№ 506
гр. София, 18.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-18, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Мирослава Кацарска
при участието на секретаря Таня Б. Стоянова
като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Търговско дело №
20221100901357 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал.1 предл. 3 от ЗЗД като частичен и
иск по чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „У.С." ЕООД твърди, че на 10.09.2018г. сключил с ответника „С. и Т. - МО"
ЕООД договор за покупко -продажба под № 37/09/2018, по силата на който ответникът е
следвало да достави, а ищецът да заплати стоки, съгласно опис в Приложение № 1 към
договора. По съгласие между страните покупната цена е определена на 5 902 225,20 лева без
ДДС или 7 082 670,24 лева с начислен данък - видно т. 2.1 от договора. Плащането на цената
е следвало да бъде извършено авансово, преди доставка в рамките на 10-дневен срок,
считано от датата на сключване на договора или най-късно до 20.09.2018г. Твърди, че
съгласно т.2-4 от договора е заплатил в аванс сумата от 589 900 лева, представляваща
депозит, като в договора е предвидено, че „Направеният депозит в размер на 589 900,00 лева
(петстотин осемдесет и девет хиляди и деветстотин лева) не се възстановява, а се
трансформира в Гаранция за добро изпълнение на договора." Според условията на договора
гаранцията не подлежи на приспадане (прихващане) от дължимата цена и в този смисъл не
представлява частично авансово плащане на същата, а продавачът задържа сумата до
съставянето на двустранен протокол, с който страните констатират пълното изпълнение на
договора и липсата на претенции по него. Поддържа, че дружеството-купувач „У.С." ЕООД
не е успяло да изпълни задължението по договора, а именно да заплати покупната цена,
нито в рамките на 10- дневения срок, нито в рамките на допълнителния срок по
комисорната клауза по т. 2.6. изр.2 от процесния договор, която предвижда, че при
неплащане на цената в рамките на 1 месец от датата на сключване на договора, същият се
счита прекратен. Вследствие на това договорът според ищеца е прекратил действието си
1
поради неплащане на цената, според предвиденото в т. 2.6, изр.2, като счита, че тази
разпоредба предвижда автоматичен способ не просто за прекратяване на договора, а за
неговото разваляне. Твърди, че в процесната разпоредба на (т.2.6, изр.2) е предвидена
комисорна клауза, като в този случай договорът се счита за развален автоматично и без
предизвестие при настъпване на факта на неизпълнение на съответното договорно
задължение, като е ирелевантно обстоятелството дали насрещната страна е била изправен
кредитор. Поддържа, че с развалянето на договора № 37/2018, което следва да бъде отнесено
към 10.10.2018 г., и доколкото същият няма характер на сделка с продължително или
периодично изпълнение, с обратна сила са заличени правните му последици - възникнали
права и задължения за страните. Последното налага извършване на двустранна реституция
ако и доколкото по развалената сделка са извършени престации - по аргумент от чл. 55, ал.1,
предл.3 вр. с чл. 88, ал.1 от ЗЗД. Твърди, че чрез предявен насрещен осъдителен иск в хода
на защитата си по т. д. № 406/2019г. по описа на Софийски градски съд, VI-21 състав, е
упражнил пред съда правото си да търси връщане на получената от отвеника без основание
гаранция за добро изпълнение, платена по процесния договор № 37/2018, като там
претенцията е предявена като частична със заявена цена на иска от 50 000 лева от общ
размер на вземането 589 900 лева. Спорът е приключил с влязло в законна сила на
24.06.2022 г. Решение № 10298/05.04.2021г. по в. т. д. № 1533/2020г. на САС, 3 състав, с
което съдът е уважил предявения насрещен иск с правно основание по чл. 55, ал.1, предл. 3
ЗЗД за връщане на сумата от 50 000 лева, представляваща част от общо 589 900 лева,
заплатени по процесния ДПП № 37/2018г. и сега ищецът търси защита за останалата част от
вземането, дължимо на същото правно основание и въз основа на същите факти, а именно за
сумата от 539 900 лева, представляваща разликата между платения от доверителя ми на
отпаднало основание депозит/гаранция за добро изпълнение по дпп № 37/2018г. в размер на
589 900 лева и сумата от 50 000 лева, относно която вече има съдебна защита с
горецитираното решение. Наред с главницата ищецът търси и законна лихва за забава върху
частично предявеното с насрещен иск вземане в размер на 50 000 лева, предмет на
разглеждане в хода на т. д. № 406/2019г. по описа на Софийски градски съд, VI-21 състав и
съдебно установено с Решение № 10298/05.04.2021г. по в. т. д. № 1533/2020г. по описа на
САС, 3 състав. Периодът, за който е дължима законната лихва за забава, е от датата на
съдебната покана чрез предявен насрещен иск по т. д. № 406/2019Г. по описа на Софийски
градски съд, VI-21 състав, а именно 19.04.2019г., до реализиране на вземането по
принудителен път на 26.04.2021г., на която датата е депозирана молба за образуване на
изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист, издаден въз основа на въззивното
решение, а размерът на търсената законна лихва възлиза на 10 263 лева. Наред с горното
ищецът претендира и законна лихва за забава, изчислена върху исковата сума от 539 900
лева, предмет на разглеждане в настоящето производство, за периода от 19.04.2019г. (датата
на съдебната покана, каквато счита, че представлява предявеният частичен иск предмет на
разглеждане в хода на т. д. № 406/2019Г. по описа на Софийски градски съд, VI-21 състав)
до 12.07.2022г., която сума възлиза на 177 117 лева и законна лихва върху исковата сума от
539 900 лева, предмет на разглеждане в настоящето производство, считано от датата на
2
предявяването й пред съда до пълно издължаване. В допълнителната искова молба от
13.12.2022г. ищецът сочи, че с отговора не се оспорва нито сключването на договора, нито
получаване на сумата, а единственото правоизключващо възражение, което се поддържа от
страна на „С. и Т.-мо" ЕООД, относно характера на главното вземане, по отношение на
което поддържа, че не може да намери приложение кратката 3-годишна погасителна давност
по чл. 111, б. „б" ЗЗД. Твърди, че търсената сума не представлява обезщетение за неустойка
и никога не е претендирал обезщетение за неустойка, като твърди, че вземането му е за
неоснователно обогатяване, каквато е и правната квалификация по двата евентуални
частични иска в предходно водения процес. Поддържа, че ирелевантно за спора е каква е
правната природа на т. нар. гаранция за добро изпълнение, преценена към момента на
плащането й от купувача, след като впоследствие е отпаднало с обратна сила правното
основание, на което тя е получена от продавача. Това е така поради факта, че с отпадането
на правното основание, на което сумата е получена от продавача, за купувача възниква не
вземане на неустойка или друг вид договорна отговорност (тъй като договор вече не
съществува), а вземане за неоснователно обогатяване. Дори да се приеме за вярна тезата на
ответника, че се касае за авансово внесена неустойка от страна на купвача, то при разваляне
на договора и при наличието на предпоставките по чл. 55, ал.1, предл.3 от ЗЗД сумата,
подлежаща на възстановяване няма качеството на неустойка, а на вземане за неоснователно
обогатяване. Тези факти с правно значение счита за съдебно установени в хода на
предходно водения съдебен процес, в рамките на който е уважен иска му именно с правно
основание по чл. 55, ал.1, предл.З ЗЗД, а не например такъв по чл. 92 ЗЗД. Поддържа, че в в
закона няма предвидена специална погасителна давност относно вземанията за
неоснователно обогатяване, то следва се приеме, че за тях важи общата 5 годишна
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Поддържа, че в процесната хипотеза единствената
престация, извършена по повод сключения договор № 37/2018, е заплатеният от купувача
Депозит/Гаранция за добро изпълнение в размер на 589 900 лева, за която твърди, че
подлежи на връщане като платена поради отпадане на основанието (чл.55, ал.1, предл.з
ЗЗД), считано от момента на разваляне на договора - 10.10.2018 г., като очевидно не е
изтекла общата 5-годишна погасителна давност по отношение на частично предявеното
вземане за сумата от 539 900 лева, с която неоснователно се е обогатил ответника, тъй като с
предявяването на настоящия иск неизтеклата давност е била прекъсната. Поддържа и
изложеното относно момента на изискуемост на вземанията за лихва. В хода на
производството поддържа исковата си претенция чрез процесуалния си представител –
адв.Л., като претендира уважаването й и присъждане на разноски. Представил е и писмена
защита чрез адв. Г. от 03.04.2023г., в която по подробно изложените доводи претендира
уважаване на исковете му.
