№ 1670
гр. Варна, 09.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина Пл. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20213100501768 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по жалба вх. № при ВРС 286848/12.05.2021 г. на „П.“
ЕООД, гр. Варна против Решение № 261468/27.04.2021 г. на ВРС по гр.д. №
15187/2020 г. по описа на същия съд В ЧАСТТА, с което жалбоподателят
ответник е осъден да заплати на Дирекция „Управление на собствеността и
социални дейности“ МВР гр. София сумата от 7654 лева неустойка за
периода 28.05.2020 г. до 09.07.2020 г. по чл. 15 от договор за обществена
поръчка от 13.09.2017 г. и сумата от 238.12 лева обезщетение за забава върху
неустойката за периода от 07.08.2020 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната
лихва върху неустойката от завеждане на иска 26.11.2020 г. до окончателното
й изплащане.
В отхвърлителната част решението не се обжалва от ищеца.
Жалбоподателят моли за обезсилване на решението като постановено по
недопустима осъдителна претенция предвид развило се предходно заповедно
производство по ч.гр.д. № 10806/2020 г. по описа на РС Варна, депозирано
възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника и заявен установителен петитум
по исковата молба. Твърди, че съдът е приел за разглеждане и се е произнесъл
по непредявен иск. Излага и аргументи по основателността на претенцията
като моли същата да бъде отхвърлена ако искът се разгледа по същество.
Становището на въззиваемата страна, изразено чрез процесуален
представител е за неоснователност на жалбата и законосъобразност на
първоинстанционния съдебен акт.
1
В уточнителна молба, подадена във връзка с Разпореждане №
2604/22.07.2021 г. ищецът е заявява, че е предявил установителен иск по чл.
422 от ГПК за вземането, предмет на заповедта като изрично посочва и как
формира по период и размер претенцията по чл. 86 от ЗЗД.
В съдебно заседание въззивникът чрез процесуален представител
поддържа жалбата на изложените в нея аргументи и по същество на спора.
Претендира и разноски за производствата пред инстанциите.
Въззиваемата страна депозира писмена защита без явяване в съдебно
заседание, в която моли да се потвърди обжалваният съдебен акт.
Съдът, като приема, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане
жалба, депозирана от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване
акта на ВРС, по същество дава следното разрешение на спора.
1. По въпроса за допустимостта на решението:
На въззивния съд в рамките на правораздавателната власт по спора е
предоставено правомощието служебно да прецени допустимостта на
решението в обжалваната част.
Без никакво съмнение, в първата инстанция от страна на Дирекция
„Управление на собствеността и социални дейности“ /накратко УССД/ при
МВР гр. София е заявена установителна претенция против „П.“ ЕООД, гр.
Варна за съществуването на неустоечно вземане по чл. 15 от договор за
обществена поръчка от 13.09.2017 година.
Правният интерес от предявяване на установителния иск, без да е
посочено изрично в исковата молба, произтича от правнорегламентираната в
чл. 422 ал.1 от ГПК възможност при развило се заповедно производство, в
което заявлението на кредитора е уважено, издадена е заповед за изпълнение
по реда на чл. 410 или чл. 417 от ГПК и е упражнено в срок правото на
възражение от длъжника по чл. 414 от ГПК.
Фактите по настоящото дело сочат именно на осъществен фактически
състав по горепосочения параграф, защото на първо място за вземането,
предмет на иска е инициирано заповедно производство от страна на ищеца
Дирекция УССД при МВР и е образувано ч.гр.д. № 10806/2020 г. по описа на
ВРС. Освен това заявлението е уважено и заповедният съд е издал Заповед №
4718/04.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК. Като се има предвид и това, че поканата за
доброволно изпълнение е връчена на длъжника – ответник на 30.09.2020 г. и е
депозирано възражение в срока по чл. 414 от ГПК, вх. № при ВРС
58706/05.10.2021 г., резонно с Определение № 10813/11.10.2020 г. е указана на
заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземането.
Съобщението е получено от адресата на 27.10.2020 г. и на 30.11.2020 г. с вх.
№ 60127 е заведена при заповедния съд молба, към която приложена ИМ.
Срокът по чл. 415 от ГПК се явява спазен поради депозиране на документите
по пощата с клеймо от 26.11.2020 г. Самата ИМ е входирана във ВРС под №
284790 от същата дата.
В заповедното производство няма произнасяне в посока обезсилване на
заповедта за изпълнение поради непредявяване на иска.
2
В ИМ не се съдържа изявление, че се търси установяване на вземането
по заповедта, но за ищеца друг правен интерес законът не обосновава.Освен
това отсъства предприето от страна на ищеца изменение на претенцията по
чл. 214 от ГПК. Това от своя страна сочи, че ВРС не е имал основание да
счете, че е сезиран, респективно да приема за разглеждане осъдителен иск.
Как следва да разреши въпроса въззивния съд по отношение на приетия
за разглеждане осъдителен иск:
Всяка осъдителна претенция включва по дефиниция установяване на
вземането със СПН и допускането на принудително удовлетворяване на
притезанието срещу ответника чрез неговото осъждане. Последното обаче е
предварително дадена защита в заповедното производство. Това означава, че
съдът не се е произнесъл по недопустим иск по смисъла на чл. 130 от ГПК, а
свръх петитум като е приел да се произнесе не само по съществуване на
вземането както е следвало. Затова настоящата инстанция намира, че следва
да се обезсили съдебният акт относно постановеното осъждане, но да се
разгледа законосъобразността на атакуваното решение досежно установеното
съществуване на вземането на ищеца. Даденото от настоящия съдебен състав
разрешение на този въпрос не се разколебава от обстоятелството, че
приемайки да е сезиран с осъдителна претенция първоинстанционният съд не
се е произнесъл и по разноските в заповедното производство, доколкото
дължимостта на същите винаги е функция на изхода по спора и за
правилността на присъждането им е предвидена законова гаранция за
страните в разпоредбата на чл. 248 от ГПК.
2. По законосъобразността на атакуваното решение в допустимата му
част.
2. 1. По фактологията всъщност трябва да се отчете, че страните не
повдигат спор, поради което и съдът ще я възпроизведе накратко, а тя се
свежда до следното:
Валидно е възникнало между страните по спора правоотношение по
договор за обществена поръчка УРИ 5785оп-17-5785опд-82/13.09.2017 г., по
силата на който ответникът „П.“ ЕООД е поел задължение да достави на
Дирекция УССД при МВР 330 броя противоударни каски с визьор с
конкретни технически спецификации. Няма спор, че стоката е доставена
както и че по част от каските са констатирани дефекти.
Според договора, при констатирани дефектирали стоки се съставя
двустранен констативен протокол съгласно чл. 11 ал.3 и се предоставя
двумесечен срок, считано от съставяне на протокола или за подмяна на
каските с нови или за отремонтиране на проблемните – чл. 11 ал.4 от
договора.
Според чл. 15 от договора при забава изпълнение на задължението, в
случая за ремонт на дефектиралите каски, изпълнителят дължи неустойка в
размер на 0.05% от общата цена по чл. 13 ал.1 от договора за всеки просрочен
ден, но не повече от 20% от нея.
Не се спори, че КП за дефекти е двустранно подписан на 27.03.2020 г. и
3
че каските са предадени след ремонт на възложителя с протокол от 08.07.2020
г. т.е. при 43 дневна забава. Констатацията, че и последните каски с дефекти
са отремонтирани е по протокол от 10.07.2020 г. /л. 36 по делото на ВРС/.
Регистрационните номера на протоколите, поставени в деловодството на
възложителя са ирелевантни, съдът приема за дати на съставяне на
протоколите от гледна точка и на преценка спазване/изтичане на срокове,
тези посочени в съдържанието им.
Доказва се в процеса и обстоятелството, че дефектиралата стока е
изпратена в Р Турция за отремонтиране от производителя, който с писмо от
25.05.2020 г. е уведомил ответника, че поради обявената пандемична
обстановка е намалил производствения капацитет и не може да изпълни
услугата в срок /писмо л. 67 по делото на ВРС/.
Установява се също така, че ответникът с писмо от 27.05.2020 г. – т.е. в
последния ден от двумесечния срок, считано от 27.03.2020 г. е уведомил
ищеца за невъзможността да престира и ще отстрани дефектите в разумен
срок /л. 57-58 по делото на ВРС/.
Гласните доказателства, събрани в първата инстанция, на които съдът
дава вяра поради това, че кореспондират с останалия доказателствен материал
по делото сочат, че каските са изпратени в Р Турция около месец след
съставянето на КП, тъй като транспортните фирми са отказали да извършат
своевременно транспорта поради обявеното извънредно положение, а след
като са били получени от производителя, същият е уведомил ответника, че не
може да изпълни срочно поръчката поради затваряне на завода за определен
период от време. Освен това свидетелят заявява, че не е било възможно
отремонтиране на дефектиралите каски в Р България с оглед важимостта на
производствената гаранция.
2.2. По правото
Пред въззивния съд следва да се даде отговор на въпроса за
нищожността на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави –
възражения поддържани от ответника както в първа, така и в настоящата
инстанция и отговорът е, че клаузата на чл. 15 от договора е действителна
като се държи сметка за основните функции на неустойката /обезпечителна,
обезщетителна и санкционна/, съобрази се размера на дължимата неустойка
на дневна база и спрямо общата договорена цена. Обстоятелството че
договорът е сключен между търговци изключва и възможността за
намаляването й поради прекомерност като в тази част съдът изцяло препраща
към подробните мотиви в решението на ВРС на осн. чл .272 от ГПК.
С оглед извода по-горе, спорът пред настоящата инстанция се свежда до
това, при доказано изпълнение със забава от 43 дни спрямо крайния срок
27.05.2020 г., освобождава ли се ответникът от отговорност за забава и за
какъв период поради наличие на т.нар „непреодолима сила“ по смисъла на чл.
306 от ТЗ, в частност с оглед обявеното извънредно положение в страната за
периода 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г.
Според дефиницията, дадена в чл. 306 ал.2 от ТЗ непреодолима сила
включва кумулативно следните признаци: обстоятелства, възникнали след
сключване на договора, които да са непредвидени или непредотвратими, да са
4
от извънреден характер и да е налице причинна връзка между тях и
невъзможността за изпълнение. Обичайно такива форсмажорни обстоятелства
са природни бедствия – бури, урагани, наводнения, екологични замърсявания,
но и явления с пандемичен характер.
Ноторен е факта, че в Р България е обявено извънредно положение за
периода 13.03 – 13.05.2020 година.
Обявяването на извънредно положение или епидемична обстановка е
последица от оценката на степента на риска за живота и здравето на хората.
На първо място следва да се държи сметка, че в КРБ уредбата, касаеща
т.нар. „извънредно положение“ е пестелива. Обявяването на извънредно
положение съгласно чл. 84 т.12 от КРБ е в правомощията на законодателната
власт.
В решението си по КД № 7/2020 г. Конституционният съд разяснява
много подробно конституционният институт на извънредно положение,
съобразявайки и основни международни стандарти, произтичащи от
международни договори, ратифицирани от България както и норми на т.нар.
soft law. Според КС общият белег между всички видове извънредно
положение е това, че то представлява отклонение от типичното състояние на
установения конституционен ред в Основния закон. Пак в решението се сочи,
че в зависимост от кризисната ситуация, респективно степента, в която се
поставя в риск живота на обществото, може, но не е задължително да се
обяви извънредно положение, а овладяването на кризата да се постигне чрез
въвеждане на ситуация, която да подпомогне държавата в справяне с
конкретната ситуация.
Във всички случаи обаче, обявяването на извънредно положение е
функция на държавническата преценка за състояние на криза от извънреден
характер. Без никакво съмнение, ноторен факт е, че COVID 19 се преценява
като тежка извънредна ситуация, свързана с общественото здраве и то не само
в национален, но и в световен мащаб, а като епидемия е преценена и от
Световната здравна организация според съответните критерии за оценка на
събитията, което също е факт ноторен.
Затова предвид и мащабите на пандемията критерият непредвидимост
по см. на чл. 306 от ГПК изцяло се покрива. Този критерий е изпълнен и от
гледна точка на дефиницията за „извънредна епидемична обстановка“, дадена
в §1 т.45 на ДР на ЗЗ, а следва да се има предвид, че обявяването на
извънредна епидемична обстановка предполага криза, чиято степен е по-
ниско застрашаваща нормалното функциониране на държавата спрямо
„извънредното положение“.
Според цитираната разпоредба извънредна епидемична обстановка по
чл. 63, ал. 1“ е налице при бедствие, предизвикано от заразна болест, което
води до епидемично разпространение с непосредствена опасност за живота и
здравето на гражданите, предотвратяването и преодоляването на което
изисква извършване на повече от обичайните дейности по защита и опазване
живота и здравето на гражданите.“
Мерките, които се предприемат за гарантиране живота и здравето на
хората в извънредно положение могат да ограничат някои от конституционно
5
установените права /изрично посочени в КРБ/ като за периода от 13.03.2020 г.
- 13.05.2020 г. някои от ограниченията са свързани и със свободното
придвижване към и извън Р България, включително с изискването за спазване
на 14 дневен карантинен период при влизане в страната /така например
Заповед на министъра на здравеопазването от 06.04.2020 г. /л. 85 и следващи
по делото на ВРС/.
На плоскостта на даденото по-горе разяснение следва и изводът на съда
по-долу:
Пандемичното разпространение на COVID 19 в световен мащаб, довело
в конкретика до обявяване на извънредно положение в Р България на
13.03.2020 г. съдът счита, че покрива критериите за събитие от извънреден
характер, което е непредвидимо. Критерият „непредотвратимо“ по чл. 306 от
ТЗ е алтернативен, т.е. не следва да е доказан, въпреки, че към 27.03.2020 г. –
съставянето на КП за констатираните дефекти, ноторно нямаше и данни поне
за времевия период, кога ще бъде овладяна пандемията.
Като събитие, безспорно горепосоченото е възникнало след сключване
на договора. Вярно е, че извънредното положение е било обявено,
респективно известно на изпълнителя към 27.03.2020 г., но същият на първо
място не може да откаже да приеме дефектиралите стоки за отремонтиране,
позовавайки се на обявеното извънредно положение, защото би търпял
санкцията по чл. 11 ал.3 предл. последно от договора, а именно неустойка в
размер на 5% от стойността по чл. 13 ал.1 от същия.
От друга страна изпълнителят, както се установява и от гласните
доказателства е предприел необходимото за изпращане стоката за
отремонтиране при производителя когато това е станало възможно във
времето /както сочи и свидетелят/. Няма как да се вмени във вина на
ответника това, че същият не е потърсил възможност за отремонтиране на
стоката в Р България, защото не е длъжен при условие, че производителят е в
Р Турция, а и ищецът не доказва, че български производител би могъл да
извърши ремонта.
В периода на извънредното положение динамиката на развитие на
събитията, свързани с разпространението на COVID 19 и реакцията на
държавните институции в страната се променяше буквално ежедневно от
една страна. От друга „П.“ ЕООД не може и не е длъжен да предположи и
поведението на турските власти по овладяване на кризата с
разпространението на вируса, така щото да предположи дали турският
производител би могъл срочно да отстрани дефектите.
От горното се налага извода, че изпълнението на задължението по чл.
11 ал.4 от договора е в пряка зависимост не само от поведението на „П.“
ЕООД, но и се диктува от наложените нормативни ограничения по време на
извънредното положение. Т.е. кризата е в пряка връзка с невъзможността да
се изпълни задължението.
Съгласно чл. 22 ал.3 от договора изпълнителят е бил задължен да
уведоми възложителя за форсмажора в тридневен срок от настъпване на
събитието. Този срок е спазен, защото въпреки намерението на ответника да
изпълни в срок задълженията по рекламационното производство,
производителят на 25.05.2020 г. го е уведомил, че се налага предоставяне на
6
един по-дълъг срок за отремонтиране. Спрямо 25.05.2020 г. уведомяването на
ищеца е в указания по договора срок, а именно на 27.05.2020 година.
Обстоятелството, че сертификатът за форсмажор с № 097/06.07.2020 г. е
издаден от БТПП след 27.05.2020 г. не разколебава горния извод, защото само
доказва обективната невъзможност на ответника да изпълни задълженията си
в срок към релевантния момент.
Според чл. 306 ал.4 от ТЗ периода на времетраене на непреодолимата
сила спира изпълнението на задълженията.
Тъй като към 27.03.2020 г. срокът за изпълнение не е започнал да тече
предвид извънредното положение, същият е с начало 14.05.2020 г. и изтича на
14.07.2020 г. Както съдът по-горе отчете, КП за последно отремонтираните
дефектирали стоки е съставен на 10.07.2020 г., което сочи на отсъствие на
твърдяната забава по чл. 11 ал.4 от договора. От тук и неоснователността на
претендираната неустойка по чл. 15.
Поради различния правен извод, до който достига настоящата
инстанция от този на ВРС, решението в установителната му част и ще бъде
отменено.
Разноски се следват на ответника за процесуално представителство пред
ВРС за сумата от 733.08 лева /за горницата до 750 лева възнаграждението е
присъдено от ВРС спрямо отхвърлената част от иска/. Материалният интерес,
върху който следва да се присъдят е 8073.49 лева. Възражението на
процесуалния представител на ищеца за прекомерност е неоснователно с
оглед минималния размер по чл. 7 ал.2 т.3 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изхода от спора пред настоящата инстанция ще се присъдят и
направените разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в
цялост, за които е представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
извършен разход.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 261468/27.04.2021 г. на ВРС по гр.д. №
15187/2020 г. по описа на същия съд в частта, с което „П.“ ЕООД, ЕИК
*********, гр. Варна е осъден да заплати на Дирекция „Управление на
собствеността и социални дейности“ МВР гр. София сумата от 7654 лева
неустойка за периода 28.05.2020 г. до 09.07.2020 г. по чл. 15 от договор за
обществена поръчка от 13.09.2017 г. и сумата от 238.12 лева обезщетение за
забава върху неустойката за периода от 07.08.2020 г. до 26.11.2020 г., ведно
със законната лихва върху неустойката от завеждане на иска 26.11.2020 г. до
окончателното й изплащане САМО В ОСЪДИТЕЛНАТА ЧАСТ НА
ДИСПОЗИТИВА поради произнасяне свръхпетитум предявения
установителен иск.
ОТМЕНЯ Решение № 261468/27.04.2021 г. на ВРС по гр.д. №
15187/2020 г. по описа на същия съд в УСТАНОВИТЕЛНАТА ЧАСТ НА
ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК, с което Е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО, ЧЕ „П.“
7
ЕООД, ЕИК *********, гр. Варна дължи на Дирекция „Управление на
собствеността и социални дейности“ МВР гр. София сумата от 7654 лева
неустойка за периода 28.05.2020 г. до 09.07.2020 г. по чл. 15 от договор за
обществена поръчка от 13.09.2017 г. и сумата от 238.12 лева обезщетение за
забава върху неустойката за периода от 07.08.2020 г. до 26.11.2020 г., ведно
със законната лихва върху неустойката от завеждане на иска 26.11.2020 г. до
окончателното й изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Дирекция „Управление на собствеността и
социални дейности“ МВР, БУЛСТАТ *********, гр. София против „П.“
ЕООД, ЕИК *********, гр. Варна иск за установяване съществуване на
вземане в полза на ищеца спрямо ответника за сумата от 7654 лева неустойка
за периода 28.05.2020 г. до 09.07.2020 г. по чл. 15 от договор за обществена
поръчка от 13.09.2017 г. и сумата от 238.12 лева обезщетение за забава върху
неустойката за периода от 07.08.2020 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната
лихва върху неустойката от завеждане на иска 26.11.2020 г. до окончателното
й изплащане, за което в производството по ч.гр.д. № 10806/2020 г. на ВРС е
издадена Заповед № 4718/04.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК.
ОТМЕНЯ Решение на ВРС в частта на РАЗНОСКИТЕ, присъдени в
полза на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ МВР
гр. София.
ОСЪЖДА Дирекция „Управление на собствеността и социални
дейности“ МВР, БУЛСТАТ *********, гр. София да заплати на „П.“ ЕООД,
ЕИК *********, гр. Варна сумата от 1661.16 /хиляда шестстотин шестдесет
и един и 0.16/ лева разноски в производството пред първа и въззивни
инстанции, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
В необжалваните части решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8