Р Е Ш Е Н И Е
№…….
Гр. София, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II Е въззивен състав, в публично съдебно
заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с.
ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Виктория Станиславова в. гр. д. № 2095
по описа на 2021 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 20238505/29.10.2020 г., постановено по гр. д. № 15423/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, I Гражданско
отделение, 162 състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Б.Н. обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че В.Б.Н. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: сумата от 4 138,35 лева, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за периода м.10.2016 г. – м.04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София,
ул. „********ет. ********, с абонатен № 004434, както и сумата от 21,58 лева – такса за дялово разпределение за периода
м.10.2016 г. – м.04.2018 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 27.11.2019 г., до окончателното им изплащане,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.12.2019 г. по ч. гр. д. № 68121/2019 г. на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 162 състав. С първоинстанционното решение е
отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Б.Н. иск
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, за разликата над
уважения размер от 4 138,35 лева до пълния предявен размер от 6 365,95 лева –
главница за доставена топлинна енергия през периода м.05.2016 г. – м.09.2016
г., както и предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 86 ЗЗД за сумата от 1 041,02 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. –
08.11.2019 г., и за сумата от 4,56 лева – лихва за забава върху таксата за
дялово разпределение за периода 01.12.2016 г. – 08.11.2019 г.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът В.Б.Н. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД сумата от 111,18 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата
от 311,15 лева – разноски в исковото производство, съобразно уважената част от
исковете.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ответника В.Б.Н.
сумата от 308,25 лева – разноски в исковото производство, съобразно
отхвърлената част от исковете.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД.
Срещу първоинстанционното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове, в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
чрез юрисконсулт Н.К.. Излагат се оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част, поради неговото постановяване в нарушение на материалния
закон. Поддържа се, че неправилно решаващият съд е приел, че част от процесните
вземания са погасени по давност по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Сочи се, че
на основание чл. 32, ал. 1 от Общите условия за продажба на ТЕ за битови нужди
на потребителите в гр. София от 2008 г. купувачите на топлинна енергия са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30 – дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. По различен начин този срок
бил регламентиран в чл. 33, ал. 2 от Общите условия на ищцовото дружество от
2014 г., в сила от 12.03.2014 г. – съгласно посочената разпоредба след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
месечните фактури и една обща фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период. В разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия
от 2014 г. било регламентирано, че клиентите не дължат обезщетение за забава до
изравняване на отчетния период – едва след това се начислявало обезщетение за
забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. С оглед така
цитираната нормативна уредба се сочи, че задълженията за периода м.05.2016 г. –
м.09.2016 г. са станали изискуеми след издаване на общата фактура от 31.07.2017
г., както от този момент е започнал да тече давностният срок за тях. Поради
това счита, че към датата на завеждане на заповедното производство вземанията за
горепосочения период не са погасени по давност. Счита за изцяло основателни исковите
претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като сочи, че относно публикуването на
издадената обща фактура за отоплителен сезон 2014 г. – 2015 г. разполага с нарочни
констативни протоколи на основание чл. 539 ГПК, които не е представил по делото
поради процесуално нарушение на съда, който не му е указал тяхното представяне.
Сочи, че след влизането в сила на 11.07.2016 г. на Общите условия от 2016 г. „Т.С.“
ЕАД няма задължение да удостоверява нотариално изпадането в забава на
потребителите на топлинна енергия. При така изложените съображения моли
въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с
което предявените искове да бъдат изцяло уважени. Претендира разноски за двете съдебни
инстанция в пълен размер.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника
В.Б.Н., чрез адвокат И.Д.. Излагат се съображения за неоснователност на
заявените с жалбата оплаквания. Счита се за правилно и законосъобразно
решението на Софийски районен съд в обжалваната му част.
Третото
лице – помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, в законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 ГПК, не е взело становище по въззивната жалба.
В срока
по чл. 263, ал. 2 ГПК е депозирана насрещна въззивна жалба от ответника В.Б.Н.,
инкорпорирана в писмения му отговор на въззивната жалба, с която се обжалва
решението на Софийски районен съд в частта, в която са уважени предявените обективно
съединени искове. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост и необоснованост
на постановения съдебен акт поради допуснати от решаващия съд нарушения на
съдопроизводствените правила и на материалния закон. Конкретно се поддържа, че
по делото не е било доказано съществуването на договорно правоотношение между ищеца
и ответника с предмет доставянето на топлинна енергия с оглед на липсата на
ангажирани по делото доказателства за това – писмен договор между страните,
депозирано от ответника заявление за откриване на партида, писмо за откриване
по служебен път на партида на името на ответника или на други писмени
доказателства, удостоверяващи качеството „клиент“ на топлинна енергия. Предвид
изложеното счита решението за недопустимо поради липса на пасивна процесуалноправна
легитимация на ответника. Излага твърдения, че представеното пред СРС Решение
за делба от 24.03.1993 г., с което процесният имот е бил възложен на ответника,
е отменено по реда на надзора с Решение № 966 от 19.12.1994 г., постановено по
гр. д. № 838/1994 г. на ВКС, I ГО, а с Решение № 70
от 18.12.2003 г., постановено по гр. д. № 263/1995 г. на СРС, 55 състав,
имотът е бил изнесен на публична продан. От мотивите на посочените
съдебни решения се установявало, че ответникът е съсобственик на едва 2/12 идеални
части от топлоснабдения имот. На следващо място, счита заявените претенции за
недоказани. Поддържа, че вещото лице по назначената съдебно-счетоводна
експертиза е работило по документи, представени му от ищеца и от фирмата за
дялово разпределение /ФДР/, които били без издател, дата, печат, подпис, по
документи, касаещи два абонатни номера за един и същ имот, без да са му
представяни фактури за извършени отчети за реално потребеното. Твърди, че
претендираните суми за доставена топлинна енергия са били начислени в нарушение
на ЗЕ, Директива 201227 и Стандарт 834. Поддържа недоказаност и неоснователност
на претенциите за периода 07.04.2017 г. – 30.04.2018 г. поради начисляване на
доставената топлинна енергия съобразно Решение № Ц-6/07.04.2017 г. на КЕВР,
отменено с Решение № 15147/08.12.2020 г. по адм. дело № 172/2019 г. на ВАС, III отделение. Излагат се оплаквания за неправилност на обжалваното
решение и в частта за разноските, като се сочи, че Софийски районен съд е
присъдил такива, макар ищецът да не е представил доказателства за тяхното
извършване. При така изтъкнатите аргументи се отправя искане към въззивния съд
да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото,
евентуално – да отмени решението на СРС като неправилно и да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове в уважената им част или да уважи същите
само до размера на притежаваната от ответника идеална част от топлоснабдения
имот – 1/6 /или 2/12/. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции в
пълен размер.
Ищецът „Т.С.“
ЕАД и третото лице – помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, в законоустановения срок
по чл. 263, ал. 1 ГПК, не вземат становище по насрещната въззивна жалба.
В
проведеното на 15.04.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззивникът „Т.С.“ ЕАД, редовно призован, не изпраща представител.
В
проведеното на 15.04.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемата страна и въззивник по насрещната въззивна жалба В.Б.Н.,
редовно призован, не се явява лично, представлява се от адвокат И.Д.. Поддържа
депозираните писмен отговор на въззивната жалба и насрещна въззивна жалба. Правят
се доказателствени искания за приемане като доказателства по делото на Решение
№ 966 от 19.12.1994 г., постановено по гр. д. № 838/1994 г. на ВКС, I ГО,
Решение № 70 от 18.12.2003 г., постановено по гр. д. № 263/1995 г. на СРС, 55
състав, и Решение № 2424/23.03.2022 г., постановено по гр. д. № 53079/2021 г.
на СРС, 35 състав. Претендират се разноски съгласно представен списък на
разноските по чл. 80 ГПК и доказателства
за тяхното плащане.
В
проведеното на 15.04.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция третото лице – помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, редовно призовано, не
изпраща представител.
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната и в насрещната
въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В
исковата молба са изложени твърдения, че ответникът е клиент на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, относно топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр. София, общ. Оборище, ул. „********вх. *******, апартамент,
с абонатен № 4434, като дължи на ищцовото дружество заплащане на сума в общ
размер 7 433,11 лева, от която: 6
365,95 лева – главница за доставена и реално потребена ТЕ за периода м.
05.2016 г. – м. 04.2018 г.; 1 041,02
лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2017 г. –
08.11.2019 г.; 21,58 лева –
главница, представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода м.
10.2016 г. – м. 04.2018 г.; 4,56 лева
– лихва за периода 01.12.2016 г. – 08.11.2019 г. Във връзка с депозирано на 27.11.2019
г. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по ч.
гр. д. № 68121/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните суми, срещу която длъжникът е подал
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, както и сторените
по делото разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника В.Б.Н., чрез адвокат И.Д., с който се оспорват предявените
искове по основание и размер. Сочи се недопустимост на исковете поради липса на
правен интерес от водене на делото срещу ненадлежна страна. В този смисъл се твърди,
че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по заявените
претенции, тъй като същият не се намира в облигационно правоотношение с „Т.С.“
ЕАД и няма качеството на „клиент“ по доставката на топлинна енергия в процесния
имот. Счита, че за установяване на твърдяното правоотношение е необходимо
ангажирането на заявление за откриване или промяна на партида на името на
ответника или на счетоводни документи, от които да е видно, че именно В.Н. е получател
на услугата, като такива в разглеждания случай не били представени по делото.
При тези съображения се оспорва пасивната процесуална легитимация на ответника,
респ. сочи се процесуална недопустимост на исковете срещу него. На следващо
място, твърди се недоказаност на исковите претенции поради непредставяне на
доказателства за тяхното възникване, сочейки се за такива надлежно осчетоводени
от ищеца фактури. Позовава се на изтекла погасителна давност досежно вземанията
за периода м.06.2016 г. – м.11.2016 г. Твърди, че липсват доказателства за
изпращане/публикуване на фактурите, съдържащи сумите за доставка на топлинна
енергия за процесния период и апартамент, на такива, удостоверяващи плащане на
сумите за дялово разпределение от страна на ищеца към фирмата за дялово
разпределение /ФДР/, както и на доказателства за отправяне на покана за
заплащане на обезщетение за забава. Сочи, че топлофицираният недвижим имот не е
бил надлежно идентифициран в исковата молба и поради това не се установява кой
е процесният имот. По изложените аргументи моли съда да постанови определение,
с което да прекрати делото поради недопустимост на предявените искове,
евентуално – да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове в
цялост.
По
делото е приложено заповедно дело № 68121/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, I Гражданско отделение, 162 състав, от което се установява, че на 27.11.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В.Б.Н. за следните суми: 6 365,95 лева –
главница за доставена и реално потребена топлинна енергия за периода м. 05.2016
г. – м. 04.2018 г.; 1 041,02 лева – законна лихва за забава върху
главницата за периода 15.09.2017 г. – 08.11.2019 г.; 21,58 лева – главница,
представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода м. 10.2016 г.
– м. 04.2018 г.; 4,56 лева – лихва за периода 01.12.2016 г. – 08.11.2019 г. В
т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца
топлинна енергия през периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, общ. Оборище, ул. „********вх. *******,
абонатен № 4434. Претендират се разноски в заповедното производство, вкл.
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
С
разпореждане от 09.12.2019 г. по ч. гр. д. № 68121/2019 г. по описа Софийски
районен съд, I Гражданско отделение, 162 състав, съдът е постановил издаване на
исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски: 148,66 лева – държавна такса, и 50 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената
заповед за изпълнение.
В срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото
редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков
ред.
С
определение от 08.09.2020 г., като трето лице – помагач на страната на ищеца е
конституирано дружеството „Т.С.“ ЕООД.
По
делото е представено влязло в сила Решение от 24.03.1993 г. по гр. д. № 3504/1990
г. на Пети районен съд, I2 състав /с отбелязване
за влизане в сила на 14.04.1994 г./, с което в производство по съдебна делба /II фаза/ и по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК е поставен в дял на В.Б.Н., с ЕГН
**********, следния недвижим имот: апартамент, находящ се в гр. София, ул. „********ет.
4, като съделителят е осъден да заплати парично уравнение на останалите трима
съделители.