Ответникът „С. и Т. - МО" ЕООД в писмения отговор от 11.10.2022г. сочи, че не
оспорва, че бил сключен договор за покупко-продажба под № 37/09/2018, с описаните права
и задължения, както и че ищецът е заплатил сумата от 589 900лв., но твърди, че тази сума е
депозит, а не аванс и не е част от продажната цена. Поддържа, че според уговореното по
договора гаранцията не подлежи на приспадане (прихващане) от дължимата цена и в този
3
смисъл не представлява частично авансово плащане на същата, а продавачът задържа сумата
до съставянето на двустранен протокол, с който страните констатират пълното изпълнение
на договора и липсата на претенпии по него. Поддържа, че в клаузата на т. 2.4 изрично е
уговорено, че предварително заплатената от купувача сума в размер на 589 900 лева не се
възстановява, а се трансформира в гаранция за добро изпълнение и съгласно т. 2.5 подлежи
на връщане, ако договорът бъде надлежно изпълнен. Сочи, че предвид договорната
автономия no чл. 9 от ЗЗД страните могат да уговорят, че ако договорът бъде развален, при
условията на уговорената в т. 2.6 клауза, същата сума обезпечава вземането на продавача за
вредите от развалянето на договора, за които страните предварително са се съгласили, че са
в размер на тази сума. Поддържа, че сумата не е заплатена при начална липса на основание,
доколкото основанието за заплащането й, за което страните са постигнали съгласие, е тя да
служи за удовлетворяване на вредите на продавача от неточното изпълнение, а ако тои бъде
развален на вредите от прекратяването му, поради неизпълнение на задълженията по него от
страна на купувача, което не се спори между страните, поради което счита, че искът е
неоснователен. По изложените съображения ответникът счита, че главният иск, който е за
неустойка, е предявен като частичен, което предполага теченето на давност по отношение на
остатъка, като претендирането на сумата от 539 900 лева следва да бъде в рамките на
специалната 3 годишна давност, по смисъла на чл. 111, б. „Б“ от ЗЗД и изрично заявява
възражение за погасяване по давност. Ответникът оспорва и двата акцесорни иска по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, като също прави изрично възражение за неосноватилност и погасяване по
давност, поради обстоятелството, че те също за заведени отново след изтичане на 3 годишна
давност, по смисъла на чл. 116. „В“ от ЗЗД, и се явяват неоснователни и недоказани. В
допълнителният отговор от 06.01.2023г. ответникът поддържа вече изложените си доводи
относно характера на вземането и приложимата кратка тригодишна давност, като поддържа
и че не е вярно твърдението, обективирано в допълнителната искова молба, че „У.С.“ ЕООД
не е претендирал обезщетение за неустойка, защото съдът, както на първа инстанция, така и
на въззивно ниво е приел в процеса и е квалифицирал претендираната сума като неустойка и
счита, че между страните е налице обвързваща сила на мотивите в тази им част. Сочи, че
страните са договорили при неизпълнение гаранцията за добро изпълнение на договора да се
трасформира в неустойка, което се възприема и от всички съдебни инстанции, като в
решението на САС се приема именно, че неустоечната клауза е нищожна поради
прекомерност. Уговорената гаранция не подлежи на приспадане и/или прихващане от
дължимата цена, като същата не представлява частично авансово плащане. Поддържа, че
главният иск, предявен като частичен, по т. дело № 406/ 2019, 6-21 състав СГС е за
неустойка, което предполага теченето на давност по отношение на остатъка. Това
обстоятелство е безспорно, възприето е в ТР № 3/2016 на ОСТГК на ВКС, според което
предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване
по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната
давност по отношение на непредявената част от вземането. Ответникът поддържа, че в
решението на САС е обсъдена и възприета нищожността на цитираната клауза.
Следователно тази клауза не е породила въобще правно действие от момента на сключване
4
на договора, т.е. моментът, от който се дължи връщане, е не моментът на разваляне на
договора, а моментьт на неговото сключване. Независимо от основанието за връщане, то
характерът на вземането е неустоечен, тъй като това е последната трансформация на
заплатената сума от депозит, през гаранция и неустойка /приета за нищожна/. Началният
момент на давността следва да започне от момента на сключването на договора (10.09.2018
г.), тъй като тогава се поражда и нищожността на клаузата и крайният момент на изтичането
на давността е 10.09.2021 г. Исковата молба е предявена от ищцовото дружество на
21.07.2022 г, т.е. почти година след изтичането на давностният срок. С допълнителния
отговор ответникът оспорв и получаването на претендираната сума с приложеното
платежно, което вероятно касае друга тръжна процедура, посочена като тръжна процедура
65, като оспорва самото приложено доказателство, тьй като няма данни въпросната сума да
касае конкретния договор и да е получена от него с това основание. В хода на
производството поддържа оспорването на иска чрез процесуалния си представител адв. М. и
претендира отхвърлянето му, както и присъждането на разноски.
Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
На 10.09.2018г. е сключен между страните представения с исковата молба договор за
покупко -продажба под № 37/09/2018, по силата на който ответникът е следвало да достави,
а ищецът да заплати стоки, съгласно опис в Приложение № 1 към договора. В чл.2.1. от
договора е посочено, че общата стойност на договора е 5 902 225.20 лева без ДДС или 7 082
670.24 лева с ДДС. В чл. 2.2. е посочен срок за плащане на сумата по т.2.1 - авансово до 10
/десет/ дни от датата на подписване на настоящия договор, като плащането е уговорено по
банков път по посочената сметка. В чл. 2.4 е уговорено, че направеният депозит от 589
900.00 лева не се възстановява, а се трансформира в Гаранция за добро изпълнение на
договора. В чл. 2.5 от договора е посочено, че гаранцнята за добро изпълневие на договора
се възстановява в срок от 1 месец след подписване на приключвателния протокол, че
договорът е изпълнен и страните цо договора нямат претенции по неговото изпълнение. В
чл. 2.6. е уговорено, че в случай, че цитираната в т. 2.1. сума не бъде заплатена в посочения
в т. 2.2. срок, купувачът дължи неустойка в размер на 0,5 % върху стойността на
непреведената част за всеки просрочен ден, но не повече от 15 %, а ако в срок до 1 месец от
датата на сключване на договора не се извърши плащане, той се счита прекратен. Посочено
е, че гаранцията за добро изпълнение се задьржа от продавача, като купувачът се отказва да
има бъдещи претенции за нейното връщане.
С решение от 07.01.2020г. по т.д.№406/2019г. на СГС, 21 състав съдът е отхвърлил
частичния иск, предявен от У.С. ЕООД, срещу С. и Т. – МО ЕООД, ЕИК ****, по чл.55, ал.1
ЗЗД за връщане на сумата от 50000 лв., представляваща част от вземане в общ размер на
589900 лв., заплатена при начална липса на основание, евентуално поради отпаднало
основание във връзка с договор ДПП № 37/09/2018 г., както и иска за неустойка по чл. 92 от
ЗЗД за сумата от 100000 лв., представляваща част от неустойка в общ размер на 1062400,36
лв. за забавено изпълнение на задължението на ответника да заплати цената на стоките по
5
договор ДПП № 37/09/2018 г. в уговорения максимален размер. С решение
№10298/05.04.2021г. на САС, ТО, 3ти състав по т.д.№1533/2020г. съдът е потвърдил
решиението в частта за неустойката и в частта, с която е отхвърлен предявения иск по чл. 55
от ЗЗД за връщане на сумата като заплатена при начална липса на основание, но е отменил
решението в частта, в която е отхвърлен частичния иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД за сумата от
50 000лв., представляваща част от вземане в общ размер на 589 900 лв., като платена поради
отпаднало основание във връка с договор ДПП № 37/09/2018 г. Това решение е влязло в
сила, съгласно отбелязването на 24.06.2022г., след като с опредеделение от същата дата на
ВКС, Първо ТО по т.д.№1468/2021г. не е допуснато до касация. В решаващите си мотиви
САС е приел, че договорът е прекратен на основание уговорената в т.2.6 комисорна клауза,
без нарочно волеизявление, автоматично, с настъпване на неизпълнението в релевантния
едномесечен период, като договорът следва да се счита развален на 10.10.2018г., като
развалянето има обратно действие, тъй като не се касае за договор с продължително или
периодично изпълнение, а с еднократно такова. Съдът е приел, че с развалянето на договора
е погасено правото на кредитора на обезщетение за мораторни вреди, изразяващи се в
неточно изпълнение и предвид нищожността на неустоечната клауза по т.2.6, изр.второ, не е
налице подлежащо на удовлетворяване вземена на кредитора, поради което тя подлежи на
връщане на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал.1 предл.3 от ЗЗД.
Видно от приложените с исковата молба доказателства на 15.04.2021г. е издаден
изпълнителен лист по въззивното дело в полза на ищеца „У.С.“ ЕООД за сумата от 50 000
лв., като с представената на стр.42 от делото молба същият е представен на ЧСИ Колев за
изпълнение.
На стр. 70 от делото с отговора на ответника е представено писмо с изх.№И-
53/21.01.2019г., до ищеца, изходящо от ответника, за изпращането на което е представен
транспортен етикет и обратна разписка от 22.01.2019г., съгласнто което е посочено, че
поради неплащане на уговорената цена е налице неизпълнение и се претендира неустойка в
размер на 1 062 400,36 лв., уговорена в чл. 2.6 от договора. Представено е и удостоверение
от 01.03.2019г., изходящо от главния счетоводител на ответника, че фирмата не е извършила
плащане по договора.
За самото заплащане на процесната сума от 589 900 лв. е представено преводно
нареждане от 10.08.2018г., видно от който е наредено заплащане на сумата с основание
„тръжна процедура“ 65.
По делото е изслушано основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, изготвена от вещото лице Л. Т., които съдът кредитира като дадени обективно,
безпристрастно и компетентно. В основното заключение експертът сочи, че размерът на
законната лихва за нериода от 19.04.2019г. до 26.04.2021г. върху сумата от 50 000 лева е 10
250,01 лв., като изчисленията са в Таблица 1 на заключението. Размерът на законната лихва
за периода от 19.04.2019г. до 12.07.2022г. върху сумата от 539 900 лева е 176 967,21 лв., а
изчисленията са посочени в Таблица 2. Вещото лице е посочило и че размерът на законната
лихва за периода от 21.07.2019г. до 26.04.2021г. / три години назад от ИМ/ върху сумата 50
6
000 лева е 8 958,34 лв., като изчисленията са в Таблица 3. Размерът на законната лихва за
периода от 21.07.2019г. до 12.07.2022г. върху сумата от 539 900 лева е 163 019,79 лв., както
е посочено в таблица 4. Размерът на законната лихва за периоАа от 21.07.2019г. до
21.07.2022г. върху сумата от 539 900 Аева е 164 369,54 лв., както е посочено в Таблица 5. В
допълнителното заключение от 17.03.2023г. вещото лице е посочило, че ответното
дружество е сключило комисионен договор с Министерство на Отбраната № УД-07-148 от
16.05.2018г., като на сайта на дружеството са обявеви вътрешни правила, по които се
провеждат тьрговете. Тръжните документи съдържат информация за предлаганото
имущество с включена начална цена, за условията за участие в тръжната процедура и проект
на договор за покупко-продажба. На сайта е публикувана и Обява ПГ-7-65 от 03.08.2018г. и
съгласно условията за провежлане на тръжна процедура за продажба на боеприпаси,
съгдасно тази обява се внася депозит в размер на 10% от размера на началната стойност на
позицията/позициите. Депозитът е на стойност 589 900 лева и с тази сума е заверена
