. д. № 20080 по описа на Софийския
районен съд за 2018 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. от Гражданския
процесуален кодекс С. о. да плати на К.Н.Р., ЕГН **********, адрес ***. сумата
от 1060 (хиляда и шестдесет) лева –
сторени разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи
на обжалване в едномесечен срок от връчването на преписа пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280., ал. 1. и 2. от Гражданския
процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.