РЕШЕНИЕ
№…
гр. ***, 23.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
***СКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-ІV гр.с. в публично заседание на двадесет и
шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при
секретаря ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ и в присъствието на прокурора …., като разгледа
докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ
ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 850 по описа за 2019 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 1583/09.08.2019
г. по гр.д.№ 1053/2019
г. по описа на ПлРС е прието за установено
в отношенията между страните че ЕТ „********“ със седалище гр.*** дължи на К.Н.К. сума в размер на 4 307.43
лв., от които: сумата от 1 575.03
лв., представляваща неплатена наемна цена за стопанската 2015/2016 г. по
Договор от 08.10.2014 г. за наем на земеделски земи; сумата от 2 100.04 лв.,
представляваща неплатена наемна цена за стопанската година 2016/2017 г. по
Договор от 30.09.2015 г. за наем на земеделски земи; сумата от 362.26 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 01.10.2016
г. до 06.01.2019 г. върху главницата от 1 575.03 лв. по Договор от 08.10.2014
г. за наем на земеделски земи; сумата от 270.10 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 01.10.2017
г. до 06.01.2019 г. върху главницата от 2 100.04 лв. по Договор от 30.09.2015
г. за наем на земеделски земи, основание чл.422 ГПК, вр. чл.
232, ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.Осъден е ЕТ“***“ със седалище гр.*** да заплати на К.Н.К. сумата от 486.15 лв., представляваща сторени в
заповедното производство по ч.гр.д.№ 65
по описа за 2016 г. на ***ски районен съд, разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.Осъден е ЕТ“***“ със седалище гр.*** да заплати К.Н.К. сумата от 510.85 лв., представляваща сторени в исковото
производство разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Депозирана е въззивна жалба от „***“ със седалище
гр.***, чрез пълномощник, срещу решението по гр.д.№ 1053/2019 г. по описа на
ПлРС в частта, в която не е уважено възражението на ЕТ“***“ за съдебно
прихващане на исковите претенции на ищеца с насрещно парично вземане на
ответника в размер на 1 575.03 лв.Счита, че решението в тази му част е
неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и е необосновано.Прави
се искане да се отмени решението по гр.д.№ 1053/2019
г. на ПлРС в частта, в която не е уважено възражението на ЕТ“***“ за съдено
прихващане на исковите претенции на ищеца с насрещно парично
вземане на ответника, като вместо него бъде постановено друго, с което да се
уважи изцяло направеното възражение за
прихващане в размер на 1 575.03 лв. и се отхвърли частично иска като погасен
чрез прихващане със сумата от 1 575.03 лв., като бъдат присъдени и направените
разноски.
За въззиваемата страна – К.Н.К. процесуалният
представител изразява становище да се потвърди като правилно и законосъобразно
решението на ПлРС в обжалваната му част.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР №
1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Настоящата
инстанция намира решението и за правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът приема за установено следното.
Не
е спорно пред настоящата инстанция, че въззиваемият К.К. е получил в повече от
дължимия му наем съгласно договорите общо сумата от 1 575.03 лв., както следва:
по договор от 11.09.2012 г. за наем на общо 52.501 дка земеделска площ за
стопанската 2013-2014 г. при уговорена между страните наемна цена от 20 лв./дка
общо дължимата сума от въззивника ЕТ“***“ е 1 050.02 лв.С РКО № 29/08.10.2014
г. на въззиваемия е изплатена сумата 1 575.03 лв. или с 525.01 лв. в повече от
дължимото.
По договор от 24.09.2013 г. за наем на
общо 52.501 дка земеделска площ за стопанската 2014-2015 г. при уговорена между
страните наемна цена от 20 лв./дка общо дължимата сума от въззивника по
договора е 1 050.02 лв.С РКО № 36/30.09.2015 г. на въззиваемия е изплатена
сумата 2 100.04 лв. или с 1 050.02 лв. в повече от дължимото.
Спорни и пред настоящата инстанция са
въпросите дали изплатените на въззиваемия суми в повече са получени без правно
основание или са получени на валидно правно основание - изменение на сключените
два договора за наем в частта относно договореното плащане.
Първият въпрос с оглед на изложените доводи във
въззивната жалба е налице ли е трайна промяна в обстоятелствата, която да
налага изменение на договорите в частта относно дължим наем, който е
свързан с втория - може ли подписването
на разходните документи (РКО) от двете страни
да се приеме за изменение на договорите за наем, както и с третия такъв относно
това приложим ли е чл.293, ал.3 ТЗ в процесния случай.