По
делото е представен констативен протокол № 297/10.03.2015 г., съгласно който апартамент,
находящ се в гр. София, ул. „********ет. 4, състоящ се от две стаи, хол, кухня,
клозет и коридор, е идентичен с апартамент, находящ се на ул. „********вх. *******с
абонатен № 4433 и № 4434 от информационната система на „Т.С.“ ЕАД.
Видно от
представения по делото протокол от проведеното на 09.03.2002 г. Общо събрание
на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, ул. „********етажните
собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на ТЕ в сградата в режим на етажна
собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които
с подписите си са удостоверили горното решение. В списъка за абонатен № 4434 е
посочено лицето В.Б.Н., срещу което е положен саморъчен подпис. Полагането на
последния от ответника не се оспорва по делото.
На 27.09.2022
г. е сключен договор между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр.
София, ул. „********по силата на който дружеството се е задължило да достави и
монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45
дни след предоставяне на информация от "Т.С." ЕАД за показанията на
топломера за отчетния период.
Пред СРС
е ангажиран договор № У 144/29.07.2015 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По
силата на този договор възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ – 024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По
делото са приети съобщения към фактура № **********/31.07.2018 г.. за
отоплителен сезон 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. на обща стойност 3 520,65
лева с вкл. ДДС, и фактура № **********//31.07.2017 г. за отоплителен сезон
01.05.2016 г. – 30.04.2017 г. на обща стойност 2 885,86 лева с вкл. ДДС, и
извлечение от счетоводството на ищцовото дружество за аб. № 004434 със
задължения за периода м.10.2016 г.- м.07.2018 г. в общ размер на 7 433,11
лева, от които 6 387,53 лева – главница, и 1 045,58 лева – лихви.
С
отговора на исковата молба са представени 2 броя съобщения към фактури: към
фактура № **********/30.04.2015 г., с получател В.Б.Н., относно топлоснабден
имот с абонатен № 004433, и към фактура **********/30.04.2015 г., с получател В.Б.Н.,
относно топлоснабден имот с абонатен № 004434, както и 2 броя уведомления, адресирани
до В.Б.Н., за неплатени задължения за топлинна енергия и услуга дялово
разпределение за имот с адрес гр. София, ул. „********вх. *******с абонатен № *******
От
третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД с молба от 23.09.2020 г. са представени и
приети като доказателства по делото 2 бр. индивидуални справки за отопление и
топла вода, съставени от топлинния счетоводител относно топлоснабден имот с
абонатен № 004434 за периодите 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г и 01.05.2017 г. –
30.04.2018 г., както и протоколи за неосигурен достъп до процесния апартамент №
9 за същите периоди.
От
приетото пред СРС заключение на съдебно – техническата експертиза (СТЕ),
изготвено въз основа събраните по делото писмени доказателства и допълнително
изискани и проверени от вещото лице акт за разпределение на кубатура,
ежемесечни показания на общ топломер, протоколи за проверка на топломер,
съобщения към данъчни фактури, протоколи за главен отчет, подробни изравнителни
сметки и др., се установява, че в списъка за разпределение на кубатурата в
жилищната сграда на ул. „********процесният апартамент е обозначен с кубатура
от 180,69 м3, а с общите части – 199 м3. Установява се, че на 01.12.1987 г. в
„Топлофикация София“ АД е постъпила молба от О.Н.Н. и В.Б.Н. за разделяне на
партидата на 2 равни части с отопляеми обеми от 99 м3 и 100 м3 – което кореспондира
с посоченото в списъка на етажните собственици към протокола от проведеното на
09.03.2002 г. общо събрание на ЕС, на което е взето решение за преминаване към
системата за дялово разпределение и за сключване на договор с фирма за дялово
разпределение. В посочения списък за имот с абонатен № 4433 и квадратура 99 м3
е посочено лицето О.Н.Н., а за имота с абонатен № 4434 и квадратура 100 м3 – В.Б.Н..
Вещото лице е констатирало, че през процесния период в имота с абонатен № 4434
е имало 7 броя отоплителни тела, на които по данни на ФДР не са били поставяни
уреди. За исковия период, обхващащ м.05.2016 г. – м.04.2018 г., поради
неосигурен достъп и липса на уреди, топлинната
енергия в имота е начислявана на база експлоатация по максималния
специфичен разход на сградата съгласно т. 6.5 от Приложението към чл. 61, ал. 1
от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. Установено е, че топлата вода е начислявана на база 5 потребителя по 140 л/ден за
един човек поради липса на узаконен водомер съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г.; топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация, е изчислявана по формулата по т.6.1.1
от Приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г, на база
пълен отопляем обем на имота от 100 м3. При извършените изчисление експертът е
установил, че за отоплителен сезон 2016 г. – 2017 г. топлинната енергия,
отдадена от сградна инсталация, е на стойност от 43 783 квтч, а за
отоплителен сезон 2017 г. – 2018 г. – на стойност от 40 589 квтч., като е
констатирал пълно съответствие между изложената в подробните изравнителни
сметки топлинна енергия и тази, отчетена от общия топломер. От заключението се
установява, че за процесния период сумите за потребена ТЕ възлизат на 6 363,11
лева по прогнозно потребление и 43,41 лева за доплащане от абоната, т. е. общо 6 406,53
лева, в която сума не са включвани лихви за просрочено плащане и стари
задължения, ако има такива. Технологичните разходи в абонатната станция са
отчислявани от доставената в абонатната станция топлинна енергия и са били за
сметка на ищеца „Т.С.“ ЕАД съгласно нормативната уредба. В заключение експертът
е посочил, че разпределението е извършено в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Топломерът, монтиран в абонатната станция на процесния
адрес, е преминавал метрологични проверки през две години, относими към исковия
период.
По
делото е представен протокол от председателя на етажната собственост с адрес
гр. София, ул*********според който процесният имот, считано от 2016 г., е
обитаван от 3 лица – В.Б.Н., П.В.Н.и К.В.Н..
Пред
въззивната инстанция, на основание чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК, като ново писмено
доказателство по делото е прието Решение № 2424/23.03.2022 г. по гр. д. №
53079/2021 г. по описа на СРС, ГО, 35 състав, постановено между същите страни
досежно същия топлоснабден имот за отоплителните сезони в периода м. 05.2018 г.
– м. 04.2020 г.
Пред
въззивната инстанция въззивникът В.Б.Н. представя като писмени доказателства,
както следва: 1./ Решение №
966/19.12.1994 г. по гр. д. № 838/1994 г. по описа на Върховния съд, I Гражданско отделение, с
което, на основание чл. 229, ал. 2, вр. чл. 207, б. „а“, „б“ и „г“ ГПК, са отменени по реда на надзора влезлите в
сила решение от 05.04.1994 г. по гр. д. № 3755/1993 г. на СГС и оставеното с
него в сила решение от 24.03.1993 г. по гр. д. № 3504/1990 г. на Пети районен
съд – гр. София в частите относно възлагането на апартамента, оценката,
сумите за уравнение и присъдената държавна такса; 2./ Решение № 70/18.12.2003 г. по гр. д. № 263/1995 г. по описа на Софийски
районен съд, 55 състав, с което в производство по реда на чл. 288, ал. 7 ГПК е констатирано обезсилването по право
на постановеното на 19.06.1997 г. по гр. д. № 263/1995 г. на СРС, 55 състав,
решение по извършването на делбата на апартамент на IV етаж в сградата на ул. „********вх. Б, в гр. София /подробно
индивидуализиран/, възложен по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК на В.Б.Н., и на основание чл. 288, ал. 7, изр. 2 ГПК гореописаният имот е
изнесен на публична продан. Същите са приети като писмени доказателства по
делото с оглед релевираното за първи път във въззивната жалба възражение
относно правната сила на приетото пред първата инстанция Решение от 24.03.1993
г. по гр. д. № 3504/1990 г. на Пети районен съд, I2 състав, с което в
производство по съдебна делба /II фаза/ и по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК е
поставен в дял на В.Б.Н. процесния недвижим имот, като съделителят Н. е осъден
да заплати парично уравнение на останалите трима съделители. Доколкото подобен
довод страната е релевирала за първи път във въззивната жалба и с оглед
служебните задължения на съда, вменени му с нормата на чл. 297 ГПК, да зачита действието
на влезлите в сила съдебни решения, настоящият въззивен състав намира
направените доказателствени искания за приемане на горепосочените две съдебни
решения като доказателства по делото са допустими, относими и необходими за
разрешаването на конкретния правен спор.
За да
постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е
потребител на ТЕ за исковия период в качеството му на собственик на процесния
топлоснабден имот, поради което дължи заплащане на доставената в имота му топлинна
енергия, като стойността на задължението е определено в съответствие с
кредитираното заключение на съдебно-техническата експертиза.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
и насрещната въззивна жалба са подадени в законоустановените срокове, изхождат
от легитимирани страни, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което са процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания,
дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г.
по описа на ОСГТК на ВКС.
При
служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно.
Относно
възраженията за недопустимост на обжалваното съдебно решение, релевирани в
насрещната въззивна жалба и обосновани с твърдения относно липса на пасивна
процесуална легитимация на ответника да отговаря по предявените искове,
въззивният съд намира същите за неоснователни.
Процесуалната
легитимация на страните като абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването и упражняването на право на иск се извежда от изложените в
исковата молба фактически твърдения за правопораждащия претенцията юридически
факт. Процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение на
ищеца, обусловена е от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално
право, от претендираното или отричано от ищеца право. Когато съдът проверява
дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от
правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Докато процесуалната
легитимация следва от правното твърдение на ищеца, материалноправната
легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на
гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой е носител на
правното задължение. Съответствието между процесуалноправната и
материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с
решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска.
Предвид
така формираните правни изводи и с оглед конкретиката на разглеждания случай,
настоящият съдебен състав приема, че от изложените в исковата молба
безпротиворечиви твърдения се налага извод, че ответникът е надлежно
процесуално легитимирана страна. Ищецът излага обстоятелства за съществуващо
между страните облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия в
конкретен имот, по което ответникът е неизправна страна – не е изпълнил
задължението си да заплати потребената в имота ТЕ и предоставена му услуга по
дялово разпределение. Преценката дали ищецът има качеството на кредитор по
спорните вземания, съответно – дали ответникът е задължено лице по твърдяната
облигация, включително дали между страните е съществувала описаната в исковата
молба правна връзка, източник на предявеното вземане, следва да се извърши с
акта по същество на спора. В този смисъл всички доводи на въззивника по
насрещната въззивна жалба за недопустимост на предявените искове, обосновани с
твърдението за несъществуване на договорно правоотношение със соченото в
исковата молба съдържание на правата и задълженията на страните, са относими
към преценката на материалноправната легитимация на страните. Същите не касаят
процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск.
Настоящият
съдебен състав приема, че ищцовото дружество се легитимира като кредитор по
спорните вземания по следните съображения:
Договорът
за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона
за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна
енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал.
1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая ищецът
легитимира ответника като собственик на процесния недвижим имот, като при
преценката си по същество на спора съдът следва да установи дали ответникът в действителност е
такъв и е материално легитимиран да отговаря за предявените парични претенции.
При
горните мотиви, въззивният съд намира първоинстанционното решение за допустимо.
Не се констатира допуснато нарушение на императивни материалноправни норми при
неговото постановяване.
Във
връзка с оплакванията относно неговата правилност, настоящият състав намира
следното:
Правилно
е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно
доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция:
възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него
вземания, т. е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното
предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през
процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената и
потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Между
страните по делото и на етапа на въззивното производство /с оглед изричното
възражение на ответника, обективирано в насрещната въззивна жалба/ е налице
спор относно обстоятелството, свързано с установяване качеството клиент на
топлинна енергия за битови нужди. Ето защо въззивният съд е надлежно сезиран и
дължи произнасяне по този спорен факт от значение за решаване на делото /чл.
153 от ГПК/.
Според
действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.
1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.
Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, както вече се посочи, императивно установява
кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, напр. с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване
на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно
решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.
Договорът
за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде
както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание
на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този
имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/,
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот
с друго лице.
В
процесния случай не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че процесният недвижим имот е бил топлофициран и че сградата –
етажна собственост /в която се намира имотът/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. При съвкупна преценка на ангажираните по
делото съдебни актове, относими към въпроса за собствеността върху процесния
имот, а именно Решение от 24.03.1993 г. по гр. д. № 3504/1990 г. на Пети
районен съд, I2 състав, Решение № 966/19.12.1994 г. по гр. д. № 838/1994 г. по
описа на Върховния съд, I Гражданско отделение, и Решение № 70/18.12.2003 г. по
гр. д. № 263/1995 г. по описа на Софийски районен съд, 55 състав, се установява,
че през исковия период ответникът В.Н. е бил съсобственик на описания
топлоснабден имот, представляващ апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „********вх.
„******с клиентска партида с абонатен номер при ищеца № 004434, като същият е
притежавал 2/12 идеални части от правото на собственост. По делото не се твърди,
а и не се установява така описаният имот да е бил прехвърлен на трети лица след
посочената в последния постановен съдебен акт дата. В този смисъл настоящият въззивен състав счита, че ответникът, в
качеството си на съсобственик на топлоснабдения имот, се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ.
същата има качеството на „битов клиент“ съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, вр.
чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между
главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на
ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № 0У-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник "Дневник" от 14.01.2008 г., Общите условия,
одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник
"24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути" и
Общите условия, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани
във вестник "Монитор", в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата
на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите), които
не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление,
в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни
писмени споразумения. В конкретния случай ответникът не твърди, а и не се
установява да е упражнил това право срещу ОУ на „Т.С.“ ЕАД, поради което
настоящият състав намира, че същият ги е приел.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.
150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата – потребител, вкл.
и относно приемането на ОУ. Ето защо ОУ на ищеца регулират спорното
правоотношение.
По
изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставка на ТЕ за битови нужди относно процесния топлоснабден имот, респ.
доводите на въззивника по насрещната въззивна жалба в противния смисъл съдът
намира за неоснователни. За основателни обаче следва да бъдат счетени неговите
доводи относно обема на притежаваната от него квота в собствеността на
топлоснабдения имот, като при горепосочените мотиви въззивният съдебен състав
намира, че ответникът не е изключителен собственик на имота, а съсобственик с
квота от 2/12 идеални части от правото на собственост върху исковия имот,
поради което последният следва да отговаря за задълженията за доставена ТЕ до този
имот до размера на притежаваната от него квота от собствеността.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото разпределение на топлинна енергия между страните в сградата
се осъществява от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър
по смисъла на чл. 139а ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост се разделя на ТЕ, отдадена от сградна
инсталация, ТЕ за отопление на общите части, и ТЕ за отопление на имотите в
сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 145, ал. 1
ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
В
случая, видно от протокол от общо събрание на етажната собственост от 09.03.2002
г., списък към него, договор от 27.09.2002 г., представените индивидуални
справки, а и с оглед изложеното от вещото лице в констативната част от
заключението по СТЕ, се установява, че етажните собственици в сградата,
находяща се на адрес: гр. София, ул. „********са възложили извършването на
индивидуално измерване на потреблението на ТЕ и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач – „Т.с.“ ЕООД.
Относно
оплакванията за недоказаност на заявените претенции, въззивният съд намира
следното:
За
установяване факта на предоставяне на ТЕ в обема, съответстващ на
претендираната цена, по делото е прието заключение на вещото лице по съдебно
–техническата експертиза (СТЕ). Експертното заключение е изготвено въз основа
на приложените по делото, а и на допълнително изискани от фирмата за топлинно
счетоводство документи, с оглед на които вещото лице е дало заключение относно
реално потребената от ответника ТЕ през процесния период в съответствие с
разпоредбите на ЗЕ. Установено е въз основа на изслушаното заключение на вещо
лице инж. Димитър Симеонов, което въззивният съд кредитира по реда на чл. 202 ГПК като обективно, задълбочено и компетентно изготвено, че жилищната сграда, в
която се намира процесното жилище, е топлофицирана. Вещото лице е констатирало,
че количеството постъпила ТЕ в сградата – етажна собственост, находяща се на
адреса в гр. София, ул. „********е измервана чрез определено от ЗЕ средство за
измерване – общ топломер, който е отчитан в края на всеки месец, като технологичните
разходи са били приспаднати от общото количество ТЕ, влязло в абонатната
станция, и са за сметка на топлофикационното дружество. Експертът е посочил, че
в исковия период, обхващащ м.05.2016 г. – м.04.2018 г., поради неосигурен
достъп и липса на монтирани уреди, ТЕ в имота е начислявана на база
експлоатация по максималния специфичен разход на сградата съгласно т. 6.5 от
Приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.; топлата
вода е начислявана на база брой потребители /в случая 5/ по 140 л./ден за един
човек поради липсата на узаконен водомер съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г.; а ТЕ, отдадена от сградната инсталация, е изчислявана
по формулата по т. 6.1.1 от Приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334
от 06.04.2007 г, на база пълен отопляем обем на имота от 100 м3. Вещото лице е
отговорила на въпроса, касаещ наличните два абонатни № досежно имота, като е
констатирал, че същите са образувани по повод молба от 01.12.1987 г. на
ответника и О.Н.Н. за разделяне на партидата на исковия недвижим имот на две
равни части с отопляеми обеми от 99 м3 и 100 м3. Видно от неоспорения по делото
списък на етажните собственици към протокол от общо събрание на ЕС от 09.03.2002
г. е, че за имот с абонатен № 4433, с отопляем обем от 99 м3 и монтирани 2 бр. отоплителни
тела е посочена Олга Настева, а за имот с абонатен № 4434, с отопляем обем от
100 м3 и монтирани 5 бр. отоплителни тела – В.Н., срещу чието име е поставен
саморъчен подпис, неоспорен от ответната страна. От представените от ФДР
индивидуални справки за отопление и топла вода се установява, че като клиент за
процесния имот с абонатен № 4434 е посочен В.Б.Н.. Изслушан в открито съдебно
заседание експертът посочва, че съгласно формуляра за главен отчет за 2006 г. –
2007 г., подписан от ответника, броят на отоплителните тела е 7, като именно
съобразно тази информация е изготвил своето заключение, с оглед нейната актуалност.
В заключението на СТЕ е направен категоричен извод, че начислените суми за
процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба №
16334/06.04.2007 г., ЗЕ. Ответникът е оспорил изводите на вещото лице
по изложени съображения, че отразените в него стойности са изчислени въз основа
на представени от ищеца и ФДР частни свидетелстващи документи. Тези възражения
се поддържат и във въззивната жалба. Въззивният съд намира последните за
неоснователни. След анализ на фактите, отразяващи доставената
и отчетена ТЕ, вкл. и енергията за разпределение – в процесната абонатна
станция и в апартамента на ответника, вещото лице изяснява, че отчитането на
постъпилата ТЕ в абонатната станция се извършва по топломера, като отчетената
енергия след приспадане на технологичните разходи се сумира и се разпределя
между потребителите в съответствие с действащите нормативни правила. За процесния период в съответствие с тази законова уредба и
установеното в Общите условия сумите за ТЕ относно имота, предмет на спора, са
начислявани ежемесечно от "Т.С." ЕАД по прогнозни вноски, за които са
издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение на база служебно
начислено количество ТЕ за процесния апартамент, поради неосигурен достъп за
отчет на уредите, констатиран в изготвени за това протоколи. Тъй като
топлопреносното предприятие е предоставяло топлинна енергия към сградата, за
която енергия се дължи плащане, Наредбата за топлоснабдяването от 2007 г.
позволява да се определи служебно частта на неосигурилия достъп собственик въз
основа на функция от показанията на общия топломер. Вещото лице изяснява
правнорелевантния факт, че през исковия период в съсобствения на ответника недвижим
имот е имало монтирани 7 отоплителни тела, към които не са били монтирани уреди,
поради което ТЕ в имота е начислявана на база експлоатация по максималния
специфичен разход на сградата съгласно т. 6.5 от Приложението към чл. 61, ал. 1
от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.; делът на ответника за отопление, сградна
инсталация и битово горещо водоснабдяване (БГВ) е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба: дяловото разпределение било
извършвано на база "служебен отчет" поради неосигурен достъп за отчет
– по реда на т. 6.5 от приложението по чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г., а потреблението на топла вода – на база "служебен
отчет" по реда на чл. чл. 69, ал. 2, т. 2 от същата Наредба, при
нормативно определен разход за денонощие в размер на 140 л./ден на брой
потребители, като ищецът е отчитал за своя сметка технологичните разходи, а
измервателните уреди са били изправни – общият топломер в абонатната станция
бил преминал през съответните метрологични проверки, като било констатирано, че
съответства на одобрения тип.
При
определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология, тъй като разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба №
16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването установява задължение за всички
потребители да осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово
разпределение за извършване на отчет на уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от
Наредбата на потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни
тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6. 5 – от приложението по чл.
61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. Съответно според чл. 69, ал. 2 от
Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за
гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп
за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление. По делото не са релевирани твърдения и не са
ангажирани доказателства, че ответникът е осигурявал достъп до имота през
периода, в който са начислявани суми на база служебен отчет поради неосигурен
достъп. Същевременно за процесния период в съответствие с действащата
нормативна уредба и установеното в Общите условия на ищеца сумите за ТЕ относно
имота предмет на спора, са начислявани ежемесечно от "Т.С." ЕАД по
прогнозни вноски, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния
период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение на база служебно начислено количество топлинна енергия за
процесния апартамент, поради неосигурен достъп за отчет на уредите, констатиран
в изготвен за това протокол. Тъй като топлопреносното предприятие е
предоставяло топлинна енергия към сградата, за която енергия се дължи плащане,
Наредбата за топлоснабдяването от 2007 г. позволява да се определи служебно
частта на неосигурилия достъп собственик въз основа на функция от показанията
на общия топломер. В случай, че клиентът отсъства продължително от имота и/или
не е възможно да изпълни задължението си за осигуряване на достъп до имота за
извършване на отчет, законът предвижда различни възможности. Съгласно чл. 77 от
Наредбата за топлоснабдяването от 2007 г. /отм. ДВ бр. 25/20.03.2020 г. /
клиентът може да подаде заявление до топлопреносното предприятие за
прекратяване на топлоподаването към имота му. Разпоредбата на чл. 70, ал. 5 от
Наредбата предвижда, че клиентите, неосигурили достъп, могат да поискат
допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в тримесечен срок от
получаване на изравнителната сметка от упълномощения за сградата представител.
В този срок клиентът може да възрази срещу изготвената изравнителната сметка и
да поиска служителите на фирмата за дялово разпределение да направят нов отчет,
като осигури достъп за осъществяването му. В случая ответникът не твърди, нито
установява, че е изпълнил задължението си да осигури достъп за отчет, нито се
установява той да се е възползвал от посочените по-горе възможности, и тъй като
не e осигурил достъп до собствения му имот за отчет, за ищцовото дружество е
възникнало правото да определи служебно количеството на доставената топлинна
енергия за имота, съгласно методиката, установена в цитираната наредба.
Предвид
гореизложеното и при липса на други конкретни оплаквания в жалбата, с оглед
правомощията си съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд намира за доказана по
несъмнен и категоричен начин по делото потребената в процесния топлоснабден
имот топлинна енергия в определеното от СРС количество, като основание на
предявените главни искове е възникналото облигационно правоотношение между
страните и доставката на ТЕ, а не нейното реално отчитане. В този смисъл съдът
кредитира заключението по СТЕ по реда на чл. 202 ГПК, като обективно и
компетентно изготвено въз основа на писмените доказателства по делото и
допълнително изискани такива от фирмата за топлинно счетоводство.
Бланкетни
са оплакванията и досежно начина на начисляване на количеството доставена ТЕ в
периода 07.04.2017 г. – 30.04.2018 г., предвид липсата на конкретно изложени в
жалбата доводи в какво се изразява соченото противоречие с Решение №
15147/08.12.2020 г. по адм. д. № 172/2019 г. на ВАС. Същевременно съдът намира и
за неотносими тези оплаквания – в случая предмет на делото са облигационните
отношения между страните, които следва да бъдат разрешени при съобразяване със
съответните граждански закони и със специалната уредба, съдържаща се в ЗЕ и
подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане, каквото противоречие по
делото не се установява.
Спорният
между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това
дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят
за периода от м. 05. 2015 г. до 27.01.2016 г., са погасени по давност.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011 г., ОСГТК, понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията
да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията
на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността на услугата дялово
разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради което са
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. /, предвижда, че потребителите на топлинна
енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по
един от следните начини: 1/. на 11 равни месечни вноски и една изравнителна
вноска; 2/. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата,
и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество ТЕ за всеки отделен потребител са уредени в
действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
С оглед
уредените в закона и наредбата правила, се налага извод, че в случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на
месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от
страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената
суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това
"изравнително" вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата, т. е. задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
В случая
за част от процесния период – за вземанията за периода м. 05.2016 – м. 06.2016
г., приложение намират отменените Общите условия, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
Съгласно
чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята правна същност
ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет
представлява покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът
на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на
задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на ТЕ, поради
което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им – арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Следователно, задълженията
за периода м. 05.2016 – м. 06.2016 г. включително са погасени по давност. За
последния месец от посочения период (м. 06.2016 г.) задължението е станало
изискуемо на 01.07.2016 г. (датата, на която задължението за изтеклия на
предходния ден отчетен период е възникнало), като тригодишната погасителната
давност за него е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК (подадено на 27.11.2019 г.).
За
вземанията за периода след м. 06.2016 г. – м. 04.2018 г. приложение намират
новоприетите Общи условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на
КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 от същите месечната
дължима сума за доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяване,
се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество ТЕ и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
Продавача. Според чл. 33, ал. 1 Клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните
за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. В
частност задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни – според чл. 33, ал. 1 от приложимите Общи
условия месечните суми за ТЕ са били дължими в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Следователно за всяка една от претендираните от
ищцовото дружество главници, касаещи този период, тригодишният давностен срок
тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. Оттук следва, че задълженията
за периода от м. 07.2016 г. до м. 09.2016 г. са погасени по давност – за
последния месец от посочения период (м. 09.2016 г.) задължението е станало
изискуемо на 14.11.2016 г., като тригодишната погасителната давност за него,
започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, е изтекла преди
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (27.11.2019 г.).
Осъщественото
от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 3 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната обща фактура, с
който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД. Ето защо процесните главни вземания за периода м.05.2016 г. – м. 09.2016
г. се явяват погасени по давност за посочения период и в размера, определен от
първоинстанционния съд, с оглед липсата на конкретни оплаквания относно
изчислението на последния.
По
претенциите с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му – чл. 84, ал. 1 ЗЗД, а когато няма определен ден за изпълнение,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи при условията
на пълно и главно доказване съществуването на главен дълг, изпадането на
длъжника в забава, както и размера на претенцията си.
Вземанията
за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на главницата,
когато главното вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД. В случая,
вземането за лихва, дължимо за главницата, начислена от м. 05.2016 – м. 09.2016
г. включително, е погасено поради погасяване на главното задължение.
За
периода от 01.08.2016 г. до 30.04.2018 г., приложими са Общите условия за
продажба на ТЕ от „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № 0У-1 от 27.06.2016 г. на
ДКЕВР, на основание чл. 150 ЗЕ, и публикувани във вестник "Монитор"
на 11.07.2016 г., в сила от 12.08.2016 г. Според чл. 32, ал. 1 и чл. 33, ал. 1
от Общите условия на ищеца за продажба на ТЕ за битови нужди, в сила от
12.08.2016 г., месечната дължима сума за доставената ТЕ на клиент в СЕС, в
която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за
топлоснабдяването, се формира въз основа на определеното за него прогнозно
количество ТЕ и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача, като клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за ТЕ по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят.
Съгласно
чл. 32, ал. 3 и чл. 33, ал. 2 от Общите условия, след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество ТЕ за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки, като клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 3 за потребеното количество ТЕ за
отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася.
Според
чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2016 г., продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал.
3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е. ако не са заплатени в 45-дневен
срок след издаване на обща фактура за отчетния период, определена на база
изравнителните сметки. По аргумент за противното съдът приема, че клиентите на ТЕ
не дължат обезщетение за забава върху прогнозно начисляваната месечно ТЕ по чл.
32, ал. 1 от Общите условия.
Върху
окончателно определените по размер суми въз основа на реалния отчет на
доставеното количество ТЕ (чл. 32, ал. 3) клиентите дължат обезщетение за
забава, ако не са заплатили сумите в 45-дневен срок от изтичане на периода, за
който се отнасят (чл. 33, ал. 2). За да може обаче потребителите на ТЕ да
изпълнят задължението си да заплатят на ищеца тези суми, е необходимо
дружеството да окаже необходимото съдействие, като предостави информация
относно дължимата сумата, издавайки фактурата, предвидена в чл. 32, ал. 3 от Общите
условия. С оглед на това следва да се приеме, че 45-дневният срок тече от
издаването на фактурата за съответния отчетен период, а не от изтичането му, в
случай че същата е издадена след изтичането на периода, поради което въззивният
съд не споделя мотивите на СРС, че разпоредбата на чл. 33, ал. 4 ОУ не може да
се приложи, съответно длъжникът изпада в забава след покана. При осъщественото
по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на горепосочените клаузи, въззивният съд
приема, че предвиденият 45-дневен срок за изпълнение на задълженията по чл. 32,
ал. 3 от Общите условия не би могъл да тече преди изготвянето на изравнителните
сметки и издаването на фактура от страна на ищеца, т. е., преди 31 юли на
съответната година. Необходимостта от изравняване на действително потребеното
количество ТЕ с начисленото за периода /отоплителния сезон/ отлага изпълнението
на клиентите до извършването му, респ. осчетоводяването му. До тогава
кредиторът не може да иска изпълнение. Предвид изложеното, задължението за
плащане на дължимата ТЕ при действието на ОУ от 2016 г. е срочно и забавата на
клиента настъпва след изтичане на съответния 45 – дневен срок, считано от
издаване на общата фактура (или от 15 септември на съответната година), т. е.
за прогнозно начислените суми не се дължи лихва за забава, но за сумата по
общата фактура се дължи. За изпадане в забава не е необходимо обявяването на
фактурите на интернет страницата на продавача, нито отправянето на изрична
покана до длъжника за плащане (в този смисъл решение № 264821/16.07.2021 г. по
в. гр. д. № 1732/2021 г. по описа на СГС, III-Б състав, решение №
995/03.05.2022 г. по в. гр. д. № 6245/2021 г. по описа на СГС, II-А състав,
решение № 261817/31.05.2022 г. по в. гр. д. № 11002/2020 г. по описа на СГС,
II-А състав и др.).
Следователно
в случая е налице доказана забава на ответника за задължението за първия
отчетен период, считано от 15.09.2017 г., а за втория отчетен период – считано
от 15.09.2018 г. При изчисляване на дължимата законна лихва по реда на чл. 162 ГПК с помощта на електронен калкулатор, въззивният съд приема, че лихвата
възлиза на сумата от общо 232.45 лева. По изложените съображения, искът по чл.
422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан до размера на сумата от
общо 232.45 лева и за периода 15.09.2017 г. – 08.11.2019 г., съразмерно с квотата
на ответника в съсобствеността на имота, като за разликата над този размер до
пълния предявен размер от 1 041,02 лева искът за мораторна лихва е
неоснователен и подлежи на отхвърляне. В този смисъл релевираните във
въззивната жалба оплаквания досежно основателността на претенцията за лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за
процесния период са основателни.
По
отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на ТЕ, поради което длъжникът изпада в забава
след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства
за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата,
предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, поради което акцесорната претенция се явява неоснователна, както
правилно е приел СРС.
При
горните мотиви налице е частично разминаване в крайните изводи на двете
инстанции, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено в
частите, с които е уважен искът за главница за доставена ТЕ до процесния
топлоснабден имот за периода м.10.2016 г. – м.04.2018 г. за горницата над
сумата от 689,76 лева (2/12 от 4 138,35 лева), както и искът за главница
за услуга дялово разпределение за същия период за горницата над сумата от 3,60
лева (2/12 от 21,58 лева); както и в частта, с което е отхвърлен искът за обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2017 г. – 08.11.2019 г., като същият се уважи до размера на
сумата от 150,40 лева. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение
следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно.
По
разноските:
При този
изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано и в частта
за разноските. Решението следва да се отмени в частта, с която В.Н. е осъден да
заплати сумата над 21,56 лева – разноски в заповедното производство, сумата над
60,35 лева – разноски в исковото производство, като в полза на В.Н. се присъди
сумата от още 315,75 лева – разноски в исковото производство съобразно
отхвърлената част от исковете.
За
въззивното производство в полза на „Т.С.“ ЕАД, с оглед частичната основателност
на въззивната жалба, следва да се присъди сумата от общо 7,60 лева – за платена
държавна такса съобразно обжалваемия интерес пред въззивната инстанция и юрисконсултско
възнаграждение. Разноски се дължат и на въззиваемата страна, с оглед частичната
неоснователност на въззивната жалба, в размер на 552,66 лева – разноски във
въззивното производство за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на предявените искове
настоящото решение подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски
съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 20238505/29.10.2020 г. по гр. д. № 15423/2020 г. по описа на Софийски районен
съд, I Гражданско отделение, 162 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено по предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******,
срещу В.Б.Н., ЕГН **********, обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че В.Б.Н. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумите над 689,76 лева – главница, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода м. 10.2016 г. – м. 04.2018 г. за имот, находящ се в
гр. София, ул. „********ет. ********, с абонатен № 004434, и сумата над 3,60
лева – главница, представляваща такса за дялово разпределение за периода м. 10.2016
г. – м. 04.2018 г. за същия топлоснабден имот, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 150,40 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2017 г. – 08.11.2019 г., както и В ЧАСТТА, с която в полза на „Т.С.“ ЕАД е присъдена сумата над 21,56
лева – разноски в заповедното производство, и сумата над 60,35 лева – разноски
в исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, срещу В.Б.Н., ЕГН **********,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, за признаване за установено, че В.Б.Н., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, сумата над 689,76 лева до пълния предявен
размер от 6 365,95 лева – главница, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода м. 10.2016 г. – м. 04.2018 г. за имот, находящ се в
гр. София, ул. „********ет. ********, с абонатен № 004434, и сумата над 3,60
лева до пълния предявен размер от 21,58 лева – главница, представляваща такса
за дялово разпределение за периода м. 10.2016 г. – м. 04.2018 г. за същия
топлоснабден имот.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******,
срещу В.Б.Н., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
В.Б.Н., ЕГН **********, дължи
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК******, сумата от 150,40 лева – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2017 г. – 08.11.2019 г., доставена до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „********ет. ********, с абонатен № 004434,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.12.2019 г. по ч. гр. д. № 68121/2019 г. на Софийски районен съд, I
Гражданско отделение, 162 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 20238505/29.10.2020 г. по гр. д. № 15423/2020 г. по описа на Софийски районен
съд, I Гражданско отделение, 162 състав, В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА В.Б.Н., ЕГН
**********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК******, сумата в размер на 7,60 лева – разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК******, на основание. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на
В.Б.Н., ЕГН **********, сумата от още 315,75
лева – разноски в исковото производство пред СРС, и на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 552,66 лева – разноски във въззивното
производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.