Р Е Ш Е Н И Е
№ 260053/02.04.2021 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският апелативен съд, гражданско
отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА
СТАНЧЕВА
при
секретаря Юлия Калчева
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело
№ 531
по описа за 2020 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Д.К.Д., ЕГН **********, чрез процесуалния му представител адв. Т.
против решение № 260615/12.10.2020г. на ОС - Варна, постановено по гр.д.№
1680/2019г. и с което въззивникът е осъден да заплати на С.В.О., гражданин на
Руската Федерация, р. 20.09.1984г. сумите: 10 000 (десет хиляди) евро,
част от главница по договор за заем с вписана дата 20.01.2016г., цялата в
размер 64 500 евро; 640 (шестстотин и четиридесет) евро, част от
1719.83 евро, сбор от уговорени възнаградителни лихви
върху три вноски от по 20 000 евро в периоди от сключването на договора, както
следва: 345.33 евро до 15.06.2016г.; 525.00 евро
до 31.08.2016г.; 667.33 евро до 31.10.2016г. и върху четвъртата
вноска в размер 4 500 евро: 182.17 евро до 31.12.2016г., на основание
чл.240 ЗЗД; 640 (шестстотин и четиридесет) евро, част от
19 644.81 евро, сбор от обезщетения за забава при връщане главниците,
както следва: за сумата 20 000 евро от 16.06.2016г. до 04.09.2019г. – 6 538.98
евро; за сумата 20 000 евро от 01.09.2016г. до 04.09.2019г. – 6 111.11 евро; за
сумата 20 000 евро от 01.11.2016г. до 04.09.2019г. – 5 772.22 евро и за сумата
4 500 евро от 01.01.2017г. до 04.09.2019г. – 1 222.50
евро, на основание чл. 86 ЗЗД и 515.41 евро (петстотин и
петнадесет евро и 41 евроцента), част в размер 10% от 1 719.83 евро,
представляваща сбор от обезщетения за забава при плащане на възнаградителните лихви, както следва: за
сумата 345.33 евро от 16.06.2016г. до 04.09.2019г. – 112.90 евро; за
сумата 525.00 евро от 01.09.2016г. до 04.09.2019г. – 160.42 евро; за
сумата 667.33 евро от 01.11.2016г. до 04.09.2019г. – 192.60 евро и за
сумата 182.17 евро от 01.01.2017г. до
04.09.2019г. – 49.49 евро, на основание чл. 86 ЗЗД; 20
000 (двадесет хиляди) евро, част от главница по договор за заем
с вписана дата 20.01.2016г., цялата в размер 10 0000 евро; 1 (едно)
евро, част от 6 451.65 евро, сбор от уговорени възнаградителни лихви
върху върху пет вноски от по 20 000 евро в
периоди от сключването на договора, както следва: 1 019.66 евро до
31.03.2017г.; 1 162.00 евро до 31.05.2017г.; 1 304.33
евро до 31.07.2017г.; 1 446.66 евро до 30.09.2017г.; 1 519.00
евро до 31.10.2017г., на основание чл. 240 ЗЗД; 1 (едно) евро,
част от 21 444.44 евро, представляваща сбор от обезщетения за забава при
връщане главниците, както следва: за сумата 20 000 евро от 01.04.2017г. до
04.09.2019г. – 4 933.33 евро; за сумата 20 000 евро от 01.06.2017г.
до 04.09.2019г. – 4 594.44 евро; за сумата 20 000 евро от
01.08.2017г. до 04.09.2019г. – 4 255.56 евро; за сумата 20 000 евро
от 01.10.2017г. до 04.09.2019г. – 3 916.67 евро; за сумата 20 000
евро от 01.11.2017г. до 04.09.2019г. – 3 744.44 евро и 1
(едно) евро, част в размер 10% от 1 363.70 евро, представляваща сбор от
обезщетения за забава при плащане на възнаградителните лихви,
както следва: за сумата 1 019.66 евро от 01.04.2017г. до 04.09.2019г.
– 251.53 евро; за сумата 1 162.00 евро от 01.06.2017г. до
04.09.2019г. – 266.94 евро; за сумата 1 304.33 евро от 01.08.2017г.
до 04.09.2019г. – 277.54 евро; за сумата 1 446.66 евро от
01.10.2017г. до 04.09.2019г. – 283.30 евро; за сумата 1 519.00
евро от 01.11.2017г. до 04.09.2019г. – 284.39 евро, на основание чл. 86 ЗЗД, ведно със законната лихва само върху присъдените главници и възнаградителни лихви от датата на завеждане иска в
съда - 04.09.2019г. до окончателното им изплащане, както и сумата 4 597.46
лв. (четири хиляди и петстотин и деветдесет и седем лева и 46 ст.)
разноски по списък, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В
жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, основани
на доводи за допуснати процесуални нарушения вр. доклада по делото и
процесуалните действия на съда, довели до нарушаване правото му на защита,
както и направата на изводи по съществото на спора в противоречие с материалния
закон и доказателствения материал по делото. Твърди се, че съдът неколкократно
е изменял доклада си, в частност относно фактическите твърдения на ищеца, както
и че не е дал правна квалификация на същите, в резултат на което за ответната
страна не е било ясно срещу какво да организира защитата си. Сочи се още, че
съдът е направил изводите си въз основа на несвоевременно представени и
недопустими доказателства, в това число и на представена кореспонденция между
страните в неоторизиран превод. Оспорват се изводите на съда относно наличието
на хипотезата на новиране на задължение. Навежда се и оплакване, че съдът не се
е произнесъл по своевременно заявено възражение за изтекла погасителна давност.
Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на първоинстанционния
съдебен акт и отхвърляне на предявените срещу въззивника искове.
В с.з., чрез
процесуален представител жалбата се поддържа. Претендират се направените в
двете инстанции разноски.
В
срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който
жалбата се оспорва като неоснователна. По същество в с.з., чрез процесуален
представител се пледира за потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно, ведно с присъждане на разноски за въззивното производство.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първостепенният съд
се е произнесъл по предявени от възиваемия С.О. против въззивника Д.Д.
обективно съединени частични искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД
за заплащане на посочените по-горе суми, при отчитане допуснато с определение
от 11.09.2020г. увеличение на исковите претенции досежно главниците.
Наведените в
исковата молба фактически основания на така предявените искове са, че на
20.01.2016г. между страните са сключени два договора за заем, по силата на
които въззиваемият е предоставил на въззивника съответно сумата от 64 500 евро
за срок до 31.12.2016г. и сумата от 100 000 евро за срок до 31.10.2017г. Сочи
се, че за дадените в заем суми са били съставени нарочни разписки. Подробно са
посочени уговорените вноски и срокове за погасяване на заемите, размера на
следващата се възнаградителна лихва и неустойка при забава. Изложени са
твърдения, че въззивникът не е изпълнил поетите по тези договори задължения, не
е извършвал каквито и да е било плащания по погасяването им, с оглед на което
са предявени и настоящите искове.
С писмения отговор
в срока по чл.131 ГПК въззивникът е оспорил исковете като неоснователни.
Навежда твърдения, че подписаните договори за заем са привидни, сключени като
обезпечение на негови бъдещи задължения към въззиваемия, по тях реално не са
предавани суми, както и че на посочената в договорите и разписките дата
въззиваемият не е бил в България. Сочи, че между него и въззиваемия съществуват
дългогодишни взаимоотношения във връзка покупко-продажби на недвижими имоти, по
които сделки въззивникът е действал в качеството на пълномощник на С.О.
съгласно предоставяни права с множество пълномощни с различен обем на
представителна власт. Твърди, че през 2016г. е трябвало да сключи от името на
въззиваемия продажби на конкретно изброени в отговора недвижими имоти като за
гарантиране изпълнението на задължението му да отчете получените по тях суми са
били сключени и процесните договори за заем. Още през 2016г., след реализиране
на покупко-продажбите му е предал всички получени от сделките суми чрез
извършени банкови преводи по сметките му в "УниКредит Булбанк",
преводи до него и съпругата му Е. О. чрез Уестърн юнион, както и чрез плащане в
брой лично на въззиваемия или съпругата му. В тази връзка заявява, че е
изплатил всички суми по сключените привидни договори за заем. Направено е и
възражение за погасяване по давност на претенциите за лихви и неустойки, при
отчитане датата на подаване на исковата молба /04.09.2019г./
Преди разглеждането
на делото в о.с.з. първоинстанционният съд е извършил двойна размяна като е
предоставил възможност на ищеца /въззиваемия/ да изрази становище по наведените
в отговора възражения, респ. на ответника /въззивника/ по депозираното от ищеца
становище по отговора му. С оглед това въззиваемият О. е въвел в предмета на
спора твърдения, че процесните договори за заем са сключени по постигнато между
страните съгласие за новиране на съществуващи към този момент задължения на въззивника
по отчет на суми по извършени от него през 2015г., в качеството му на
пълномощник на въззиваемия, сделки /подробно посочени/, които суми първоначално
са били преведени по банкови сметки на въззиваемия, но впоследствие част от
тях, в размер общо на 180 698 евро са били изтеглени от него и неотчетени. За част от това задължение, а именно до
размер на сумата от 165 000 евро се твърди, че страните са постигнали съгласие
да бъде предоставена в заем на въззивника съгласно процесните договори. В тази
връзка не отрича, че към момента на сключването им не е имало реално предаване
на суми.
По повод тези твърдения
и съгласно предоставената му възможност въззивникът Д.Д. е навел твърдения за
конкретно извършени от него преводи на суми и плащания в брой, както в периода
преди сключване на договорите за заем, така и след това, както и за действия на
насрещната страна от 2018г., в резултат на което са му били иззети относими към
възраженията му доказателства /разписки за извършени плащания/.
Наведените във
въззивната жалба оплаквания за нарушаване правото му на защита поради липса на ясна
правна квалификация на твърденията на ищеца, променяни в хода на процеса са
неоснователни. С определение по чл.140 ГПК, постановено след депозирането на
допълнителните становища на страните, първоинстанционният съд е изготвил частичен
предварителен доклад на предявените искове - посочил е правната квалификация на
същите /чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД/, фактическите твърдения на всяка една от
страните и сочените от тях доказателства, както и е квалифицирал основните им
твърдения и възражения /твърдението на ищеца за новиране на задължение по
договор за мандат или като получено без основание в задължение по заемно правоотношение;
възражението на ответника за симулативност на договорите за заем и възражението
му за изтекла погасителна давност; твърденията и на двете страни за мандатни
отношения/. Непосочването на конкретната правна норма, регламентираща
фактическия състав на всяко едно от възраженията не нарушава правото на защита
на страна, нито я поставя в неизвестност относно твърденията на насрещната
страна, въз основа на които е предявен иска й, надлежно квалифициран от съда.
Не е нарушило
правото му на защита и обстоятелството, че докладът по делото, направен в
първото с.з. и инкорпориращ проекто-доклада от 01.06.2020г. е бил допълнен в
хода на процеса с недадени до този момент указания по разпределението на
доказателствената тежест и по чл.146 ал.2 ГПК, доколкото всички искания на
въззивника по доказателствата са уважени, при отчитане правилното разпределение
тежестта на доказване.
При така очертаните становища на страните по
съществото на спора и наведените във въззивната жалба оплаквания, ангажираните
по делото доказателства и въз основа на приложимия закон, настоящият състав на
съда приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно, а това е установено и от доказателствения
материал, че страните са сключили писмени договори с вписана в тях дата
20.01.2016г., с които въззиваемият С.О., в качеството му на заемодател се е
задължил да предостави на въззивника, в качеството му на заемател сумата от 64
500 евро по първия договор, съответно 100 000 евро по втория срещу задължението
на заемателя да върне получените суми в срок до 31.12.2016г., респ.
31.10.2017г. Съгласно чл.2 на договорите, заетата сума следва да се предостави
в 1-седмичен срок от подписване на съответния договор в брой, срещу разписка
или по допълнително посочена в писмен вид от заемателя банкова сметка. ***е да
бъде на вноски, подробно посочени по размер и падеж в съответния договор,
възнаградителна проста лихва в размер на 4.2%, както и неустойка за забава в
размер на 0.03% за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от предоставената
сума /клаузите за лихва и неустойка са идентични по двата договора/.
По делото са приети
като доказателства 2 бр. разписки от 20.01.2016г., подписани и от двете страни
по спора, съгласно които въззивникът Д. е получил от въззиваемия сумите по
коментираните договори за заем.
Между страните не е
спорно, че независимо от обективираното в разписките, реално предаване на
парични средства не е имало, както на 20.01.2016г., така и в срока по чл.2 от
договорите за заем.
Липсва към
настоящия момент спор и относно установеното от приетото Удостоверение на МВР,
сектор "Миграции", че на вписаната в договорите и разписките дата -
20.01.2016г. въззиваемият не е бил в Република България. Същият е влязъл в
страната на 23.01.2016г. и я е напуснал на 28.01.2016г.
От представените и от двете страни
нотариални актове, пълномощни и
разменена кореспонденция, както и от ангажираните гласни доказателства се
установява, че още от 2012г. между Д. и О. са възниквали множество мандатни
правоотношения, при които въззивникът е извършвал по възлагане от въззиваемия
сделки по придобиване, продажба, ремонт и управление на недвижими имоти.
През 2015г. въззивникът, в качеството
на пълномощник на С.О. е участвал в сключването на пет договора за продажба на
собствени на представлявания недвижими имоти /нот.актове на л.79-л.94/. От
неоспореното заключение на ССЕ и приобщеното към доказателствения материал
извлечение от банковите сметки на въззиваемия в УниКредит Булбанк /еврова и
левова/ се установява, че сумите по вписаните в нот.актове продажни цени по
тези сделки, в т.ч. заплатено преди това капаро са постъпили в полза на
въззиваемия чрез извършени директно от купувачите преводи /таблица 5/. След
постъпването им от двете банкови сметки са извършвани тегления от въззивника Д.Д.,
въз основа на предоставеното му от преди това пълномощно /таблица 11 и
приложение №1/.
При отчитане твърденията на
въззиваемия в становището му от 14.05.2020г. относно задължението, което е
новирано и въз основа посоченото от вещото лице съдът приема, че в периода след
постъпване на първата сума вр. тези сделки до 25.01.2016г. изтеглените от
въззивника суми от двете банкови сметки са в общ размер на 432 619.85 лева /данни по таблица 11 с
приспадане на тегленията от 15.10.2012г. и 04.05.2015г., които не са въведени в
предмета на спора/. Така изтеглената сума възлиза на 221 195 евро.
Твърдения за конкретната причина
/основание/ за извършените тегления, респ. доказателства по делото липсват.
В същия период по тези сметки
въззивникът е направил вноски на каса в размер на 29 041.60 евро /таблица 9 и
приложение № 1/.
Установено е от доказателствата по
делото, че в този период въззиваемият е получил от въззивника въз основа на
преводи чрез Уестърн Юнион и сумата от 7 942 щатски долара /удостоверение на
л.169/, която сума погрешно е посочена от вещото лице като 7 942 евро. Плащания
чрез Уестърн Юнион са извършвани и след посочената дата на сключване на
процесните договори за заем, които експертизата е отнесла като погашения по
тях.
Представени са и доказателства за
извършени в коментирания период до сключване на договорите за заем от
въззивника преводи по сметка на въззиваемия в руска банка в размер на 25 000
евро /превод от 18.09.2015г. - л.233/, както и на суми в общ размер на 30 000
евро по преводи, направени на 14.01.2016г., 19.01.2016г., 20.01.2016г. и
25.01.2016г. /платежни за превод на л.199 - л.213 и ССЕ/, като за тези от
2016г. твърденията на въззиваемия са, че 25 000 евро са за погашение на сключен
между страните договор за заем от 05.01.2015г. за сумата от 25 000 евро и с
падеж 31.12.2015г. /приет като доказателство по делото/.
Във връзка с твърденията на въззивника
и за извършени по отчет на дейността му плащания в брой лично на въззивника и
на неговата съпруга като доказателство е приета и изготвена от О. таблица от
26.01.2016г. - "Сверка с Димой от 26.01.16.xlsx", изпратена от последния на ел.
поща на Д.Д. /л.239 и л.249/. Същата не е оспорена от ищовата страна /изявление
в с.з. от 14.08.2020г./, поради което и съдът приема, че същата обективира
признание за получени от въззиваемия и съпругата му в брой суми, в периода
26.08.2015г. - 29.10.2015г. и вр. посочените в справката продадени имоти.
За извършвани разплащания между
страните чрез предаване на суми в брой сочи и св.Б..
От ангажираните по делото
доказателства по повод твърденията на въззивника за симулативност на процесните
договори за заем като сключени за обезпечение на негови бъдещи задължения по
отчет на сделки, които е трябвало да сключи се установява, че само част от тези
сделки са сключени от него в качеството му на пълномощник на въззиваемия, както
и че по всички тях уговорените и вписани в нот.актове продажни цени са заплатени
от купувачите по банкова сметка *** С.О. в банка ДСК /нот.актове, извлечение от
въпросната банкова сметка, ***/.
От
така установената фактическа остановка съдът прави следните правни изводи:
Предявените искови претенции са за
заплащане на суми, претендирани като дължими по сключени между страните два
договора за заем с дата от 20.01.2016г. Авторството на подписите по тези
договори не е спорно, т.е. налице е постигнато съгласие за поемане на
обективираните в тях задължения.
Възраженията на въззивника за
привидност са недоказани, тъй като от доказателствения материал по делото не се
установява намерение на страните за прикриване на други техни договорки, в
частност обезпечаване на бъдещи задължения вр. предстоящи продажби. Липсват
доказателства и за възникнали такива задължения, предвид установеното, че по сключените
през 2016г. сделки, вкл. и чрез въззивника като пълномощник уговорените и
вписани в нот.актове продажни цени са заплатени от купувачите директно по
банковата сметка на въззиваемия, с разпореждането на суми по която Д. не е имал
права.
Обстоятелството, че на вписаната в
процесните договори за заем дата - 20.01.2016г. въззиваемият О. не е бил в
страната, поради което не е можел да положи подпис не води до недействителност
на същите, нито е основание за направата на извод за тяхната симулативност.
Привидността, евентуално грешката в датата не опровергава наличието на съгласие
за обвързване на страните. В същото време, в коментираната по-горе справка
"Сверка с Димой от 26.01.19г." задълженията по тези договори са
отразени от въззиваемия, което сочи на извод, че към 26.01.2016г. подписите вече
са били положени от страните по тях.
С оглед характера на сключените
договори за заем между страните не е спор, че реално предаване на заетите
парични средства не е имало, като въведените в предмета на спора твърдения на
ищцовата страна са, че с поетите задължения е подновено съществуващо към
20.01.2016г. задължение на въззивника по изтеглени и неотчетени от него, в
качеството му на пълномощник на въззиваемия подробно посочени в молба от
14.05.2015г. суми от банковите сметки на представлявания в УниКредит Булбанк.
Съдебната практика приема, че когато
страните са постигнали съгласие дължими суми по предходно основание да се
считат дадени в заем е налице новация по см. на чл.107 ЗЗД и в този случай новосъздаденият
дълг по заемното правоотношение възниква без предаване на суми от заемодателя
на заемателя /решение № 85/2017г. по т.д. № 2286/2015г. на І т.о. на ВКС/. С
оглед на това основното релевантно обстоятелство е установяване въведеното от
въззиваемия твърдение за постигнато именно такова съгласие.
По своята същност новацията по чл.107 ЗЗД е съглашение между длъжник и кредитор, по силата на което същите приемат едно
съществуващо задължение на длъжника да бъде погасено чрез възникване на друго,
различно по основание или предмет задължение. Или фактическият състав на този
правен институт включва съгласие между страните относно съществуването на едно
задължение, възникване на ново задължение с различен предмет или основание и
намерение за новиране, т.е. старото задължение да бъде погасено чрез поемането
на новия дълг. Намерението за новиране следва да е изрично и недвусмислено
изразено от страните, същото не може да се предполага или да се извежда по тълкувателен път /в т.см. решение по т.д.№ 650/2008г.
на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д.№ 27/2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. №
2602/2014г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д.№ 4090/2013г. на ВКС, І т.о.;
решение по т.д.№ 1568/201г. на ВКС, І т.о., решение по т.д.№ 729/2015г. на ВКС,
І т.о. и др./.
Безспорно е, че за да има новация
необходимо условие е съществуването на валидно задължение, което да бъде
погасено. Но дали това задължение действително съществува не е част от
фактическия състав на съглашението за новиране, а основание за валидното му възникване,
т.е. относимо към валидността на новацията /теорията и практиката приемат, че
при липса на валидно старо задължение новацията е лишена от кауза, т.е. нищожна
поради липса на основание/. Поради това и настоящият състав споделя приетото от
първоинстанционния съд, че в тежест на оспорващия е да докаже, че такова старо
задължение не е съществувало - поради това, че въобще не е възникнало, респ. е
недействително поради порок или поради това, че е било вече погасено.
В тежест на страната, претендираща изпълнение
на новия дълг е да докаже при условията на главно и пълно доказване неговото
съществуване, в това число и постигнато между страните съгласие за новация с
посочените по-горе елементи.
С оглед на така изложеното настоящият
състав намира, че в настоящия процес не е доказано, че сключените договори за
заем са с оглед постигнато между страните съгласие за погасяване на твърдените
от въззиваемия задължения на въззивника чрез новирането им в заемни
правоотношения. На първо място в процесните договори за заем липсват каквито и
да било клаузи, сочещи на извод, че сключването им е във връзка със
съществуващи задължения на въззивника-заемател за връщане на неотчетени от него
суми или на неоснователно изтеглени от него суми. Липсват изявления в такава
насока и в подписаните от двете страни разписки за предаване на заетите суми.
От разменените между страните по
ел.път писма от 26.03.2016г. и 14-15.06.2016г. също не могат да се направят
изводи за намерение за новиране. Действително в едното от писмата въззивникът е
направил признание, че ползва негови пари и че скоро ще се изясни кога ще може
да му ги връща, а във второто, че до 15.06. /датата на първата вноска по единия
договор за заем/ е посочил, че няма как да му върне парите. Тези изявления
могат да се разглеждат единствено като признания за съществуващи задължения на
въззивника към въззиваемия, основанията на които могат да са множеството
мандатни правоотношения между страните, тегленето на суми от банковите сметки
на въззиваемия от въззивника въз основа на предоставената му представителна
власт, за които тегления не са ангажирани доказателства за извършен отчет и
поради което не изключват извода за задължение за връщането им, независимо от
установения размер на заплатените от него в полза на въззиваемия суми в периода
след тегленето им до 26.01.2016г. или евентуално процесните договори за заем,
но не и като признания, че последните са сключени с оглед погасяване на съществуващи
предишни задължения. Както бе посочено по-горе, волята на страните за сключване
на новацията следва да е установена по несъмнен начин, дори и доказването да е
основано само на косвени доказателства, а от коментираните писма, ценени и с
останалия доказателствен материал не може да се направи безспорен извод за
наличието на такова съглашение.
Само за пълнота на изложението и в
отговор на навените в жалбата оплаквания следва са се посочи, че коментираните
ел. писма са представени като доказателства в първото с.з., след като на
страните е бил връчен окончателния доклад по чл.146 ГПК, направен с определение
в закрито с.з. от 16.07.2020г. и с който за пръв път съдът им е указал
разпределението на доказателствената тежест и за кои релевантни обстоятелства
не сочат доказателства. С оглед на това възражението на въззивника за
недопустимост на същите като преклудирани е неоснователно. Неоснователно е и
възражението му, че са представени в ненадлежен превод. Изпълнено е изискването
на чл.185, изр. първо ГПК като въззивникът не е оспорил верността на превода
/изявление в с.з./.
С оглед на гореизложеното, настоящият
състав намира за недоказано, че с процесните договори за заем е подновено старо
задължение на въззивника, което да обоснове задължението му за връщане на
посочените в тях суми, ведно с уговорената възнаградителна лихва и обезщетения
за забава. Това обосновава и крайния извод на съда за неоснователност на
предявените искове.
Поради несъвпадането на правните
изводи относно изхода от спора обжалваното решение следва да бъде отменено и
вместо него, постановено друго в изложения по-горе смисъл.
На основание чл.78 ГПК и направеното
искане в полза на въззивника следва да бъдат присъди направените от него
разноски в двете съдебни инстанции, които съгласно представените доказателства
са в размер на 3 849 лева /1 525 лв. пред ОС и 2 324 лв. за настоящата
инстанция/.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ
решение № 260615/12.10.2020г. на ОС - Варна,
постановено по гр.д.№ 1680/2019г. И
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.В.О.,
гражданин на Руската Федерация, р. 20.09.1984г. против Д.К.Д., ЕГН ********** частични искове за заплащане на суми,
претендирани като дължими по договор за заем на 64 500 евро от 20.01.2016г.,
а именно: 10 000 (десет хиляди) евро, част от главница по договора
за заем, цялата в размер 64 500 евро; 640 (шестстотин и четиридесет) евро,
част от 1 719.83 евро, сбор от уговорени възнаградителни лихви
върху три вноски от по 20 000 евро в периоди от сключването на договора, както
следва: 345.33 евро до 15.06.2016г.; 525.00 евро
до 31.08.2016г.; 667.33 евро до 31.10.2016г. и върху четвъртата
вноска в размер 4 500 евро: 182.17 евро до 31.12.2016г., на основание
чл.240 ЗЗД; 640 (шестстотин и четиридесет) евро, част от 19 644.81
евро, сбор от обезщетения за забава при връщане главницата - върху сумата 20 000 евро от 16.06.2016г. до
04.09.2019г. - 6 538.98 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.09.2016г. до
04.09.2019г. - 6 111.11 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.11.2016г. до
04.09.2019г. – 5 772.22 евро и за сумата 4 500 евро от 01.01.2017г.
до 04.09.2019г. – 1 222.50 евро, на основание чл.86 ЗЗД и 515.41
евро (петстотин и петнадесет евро и 41 евроцента), част в размер
10 % от 1 719.83 евро, представляваща сбор от обезщетения за забава при плащане
на възнаградителните лихви, както следва: за
сумата 345.33 евро от 16.06.2016г. до 04.09.2019г. – 112.90 евро; за
сумата 525.00 евро от 01.09.2016г. до 04.09.2019г. – 160.42 евро; за
сумата 667.33 евро от 01.11.2016г. до 04.09.2019г. – 192.60 евро и за
сумата 182.17 евро от 01.01.2017г. до
04.09.2019г. – 49.49 евро, на основание чл.86 ЗЗД и частични искове за заплащане на суми, претендирани като дължими по
договор за заем на 100 000 евро от 20.01.2016г., както следва: 20
000 (двадесет хиляди) евро, част от главница по договора за заем,
цялата в размер 100 000 евро; 1 (едно) евро, част от 6 451.65 евро,
сбор от уговорени възнаградителни лихви
върху върху пет вноски от по 20 000 евро в
периоди от сключването на договора, както следва: 1 019.66 евро до
31.03.2017г.; 1 162.00 евро до 31.05.2017г.; 1 304.33 евро до
31.07.2017г.; 1 446.66 евро до 30.09.2017г.; 1519.00
евро до 31.10.2017г., на основание чл. 240 ЗЗД; 1 (едно) евро,
част от 21 444.44 евро, представляваща сбор от обезщетения за забава при
връщане главниците: върху сумата 20 000 евро от 01.04.2017г. до 04.09.2019г.
– 4 933.33 евро; върху сумата 20 000 евро от 01.06.2017г. до
04.09.2019г. – 4 594.44 евро; върху сумата 20 000 евро от
01.08.2017г. до 04.09.2019г. – 4 255.56 евро; върху сумата 20 000
евро от 01.10.2017г. до 04.09.2019г. – 3 916.67 евро; върху сумата
20 000 евро от 01.11.2017г. до 04.09.2019г. – 3 744.44 евро и 1
(едно) евро, част в размер 10% от 1363.70 евро, представляваща сбор от
обезщетения за забава при плащане на възнаградителните лихви,
както следва: за сумата 1 019.66 евро от 01.04.2017г. до 04.09.2019г.
– 251.53 евро; за сумата 1 162.00 евро от 01.06.2017г. до
04.09.2019г. – 266.94 евро; за сумата 1 304.33 евро от 01.08.2017г.
до 04.09.2019г. – 277.54 евро; за сумата 1 446.66 евро от
01.10.2017г. до 04.09.2019г. – 283.30 евро; за сумата 1 519.00
евро от 01.11.2017г. до 04.09.2019г. – 284.39 евро, на основание чл. 86 ЗЗД, ведно със законната лихва само върху претендираните главници и възнаградителни лихви по двата договора от датата на
завеждане иска в съда - 04.09.2019г. до окончателното им изплащане, на
основание чл.86 ЗЗД.
ОСЪЖДА С.В.О., гражданин на Руската
Федерация, р. 20.09.1984г., със съдебен адрес:***, офис № 2, адв.К.Г. ДА ЗАПЛАТИ на Д.К.Д., ЕГН **********
сумата от 3 849 /три хиляди осемстотин четиридесет и девет/ лева, представляваща направени
разноски в двете съдебни инстанции, на основание чл.78 ГПК.
Решението подлежи на обжалване, при
условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в
1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.