Съдът приема, че в процесния случай се
касае за търговска сделка, тъй като съгласно чл.286, ал.1 ТЗ търговска е
сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него
занятие.Според чл.287 ТЗ разпоредбите за търговските сделки е прилагат и за
двете страни, когато за едната от тях сделката е търговска и не следва друго от
този закон.Ето защо правилата за търговските сделки следва да бъдат приложени и
по отношение на процесните договори за наем от 11.09.2012 г. и от 24.09.2013 г.
с оглед на предмета на обжалване пред настоящата инстанция.
В чл.288 ТЗ е посочено, че за
неуредените с този закон положения за търговските сделки се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство.Според чл.20а, ал.2 ЗЗД договорите могат да бъдат изменени, прекратени,
разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания,
предвидени в закона.Страните са свободни за определят съдържанието на
договора и последиците при неизпълнение при постигане на съгласие между тях, в
границите, определени от чл.9 ЗЗД.
В т.2 от ТР № 2/20.07.2017 г. на ВКС по
тълк.д.№ 2/2015 г., ОСГТК, е прието, че договорът за наем с предмет отдаване за
възмездно ползване на земеделска земя, към който са приложими разпоредбите на
ЗЗД, е действителен.
Горепосочените два договора за наем - от 11.09.2012
г. и от 24.09.2013 г. са едногодишни и неформални, с оглед на чл.228 ЗЗД и
писмената форма е условие за доказване, а не за действителност.Те са сключени
преди влизането в сила на 22.05.2018 г. на чл.4б, ал.1 ЗСПЗЗ, но са
едногодишни, а и разпоредбата се прилага за в бъдеще.Следователно формата за
валидност на договора за наем в процесния случай е свободна - писмена, устна
или с конклудентни действия, както е посочено в решение № 703/5.01.2011 г. на
ВКС по гр.д.№ 1060/2009 г., ІV г.о.
Следователно чл.293, ал.3 ТЗ неприложим.Това правило се прилага единствено
в отношенията по търговски сделки и засяга само нищожността на същите поради
неспазена писмена форма за действителност.При формалните договори съгласието на
страните трябва да бъде съобразено с
формата за действителност, която се определя с нормативен акт.Неспазването на
законоустановената форма за действителност на търговска сделка не води
автоматично до нищожност и нищожността в търговското право, произтичаща от
неспазване на изискването за форма на
сделката, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, но
процесният случай не е такъв ( решение № 14/4.02.2013 г. на ВКС по
т.д.№ 1201/2011 г., ІІ т.о., решение № 71/22.06.2009 г. на ВКС по
т.д.№11/2009г., І т.о.).
Съдът счита, че може с подписването на
разходните документи (РКО) от двете страни
да се приеме за изменение на договорите за наем.
Съгласието за изменение на договора може да се постигне: при самото
сключване на договора, чрез клауза за промяна на определен/и елемент/и от него
при настъпване на конкретно обстоятелство или по-късно - чрез допълнително
споразумение между страните.В първата хипотеза, когато клаузата предвижда
изменение на цената на договора, новата цена трябва да е определена или определяема, за да се приеме, че има
постигнато съгласие между страните за промяна на цената.
В чл.11, ал.2 от
договорите за наем от 11.09.2012 г. и от
24.09.2013 г. страните са договорили, че при трайна промяна в
обстоятелствата, при които страните са се ръководили при сключване на договора,
последният се изменя, така че задълженията на страните да съответстват на
настъпилите промени.
С подписването на
разходните документи от двете страни, същите са изявили съгласието си за
изменение на договора в частта за размера на наема -с изплащането, съответно с
получаването на по
-висок по размер наем.
Изявлението на
въззивника е направено в писмена форма, обективирано в представените РКО №
29/08.10.2014 г. и РКО № 36/30.09.2015 г., в които е посочено, че се касае за
наем за земя 2013/2014 г. за 52.501 дка – 1 575.03 лв., респ.наем земя
2014/2015 г. - 2 100.04 лв. в полза на К.К..Двата РКО изхождат от въззивника и
удостоверяват в писмена форма неговото изявление, касаещо наемното плащане по
съответния наемен договор.Формата е писмена, в каквато форма са сключени самите
договори за наем.За намерение за плащане в този размер на правно основание е и
обстоятелството, че сумите са осчетоводени по сметка 602 ”Разходи за външни
услуги” за съответната година.
Налице е и трайна
промяна в обстоятелствата, която е налагала изменение на договорите в частта
дължим наем.
От заключението на
ВЛ, неоспорено от страните, което съдът възприема като обективно и компетентно,
се установява, че средно претегления размер на наемното (рентно ) плащане на 1
дка земеделска земя по заповедта на ОД „Земеделие” гр.*** е 20 лв., а размерът
на наемното плащане от въззивника е 25 лв. за стопанската 2012/2013 г. и 30 лв.
