Р Е Ш Е Н И
Е
Номер VІ-8
Година 2019, 18.02 град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро
Гражданско отделение, VІ-ти въззивен състав
На двадесет и
първи януари, две хиляди и деветнадасета година,
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Ваня ВАНЕВА
Секретар Таня Михова
като разгледа докладваното от съдията В.Камбурова
въззивно гражданско дело
номер 1832 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба от Б. M.Н., гражданин на
Република Полша, роден на *** с лична карта № АРТ 710068, издадена на 25.10.2007
г. от ПА Полша, ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Лъчезар Ковачев, против решение
№2004 от 15.10.2018г. по гр.д.№5892/2017 по описа на БРС.
Със
същото решение съдът е осъдил „СИЧЕС ПОЛСКА СП. З.О.О.“ БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, Индустриална зона, „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД,
представлявано от Клаудио Пала, Фабрицио Зароли, Джовани Батиста, в качеството
им на управляващи да заплати на от
Б. M.Н. гражданин на Република Полша, роден на *** с лична карта № АРТ 710068,
издадена на 25.10.2007 г. от ПА Полша, чрез адв. Л.К. сумата 6 757,33
лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от
месец юли 2014 г. до месец октомври 2014 година, от която за 90 часа в делнични
дни възнаграждение в размер на 2 314,19лева; възнаграждение за извънреден
труд за отработени 136,5 часа в почивни дни в размер на 4 117,79 лева и
възнаграждение за извънреден труд за отработени 9 часа в празнични дни възлиза
на 325,35 лева, сумата 1 886,34
лева, представляваща обезщетение за забава в общ размер, начислено върху
отделните главници за периода от 10.11.2014 г. до 09.08.2018 г. ведно със
законната лихва върху главницата от 6 757,33 лева, считано от датата на
подаване на исковата молба на 09.08.2017 г. до окончателното им изплащане,
както и сумата 219,84 лева, представляваща разноски по водене на делото.
Със същото решение е отхвърлен
предявения от ищеца иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от
3 615,00 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен
отпуск за 2013 г. и 2014 г., както и иска за осъждане на ответника да плати на
ищеца сумата от 1 009,14 лв., представляваща лихва за забава , начислена
върху посочената главница за периода от 10.11.2014 г. до 09.08.2017 г., като
погасен чрез прихващане с насрещно вземане, което ответника има срещу ищеца за
сума, представляваща заплатени разходи за него във връзка с престоя му в гр.
Бургас за периода на изпълнение на задълженията по трудовия договор, а именно:
разходи за хотел, храна и пътувания, конкретизирани в писмения договор.
Страните са осъдени за разноски по делото.
С жалбата се иска отмяна на
обжалваното решение в частта му, с която
е допуснато прихващане на вземането на
жалбоподателя за обезщетение за неползван платен годишен отпуск и лихви за
забава върху него с вземане на ответника за заплатени за ищеца разходи за
хотел, храна и пътувания. Моли за отмяна
на обжалваното решение в посочената част и присъждане на дължимите на работника
суми за обезщетение за платен годишен отпуск. Претендират
се разноски за двете инстанции.
Доводите, които се излагат са по отношение на приетото от
съда-неправилно според жалбоподателя, че
ответникът е доказал твърденията
си за реално извършени разходи във връзка с услуги предоставени на работника и наличието
на правно основание за дължимост на тези разходи, поради което счита, че прихващането
е допуснато неправилно. Подробно развива съображенията си.
В
останалите части решението не е обжалвано, поради което е влязло в законна
сила.
В
законоустановения срок, от въззиваемият не е постъпил писмен отговор по
въззивната жалба.
Страните не се явяват в с.з. редовно и своевременно уведомени.
Въззивната жалба е постъпила в срока по чл.259, ал.1 ГПК, подадена е от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалване
на първоинстанционното решение и следователно същата е допустима за разглеждане
по същество.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка
валидността и допустимостта на обжалваното решение, на осн. чл.269 ГПК намира,
че същото е валидно и допустимо. Като взе пред вид събраните по делото
доказателства, становищата на страните и като съобрази Закона намира, че същото
е правилно и законосъобразно.
В
исковата молба ищецът твърди, че с
ответника са се намирали в трудови правоотношения, по силата на сключен между
тях трудов договор от 06.08.2013 г. Ищецът бил назначена на длъжност „монтьор,
тръби за продуктопроводи“ на осем часов работен ден и петдневна работна
седмица. Независимо от уговореното в договора, по нареждане от представители от
страна на работодателя, ищецът полагал извънреден труд, както след определеното
дневно работно време, така и в почивни дни и официални празници. Конкретизирани
са периодите и общия брой на часовете положен извънреден труд, като се твърди,
че той не му е заплатен от ответника. Претендирани са и лихви за забава върху
посочените главници. Направено е уточнение,
че падежът на задълженията е настъпил на
10.11.2014 година, тъй като съобразно правилата на работодателя трудовите
задължения за месеца се заплащат на 10 число на следващия месец, а
трудовото правоотношение е прекратено на
31.10.2014 година. Навадени са
твърдения и за неизплатено обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
2013 г. и 2014 г., като размера на претенцията за него, след изменение на
исковете, е определена в общ размер на 3 615,00 лева ведно с
мораторна лихва, считано от 10.11.2014 година до датата на предявяване на
исковата молба в общ
размер на 1 009,14 лева.
Ответникът е оспорил предявените искове по основание и
размер, като при условията на евентуалност в случай, че бъдат счетени за
основателни, е направил възражение за прихващане с насрещно свое вземане,
представляващо направени от него разходи в полза на ищеца за хотел, храна и
пътни до Полша и обратно, определени в общ размер от 10 823,23 лева. В
тази връзка е заявил, че посочените разходи не са уговорени между страните по
трудовото правоотношение, поради което ищецът се е обогатил неоснователно и
дължи възстановяването им на работодателя.
По отношение на претенциите за незаплатен извънреден труд е изложил
съображения за тяхната неоснователност като е посочил, че не е издавал заповеди
или разпореждания за полагане на такъв, а и обекта на територията на който е
полаган труд от ищеца, се е прилагал стриктен режим на достъп.
Страните
ангажират доказателства в подкрепа на становищата си. Разпитани са свидетели,
ангажирани са съдебно-икономически експертизи.
По отношение на претенцията за
полаган от работника и незаплатен от работодателя извънреден труд, както и
възражението за прихващане на ответника с тази претенция, първоинстанционното
решение е влязло в сила, поради което настоящия съд не дължи произнасяне.
Решението е обжалвано единствено по отношение на допуснатото от
първоинстанционния съд прихващане на вземанията на ищеца за обезщетение за
неползван платен годишен отпуск и мораторната лихва върху това вземане с
насрещното вземане на ответника за заплатени разходи от него, в полза на
работника – ищец, за хотел, храна и пътувания.
Видно от приложените по делото доказателства, на
06.08.2013 г. между страните по делото е сключен трудов договор, по силата на
който ответника като работодател е възложил на ищеца в качеството му на
работник да изпълнява работа, изразяваща се в сглобяване и изграждане на
тръбопроводни системи и съпътстващите ги укрепления, като за целта го е
назначил на длъжност „монтьор, тръби за продуктопроводи“. Уговорено е брутно
трудово възнаграждение в размер на 1 727,33 евро, от които основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 1 170,79 евро и допълнително месечно
възнаграждение в размер на 80 евро за трудов стаж и професионален опит. С
договора е определено работното време - осем часа на ден, между 8:00 и 17: 00
часа, с един час обедна почивка. Договорът е сключен със срок до 31.10.2014 г.,
като е предвиден тримесечен изпитателен срок в полза на работодателя, а като
месторабота е посочено седалището на работодателя, или всяко друго място на
територията на Република България, определено от него. Няма спор между
страните, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че в
случая мястото на работа е било територията на рафинерията „Лукойл Нефтохим
Бургас“. Ищецът е изпълнявал трудовите си задължения до изтичане на срока на
договора - 31.10.2014 г., когато трудовото правоотношение е прекратено със
заповед от същата дата на
осн. чл.325, ал.1, т.3 от КТ.
От събраните по делото
доказателства е установено, а това не се оспорва и от ответника, че на ищеца не
е изплатено обезщетение за неползван годишен отпуск за 2013 год. и 2014 год. В
представената по делото заповед от 31.10.2014 год. за прекратяване на трудовия
договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ е посочено, че на работника
следва да бъде платено обезщетението за неползван платен годишен отпуск, без да
е посочен размера на дължимото обезщетение. Сумата е следвало да бъде изплатена
на датата на изплащане на трудовото възнаграждение за октомври 2014 година,
която съобразно уговореното между страните в договора е - 10.11.2014 година. Не са представени
доказателства, които да сочат заплащане на посоченото в заповедта обезщетение. За доказване на размера на претенцията, по
делото е назначена и изслушана съдебно – икономическа експертиза, вещото лице
по която е дало заключение, че пропорционално на отработеното време за периода
от 06.08.2013 година до 31.10.2014 година на ищеца се полагат 25 дни платен
годишен отпуск, от които 8 дни за 2013 година и 17 дни за 2014 година. Направени са констатации, че по фиш за
заплати за месец октомври 2014 година е начислено обезщетение по чл. 224 от КТ
за 25 дни платен неизползван годишен отпуск в размер на 3 615,00 лева. Лихвата върху главницата
за периода от 10.11.2014 година до 09.08.2017 година е определена от вещото
лице в размер на 1 009,14 лева. Предвид изложеното предявеният от ищеца иск за
заплащане на неползван годишен отпуск за 2013 год. и 2014 год., се явява
основателен по основание и размер.
Неоснователно е твърдението на въззивника за
необоснованост и противоречие с практиката на първоинстанционното решение, по
отношение на допуснатото прихващане на вземането му за обезщетение за неползван
платен годишен отпуск и мораторната лихва за това вземане, с насрещното вземане
на въззиваемия за направени от него без основание разходи в полза на ответника
за хотел, храна и пътни.
От доказателствата по делото се установява, че
въззиваемият е осигурявал на въззивника и другите си служители настаняване в
хотел, храна и пътни. В тази връзка съдът кредитира показанията на свидетеля
Росул, който заявява, че работодателя – ответник е подсигурявал жилище,
транспорт от и до работа, храна и обзавеждане на квартирата. Свидетелят е живял
заедно с въззивника в една стая. От въззиваемия ответник са представени фактури
за заплатени от него разходи за хотелско настаняване и храна на лица по
приложени списъци, в които фигурира и името на ищеца, който пред първоинстанционния
съд не оспорва, че е бил настанен и превозван, но оспорва размера на
претендираното от ответника вземане. С въззивната жалба се твърди, че
направените от ответника разходи, представляват социално – битови ангажименти
на работодателя по чл. 297, чл. 294, т. 3 и чл. 294, т. 1 от КТ, но не са
представени доказателства, че работодателя се е задължил да осигури на работниците,
в частност на въззивника, средства за тези придобивки. Съгласно чл. 292 КТ
финансирането на Социално битовото и културно обслужване /СБКО/ се осъществява
със средства на работодателя и от други източници, но в трудовото ни
законодателство не съществува законово задължение на работодателя да предвиди
такива средства. Това зависи от неговата преценка, от икономическите му
възможности, от финансовото състояние на предприятието. Ако бъдат предвидени
такива средства, те се използват по решение на общото събрание на работниците и
служителите в предприятието, съгласно разпоредбата на чл. 293, т.1 КТ. По
делото не са представени доказателства, от които може да бъде направен извод,
че ответника е предвидил средства за СБКО, нито решение на общото събрание на
работниците и служителите как да бъдат разходвани тези средства. Видно от
представените с отговора на исковата молба фишове за изплатени на ищеца възнаграждения
за труд, средства за СБКО не са изплащани, съответно не са облагани с данък. По делото не са
събрани доказателства, от които да се установява, че работодателя е имал задължения спрямо
работника за заплащане на горепосочените разходи, следователно те са направени без
основание и подлежат на връщане на основание чл. 59 от ЗЗД.
Във връзка с направеното от
ответника възражение за прихващане с насрещно негово вземане към ищеца за
направени в полза на последния разходи от работодателя за хотел, храна и пътни
по делото е допусната и изслушана съдебно – икономическа експертиза. С последната
е определен размер на направените от работодателя разходи за хотел и храна, като
вещото лице е посочило, че за периода от месец август 2013 година до месец
октомври 2014 година те възлизат общо на
8 784, 88 лева, от които сумата 3 762, 02 лева за нощувки и
5 022, 84 лева за храна. Ето защо съдът намира за доказани претенциите на
ответника по направеното възражение за прихващане до установените размери, а
именно : 3 762, 02 лв. – разходи за настаняването на ищеца в хотел за
срока на трудовото правоотношение и 5 022, 84 лв. - разходи за предоставяна на храна. Тези суми
са изплатени извън задълженията на работодателя по трудовия договор, поради
което са предоставени на ищеца без основание и подлежат на връщане.
Допуснатото
от първоинстанционния съд прихващане е правилно и законосъобразно. В случая са налице всички елементи от
фактическия състав на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно трайно установената
практика възражението
за прихващане, което е надлежно заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален
способ на защита срещу заявения основен иск е допустимо и когато не е ликвидно,
нито изискуемо, какъвто е и настоящия случай. В тези хипотези на съдебното
прихващане погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила решението, с
което се установява съществуването на вземането и неговата изискуемост. Именно
от този момент същото е и ликвидно, установено по размера, в който се реализира
от съда. При направено възражение за прихващане съдът е длъжен да го приеме
съобразно правилата на чл. 131 - 133 ГПК, и да се
произнесе дори и ако вземането по направеното възражение не е ликвидно към този
момент. В настоящия случай, това изискване също е изпълнено. С влизане в сила
на решението спорното неликвидно насрещно вземане става ликвидно и изискуемо.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че в случая е допустимо да бъде извършено
прихващане с вземанията на ищеца за платен годишен отпуск по чл. 224 КТ и лихвите върху него. Съгласно разпоредбата на чл. 105 ЗЗД, не могат да се прихващат без съгласието
на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение. Кои
вещи и вземания са несеквестируеми е изчерпателно посочено в ГПК. Съгласно чл.
446 ГПК, когато изпълнението е насочено
върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за
труд, чиито размери са над минималната работна заплата, изпълнението маже да
бъде насочвано, само в определена част от тези възнаграждения. Вземането на
ищеца за обезщетение за неползван платен годишен отпуск и вземането му за
мораторна лихва върху него не представлява част от трудовото му възнаграждение,
те са извън предвидения несеквестируем доход съгласно правилата на чл. 446 ГПК, поради което не попадат в хипотезата на
чл. 105 ЗЗД и с тях може да бъде извършено съдебно прихващане с други
установени и доказани насрещни вземания на работодателя .
Предвид
изложеното въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Първоинстанционният съд е изяснил делото от фактическа страна и въз основа на
релевантните за спора факти в обжалваната част е направил съответните правни
изводи, които на основание чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изцяло.
Въззивникът
е заявил своевременно претенциите си за разноски, но предвид изхода от делото такива
се не дължат от въззиваемия за настоящата инстанция. Що се отнася до заявените
пред настоящия съд разноски за първа инстанция, то искането за тях е
преклудирано и не следва да бъде разглеждано.
Мотивиран от
горното Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение
№2004 от 15.10.2018г. по гр.д.№5892/2017 по описа на Районен съд Бургас.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на Б. M.Н., гражданин
на Република Полша, роден на *** с лична карта № АРТ 710068, издадена на
25.10.2007 г. от ПА Полша, чрез адв. Л.К. за присъждане на разноски пред
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: