РЕШЕНИЕ
№
................
Гр.
София, 25.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав,
в публичното заседание на петнадесети
април през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 2473 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 283193 от 22.11.2019 г., постановено по гр. д. № 39933/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 144 състав, съдът е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. във вр. с чл.240 от ЗЗД във вр. с чл. 528 от ТЗ във вр. с чл. 537 от ТЗ вр.чл. 535 ТЗ, съществуването на вземане в полза на А.С.А., ЕГН **********,***, спрямо "А.2.Р." ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, за сумата от 9 000 лева, главница по Запис на заповед, издаден на 31.01.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума на 15.11.2017 г. по ч. гр. д. № 79758/2017 г. на СРС е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК. С решението "А.2.Р." ООД е осъдено на основание чл. 78, ал. 1, и ал. 8 от ГПК да заплати на А.С.А. сумата от 1 340 лева разноски, сторени в заповедното и исковото производство по гр. дело № 79758/2017 г. по описа на СРС и по гр. дело № 39933/2018 г. по описа на СРС.
Недоволен от така постановеното решение е останал
ответникът "А.2.Р."
ООД, който в срока по чл.259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност поради
допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон, на съществени
процесуални правила и необоснованост. По-конкретно поддържа, че неправилно СРС не допуснал
поисканата от него допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, не му издал
съдебните удостоверения и не допуснал разпит на своевременно поисканите
свидетели, от които щяла да бъде доказана свързаността на ищеца и бившия
управител на ответника. Излага и съображения, че издаването на процесния запис
на заповед накърнявало добрите нрави, тъй като било направено единствено с цел
да се увреди ответника. На последно място сочи, че съдът е постановил решението
си в противоречие с цитираната в жалбата съдебна практика досежно
доказателствената сила на разходни документи, издадени между свързани лица.
Искането към въззивиня съд е да отмени изцяло първоинстанционното решение и
вместо него да отхвърли изцяло предявения иск.
Въззиваемият А.С.А. оспорва жалбата по съображения, изложени в депозирания
в срока по чл.263, ал.1 от ГПК
писмен отговор.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта – само в
обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. При така очертаните правомощия, като съобрази правните доводи на страните, събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ.
Ищецът А.С.А. в исковата молба твърди, че ответникът
"А.2.Р." ООД
е издател по запис на заповед от 31.01.2017
г., по който се е задължил да му заплати сумата от 9 000 лв., като е изложил и твърдения, че сумата била
дадена на ответника в заем.
Ответното дружество "А.2.Р." ООД в срока отговор е
оспорило наличието на каузално отношение,
като е въвело възражения, че заемно правоотношение между страните не е възниквало, че
такава сума в такъв размер и на такова основание не е била предавана, че
издадената разписка не установявала предаване на сумата, че сключеният договор
за заем бил привиден, както и че сделката, заедно с останлите единадесет
издадени ефекта за получени заеми по време, когато ответникът не се е нуждаел
от парични средства, се явявала увреждаща интересите на дружеството. Записът на заповед като ценна книга не е
оспорен от дружеството-издател.
От фактическа страна при съвкупна преценка
на събраните доказателства се установява, че на 31.01.2017 г. в гр. София ответникът "А.2.Р."
ООД
издал в полза на ищеца А.С.А. запис на заповед за сумата от 9 000 лева, с падеж на определен ден -
01.03.2017 г., който е настъпил. Видно от представения договор за заем от 31.01.2017 г. ищецат е
предоставил на ответника заем в размер на 9000 лв. със срок до 28.02.2017 г. и
с 6 % лихва, за обезпечение на изпълнението за връщане на сумата по който
ответникът е издал в полза на ищеца запис на заповед за същата сума от 9000
лв., видно от чл. 9 от договора. За
предоставената в заем сума е издадена и квитанция от 31.01.2017 г., която е
годна да докаже предаването на процесната сума. От заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че сумата от 9000 лв. е осчетоводена от ответника по сметка 151/1 "получени суми от свързани лица" и по сметка 501 "на
каса" в лева като предоставени в
заем средства от ищеца. Към датата на изпълнение на задачата по заключението
няма данни за връщане на процесната сума от 9000 лв.
При
тези данни правилен и обоснован от правна страна се явява изводът на първоинстанционния съд, че оспорването
на наведеното от ищеца каузално отношение е недоказано. Между страните е налице
валидно облигационно отношение по договор за заем, по който ищецът е
предоставил реално на ответното дружество паричната сума от 9000 лв срещу
задължението тя да бъде върната на падежа. За гарантиране изпълнението на
задължението на заемополучателя е издаден и процесният запис на заповед за
същата сума. Нито каузалната сделка по предоставяне на заема, нито абстрактната
по издаване на записа на заповед, противоречат на добрите нрави. За
привидността на договора за заем страните по него не са създали норочен
документ, като липсва и начало на писмено доказателство, за да бъдат допустими
свидетелски показания за установяване на това обстоятелство, т.е. правилен е
изводът на първостепенният съд, че това възражение е останало изцяло
недоказано. Що се касае до твърдението, че сделката е била сключена от
управителя на дружеството-ответинк във вреда на самото него, то това възражение
не може да бъде противопоставено на поемателя на записа на заповед. В случай,
че е налице такова увреждащо действие от бившия упративел, правата на
дружеството са защитими по реда на чл. 145 от ТЗ, но то не може да откаже да
изпълни по записа, който е валидно издаден.
В
тази връзка настоящият въззивен състав слечва да посочи изрично, че предмет на делото по предявен
установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в
хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз
основа на запис на заповед, е вземането по редовен от външна страна
менителничен ефект. В случая подписаният от ответното "А.2.Р." ООД ефект съдържа
изискуемите в чл. 535 ТЗ реквизити, поради което същият удостоверява
извършването от него на валидна едностранна абстрактна сделка и възникване в
правната му сфера на задължението по ефекта. Следователно, независимо от
твърденията на ищеца за паралелни каузални отношения, искът му се явява
основателен.
Съгласно т.17 на ТР № 4/2014 г. ищецът - поемател по
запис на заповед, за съществуване вземането по който предявява иска по чл. 422
ал.1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение,
във връзка с което е издаден записа на заповед. С въвеждането на такова твърдение
от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК, подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване
вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154 ал.1 ГПК всяка
от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си,
обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Именно във връзка с
разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154 ал.1 ГПК и основанието на
вземането на ищеца - абстрактна правна сделка, изрично в мотивите към т.17 на
ТР № 4/ 2014 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че ищецът -
кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално
правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Не
би могло да се вмени в тежест на кредитора - поемател по записа на заповед, установяването
на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен интерес в
производството по чл.422 ал.1 от ГПК, съгласно преждепосоченото в мотивите на
Тълкувателното решение: че не следва да сочи и доказва връзка между
абстрактното с конкретно каузално правоотношение. Твърдението му за
кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника -
длъжник по записа. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха
подлежащи само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на
вземането. Ако би твърдял различна кауза, съгласно Тълкувателното решение,
всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза.
По изложените съображения в настоящата хипотеза
осъществяваната от съда дейност следва да се ограничи единствено и само до
проверката на редовността на записа на заповед, но не и относно твърдяната от
кредитора - поемател каузална сделка.
От представената по делото ценна книга
на заповед се установява, че тя удостоверява действително поето менителнично
задължение. Записът на заповед е
действителен, тъй като в този документ са обективирани всички изискуеми от
закона реквизити – изразът „запис на заповед” се съдържа както в заглавието на
акта, така и в неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума
– 9000 лева; падежът е определен - на 01.03.2017 г., поради което вземането е
изискуемо, място на плащане – гр. София, ж.к. "******; името на лицето, на
което или на заповедта на което трябва да се плати –
А.С.А.; дата и място на издаване – гр. София, 31.01.2017 г. и подпис на управителя
на издателя.
Тъй като записът на заповед като едностранна
абстрактна сделка е едновременно доказателство и основание за поето
менителнично задължение, въззивният съд приема, че е установено по несъмнен
начин, че между страните е възникнало и съществува действително менителнично
правоотношение, по което ответникът е поел безусловно едностранно задължение за
заплащане на сумата от 9000 лева на ремитента А.А..
Предвид гореизложеното и с оглед съвпадане на изводите
на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва бъде потвърдено.
По разноските: предвид изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца се следват разноските, сторени пред
настоящата инстатнция, но тъй като няма доказателства за реално извършени
такива, то същите не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 283193 от 22.11.2019 г., постановено по гр.
д. № 39933/2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 144 състав.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.