за стопанската 2013/2014 г.Страните по договора за наем, както се посочи, могат
да го изменят по взаимно съгласие, като са лимитирани единствено от границите,
очертани в чл. 9 ЗЗД -
повелителните норми на закона и добрите нрави.
Следователно така
определеният среднопретеглен размер по посочената
заповед не е задължителен за страните по настоящия спор, които могат да
уговарят наемно плащане, респ.изменение на уговореното такова, над така
посочените суми от 20 лв./дка за двете стопански години.Плащането на по-висока
наемна цена е била обусловена именно от трайната промяна на обстоятелствата,
настъпила след сключването на договорите за наем.Договорите за наем са сключени
за срок от една година.Съгласно чл.3 от договора за наем от 11.09.2012 г.
наемателят изплаща наемната вноска до 30.09. на изтеклата стопанска година, а
плащането извършено на 08.10.2014 г.,
т.е. договорът е сключен почти две години преди самото плащане, поради което
следва да се приеме, че е настъпила трайна промяна в обстоятелствата.Аналогично
следва да се приеме изложеното и по отношение на договора за наем от 24.09.2013
г. и плащането на 30.09.2015 г.
Неоснователно е
възражението на въззивника във връзка с чл.164, ал.1, т.5 ГПК, че при наличие
на писмени договори не може със свидетели да се доказва, че впоследствие
страните са се съгласили да изменят съдържанието им.Съгласно тази разпоредба не
може със свидетелски показания да се доказват писмени съглашения, в които
страната, искаща свидетелите, е участвала, както и тяхното изменяне или
отменяне.Нормата е приложима за договори, чиято писмена форма е условие за
действителност, какъвто не е процесният случай ( решение № 155/13.10.2010 г. по т.д.№ 1113/2009 г., ІІ
т.о., определение № 1346/20.12.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 594/2012 г., ІV г.о.).
Четвъртият спорен
въпрос, на който се позовава въззивника, е неоспорването на надплатената сума
означава ли приемане на изменението на договорите за наем в частта размер на
наема.
РКО е първичен
счетоводен документ, който се съставя при плащане на пари от касата на
търговеца и се използва при възприетата от съответното предприятие вътрешна
организация на дейността по отчитане на паричните средства, но в него се
посочва и основанието за плащане (решение №
222/7.11.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 1393/2014 г., ІІІ г.о.).
Надплатеното, както
се сочи във въззивната жалба, подлежи на връщане от обогатилия се получател в
петгодишен срок съгласно чл.114, ал.1 и чл.110 ЗЗД, което той твърди, че е
направил с възражението за съдебно прихващане.Възразява се също така, че чл.301 ТЗ, която норма е приета за приложима от първоинстанционния съд, не е такава,
тъй като, тъй като счетоводителят е бил оправомощен от ответника да изплаща
дължимите от него наеми, а плащането не е сделка или волеизявление, което да
бъде потвърждавано.
Според чл.301 ТЗ
когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се
смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага
след узнаването.
От показанията на
свидетелката ***, които следва да се кредитират като обективни, тъй като същата
има непосредствени впечатления във връзка с извършваната от нея работа при
въззивника, се установява, че тя е съставяла тези РКО, което е със знанието и
съгласието на арендатора.
Следователно
възражението е неоснователно.
Относно петия
въпрос във въззивната жалба следва да се посочи, че не осчетоводяването на РКО
валидира изявление на платеца за изменение на договора, а самият РКО, който
съдържа и подписите на страните - съответно на изплатилия сумата и на получилия
сумата.
По реда на чл.176 ГПК въззиваемият е посочил, че когато отива да се подпише на плащането и да
прави договора за следващата година, тогава е разбирал колко ще вземе.Казал е,
че предната година са дали по-малко, сега повече.Ходил е при горепосочената
свидетелка, която е казала, че дава повече пари от предната година.
Въззиваемият не е провеждал преговори с
ответника за изменение на договорите, но
такова е обективирано в РКО.
Неоснователни са
изложените доводи за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения
на съдопроизводствените правила.
Въззивникът се
позовава на чл.12 ГПК, като счита, че в първоинстанционното решение не са
разгледани всички доказателства, относими към правилното решаване на поставения
с възражението за прихващане въпрос.
Относно първият
поставен въпрос в тази насока, то първоинстанционният съд не е анализирал
отговорът на ищеца на поставения му в о.с.з. на 24.06.2019г. по реда на чл.176 ГПК въпрос „кога е разбрал каква сума ще му бъде изплатена по договорите за
наем с действие през стопанската 2013/2014г. и 2014/2015г.“.
Обясненията на
страната съставляват изявления за факти,
които подлежат на доказване. Като доказателство обясненията на
страната могат да бъдат ползвани само когато съставляват изявление за
неизгодни за нея факти, които съдът следва да цени наред с всички доказателства
по делото ( определение № 141/17.03.2015 г.
на ВКС по гр.д.№ 7093/2014 г., І г.о., определение № 222/18.04.2017 г. на ВКС
по гр.д.№ 5042/2016 г., І г.о.).Въззивният съд
трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и
доводите на страните, които не са обсъдени
от първоинстанционния съд.Не може да се приеме, че така дадените
обяснения от въззиваемия по реда на чл.176 ГПК представляват признание на факт
с оглед на чл.175 ГПК, че не е налице изменение на договорите, но дори и да се
допусне, че то представлява такова, то обсъдено
поотделно и в съвкупност с
останалите писмени и гласни доказателства по делото не води до извод, че такова
изменение не е налице (определение №
1001 от 20.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2010 г., IV г. о., определение №
199 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3892/2018 г., III г.).
Неоснователно е второто
възражение относно допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, че съдът е пренебрегнал представените по делото
заповеди на ОД”Земеделие” за средното рентно/наемно плащане в землището на с.***.Средното
рентно плащане е определено със съответните протоколи - от 31.07.2014 г.,
14.08.2013 г., 24.08.2012 г., които са изготвени въз основа на съответните
заповеди на директора на ОД”Земеделие” гр.***.Те са анализирани и от ВЛ.То е
посочило, че комисия определя средното
годишно рентно плащане (т.нар. бели
петна с оглед на чл.37в, ал.1) в изпълнение
на одобрена и утвърдена на основание чл.77б ППЗСПЗЗ от Министъра на земеделието
и храните методика за определяне на средното годишно рентно плащане.
Следователно така
определеното от компетентния административен орган по реда на специалния ЗСПЗЗ средно рентно плащане за съответната
стопанска година е дължимо на лицата, които не са сключили надлежен договор за
ползване на собствените си земеделски земи, но не е задължително за страните по
наемно правоотношение, каквото е процесното, тъй като страните по него с оглед на
договорната свобода могат да уговорят по-висок размер от този на средното
рентно плащане.
Решението на
първоинстанционния съд не е необосновано, както се сочи във въззивната жалба.
Необосноваността на
решението опорочава фактическите констатации на съда поради допуснати от него
грешки при формиране на неговото вътрешно убеждение в насоките, които не са
нормирани от закона.
По отношение на
първия посочен пример, то двете
плащания с РКО не са частични такива, поради което не следва да се обсъждат
изложените доводи в тази насока, включително и във връзка с чл.66 ЗЗД, която
разпоредба е приложима при изпълнение на части, каквито не са процесните
плащания.
Другият посочен
пример касае плащане над уговореното, което не е отразено с РКО, но се признава
от кредитора, но процесният случай не е такъв.
Във връзка с
изложените доводи във въззивната жалба във връзка с доказателствената тежест по
иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и недоказването от ищеца по несъмнен
начин, че е налице основание, което да му дава право да задържи получената в
повече сума, съдът намира следното.
При иск с правно
основание чл.55, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже само плащането, а в
тежест на ответника е да докаже, че е налице основание за получаване на сумите.
С РКО № 29/08.10.2014
г. и РКО № 36/30.09.2015 г. въззиваемият е получил в повече сумата от 1 575.03
лв., но те са получени на правно основание - изменение на договорите за наем от
11.09.2012 г. и от 24.09.2013 г. относно размера на дължимата наемна цена на
декар за двете стопански години - 2013/2014 г. и 2014/2015 г. (определение
№ 287/9.03.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1745/2010 г., ІІІ г.о.).Следователно въззиваемият е доказал, че е налице
основание, което му дава право да задържи получената в повече сума.
Въз основа на гореизложеното
настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на решението в
обжалваната му част, в която е прието за установено в
отношенията между страните, че ЕТ”***” със седалище гр.*** дължи на К. К. сумата от 1 575.03 лв., която е част от
сумата от 4 307.43 лв., представляваща неплатена наемна цена за стопанската
2015/2016 г. по договор от 08.10.2014 г. за наем на земеделски земи, поради
което следва да бъде потвърдено в същата.
Водим от горното, ***ски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1583/09.08.2019
г. по гр.д.№ 1053/2019 г. по описа на ***ски районен съд в обжалваната му част,
в която е прието за установено в отношенията между страните, че ЕТ”***”, *********,
със седалище и адрес на управление на дейността: град *** 5800, *********,
дължи на К.Н.К., ЕГН **********,***, сумата от 1 575.03 лв., която е част от
сумата от 4 307.43 лв., представляваща неплатена наемна цена за стопанската
2015/2016 г. по договор от 08.10.2014 г. за наем на земеделски земи.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: