Р Е Ш Е Н И Е
№...............
гр.Плевен,
19,12,2018 г.
В И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски районен съд, ІХ-ти граждански състав, в
публично съдебно заседание на шести декември две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от
съдията НАЙДЕНОВА гр.дело №2725 по описа на съда за 2018 год., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл.422 от ГПК.
Пред ПлРС е депозирана искова
молба от, със седалище и адрес на управление ***-р ***, чрез юрк.К.М., против С.Х.С., ЕГН **********,***, за признаване
за установено спрямо ответника на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415,
ал.1 от ГПК, че същият дължи на ищеца сумата от 847,16 лева главница, 461,04
лева договорна лихва за периода 28,09,2012 г. – 01,02,2013 г., 18,00 лева такса
разходи, 607,14 лева обезщетение за забава за периода 29,09,2012 г. –
03,08,2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане. Твърди се, че по
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е образувано
ч.гр.д. №5853/2017 г. по описа на ПлРС, по което има
издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Сочи се, че на 07,09,2012 г. между ***и ответника е сключен договор за
заем с №1681840, по силата на който ответникът е получил сумата от 900,00 лева,
като съгласно клаузите на договора сумата е следвало да бъде върната на 21
равни седмични вноски в размер на 68,90 лева, в срок до 01,02,2013 г. Сочи се,
че погасената по договора сума е в размер на 138,70 лева. Сочи се, че на
01,12,2012 г. е било подписано Приложение №1 към рамков договор за цесия от
16,11,2010 г. между ***и ***, правоприемник на който е ищеца, по силата на
който вземането на ***към ответника е прехвърлено изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Сочи се, че е
направен опит ответника да бъде уведомен за извършената цесия, но пратката е
върната като непотърсена. Сочи се, че съгласно практиката на ВКС сама по себе
си ИМ не може да се счете за уведомление по чл.99, ал.4 от ЗЗД, но когато към
нея е приложено самото уведомление, макар и невръчено на длъжника, се приема,
че съобщаване на цесията все пак е извършено. В заключение моли съда да признае
за установено по отношение на ответника че същият дължи на ищеца сумата от
847,16 лева главница, 461,04 лева договорна лихва за периода 28,09,2012 г. –
01,02,2013 г., 18,00 лева такса разходи, 607,14 лева обезщетение за забава за
периода 29,09,2012 г. – 03,08,2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното й изплащане. Ищеца претендира и направените деловодни разноски,
както разноските от заповедното производство. В писмено становище, депозирано
преди с.з., процесуалният представител на ищеца моли съда да уважи исковете,
като сочи, че възраженията на особения представител на ответника за нищожност
на клаузата за неустойка са неоснователни.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен
отговор чрез назначения му особен представител – адв.Ц.П.
от ПАК, в който се сочи, че искът е неоснователен. Сочи се, че няма данни ответникът
да е уведомен за извършената цесия, че претендираното
вземане е погасено по давност, оспорва се наличието на облигационно отношение
между страните, за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. В
с.з. особения представител на ответника моли съда да отхвърли иска. В писмени
бележки, депозирани преди последното с.з., особения представител на ответника
развива съображения, подобни на изложените в отговора на ИМ.
Съдът, като взе предвид представените
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира
за установено следното:
По
делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет -
признаване за установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в съответствие с
правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца следва да докаже
сключването на валиден договор за заем между ответника и ***, предоставяне на
дължимата по договора за заем сума на ответника, валиден договор за прехвърляне
на вземането н. ***, с правоприемник ***, надлежно уведомяване на
кредитополучателя за настъпилото прехвърляне, както и че задължението по
кредита е станало предсрочно изискуемо. Съдът е указал на страните
доказателствената тежест в производството с определението по чл.140 от ГПК от 30,10,2018
г.
От
представените по делото доказателства е видно, че между ответника и ***е
сключен договор за паричен заем №1681840 от 07,09,2012 г., по силата на който
ответникът е получил в заем сумата от 900,00 лева със срок на погасяване от 21 седмици.
Установява
се от представения по делото Рамков Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16,11,2010 г. и Приложение №1 към него от 01,12,2012 г., сключен
между „***и ***, че вземането на „***към ответника по договора за кредит е
прехвърлено н. *** /под №1650/.
От
представеното по делото пълномощно /л.13/ е видно, че ***, чрез изпълнителния
си директор, е упълномощил *** да уведоми от името на „***всички длъжници по
всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за
кредит, които дружеството е цедирало, съгласно
Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключени между „***като цедент и ***.
Видно
от уведомително писмо изх.№УПЦ-С-ИАМ/1681840 от 03,07,2017 г. до ответника, със
същото е направен опит ответника да бъде уведомен от името на „***за
прехвърлянето на вземането по договора за кредит, но писмото е върнато с
отбелязване, че адресът е „преместен“.
Видно
от уведомително писмо изх.№УПЦ-П-ИАМ/2149590 от 02,04,2018 г. до ответника, със
същото е направен повторен опит ответника да бъде уведомен от името на „***за
прехвърлянето на вземането по договора за кредит, но писмото е върнато с
отбелязване, че „лицето не живее на адреса“.
От заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се
установява, че платените от ответника вноски по Договора са в общ размер на 138,70
лева, като по счетоводни данни на ищеца с тях са погасени 52,84 лева главница и
85,86 договорна лихва. ВЛ е посочило, че
остатъкът по задължението е в размер на 847,16 лева главница, 461,04 лева
договорна лихва за периода 28,09,2012 г. – 01,02,2013 г. и 18,00 лева разходи
за събиране на просрочени задължения. ВЛ е посочило, че обезщетението за забава
за периода 29,09,2012 г. – 03,08,2017 г. е в размер на 619,11 лева.
При
така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
Доколкото не се
оспорва подписа на ответника под Договора за паричен заем, съдът приема, че е
налице валидно облигационно отношение между страните по договора за паричен
заем. Не се оспорва и валидността на извършената цесия.
Ищецът твърди,
че до настоящият
момент ответника не е му е
изплатил сумите по цитирания по-горе договор за кредит, респективно по договора
за цесия. По правната си същност това е твърдение за отрицателен факт и
освобождава ищеца от тежестта на доказването му.
В хода на съдебното дирене ответникът не е ангажирал никакви писмени или гласни доказателства, от които да се установява, че основното задължение на кредитополучателя по процесния договор - да върне получения кредит, е било изпълнено.
Ето защо следва да се приеме, че съществува вземане на ищеца срещу ответника
в претендираните размери.
Ответникът, чрез назначения особен представител, е направил възражение за нищожност на
клаузата за неустойка в сключения между него и „***договор. Съдът
счита, че не следва да обсъжда така направеното възражение, доколкото ищецът не
претендира неустойка за неизпълнение на дадено задължение, а главница и
договорни лихви.
Основателно
е обаче направеното от особения представител на ответника възражение за
погасяване по давност на част от претендираните суми.
Погасителната
давност е фактически състав, включващ период от време,
през който носителят на едно
субективно материално право бездейства, който състав поражда
правото на задълженото лице да се позове
на давността и да откаже изпълнение. Според чл.114 от ЗЗД давността почва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая срокът на договора е изтекъл с падежа
на последната погасителна вноска на 01,02,2013 г. Тъй като до 03,08,2017 г. –
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК не са изтекли пет години, то вземането на ищеца за главница не е
погасено по давност. Спрямо вземанията на ищеца за
лихва обаче е приложима кратката тригодишна
давност по чл.111,
б.”в”, предл.2 от ЗЗД. Ето защо Съдът счита,
че така направеното
възражение за недължимост на вземането за договорна лихва поради изтекла погасителна давност е основателно за вземанията
за лихва, начислени за
периода до три години преди
датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за
изпълнение, което е подадено на 03,08,2017
г. –
тоест за периода преди 03,08,2014
г.
Съобразявайки гореизложеното, погасено по давност е вземането на ищеца за
договорна лихва за периода 28,09,2012 г. – 01,02,2013 г. в размер на 461,04
лева.
По отношение на уговореното в договора обезщетение за забава съдът намира
за установено следното: макар и да не е направено възражение за нищожност на
клаузата за обезщетение за забава от страна на особения представител на
ответника, то съдът, съгласно константната практика на ВКС, има правомощие
служебно да констатира това. Нищожността на отделните клаузи не влече нищожност
на целия договор. Обезщетението за забава има характер на цена на
предоставената услуга, като нейната стойност следва да се съизмерява
както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря
връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен. Съдържащата се в чл.3 от
договора информация относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и ГЛП е
обща и не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена. Заедно с това,
съдът приема, че клаузата противоречи на добрите нрави, по следните съображения
– действително, към датата на сключване на договора – 2012 г., не е било налице
законово ограничение на максималния размер на ГПР по реда на чл.19, ал.4 от ЗПК.
В случая обаче се касае за потребителски
кредит, при която едната страна е икономически по-слаба и съгласно практиката, ГПР
е бил ограничен до три пъти от размера на законовата лихва. Към датата на
сключване на договора-м.09.2012 г., законовата лихва е била 10,04% /основния
лихвен процент на БНБ + 10 пункта/. Както бе посочено по-горе, съобразно
уговореното в договора, ГПР /годишен процент на разходите/ е в размер на 1046,47
%, което многократно надвишава определеният от практиката към онзи момент
максимален размер на ГПР. Съдът намира, че в случая налице прекомерност при
определяне на ГПР по договора, което противоречи на добрите нрави и води до
нищожност на клаузата. Нищожната клауза не може да се замести от и такава за
лихва за забава, тъй като е различна тяхната функция и същност, а и такова
правомощие на съда е предвидено само за търговските сделки, а договорът за
кредит по отношение на потребителя не е търговска сделка. С оглед на
констатираната от съда нищожност на клаузата, касаеща уговорения ГПР по договора, то претенцията
спрямо обезщетението за забава се явява неоснователна и предявения установителен иск следва да бъде отхвърлен в тази му част.
На
основание гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД е основателен до
размера на сумата от 847,16 лева главница и 18,00 лева такса разходи, дължими
по договора за потребителски кредит №1681840/07,09,2012 г., като за сумата от 461,04
лева, представляващи договорна лихва за периода 29,08,2012 г. – 01,02,20123 г.
искът е погасен по давност, а за сумата от 607,14 лева, представляващи
обезщетение за забава, искът следва да
бъде отхвърлен като неоснователен.
При този изход на производството и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от
него разноски в исковото производство съразмерно с уважената част от иска. Ищецът
е претендирал 161,33 лева държавна такса, 150,00 лева възнаграждение за особен
представител, 100,00 лева депозит за ВЛ и 350,00 лева за юрисконсултско
възнаграждение /от които съдът приема че има право само на 200,00 лева с оглед ниската фактическа сложност на делото,
разглеждането му в едно съдебно заседание,
липсата на събиране на допълнителни
доказателства и изменението
на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК с ДВ, бр.8 от 2017 г./. С
оглед всичко изложено, ответникът следва да заплати на ищеца разноски в
исковото производство в общ размер на 275,10 лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК,
съдът следва да се произнесе и за дължимостта на разноските, направени в
заповедното производство. Ето защо следва ответника да бъде осъден да заплати
на ищеца и разноските от заповедното производство /за държавна такса и юрк.възнаграждение/ в общ размер на 39,90 лева съразмерно с частта от вземането, за което се
установи, че съществува.
Следва
на адв.Цв.П. да се изплати
възнаграждение за особено представителство в размер на 150,00 лева.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1 от ГПК, че С.Х.С.,
ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ н. ***, със седалище и адрес на управление
***-р ***, сумата
от 847,16 лева главница и 18,00 лева такса разходи, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й
изплащане, които суми представляват част
от вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№5853/2017 г.
на ПлРС, като ЗА РАЗЛИКАТА ДО ПРЕТЕНДИРАНИТЕ С ИМ 461,04 лева договорна лихва за
забава за периода 28,09,2012 г. – 01,02,2013 г. ОТХЪВРЛЯ предявеният иск КАТО
ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ, а ЗА ПРЕТЕНДИРАНОТО ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА ЗАБАВА в размер на
607,14 лева за периода 29,09,2012 г. – 03,08,2017 г. ОТХВЪРЛЯ предявения иск КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С.Х.С., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ н. ***, със седалище и адрес на управление ***-р ***, направените разноски в исковото производство в общ размер на 275,10 лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С.Х.С., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ н. ***, със седалище и адрес на управление ***-р ***, направените разноски в заповедното производство /за ДТ и
юрисконсултско възнаграждение/ в общ размер на 39,90 лева съразмерно с частта от вземането, за което се
установи, че съществува.
Да се изплати на особения представител адв.Ц.П. възнаграждение
за особено представителство в размер на 150,00 лева.
Решението
може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред
Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: