№ 106
гр. Сливен, 02.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно
гражданско дело № 20222200500086 по описа за 2022 година
Поизводството е образувано по частна жалба против определение с
което е оставена без уважение молба за допускане на обезпечение на бъдещ
иск чрез налагане на запор върху вземания на бъдещия ответник и се движи
по реда на чл. 396 вр. чл. 275 от ГПК.
Жалбоподателят твърди, че съдът незаконосъобразно е отказал да
допусне обезпечение на бъдещия му осъдителен иск с цена 2 242, 03 лв. чрез
налагане на запор на парични взезмания на длъжника. Счита, че неправилно
съдът е приел, че липсата на подпис на представител на ответното
дружество върху представената фактура представлява причина за
отхвърляне н амолбата. Заявява, че сред задължителните реквизити на
фактурата, доказваща възникване на договорно правоотношение, изброени в
чл. 114 от ЗДДС, не фигурират подписите на страните. Твърди, че в този
смисъл е трайната практика на ВКС, съгласно която фактурата може да
бъде приета като доказателство за възникнало правоотношение по договор
за търгивска продажба. Освен това фактурата е осчетоводена от него и
като част от счетоводния баланс, става доказателство за съществуването
н адоговорните отношения, а отсъствието на изискуеми реквизити няма
самостоятелно значение. Доколкото настоящото производство не е исково,
а обезпечително, съдът разполага с възможност да гарантира правата на
ответника като задължи молителя да внесе гаранция в размер, съобразен с
1
размера на главницата, което обезпечителният съд не е сторил. Освен това
жалбоподателят твърди, че обезпечителна нужда винаги е налице,
доколкото всяко разпореждане на ответника с имуществото му би
затруднило удовлетворяването на ищеца.
Поради това моли въззивния съд да отмени атакуваното определение и
вместо това постанови ново, с което уважи молбата и допусне исканото
обезпечение и издаде обезпечителна заповед за налагане на посочените
обезпечителни мерки.
В тази хипотеза препис от частната жалба не се връчва на
насрещната страна.
Настоящият състав намира жалбата за допустима, подадена в срок
от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт районен съд.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Целта на обезпечението е заложена в разпоредбата на чл. 391 от ГПК
– да се осигури на ищеца възможност за безпрепятствена реализация на
правата му по съдебното решение. За да се уважи искането за допускане
обезпечение на бъдещия иск, съгласно чл. 390 от ГПК, е необходимо да са
налице кумулативно общата предпоставка на чл. 391 ал. 1 от ГПК, заедно с
някоя от тези по т.т. 1 или 2. Обезпечителната мярка пък следва да е
адекватна на обезпечаваното право.
Изхождайки от тези законоустановени правни положения, въззивната
инстанция счита, че бъдещият иск е допустим, но с оглед представените
доказателства не може да се направи заключение за неговата вероятна
основателност. Представените копия от фактура, неносеща подписа на
купувача – бъдещ ответник и извлечение от дневника за продажби на
продавача-молител, в която тя е описана, не са достатъчно доказателство
за наличие на договорно правоотношение. Съгласно константната съдебна
практика, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен
договор за търговска продажба и да установи задължението, ако отразява
съществени елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката,
стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за
продавач и купувач, време и място на съставянето й. В случая липсва
подписа на посочения за купувач търговец и поради това съществуването на
2
фактурата като писмен частен документ не може да убеди съда в
наличието на сключен търговски договор за продажба. Индиция за това би
могло да бъде осчетоводяването й, обаче от страна на двамата търговци,
но в случая и с оглед характера на производството, има представени
доказателства единствено за включването й в дневника за продажби на
продавача-молител. На последно място относно евентуалната
основателност н абъдещия иск, следва д асе отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл. 327 ал. 1 от ТЗ задължението за заплащане на цената
възниква не по силата на издадената от продавача фактура, а от факта на
предаване на стоката и на документите, които дават право на купувача да
я получи, а към молбата по чл. 390 от ГПК няма приложени стокови
разписки или приемо-предавателни протоколи.
Така не е налице съществена предпоставка за уважаване на
обезпечителното искане. Неприложима е и възможността за определяне на
парична гаранция и допускане на обезпечението и без наличието на
достатъчно убедителни писмени доказателства за евентуалната
основателност на иска, тъй като не е налице и второто кумулативно
условие – обезпечителна нужда.
Тя се обосновава с наличието на реална опасност от разпиляване,
повреждане или укриване на имуществото на длъжника-ответник и се
преценява във всеки отделен случай. От своя страна тази опасност се
извлича от поведението на длъжника, което следва да се изразява в
действия, намаляващи, заплашващи да намалят или така накърняващи
имуществото му, служещо за общо обезпечение на кредиторите му, че да
осуетят или затруднят реализирането на правата на последните. За да се
приеме наличието на обезпечителна нужда, не е достатъчно единствено
предположението на молителя, необходимо е той несъмнено да докаже не
само вероятността за това, а да я обоснове с конкретни действия на
длъжника, насочени към намаляване, увреждане, разпиляване на
имуществото или други подобни. Липсват каквито и да е причини да се
приеме, че изпълнението на евентуално бъдещо решение би било по някакъв
начин затруднено – не са налице убедителни доказателства, които да
обосноват обезпечителната нужда. Само предположението на молителя за
хипотетичната възможност бъдещият длъжник да се разпореди със
спорното право, без той да е обективирал с поведението си такова свое
3
намерение, не е достатъчна за да се активира механизма на чл. 390 от ГПК.
Необходимо е установяване по безспорен начин на реална опасност от
това, каквото липсва в случая.
Щом липсва обоснована заплаха от накърняване на имуществото на
длъжника, е явно, че не е налице и общото изискване на чл. 391 ал. 1 от ГПК.
Ето защо, като е оставил без уважение молбата за допускане на
исканото обезпечение на бъдещ иск, съдът е постановил правилно
определение, което следва да бъде потвърдено.
Ръководен от гореизложеното и на основание чл. 396 вр. чл. 278 от
ГПК съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 469/18.02.22г. по ч. гр. д. № 575/22г. на
СлРС като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4