сметката на „С. и Т.-МО ЕООД в Юробанк България АД на 10.08.2018г. Платеният депозит
в размер на 589 900 лв. в счетоводните регистри/книги е осчетоводен по кредита па
счетоводна с/ка 492, партида „У.С.“ ЕООД търг 10.08.2018 с пояснение „депозит - търг-
10.8.18/ У.С.“. На 19.11.2018г. сумата в размер на 589 900 лв. е осчетоводена но кредита на
сметка 460 Разчети с МО, партида „депозит-тьрг-10.8.18/У.С.“ и е преведена по сметка на
МО Дирекция Финанси с основание за плащане:„депозит за участие в търг по комис.договор
УД-07-148/16.5.18“. Вещото сочи, че е извършила проверка при „Снабляване и тьрговия -
МО“ ЕООД и е установило, че на 10.08.2018 г. по разплащателна сметка на дружеството в
Юробанк България АД е постьпила сумата от 589 900 лв. с основание на превода „Тръжна
нроцедура 65 от 03.08.2018г.“. с наредител „У.С. ЕООД. Платеният депозит в размер на 589
900 лв. в счетоводните регистри/книги е осчетоводен по кредита на счетоводна с/ка 492,
партида „У.С.“ ЕООД тьрг 10.08.2018 с пояснение ,депозит- тьрг-10.8.18/ У.С.“. На
19.11.2018г. сумата в размер на 589 900 лв. е осчетоводена по кредита на сметка 460 Разчети
с МО, партида ,депозит-тьрг-10.8.18/У.С.“ и е преведена по сметка на МО Дирекция
Финанси с оспование за плащане: „депозит за участие в тьрг по комис.договор уд-07-
148/16.5.18“ Счетоводството на ,,С. и Т.—МО“ ЕООД no отнощение на процесния договор е
водено редовно, съобразно изискванията на Закона за счетоводството. Според експерта в „С.
и Т.—МО“ ЕООД се поддържат тьрговски книги на хартиен и електронен носител, като
инфорацията в тях е класифицирана хронологично със съответното описание. Досиетата на
тьрговските сделки са окомплектовани в отделни папки, като в тях са класифицирани
документи — договор, приложения към него, документация цо сделката - разрешителни,
искания, складови разциски, приемо-предавателни протоколи, фактури, и т.н. От проверката
при ищцовото дружество експертът е установил, че с банков нревод (платежно нареждане)
от 10.08.2018 г. от разплащателна сметка на дружеството в „Тексимбанк“ АД, „У.С. ЕООД е
наредена сумата от 589 900 лв. с основание на превода „тръжна нроцедура 65 от
03.08.2018г.“. Трансакцията е отразена в банков парагон 79 от 10.08.2018г. Платеният
депозит в размер на 589 900 лв. в счетоводните регистри/книги е осчетоводен но дебита на
счетоводна с/ка 498/1 с пояснение ,Депозит тръжна нроцедура 65. След подписването на
7
Договор ДПП 37/09/2018 г. от 10.09.2018 г. в счетоводните книги в счетоводна сметка 498 -
1 е създадена партида 2 с аналитично пояснение „Гаранция за добро изпълнение по договор
ДПП/37/09/2018 г.“ и по дебита на Сметка 498-1-2 е осчетоводена сумата в размер на 589
900 лв. Счетоводството на „У.С.“ ЕООД по отношение на процесния договор е водено
редовно, съобразно изискванията на Закона за счетоводството. Експертът сочи, че в „У.С.''
ЕООД се поддържат търговски книги на хартиен и електронен носител, като информацията
в тях е класифицирана хронологично със съответното подробно описание. Досиетата на
тьрговските сделки са окомплектовани в отделни папки, като в тях са класифицирани
оригинали на документи — договор, приложения към него, документация по сдедката-
искания, складови разписки, приемопредавателни протоколи, фактури, разрешителни и т.н.,
като в „У.С." ЕООД се поддържа електронен регистър на тьрговските сделки, като
документацията в електронен вариант е организирана съобразно функционалните
задължения на отделните звена.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предмет на главния иск по настоящото дело е частта от вземането до пълния размер
над сумата от 50 000 лв., за която спорът е приключил с влязло в сила решение по в.т.д.
№1533/2020г. на САС, 3ти състав, като тази претенция е уважена и решението е влязло в
сила на 24.06.2022г. В решаващите си мотиви САС е приел, че договорът между страните е
прекратен на основание уговорената в т.2.6 комисорна клауза, без нарочно волеизявление,
считано от 10.10.2018г., като развалянето има обратно действие, тъй като не се касае за
договор с продължително или периодично изпълнение, а с еднократно такова. Съдът е
приел, че с развалянето на договора е погасено правото на кредитора на обезщетение за
мораторни вреди, изразяващи се в неточно изпълнение и предвид нищожността на
неустоечната клауза по т.2.6, изр.второ, не е налице подлежащо на удовлетворяване вземане
на кредитора, поради което тази сума подлежи на връщане на отпаднало основание по
смисъла на чл. 55, ал.1 предл.3 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК, решението на съда влиза в сила за
предявеното и уважено искане и за същото основание. Предметът на спора се определя от
спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на предявения иск. В
основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма,
въз основа на която се поражда претендираното материално право. Следователно,
установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното
право се ползват със сила на пресъдено нещо, веднъж установени съдебно между страните.
