Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 27.10.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 4204 по описа за
2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20277632 от 16.12.2020
г., постановено по гр.д. № 79191 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 150-ти състав, районният съд е
осъдил ответника Република България, представляван от министъра на финансите,
да заплати на ищеца „С.И.п.” ЕООД на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ сумата в размер на 11293,57 лева, представляваща
обезщетение за вреди, изразяваща се в заплатена такса в периода от 01.01.2014
г. до 09.08.2014 г. по чл. 35а ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с решение
от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по
конституционно дело № 1/2004 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 14.12.2018 г., до окончателно плащане на сумата. С
крайния съдебен акт ответникът е бил осъден да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 1495,74 лева, представляваща разноски
по делото.
Решението е било обжалвано от ответника
в първоинстанционното производство. В жалбата се твърди, че решението на
районния съд е недопустимо. Подчертава се липсата на процесуална и материалноправна
легитимация на държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 от ГПК от
министъра на финансите, да отговаря по предявения иск за обезщетение за вреди,
настъпили от законодателната дейност на Народното събрание. Посочва се, че държавата
и Народното събрание са различни правни субекти. Оплакванията на ищеца касаели
дейността на Народното събрание, различен правен субект от ответника. Ищецът
поддържал неоснователно да е претърпял вреди от поведението на Народното
събрание, поради което именно то било пасивно легитимирано, а самото Народно
събрание се представлявало от неговия председател. Министърът на финансите като
представител на държавата нямал качеството на възложител на работата на
Народното събрание и/или на народните представители, нито имал правомощия пряко
да им предоставя изпълнение на властнически функции, дейности и правомощия.
Дори и да се приемело наличието на възлагане на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на държавата към Народното събрание за осъществяване на
законодателна дейност, приложение следвало да намери разрешението в т. 3 от
Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС – отговорността на юридически лица
за действия на физически лица, на които те са възложили работа, се простирала
само до онези физически лица, чиято дейност се намирала под пряк контрол на
юридическото лице, чиято отговорност се търсела. Ако работата била възложена от
едно юридическо лице на друго юридическо лице, което под свой контрол е възложило
на свои служители или лица, работещи за него, то тогава първото юридическо лице
не носило отговорност. В този смисъл се посочва отново, че Народното събрание
се явявало отговорно в случая. Въззивникът сочи, че за отговорността на
държавата за незаконосъобразни актове и действия на нейните органи е налице
законова рамка и регламентация в ЗОДОВ. СРС неправилно бил приел, че държавата
била възложител на Народното събрание/народните представители, без да посочи
конкретни мотиви в тази насока - Народното събрание било орган на държавата,
чрез който се упражнявала държавна власт и редица основни държавни функции.
Законодателната дейност, респ. законите, не представлявали и не можели да се
приравнят на „незаконни актове или действия” по смисъла на чл. 7 от КРБ.
Актовете и действията на Народното събрание във връзка с осъществяваната
законодателна дейност изначално не подлежали на контрол за законосъобразност,
т.е. не можели да бъдат „незаконни”. Предвид специфичния характер на
законодателната дейност и с оглед принципа на правната сигурност законодателят
бил предвидил специален ред за осъществяване на контрол на законите и
увреждането на правните последици от противоконституционните закони, което ги
изключвало от приложното поле на чл. 7 от КРБ. В жалбата се възразява, че в
настоящия случай не бил предявен иск за обезщетение на вреди, настъпили
вследствие на противоправно въздействие. Съдът не бил докладвал иск с правна
квалификация чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ в хода
на производството, поради което не била предоставена възможност на ответника да
упражни правото си на защита. Твърди се, че не била налице противоправност на
действията на народните представители по гласуване и приемане на закон, обявен
впоследствие за противоконституционен. Действието на решението на
Конституционния съд било занапред. Липсата на противоправност в приложението на
закона до обявяването му за противоконституционен водел до извод за липса на
противоправност и на действията по приемането му. Възразява се, че ищецът не
твърдял противоправно бездействие от страна на Народното събрание и не бил
предявен подобен иск. Неправилно съдът бил приел, че било противоправно
поведението на Народното събрание чрез народните представители, изразяващо се в
неизпълнение на нормативно вмененото задължение за уреждане на последствията от
приложението на обявените за противоконституционни норми – чл. 22, ал. 4 от ЗКС.
Конституционната разпоредба на чл. 151, ал. 2 от КРБ не задължавала Народното
събрание да приеме закон по смисъла на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, като съдът
неправилно бил приел, че посочената законова разпоредба предвиждала задължение
за органа, приел противоконституционната разпоредба, да уреди правните
последици, възникнали от прилагане на противоконституционния закон до
обявяването му за такъв с решение на Конституционния съд. Според Правилника за
организацията и дейността на Народното събрание тези правни последици трябвало
да бъдат уредени в срок от два месеца от влизане в сила на решението на
Конституционния съд. Дали обаче ще бъде приета правна уредба на съответния
въпрос и с какво съдържание зависело единствено от Народното събрание. С оглед
на това се твърди, че преценката за наличие на подлежащи на уредба правни
последици от прилагане на противоконституционен закон до влизане в сила на решението
на Конституционния съд, бил въпрос на изключително правомощие на законодателния
орган. Твърди се, че към датата на подаване на исковата молба не били налице
висящи заварени и неприключени отношения, а процесните разпоредби от ЗЕВИ били
вече обявени за противоконституционни през 2014 г. Неправилно съдът бил приел,
че е налице пряка причинно-следствена връзка. Към момента на приемане на закона
от Народното събрание на 04.12.2013 г. не била налице сигурност за настъпване на увеличение
на имуществото на ищеца за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г., като
ежемесечното удържане на такси за следващ период не бил резултат от
противоправното действие на Народното събрание, а се явявал резултат от
прилагането на вече взет закон. Твърди се, че заплащането на процесните такси,
извършено на годно и валидно правно основание, не можело да се приеме за вреда,
а приетото от СРС като противоправно бездействие било последващо спрямо момента
на събиране от ищцовото дружество на процесните такси. Неправилен бил изводът
на СРС за наличието на пропуснати ползи. Твърди се, че ищецът претендирал да е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на
приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. –
09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народните представители, а от мотивите
на СРС не ставало ясно какъв конкретен иск е уважил съдът и какви вреди е приел
за настъпили – претърпени загуби или пропуснати ползи. Посочва се, че в
законодателството не се съдържало разпоредба, по силата на която актът по чл.
22, ал. 4 от ЗКС следвало да бъде с правовъзстановително или компенсиращо в
пълен размер съдържание. Твърди се, че решението на районния съд било
немотивирано – не били разгледани възраженията на ответника касателно
материалната и процесуалната легитимация на ответника, липсата на елементите от
фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД, липсата на възлагане, съдът не бил
разгледал възраженията на страната по отношение на доказателствата. Неправилно
съдът не уважил възражението за погасяване на исковата претенция по давност с
оглед на това, че в исковата молба се твърдяло увреждащото действие да е
извършено на 04.12.2013, а исковата молба била подадена след изтичане на
5-годишния срок. Посочва се, че давността при известен деец, течала от датата
на увреждането, тъй като съгласно т. 2 от Постановление № 2 от 21.21.1981 г.
началната дата за всяка пропусната полза била една и съща, а не започвала да
тече за всяка от тях поотделно. Направено е искане за обезсилване на решението
като недопустимо, а при условията на евентуалност – за неговата отмяна като
неправилно и отхвърляне на исковата претенция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство.
В отговора се посочва, че Народното събрание е държавен орган, олицетворяващ за
законодателната власт, чийто персонален състав (народните представители) са
длъжностни лица със функционален имунитет. Те не отговаряли за обезщетяване на
настъпили вреди, но на основание чл. 7 от КРБ държавата не била освободена от
отговорност за вредите от незаконните актове и действия на Народното събрание и
народните представители. Отговорността на Народното събрание била приетите от
него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемали като
основно свое задължение да я спазват под клетва. Съобразно чл. 22, ал. 4 от ЗКС
Народното събрание имало задължение да уреди възникналите правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, като
бездействието му в тази връзка било противоправно. Посочва се, че ищецът бил
претърпял пропусната полза, която при липса на противоконституционния закон със
сигурност би постъпила в неговия патримониум като част от дължимата цена за
произведена електрическа енергия. Отговорността за вреди била на държавата – тя
дължала обезщетение на увредените лица, защото неин орган бил постановил
противоконституционния акт и след това същият този орган противоконституционно
бездействал. Направено е искане за потвърждаване на обжалваното решение и
присъждане на сторените от страната разноски за адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание въззиваемата
страна, редовно призована, не е била представлявана. Въззивникът е бил
представляван от пълномощник. На етап ход по същество са били преповторени
исканията, направени във въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
По делото е било обявено за безспорно,
че ищецът е собственик на фотоволтаична електрическа централа, находяща с в УПИ
I
– 640, кв. 74, с. Обнова, общ. Левски, обл. Плевен, въведена в експлоатация с
Разрешение за ползване № ДК-07-СЗР-17/14.02.2011 г., че е сключен договор за
изкупуване на електрическа енергия № 127/21.02.2011 г. с „ЧЕЗ Електро България”
АД и договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия
№ P300016093/07.01.2010 г.
По делото е било обявено като
общоизвестни и ненуждаещи се от доказване обстоятелството, че с параг. 6, т. 2
и 3 от ЗР към ЗДБРБ за 2014 г. са били създадени разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3,
чл. 35б, ал. 1-4, чл. 35в, ал. 1-3, чл. 73, ал. 1-4 от ЗЕВИ, породили действие
от 01.01.2014 г., като служебно известно обстоятелството, че с Решение № 13 от
31.07.2014 г. на Конституционния съд са били обявени за противоконституционни
посочените изменения в ЗЕВИ.
От представените по делото писмени
доказателства – протоколи за отчет за произведена електрическа енергия от ФВЕЦ
„Обнова”, фактури, дневни отчети по сметка, удостоверения за удържана такса по
чл. 35б, ал. 1 от ЗЕВИ и приложение – извлечение от справка по чл. 35б, ал. 2
от ЗЕВИ към писмо с вх. № 5192297/19.11.2019 г. от КЕВР, се установява, че в периода
01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът е заплатил такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер
на 11293,57 лева, която е била удържана от цената на произведената електрическа
енергия от купувача и преведена по сметка на КЕВР, откъдето е прехвърлена към
централния държавен бюджет съгласно разпоредбите на чл. 35б, ал. 1 - 4 ЗЕВИ.
Не се твърди, нито са ангажирани
доказателства, да има приет закон, който да урежда последиците във връзка с
обявяването на горепосочените разпоредби за противоконституционна, в т. ч.
такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт по друг начин.
С оглед приетите фактически положения
въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
На първо място, следва да се отбележи,
че въззивният съд, подобно на първостепенни, следи за абсолютните процесуални
предпоставки за упражняване на правото на иск. В този смисъл въззивникът
изрично е оспорил легитимацията на ищеца. Въззивният съд не констатира
основания за обезсилване на решението като недопустимо в тази връзка. Налице е
многобройна практика на върховната инстанция, постановена по сходни казуси,
съгласно която Народното събрание е висш държавен орган, в чиято компетентност КРБ
е възложила осъществяването на най-важните държавни функции (решение № 71 от
06.04.2019 г. по гр. д. № 3804/2019 г., ІV ГО, , решение № 72 от 21.04.2020 г.
по гр. д. № 2377/2019 г., ІV ГО, решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. №
4069/2019 г., ІV ГО, решение № 202 от 10.03.2021 г. по гр. д. № 854/2020 г.,
ІІІ ГО, решение № 244 от 26.01.2021 г. по гр. д. № 1732/2019 г., ІV ГО, решение
№ 204 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г., ІІІ ГО, решение № 205 от
24.02.2021 г. по гр. д. № 1886/2019 г., ІІІ ГО и др.). Като държавен орган,
Народното събрание олицетворява законодателната власт. Народните представители са
длъжностни лица от състава на Народното събрание, както лицата от състава на
другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на
държавен орган. Държавата може да освободи от имуществена отговорност свои
служители, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените
лица не отговарят имуществено за причинените вреди нито пред пострадалия, нито
по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в
натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице
съответните предпоставки за това.
Съгласно чл. 7 от КРБ държавата отговаря
за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание
като държавен орган и на народните представители като длъжностни лица. Тази
отговорност произтича пряко от разпоредбата на чл. 7 от КРБ, която има
непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Отговорността на
държавата е обективна, има гаранционнообезпечителен характер и за реализирането
ѝ е ирелевантно виновно ли е било поведението на съответните длъжностни
лица. В тази връзка следва да се отбележи, че в ЗОДОВ, като специален закон, не
е уредена отговорност за вреди от противоправна законодателна дейност на
Народното събрание, а за неуредените въпроси се прилага общият граждански закон
– ЗЗД, по който ред е предявена и исковата претенция.
Отговорност на Народното събрание намира
своя източник в това приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото
народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под
клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на
всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е
неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни
представители. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото
приемането му е противоправно деяние и приложението на противоконституционния
закон неизбежно причинява вреди на правните субекти. В настоящия случай това се
е случило с приемането на разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3, чл. 35б, ал. 1-4,
чл. 35в, ал. 1-3, чл. 73, ал. 1-4 от ЗЕВИ, породили действие от 01.01.2014 г.
Следва да се отбележи, че ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на КРБ - чл. 22, ал. 4 от ЗКС. В разпоредбата на чл. 151, ал. 2,
изр. 3 от КРБ е предвидено неприлагане на обявения за противоконституционен акт
от момента на влизането на решението на Конституционния съд в сила, което е
пряка последица от самото решение. Решението има конститутивно действие - от
влизането му в сила обявеният за противоконституционен акт не се прилага, и
установително действие - установява несъответствието на акта с КРБ. Обявеният
за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, а последиците
от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и запазването им би
противоречало на принципа на правовата държава. Като последица от решението
възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа, постановил акта – в
случая Народното събрание, да уреди възникналите правни последици от прилагането
му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право или
възможността на органа да уреди възникналите правни последици от запазеното
действие на обявения за противоконституционен закон. В този смисъл
бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането
на противоконституционния закон, налично и към момента на приключване на
устните състезания пред въззивния съд, е толкова противоправно, колкото и
приемането на такъв закон. Народните представители имат задължението да спазват
КРБ и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде
възстановен напълно конституционният ред.
Предвид гореизложеното неоснователни се
явяват доводите в жалбата по отношение липсата на процесуална легитимация.
Видно от твърденията в жалбата ищецът е насочил иска си именно срещу държавата,
позовавайки се на противоправното поведение на един от нейните държавни органи.
Правните последици на влезлите в сила
съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите
публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон,
сключените правни сделки при неговото действие, извършените плащания и други
действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения,
възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да
продължат да съществуват в разрез с конституционния ред. В този смисъл
несъстоятелно е възражението на въззивника, че исковата претенция е
неоснователна, предвид това, че към момента на заплащане на исковите суми и
такси процесните разпоредби са били действащи и е било налице годно правно
основание.
Несъстоятелни са възраженията в жалбата
и по отношение на твърденията за разглеждане на непредявен иск. Видно от
твърденията на ищеца, същият е търсил обезщетение за претърпени вреди под
формата на пропуснати ползи, вследствие на противоправното поведение на
Народното събрание във връзка с приемането на противоконституционни законови
разпоредби. Ищецът е дал правна квалификация в исковата молба по чл. 49 от ЗЗД,
вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ, която не се явява обвързваща за
съда. В действителност в определение по чл. 140 от ГПК съдът е квалифицирал
иска само по чл. 49 от ЗЗД, което не е особено прецизно. Доколкото обаче
спорното право се субсумира под посочената разпоредба и в решението е била
дадена квалификация по чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от
КРБ, съдът е разгледал предявения иск и не е дал нова квалификация в крайния си
съдебен акт, поради което не може да се приеме, че правото на защита и на
пълноценно участие в процеса на ответника е било нарушено. В тази връзка следва
да се отбележи, че несъстоятелни се явяват оплакванията в жалбата касателно
яснотата на исковата претенция. Ищецът ясно е заявил същата, като районният съд
правилно и в синхрон с принципа на диспозитивното начало се е произнесъл с акта
си по същество.
Въззивният съд се съгласява изцяло с изводите на районната инстанция, че в настоящия случай ищецът е провел успешно пълно и главно доказване на наличието на елементите от фактическия състав по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на деликтна отговорност на ответника. Както беше вече посочено, налице е доказана материалноправна легитимация на ответника и противоправност на действията на народните представители по гласуване и приемане на закон, обявен впоследствие за противоконституционен, на което ищецът е основал претенцията си. С удържането на исковата сума в размер на таксата, предвидена с обявените за противоконституционни норми, имуществото на ищеца е намалено в пряка причинна връзка с противоправното поведение на законодателния орган, за които вреди държавата отговаря. Поддържането на накърнен конституционен ред чрез бездействието на мнозинството народни представители единствено обуславя ангажирането на отговорността на държавата да обезщети на общо основание пострадалите от продължаващото да съществува положение. Противно на твърдяното в жалбата, към датата на подаване на исковата молба са налице именно висящи заварени и неприключени отношения във връзка с уредбата на правния ред предвид обявяването на посочените разпоредби от ЗЕВИ за противоконституционни.
Правилно районният съд не е уважил
възражението за погасяване по давност на претенцията. По отношение на
вземанията от непозволено увреждане приложим е общият петгодишен давностен срок
по чл. 110 ЗЗД, който тече от момента на увреждането, освен ако деецът не е
известен към този момент. Исковата молба, с която течението на давността е прекъснато,
е подадена в съда на 14.12.2018 г., а вземането на ищеца за обезщетение за
причинените му имуществени вреди е за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., а
не както се твърди във въззивната жалба – 04.12.2013 г. Следователно към
момента на подаване на исковата молба вземането не е погасено по давност. В
тази връзка следва да се отбележи, че законодателната промяна е влязла в сила
едва на 01.01.2014 г., от който момент се е породило и задължението за
заплащане на процесните суми под формата на такса и е започнало увреждането.
Въззивният съд не се съгласява с
оплакванията в жалбата, че в мотивите си районният съд не обсъдил възраженията
на ответника по отношение допустимостта и основателността на исковата
претенция, както и оспорванията на доказателствата, представени от ищеца.
Контролираната инстанция е достигнала до крайните си изводи от правна и
фактическа страна, след като е извършила обстоен анализ на събраните
доказателства поотделно и в съвкупност, и предвид разпределената
доказателствена тежест между страните е достигнала до крайните си изводи от
правна страна, като е обсъдила релевантните за спорните моменти по делото
доводи и възражения на страните. В този смисъл контролиращият съд не констатира
пропуски в мотивите на съда.
Предвид гореизложеното въззивният съд
счита решението на СРС за допустимо и правилно, поради което същото следва да
бъде потвърдено в цялост.
При този изход от спора на въззивнаемата страна се полагат разноски, като същата е претендирала адвокатски хонорар. Въззивният съд счита обаче, че разноски за такъв не следва да ѝ се присъждат, тъй като страната не е доказала, че претендираната сума за адвокатското дружество е на основание уговорено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство именно по настоящото дело. Пред въззивната инстанция страната е била представлявана от упълномощен адвокат. В открито съдебно заседание са представени списък по чл. 80 от ГПК и фактура, неподписана от страната и пълномощника, и платежно нареждане. Не е представян договор за правна защита и съдействие с уговорено възнаграждение за въззивното производство. Съобразно т. 1 на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С договора може да бъде удостоверено както уговарянето, така и заплащането на договореното възнаграждение. Според практиката на ВКС, фактурата би представлява доказателство за сключен договор само ако удостоверява волеизявленията на насрещните по сделката страни, но не в случаите на едностранно съставена и неподписана фактура, каквато е приложената по делото. Приложените фактура и платежно нареждане биха могли да се приемат за удостоверяващи договор, ако съдържаха съществените елементи на сделката, което не може да се приеме, че е налице в настоящия случай (в този смисъл Определение № 30 от 5.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1566/2017 г., I т. о., ТК, ВКС, Определение № 306 от 2.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 342/2020 г., III г. о., ГК, ВКС, Определение № 107 от 28.02.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 360/2019 г., I т. о., ТК, ВКС, Определение № 23 от 18.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3884/2020 г., III г. о., ГК, ВКС, Определение № 147 от 10.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 3212/2018 г., I т. о., ТК, ВКС).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20277632 от 16.12.2020 г., постановено по гр.д. № 79191 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 150-ти състав, в цялост.
Решението подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.