Р
Е Ш Е Н И Е № 260070
/ 29.1.2021г.
гр.
П., 29.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на двадесет и първи януари, две хиляди двадесет и
първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Теодора Тодорова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 5526 по описа на ПРС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на Н.З.Н. срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П.. Ищецът
твърди, че в полза на ответника е издадена изпълнителен лист от 24.10.2014 по
ч.гр.д.№ ***г., по описа на Районен съд П., по силата на която той е осъден да
заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П. суми в размер на 611,32
лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни
води за периода 08.12.2012 г. – 08.05.2014 г.; 36,07 лева - законна лихва за
забава за периода от 15.02.2013 г. до 04.06.2014 г. Твърди, че на ***г., въз основа
на издадения изпълнителен лист е образувано и.д.№ ***г. по описа на ЧСИ С.Д.,
р-н на действие ОС-П..
Твърди, че така описаните суми са
погасени по давност, като се позовава на кратка тригодишна такава, поради което
моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че сумата в
размер на 611,32 лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и
пречистване на отпадни води за периода 08.12.2012 г. – 08.05.2014 г. не се
дължи.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок.
Намира предявените искове за допустими, но неоснователни. Твърди, че
изпълнителното дело е прекратено и от дружеството взискател не са предприемани
други действия за принудително събиране на посочените суми, поради което не е
провокирало предявяване на настоящия иск/
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В съдебно заседание ищецът се
представлява и поддържа така предявените искове.
В съдебно заседание ответникът не се
представлява. Депозирано е становище след приключване на съдебното дирене и
обявяването на делото за решаване, посочвайки, че изпълнително дело е
прекратено и не са предприемани последващи действия по изпълнение.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание 124,
ал. 1 ГПК. Тази разпоредбата дава възможност на ищеца да предяви иск, за да
възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването
или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има
интерес от това. В конкретния случай предмет на този отрицателен установителен
иск е оспорване съществуването на право на принудително изпълнение, въз основа
на факти, възникнали след издаване на изпълнителния титул.
Между страните не е спорно, а и с
определение от 26.11.2020 г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване издаването изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г., по описа на Районен
съд П., по силата на която ищецът е осъден да заплати на ответника посочените в
исковата молба суми и образуването на и.д.№ ***г. по описа на ЧСИ С.Д. на ***г.
В хипотеза на така предявения иск в
доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от
търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи, че в нейна
полза съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива
факти, водещи до прекъсване на давността за вземането, ако се позовава на
такива.
Наличието на изпълнителен титул
свидетелства за правния интерес от предявяване на отрицателните установителни
искове. В настоящия случай ищцата непрецизно е заявила „не дължа“, но оспорва правото на принудително изпълнение, тъй като
след изтичането на давността вземането продължава да съществува, но то не може
да събере със средствата на държавната принуда, а доброволното изпълнение по
него е винаги дължимо (така Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. №
510/2018 г., ВКС, IV г. о).
По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и
разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при
предприемането на кое
да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ –
поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител. Въпреки
разпределената му доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал
доказателства, от които да се установяват валидни изпълнителни действия, водещи
до прекъсване на давността в рамките на горепосоченото изпълнително
производство освен образуването му. В този случай новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие,
т.е. извършено преди да са били налице предпоставките по чл. 433, т. 8 ГПК.
Ответникът не е доказал в продължение на
две години да е поискал извършването на каквито и да е изпълнителни действия по
образуваното изпълнително производство, поради което съдът приема, че към 08.01.2017
г. производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК.
За приложимия давностен срок съдът следи
служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2
от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала
същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия.
При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950
г. действащ е бил Законът за
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и
изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение
произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде
оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било
уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни
основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки
основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са
аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в
сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа
на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с
които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за
възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.
117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
По отношение спирането и прекъсването на
давността следва да се добави, че към момента на образуване на изпълнителното
дело е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което давност не тече по
време на висящо изпълнително производство, като с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015
г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно,
че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС.
Към настоящия момент е налице противоречива практика и висящо тълкувателно дело
по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г.
и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което
е образувано преди приемането му. До постановяването на решение по
новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав
следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г.
по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г.
има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се
прилага именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т. е.
от 26.06.2015 г.
Тъй като преди перемиране и.д.№ ***г. по
описа на ЧСИ С.Д. е прието ТР № 2/26.06.2015 г., с което се отменя даденото с
ППВС № 3/1980 г. тълкуване на нормативната уредба, новата петгодишна давност за
вземането е започнала да тече от 26.06.2015 г. и към момента на приключване на
устните състезания в настоящото производство (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК) е
изтекла.
С оглед на изложеното отрицателните
установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени.
По
разноските:
С оглед изхода на правния спор, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответната страна е да заплати
разноските за платена държавна такса и процесуално представителство на ищцовата
страна. Това е така защото с поведението си ответникът е станал причина за
предявяване на иска. Независимо, че същият не е предприел действия по принудително
изпълнение след прекратяването на изп.д. № ***г. с отговора на исковата молба,
макар и бланкетно е оспорил предявения иск. Отговорността му за разноски би
отпаднала по правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК ако бе признал иска. Своевременно
заявеното възражение на ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение се явява неоснователно, доколкото размерът на уговорения от
ищеца адвокатски хонорар от 300,00 лв., не надхвърля минималния размер,
съгласно относимата редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В светлината на изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че в
полза на „Водоснабдяване и канализация“
ООД, гр. П., ЕИК *********, гр. П., ул. „Средец“ № 11 не съществува право на принудително изпълнение срещу Н.З.Н., ЕГН **********,*** за сумата в
размер на 611,32 лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване
на отпадни води за периода 08.12.2012 г. – 08.05.2014 г.,; 36,07 лева - законна
лихва за забава за периода от 15.02.2013 г. до 04.06.2014 г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и изпълнителен
лист от 24.10.2014 по ч.гр.д.№ ***г., по описа на Районен съд П., поради
изтичане на законоустановения давностен срок.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1, ГПК „ВОДОСНАБДЯВАНЕ
И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД да заплати на
Н.З.Н., сумата от 350,00 лева – разноски в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд
П..
СЪДИЯ_________________