Съдебното решение по частичния иск формира сила на пресъдено нещо по отношение на
част от съдебно предявеното право. При уважаване на частичния иск обективните предели
на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано
посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението
произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия
размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи
8
юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част
от вземането, те се ползват от последиците на силата на пресъдено нещо при разглеждане на
иска за останалата част от вземането. В случая е безспорно, че е налице влязло в сила
съдебно решение, с което е уважен частично предявения иск за сумата от 50 000 лв., като
част от общото вземане от 589 900 лева, подлежаща на връщане на отпаднало основание –
прекратения договор, като САС в решаващите мотиви е приел, че макар сумата да е
уговорена като депозит, трансформиращ се в гаранция, то тази уговорка за задържането й,
представляваща клауза за неустойка е нищожна и няма основание сумата да бъде задържана.
С оглед горното съдът е обвързан от постановеното и няма основание да пререшава спора. В
случая е приложимо постановеното в ТР 3/2016 на ОСГТК на ВКС, съгласно което
решението по уважения частичен иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното субективно материално право в друг исков процес за
защита на вземането за разликата до пълния му размер. Предвид горното доводите на
ответника, че сумата, която била платена от ищеца в общ размер на 589 900 лв. по
процесния договор, на основание цитираната клауза на т. 2.4 от договора не се
възстановява, а се трансформира в гаранция за добро изпълнение, която се връща само при
точно изпълнение на договора, поради което няма основание за връщане на сумата, не могат
да бъдат споделени. Клаузата на чл.2.6 от договора, в която е предвидено, че при разваляне
на договора, гаранцията за добро изпълнение се задьржа от продавача, като купувачът се
отказва да има бъдещи претенции за нейното връщане, САС е приел за нищожна и в тази
част, са решаващите му мотиви. Да, тази клауза според съда е неустоечна, но това касае
правото на ответника да задържи сумата, което не прави самото вземане такова за неустойка
и в тази насока са неоснователни възраженията на ответника, включително и за
погасяването по давност. Доводите на ответника, че тази сума представлявала депозит, а не
аванс по договора и поради това не била част от продажната цена не могат да бъдат
споделени. Същата е дължима съгласно уговореното в договора, а именно като част от
общата сума, като това, че страните са уговорили, че се трансформира в гаранция, не
променя факта, че съставлява част от общата стойност по договора. Вярно е, че сумата не
подлежи на връщане поради начална липса на основание, както е приел и САС в
горецитираното решение, но подлежи на възстановяване като получена на отпаднало
основание, а именно разваления договор, по който съдът е установил в решението по
частичния иск, че няма основание да бъде задържана като гаранция, с характер на
неустойка. Сумата е платена, видно от процесното представено платежно нареждане по
същата сметка, която е цитирана в т. 2.3 на договора, т.е. налице е плащане по тази сметка,
поради което макар да е обозначена като депозит, а не аванс, съдът намира, че няма пречка,
с оглед влязлото в сила решение по частичния иск за връщане на част от тази сума в размер
на 50 000 лв., да се постанови връщане и на разликата до пълния й размер, като получена на
отпаднало правно основание. По отношение на възраженията, че депозитът бил по друга
процедура и договор, следва да се отбележи, че противното се установява от представеното
приложение №1, представляващо спецификация на стоките към процесния договор, в който
документ изрично е посочено, че те са предмет на предлагане по обява 65/03.08.2018г., стр.
9
118 от делото. Горното, че платеният депозит по тръжна процедура е отнесен към същия
договор се потвърждава и от заключението на вещото лице Т. и обясненията й при
изслушването й в съдебно заседание. Тя изрично сочи, че платеният депозит е класиран в
папката по процесния договор и така й е предоставен за проверка в счетоводството на
ответника, макар да не й е представена цялата тръжна документация в пълнота, а само части
от нея. Наред с горното от ответника не са ангажирани доказателства, от които да се
установява, че тръжна процедура под №65 касае друг предмет и за нея е сключен друг,
различен договор, освен процесния, в който изрично е констатирано, че сумата от 589 900
лв. е постъпила като депозит по същия / чл. 2.4 от договора/. Предвид горното съдът намира,
че претендираната в настоящото производство сума, представляваща разликата между
внесения депозит от общо 589 900 лв. и присъдената част от него в размер на 50 000 лв. с
приключване на съдебния спор по т.д.№406/2019г., подлежи на възстановяване от ответника
на ищеца като получена на отпаднало основание. Ирелевантен за спора е дали ищецът
дължи неустойка на ответника, тъй като по настоящото дело не е предявено съдебно
възражение за прихващане, още повече, че искът за неустойка от ответника е отхвърлен с
влязъл в сила съдебен акт. С оглед горното искът за главница следва да бъде уважен за
сумата от 539 900 лв., т.е. в пълния предявен по делото размер.
Неоснователни са доводите на ответника и за изтекла погасителна давност, тъй като
твърденията му, че сумата, претендира от ищеца, представлява неустойка, не могат да бъдат
споделени. Сумата представлява плащане, получено като депозит по договора, което макар
съгласно уговореното да е трансформирано в гаранция, както е приел САС, подлежи на
възстановяване на отпаднало основание, тъй като клаузата за задържането му от ответника е
нищожна. Вземането не е неустойка, а връщане на платено като получено на отпаднало
правно основание и за него е приложима общата петгодишна давност, а не кратката, както
се твърди от ищеца. Давността тече от настъпване на основанието за реституция, в случая от
10.10.2018г., когато е развален договора, както е прието в решението на САС и към датата
на предявяване на исковата молба по настоящото дело – 21.07.2022г. не е изтекла
петгодишната давност за разликата над предявената с насрещния иск по т.д.406/2019г. на
СГС, сума. Тази петгодишна давност не е изтекла и спрямо датата на плащане, тъй като
сумата е заплатена съгласно приложеното платежно на 10.08.2018г., а исковата молба е
предявена преди изтичане на петгодишния срок. Не е приложим както счита ответника
краткия тригодишен давностен срок, тъй като вземането на ищеца не представлява
неустойка, а връщане на платено на отпаднало основание. Неустоечен характер има клаузата
на договора, предвиждаща че сумата се задържа от ответника, но с оглед влязлото в сила
решение на САС, същата е нищожна, т.е. неустойка би била претенцията на ответника да
задържи тази сума, а не тази на ищеца да му бъде върната поради прекратяването на
договора като получена на отпаднало основание. Предвид горното възраженията за изтекла
погасителна давност са неоснователни.
По отношение на претенциите за присъждане на лихва за забава върху търсената
главница, съдът намира следното:
10
Съгласно чл. 86 от ЗЗД длъжникът на едно парично задължение дължи обезщетение
за забава в размер на законната лихва от датата на забавата си. В случая задължението е за
връщане на платени суми на отпаднало правно основание – разваления договор и
задължението за връщане не е с точно фиксиран падеж, а ответникът изпада в забава след
покана. В случая няма данни преди процеса ищецът да е канил ответника да му възстанови
сумите, но е безспорно е с оглед констатната съдебна практика, че с предявяването на иск за
сума, ответникът се кани да я заплати, поставя се в забава и следователно дължи законната
лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. При частично предявена
претенция, обаче, забавата е само за претендирания размер от сумата, тъй като при такъв
иск, дори и да присъди законна лихва за забава, а в случая САС при уважане на иска не е
присъдил такава, то би могъл да присъди само върху предявения размер от 50 000 лв.
Следователно върху тази сума съдът намира, че се дължи обезщетение в размер на законната
лихва за забава от датата на насрещния иск, с който е претендирана, а именно от
19.04.2019г. Размерът на тази законна лихва е изчислен от вещото лице Т. в заключението от
07.02.2023г. и възлиза на сумата от 10250,01 лв., поради което за разликата до пълния
предявен размер от 10 263 лв., т.е. за 12.99 лв. се явява недоказан по размер. От ответника е
заявено възражение за изтекла погасителна давност и по исковете за лихви, а вземането за
лихва е периодично и е с кратка тригодишна давност, поради което съдът намира, че лихвата
за периода от 19.04.2019г. до три години назад от датата на настоящата искова молба –
21.07.2019г. се явява погасена по давност. С оглед горното претенцията за лихва по този иск,
който е предявен самостоятелно, се явява основателна за сумата от 8958,34 лв., колкото е
лихвата, изчислена по таблица 3 от заключението на вещото лице Т. от 07.02.2023г. и следва
да бъде отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 10 263 лв.
По претенцията за лихва върху предявената с настоящия иск главница от 539 900 лв.,
която се търси в размер на 177 117 лв. за периода от 19.04.2019г. до 12.07.2022г., съдът
намира, че съгласно таблица 4 от заключението на ССЕ от 07.02.2023г. същата възлиза на
163 019,79 лв. Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвижда, че при неизпълнение на
парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
изпадането в забава. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден
за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Такава
покана може да представлява и исковата молба, но исковата молба, с която се предявява
частичен иск, поставя длъжника в забава само досежно съдебно предявеното вземане или
това по частичния иск. Съгласно доктрината – Ангел Калайджиев, Облигационно право,
обща част, шесто преработено и допълнено издание, С., стр. 345 поканата за изпълнение на
част от задължението поставя длъжника в частична забава. Следователно с предявяването на
частичния иск като насрещен по т.д.№ 406/2019г. ищецът е поставил ответника в забава, но
само досежно търсената сума от 50 000 лв. За остатъка от вземането си от 539 000 лв.
ищецът е този, който следва да установи надлежно, че е поканил ответника да му го плати и
с това го е поставил в забава, като исковата молба по частичния иск не съставлява такава
покана, защото по нея се иска плащане само на сумата от 50 000 лв. С исковата молба по
частичния иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното материално
11
право. Затова и обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по този иск
се простират единствено върху предявения по него размер на вземането, с което съдът е бил
сезиран, но не и върху по-високия му твърдян от ищеца размер, който не е бил въведен като
предмет на делото с исковата молба по частичния иск / в тозис смисъл. р.89/11 г. по т.д. №
716/2010 г., І -во т.о. ВКС, постановено на основание чл. 290 ГПК/. Простото заявление на
ищеца, че вземането му съществува в по-голям размер от този, който той претендира по
частичния иск, не поставя ответника в забава по отношение на разликата до пълния му
твърдян размер, защото не представлява покана за плащане на непредявената част, по
смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Предвид горното и като съобрази, че по делото няма
представен документ или друго доказателство, извън процесното предявяване на насрещния
частичен иск, с който ищецът да е претендирал процесното плащане от ответника, съдът
намира, че не го е поставил в забава и поради това за периода преди настоящата искова
молба не се дължи и лихва за забава. Върху сумата от 539 000 лв. ще бъде присъдена законна
лихва за забава, но от датата на настоящата искова молба – 21.07.2022г. до окончателното й
изплащане, но предвид липсата на извънсъдебна покана до ответника, респ. доводите, че
исковата молба за частичния иск не съставлява покана по смисъла на чл. 84, ал.2 от ЗЗД за
непоисканата разлика на вземането до пълния предявен размер, съдът намира, че искът за
лихва върху тази главница, предявен за сумата от 177 117 лв.
Разноски се претендират и от двете страни, като направените от ищеца по
приложения списък възлизат на сумата от 29 091,20 лв., внесена държавна такса по
приложен вносен документ на стр. 49 от делото, 300 лв. – депозит за вещо лице и се търси
адвокатско възнаграждение от 9 900 лв., за което е представен договор за правна защита и
съдействие № 0550734, в който уговореното такова е отразено като внесено в брой, или
общо възлизат на сумата от 39 291,20 лв. От ответника по списъка се претендират разноски
в размер на 200 лв. – депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение в размер на
21 886,80 лв., за заплащане на което на стр.133 и следващите са представени фактура,
договор и платежно нареждане. Нито една от страните не е заявила възражение за
прекомерност на адвокатските възнаграждения и не следва да се редуцират претендираните
по списъка разноски. С оглед изхода на спора, уважени са претенции за 75,47% от търсената
сума, на ищеца се следват разноски в размер на сумата от 29 651,99лв., а на ответника – в
размер на сумата от 5 418,50лв. и тъй като не е заявено искане за компенсация от страните
на насрещните суми следва да бъдат присъдени разноски и на двете страни в
горепосочените размери.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ответника «С. И Т.-МО» ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление – гр. София, ул.»**** и със съдебен адрес –гр.София, ул.»**** – адв. А. М., да
заплати на ищеца «У.С.» ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление – гр.
12
София, ул.»****, и със съдебен адрес – гр. София, ул.»****- адв. М. Г., на основание чл. 55,
ал.1 предл. 3 от ЗЗД сумата от 539 900 лв. / петстотин тридесет и девет хиляди и деветстотин
лева/, представляваща внесен депозит по развален договор за покупко-продажба
№37/09/2018 от 10.09.2018г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата
молба – 21.07.2022г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86 от ЗЗД да
заплати сумата от 8958,34 лв. / осем хиляди деветстотин петдесет и осем лева и тридесет и
четири стотинки/, представляваща лихва за забава върху сумата от 50 000 лв., претендирана
с частичен иск по т.д.№406/2019г., за периода от 21.07.2019г. до 26.04.2021г., като
ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен размер от 10 263 лв.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД, предявен от «У.С.» ЕООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул.»****, и със съдебен адрес – гр.
София, ул.»**** – адв. М. Г., срещу «С. И Т.-МО» ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление – гр. София, ул.»**** и със съдебен адрес –гр.София, ул.»**** – адв. А. М.,
за сумата от 177 117 лева / сто седемдесет и седем хиряди сто и седемнадесет лева/,
представляваща законна лихва върху исковата сума от 539 900 лева, за периода от
19.04.2019г. до 12.07.2022г., като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК ответника «С. И Т.-МО» ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление – гр. София, ул.»**** и със съдебен адрес –гр.София,
ул.»**** – адв. А. М., да заплати на ищеца «У.С.» ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление – гр. София, ул.»****, и със съдебен адрес – гр. София, ул.»****- адв. М. Г.,
сумата от 29 651,99лв., представляващи съдебно-деловодни разноски за уважената част от
исковите претенции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „У.С.» ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление – гр. София, ул.»****, и със съдебен адрес – гр. София, ул.»**** – адв. М. Г.,
да заплати на «С. И Т.-МО» ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление – гр.
София, ул.»**** и със съдебен адрес –гр.София, ул.»**** – адв. А. М., сумата от 5 418,50лв.,
представляваща разноски съразмерно за отхвърлените искови претенции.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
13