№ 229
гр. Разград , 08.06.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на осми юни, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Рая П. Йончева
Членове:Валентина П. Димитрова
Атанас Д. Христов
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно частно
гражданско дело № 20213300500143 по описа за 2021 година
Производството е с правно основание чл. 274 и следв. ГПК вр. чл. 121
ГПК вр. чл. 118, ал. 2, изр. 1-во ГПК.
Образувано е по частна жалба от О.. ИВ. ОБР., ЕГН **********, с
адрес гр. Разград, ул. Неофит Рилски № 9, ет.1, ап. 1, чрез пълномощника му
адвокат М.Н.П. от АК – Разград, против определение № 152 от 24.02.2021г.,
постановено по гр. д. № 20213330100092 по описа за 2021г. на Районен съд –
Разград.
Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно по
изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени и
да върне делото на същия съд с указания да продължи съдопроизводствените
действия. Сочи, че решението противоречи на съдебната практика
постановена по реда на чл. 135, ал. 4 АПК - Определение № 45 от 8.07.2016 г.
на ВАС по адм. д. № 21/2016 г., 5-членен с-в, Определение № 81 от
21.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 73/2012 г., 5-членен с-в, Определение № 8
от 31.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1/2013 г., 5-членен с-в, както и на
постановеното в производството по чл. 208 и сл. АПК Определение № 988 от
28.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13254/2014 г., VII о. Претендира разноски
пред настоящото инстанция.
Ответникът по частната жалба – Община Разград не е взел становище
по нея.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Частната жалба е подадена в срок по чл. 275, ал.1 ГПК, налице са
1
всички други законови изисквания за нейната допустимост и редовност,
поради което тя е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Гр. д. № 20213330100092 по описа за 2021 г. на Районен съд - Разград
съд е било образувано по предявени искове на настоящия частен
жалбоподател срещу Община Разград с правно основание чл. 124 вр. с чл. 439
ГПК за установяване недължимост на сумите: 55 лв. данък върху превозните
средства, 37,32 лв. лихва за просрочие, 24 лв. данък върху превозните
средства, 16,30 лв. лихва за просрочие, 56,78 лв. данък върху недвижимите
имоти, 38,53 лв. лихва за просрочие, 113,56 лв. такси за битови отпадъци,
77,05 лв. данък върху недвижимите имоти и такси за битови отпадъци, 19,22
лв. данък върху недвижимите имоти, 13,04 лв. лихва за просрочие, 52,84 лв.
такси за битови отпадъци и 35,12 лв. данък върху недвижимите имоти, за
които са издадени актове по чл.106/107 от ДОПК предмет на изп.д. №
524/2020 г. по описа на ЧСИ Георги Стоянов, с рег.№ 912, поради
погасяването им по давност. Към молбата ищецът е приложил и Покана за
доброволно изпълнение по чл. 428, ал.1 ГПК изпратена му по горецитираното
изпълнително дело. Ищецът е направил и особено искане, на основание чл.
389 ГПК да се допусне обезпечение на предявения иск. Според ищеца са
налице предпоставките на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК - искът е подкрепен с
убедителни писмени доказателства. Като обезпечителна мярка се сочи
"Спиране на изпълнението“ по горецитираното изпълнително дело, на осн. чл.
397, ал.1,т.3 ГПК.
Съдът с определение № 48 от 18.01.2021г. спрял изпълнението по
изпълнителното дело и издал обезпечителна заповед по чл. 395, ал. 3 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозирал отговор на исковата
молба, като намерил исковите претенции за недопустими, а по същество –
неоснователни.
С обжалваното определение съдът е прекратил производството
поради неподсъдност на делото на Районен съд – Разград и е постановил
изпращането му на Административен съд – Разград по компетентност. За да
стори това, първоинстанционният съд приел, че: Предявените по делото
искове са за установяване на задължението за заплащане на суми, за които са
издадени актове по ДОПК. Тези актове са индивидуални административни
актове по смисъла на чл.21 от АПК и с тях се установява публично вземане.
Защитата по такъв акт се осъществява по реда и при условията на ДОПК, като
в случаите, в които е необходимо произнасяне от съда, компетентен да се
произнесе е административният съд. В случая претенцията е за установяване
несъществуването между страните на административно право/
правоотношение. Възможност за предявяване на такъв иск е предвидена
изрично в чл.128, ал.2 от АПК при наличието на установените в разпоредбата
предпоставки, а компетентността за разглеждането му е на административния
съд. Предвидената в АПК процедура е специална и изключва защитата по
2
реда на чл.124, ал.1 от ГПК с предявяване на иск пред гражданския съд.
Настоящият състав не възприема направения от
първоинстанционният съд правен извод.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ)
установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се извършват
от служителите на общинската администрация по реда на ДОПК, като
обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В ал. 2 е
предвидено, че невнесените в срок данъци по този закон се събират заедно с
лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни
вземания, като принудителното събиране се извършва от публични
изпълнители по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК)
или от съдебни изпълнители по реда на ГПК. Процесуалната норма на чл. 9б,
във вр. с чл. 4, ал. 2 ЗМДТ дава на Общината възможност да избира реда и
органа, който да извърши принудителното изпълнение - публичният
изпълнител по реда на ДОПК или съдебни изпълнители по реда на ГПК, като
изрично сочи, че обжалването се извършва по същия ред. В конкретния
случай Общината е предпочела принудителното събиране на публичното
задължение да се извърши от частен съдебен изпълнител по реда на ГПК.
Образувано е горецитираното изпълнително дело. На ищеца е изпратена
покана за доброволно изпълнение по реда на чл. 428, ал. 1 ГПК, т. е.
изпълнението се провежда по реда на ГПК. Следователно не са налице
условията на чл. 266 и сл. ДОПК, а е обективирано едно от изключенията,
визирани в нормата на чл. 163, ал. 1 и ал. 3 с. з. за неприложимост на
процесуалния ред по ДОПК за събиране на вземането.
Компетентността на административните съдилища е лимитативно
очертана в разпоредбата на чл. 128 АПК. При данните по делото, търсената от
ищеца правна защита не може да се квалифицира като предявен отрицателен
установителен иск по чл. 292 АПК, нито по чл. 128, ал. 1, т. 4 АПК, доколкото
изпълнителното производство се провежда не по реда на АПК, а по ГПК.
Защитата по чл. 128, ал. 1, т. 4 АПК и чл. 292 АПК е допустима единствено в
изпълнително производство по реда на чл. 267 и сл. АПК, каквато хипотеза не
е налице в случая.
Предявеният иск не може да се квалифицира и като такъв по чл. 128,
ал. 2 АПК, т. к. не се оспорва размера на установеното с влязъл в сила акт
публично общинско вземане, нито се цели установяване съществуването или
несъществуването на административно право или правоотношение, а се
претендира установяване на факт относно възможността за събиране по
принудителен ред на публичното общинско вземане. Искът се отнася до
установяване на обстоятелство, което е от значение за законосъобразното
развитие и приключване на изпълнителното производство, водено по реда на
ГПК.
3
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че правният спор не
попада в хипотезите на чл. 128 АПК, който определя компетентността на
административния съд, в т. ч. подведомствените му искови производства.
След като процедурата по изпълнение на публичното общинско вземане се
изпълнява по реда на ГПК, по аргумент на по-силното основание исковото
производство за установяване на възможността за събиране по принудителен
ред на това вземане следва да бъде проведено по същия ред, т. е. исковият ред
на ГПК.
С исковата молба е направено и особено искане за обезпечаване на
предявения отрицателен установителен иск по реда на чл. 389 и сл. ГПК.
Административният съд не е компетентен да се произнася по подобен род
искания, поради което няма и правомощия да спре изпълнително
производство, провеждано по реда на ГПК.
По изложените съображения процесната исковата молба е подсъдна
(родово и местно) на Районен съд - гр.Разград. В същия смисъл е и
посочената в частната жалба съдебна практика.
Предвид гореизложените мотиви настоящият състав намира, че
производството, образувано пред Районен съд – Разград, следва да продължи
и да бъде завършено от този съд, поради което определението е неправилно и
следва да бъде отменено, а делото – върнато на този съд за продължаване на
съдопроизводствените действия по него.
По обжалваемостта на настоящото определение.
Настоящото въззивното определение, не попада в обхвата на
съдебните актове, за които е допустим касационен контрол. Съгласно
задължителната съдебна практика по т. 9, "в" от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, на касационно обжалване на основание чл.
274, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи определението на въззивния съд, с което се
потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на
производството поради неподсъдност /чл. 121 ГПК/, тъй като
първоинстанционният съдебен акт има преграждащ характер, защото е пречка
за развитието на делото пред сезирания съд поради липса на положителна
абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск,
свързана с допустимостта на исковото производство. Следователно, в
хипотезата, в която въззивният съд отменя първоинстанционното
прекратително определение и връща делото на същия съд за продължаване на
производството, постановеният от него акт няма преграждащ характер и не
подлежи на касационно обжалване. Такъв именно е и настоящият случай, тъй
като с въззивното определение се отменя прекратяването на производството
пред сезирания първоинстанционен съд и делото се връща на същия съд,
преценен като местно и родово компетентен за разглеждането на спора. Така
и Определение № 109 от 23.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 441/2015 г., II т. о.,
4
ТК.
Относно искането на частния жалбоподател за присъждане на
разноски сторени в настоящото производство.
Въпросът е дължат ли се на жалбоподателя разноски на основание чл.
81 ГПК, когато предмет на обжалване е определение, с което се разрешава
спор за подсъдност по реда на чл. 121 ГПК.
С постановяване на определението, във връзка с подсъдността на
спора, делото не приключва пред съответната инстанция по начин,
изключващ последващото му разглеждане от нея. Разпоредбата на чл. 81 ГПК
не намира приложение, когато съответното производство не приключва с акт,
след който спорът продължава да бъде висящ. В правомощие на съда, който
има задължението да се произнесе по иска, е да разпредели отговорността за
разноски по чл. 78 ГПК, съобразно изхода му за всяка една от страните. Така
и Определение № 69 от 2.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1621/2016 г., I т. о.,
ТК.
Ето защо, искането на частния жалбоподател за присъждане на
разноски за настоящото производство е неоснователно, с оглед на изложеното
в мотивите към настоящото определение за неприложимост на разпоредбата
на чл. 81 ГПК към определението по чл. 121 ГПК.
Поради гореизложеното и на основание чл. 121 ГПК, съдът,
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 152 от 24.02.2021г., постановено по гр. д.
№ 20213330100092 по описа за 2021г. на Районен съд – Разград.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Разград за продължаване на
съдопроизводствените действия по него.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на О.. ИВ. ОБР., ЕГН
**********, с адрес гр. Разград, ул. Неофит Рилски № 9, ет.1, ап. 1, чрез
пълномощника му адвокат М.Н.П. от АК – Разград, за присъждане на
разноски в настоящото производство, като неоснователно.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
В частта, с която е оставено без уважение искането на частния
жалбоподател за присъждане на разноски, в едномесечен срок от
постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да
5
измени постановеното определение, на осн. чл. 248 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6