№ 706
гр. Пловдив, 26.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20225300500934 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи кредит България“
ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“
№49, бл.53Е, вх.В, ЕИК *********, чрез пълномощника му юрк. Р.И.,
против Решение №210 от 21.01.2022г., постановено по гр.д. №9428/2021г. по
описа на Районен съд- Пловдив, ІІ гр.с., в частта му, с която
дружеството е осъдено да заплати на М.Н. И., ЕГН **********, сумата
от 540,88 лв.- платена без основание възнаградителна лихва по договор
за потребителски кредит №********** от 05.08.2016г., ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба-
08.06.2021г. до окончателното й заплащане, както и в частта му, с
която е било осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Гърбев“
сумата от 720 лв.- адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА. В
жалбата се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска
отмяната му и отхвърляне на исковата претенция и намаляване на
присъденото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на
ищцата.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по
1
нея- М.Н. И., ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото адв. К.
К., с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на обжалваното
решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищцата М.Н. И., ЕГН **********, иска
постановяване на решение, с което ответникът „Профи кредит България“
ЕООД да бъде осъден да й върне сумите от 540,88 лв.- платена без
основание възнаградителна лихва и 312,08 лв.- платено без основание
възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за
потребителски кредит №********** от 05.08.2016г., ведно със законната
лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба-
08.06.2021г. до окончателното й заплащане. В исковата молба са
изложени твърдения, че сключеният между ищцата, в качеството й на
кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, договор за
кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.12 от ЗПК за посочване на
лихвения процент и условията за прилагането му, годишния процент на
разходите и правото на потребителя да получи извлечение под формата
2
на погасителен план за извършените и предстоящи плащания по договора.
Изложени са и доводи, че уговорената в договора възнаградителна лихва
била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като
надвишавала трикратния размер на законната лихва, а клаузата в
договора за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги
била нищожна поради противоречието й с разпоредбите на чл.10а и
чл.21 от ЗПК. От фактическа страна по делото няма спор между страните, а
и се установява от писмените доказателства, че между ищцата, в
качеството й на кредитополучател, и ответното дружество, като
кредитодател, е бил сключен договор за кредит №********** от
05.08.2016г., съгласно който ответникът е предоставил на ищцата сумата
от 2500 лв. за срок от 24 месеца, при посочени в договора годишен лихвен
процент- 41,17%, годишен процент на разходите- 49,89%, дължима сума по
кредита- 3709,20 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги- 1090,08 лв. Няма спор, че ищцата е заплатила на ответника
получената в заем сума, както и сумите от 540,88 лв.- възнаградителна
лихва и 312,08 лв.- възнаграждение за пакет допълнителни услуги. С
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че уговорената
в договора възнаградителна лихва в размер на 41,17% е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер
на законната лихва, а клаузата в договора за заплащане от
кредитополучателя на възнаграждение за пакет допълнителни услуги а
нищожна поради противоречието й с чл.10а от ЗПК. По така изложените
съображения съдът е приел, че заплатените от ищцата суми по
нищожните клаузи в размер на 540,88 лв.- възнаградителна лихва и
312,08 лв.- възнаграждение за пакет допълнителни услуги са платени без
основание и е осъдил ответното дружество да й ги върне. В частта му, с
която ответникът е бил осъден да заплати на ищцата сумата от 312,08
лв.- платено без основание възнаграждение за пакет допълнителни
услуги решението не е било обжалвано от страните и е влязло в сила.
С въззивната жалба ответникът „Профи кредит България“ ЕООД
обжалва решението само в частта му, с която е бил осъден да заплати на
ищцата сумата от 540,88 лв.- платена без основание възнаградителна
лихва. В жалбата се излагат доводи за неправилност на изводите на съда
за нищожност поради противоречие с добрите нрави на уговорената
3
възнаградителна лихва, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Тези доводи са основателни. Размерът на уговорената в
договора възнаградителна лихва /41,17% годишно/ според настоящия
състав на съда е нормално и справедливо възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата с оглед поетия от него риск. Този размер е
съобразен с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща, че
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок от
пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.
Действително е налице съдебна практика, която няма задължителен
характер /Решение №906 от 30.12.2004г. на ВКС по гр.д.№1106/2003г.,
ІІ т.о., Решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ
г.о., Решение №1270 от 09.01.2009г. на ВКС по гр.д.№5093/2007г., ІІ
т.о./, според която уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща два
или три пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите нрави.
Според настоящия състав на съда обаче посочената съдебна практика
следва да се счита за изгубила значение след приемането на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК /в сила от 23.07.2014г./, която поставя
изрични нормативни ограничения за годишния процент на разходите по
кредита, които потребителят следва да заплаща, включващи и
възнаградителната лихва. Следва да се отчете и че обществените
отношения, свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа до него
на различните правни субекти, са значително променени, като на пазара
на кредитни услуги вече функционират кредитни институции, които са
специализирани в предоставянето на заеми по ускорена и опростена
процедура и без изискване за доказване на доход или имущество от
страна на заемополучателите или за предоставяне на обезпечение, което
води до повишаване на риска от непогасяване на заема и увеличава
цената му. Предвид горното съдебната практика следва да бъде
актуализирана спрямо развитието на обществените отношения и
промените в законодателството, като се приеме, че възнаградителна лихва
в рамките на ГПР, съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК, не противоречи на
закона и добрите нрави. Няма основания посочената клауза за
възнаградителна лихва да се приеме и за неравноправна, тъй като
уговореният размер на лихвата е съобразен с начина на отпускане на
4
кредита и вида му, поради което липсва значително неравновесие между
правата и задълженията на страните.
Предвид така направеният извод следва да бъдат разгледани
изложените в исковата молба доводи на ищцата за цялостна
недействителност на договора за кредит, по които първоинстанционният
съд не се е произнесъл.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от представения по делото договор за кредит
кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за пакет
допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита,
възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни
вноски и за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства/, което се начислява и заплаща заедно с
месечните вноски по кредита. По делото се установява от съдържанието
на договора, а и по това няма спор между страните, че размерът на
посоченото възнаграждение не е включен в посочения в договора
годишен процент на разходите по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор
за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
5
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая
уговореното в договора възнаграждение за пакет допълнителни услуги не
е било включено в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането
му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да
бъдат включени при изчисляването му. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент
на разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като
по- слабата страна в правоотношението при сключване на договор за
потребителски кредит и целта на същата е да не се допусне той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение
на кредитора. Предвид горното посоченият в договора годишен процент
на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се
изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по
кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение
относно действителната му цена, което следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО. При това положение следва да се приеме, че
договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на
разходите по кредита, поради което не отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до
неговата недействителност.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на
договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. От изложеното дотук е видно, че заплатената от ищеца на
ответника възнаградителна лихва по договора в размер на 540,88 лв. се
6
явява недължимо платена съгласно чл.23 от ЗПК по недействителен
договор за кредит, поради което претенцията за връщането й е
основателна и следва да се уважи.
Предвид горното решението в обжалваната му част, с която
ответникът е бил осъден да заплати на ищцата сумата от 540,88 лв.,
решението следва да бъде потвърдено, макар и по съображения, различни
от изложените в него.
Настоящият състав на съда намира за неоснователни доводите във
въззивната жалба за неправилно определяне на адвокатското
възнаграждение, присъдено на основание чл.38, ал.1 от ЗА в полза на
Адвокатско дружество „Гърбев“, което е оказало безплатна правна помощ
на ищцата. Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнаграждения по граждански дела възнагражденията се определят
съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
Доколкото първоинстанционният съд бил сезиран с два обективно
съединени иска- за заплащане на недължимо платена възнаградителна
лихва и недължимо платено възнаграждение за пакет допълнителни
услуги, то за всеки от тях съобразно разпоредбата на чл.2, ал.5 наредбата
следва да бъде определено отделно адвокатско възнаграждение в размер на
по 360 лв. с ДДС или общо 720 лв., колкото е присъдил
първоинстанционният съд. Предвид горното решението следва да бъде
потвърдено и в частта му за присъденото в полза на Адвокатско
дружество „Гърбев“ адвокатско възнаграждение.
Процесуалният представител на ищцата адв. К. К. й е оказала
безплатна правна помощ основание чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата,
предвиждаща, че адвокатът може да оказва безплатна правна помощ на
материално затруднени лица. С оглед изхода на спора и на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Гърбев“ адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС за въззивната инстанция,
определено съгласно Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №210 от 21.01.2022г., постановено по гр.д.
№9428/2021г. по описа на Районен съд- Пловдив, ІІ гр.с., в частта му, с
която „Профи кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК
*********, е осъдено да заплати на М.Н. И., ЕГН **********, сумата
от 540,88 лв.- платена без основание възнаградителна лихва по
договор за потребителски кредит №********** от 05.08.2016г., ведно със
законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба-
08.06.2021г. до окончателното й заплащане, както и в частта му, с
която „Профи кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „България“ №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК
*********, е осъдено да заплати на Адвокатско дружество „Гърбев“
адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв. с ДДС.
ОСЪЖДА „Профи кредит България“ ЕООД, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „България“ №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК
*********,, да заплати на Адвокатско дружество „Гърбев“, сумата от 360
лв.- адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната пред
въззивната инстанция безплатна правна помощ на М.Н. И..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8