№ 11261
гр. София, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110164483 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Д. Д. Г., ЕГН ********** срещу „М.“ АД, ЕИК
********, с която са предявени обективно съединени установителен иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 22.06.2021 г. между него и ответното дружество е сключен
договор за потребителски кредит от разстояние № 133502, като му е отпуснат заем в размер
на 150 лв. Посочва, че кредитът следвало да бъде погасен за 30 дни, при размер на
годишната лихва – 41 %, размер на годишния процент на разходите - 38,95 %, при обща
сума, която следвало да върне - 155,12 лв. Твърди, че в чл. 13 от договора – съгласно молба
уточнение от 19.12.2023 г., е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка в случай,
че не предостави обезпечение съгласно реда и условията на чл. 20 от договора, в размер на
5,40 лв. плюс 0,8 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,8 % от
усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Твърди,
че съгласно погасителния план му е начислена неустойка в размер на 150 лв., тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, с оглед на което общата
дължима сума по договора е 305,12 лв. Счита, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй е
уговорена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143, ал. 1 ЗЗП, поради
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК, както и като накърняваща Д.те нрави.
Твърди, че с уговорената неустойка се цели заобикалянето на предвидения максимален
размер на годишен процент на разходите в чл. 19, ал. 4 ЗПК, договарянето на този разход
има единствено за цел увеличаване на възнаграждението на кредитора над максимално
1
допустимия размер, поради което на основание чл. 21 ЗПК тази клауза е недействителна.
Освен това счита, че с нея се заобикаля чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като цели кумулирането на
неустойка за забава и мораторна лихва, което е недопустимо. Счита, че размерът на
неустойката надхвърля присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
Твърди, че целият договор за кредит е недействителен поради грешно посочен ГПР, с
доводи, че в ГПР следва да се включи и сумата за неустойка. С оглед на това моли за
прогласяване на уговорената клауза за неустойка – чл. 13 от договора за кредит за нищожна
и за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 5 лв., заявена като частичен иск от
общо погасена неустойка в размер на 150 лв., както и за присъждане на сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявения
установителен като недопустим, а освен това счита предявените два иска за неоснователни.
Счита установителния иск за прогласяване на клаузата за нищожна за недопустим поради
липса на правен интерес. Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор и на
ищеца е отпусната сумата от 150 лв. Твърди, че посочените в исковата молба стойности на
неустойката не съответстват на уговореното между страните. Посочва, че погасената сума за
неустойка от страна на ищеца е в размер на 36 лв. Твърди, че уговорената неустойка е
проявление на принципа на автономия на волята. Оспорва, че уговорената неустойка следва
да се включва в ГПР по кредита. Твърди, че уговореният ГПР е правилно посочен в
договора, като същият не надвишава пет пъти размера на законната лихва, определена с
постановление на МС. Оспорва процесната клауза да е нищожна на заявените в исковата
молба основания. Моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на сторените
по делото разноски.
С определение в открито съдебно заседание на 29.05.2024 г. е допуснато по реда на
чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез
неговото увеличаване до сумата от 36 лв., като претенцията е заявена в пълен размер.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 133502 на 22.06.2021
г., както и че в същия е уговорена клауза за неустойка и че същата е нищожна на заявените в
исковата молба основания – поради противоречие, съответно заобикаляне на ЗПК и/или
поради накърняване на Д.те нрави.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи,
че е заплатил на ответника сумата от 36 лв., а в тежест на ответника е да докаже, че същата е
получена на валидно правно основание.
С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за недопустимост
2
на предявения отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на оспорената
клауза за неустойка, при кумулативното му съединяване с иск за връщане на даденото по
недействителна клауза за неустойка. Съдът намира възражението за неоснователно. За
ищеца винаги е налице интерес с иск да прогласи нищожността на договор, респективно на
отделна негова клауза, по който той е страна, за да обвърже със силата на пресъдено нещо
страните по нищожния договор (клауза). Ето защо за всяка от страните по договора
съществува правен интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността му, респективно
на отделна негова клауза, едновременно с иск за връщане на даденото по нищожния договор
(клауза), съответно производството по делото не е недопустимо и исковете подлежат на
разглеждане по същество.
Настоящият състав приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на
сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от
законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с
множество обективно съединени искове. Независимо от поредността и съотношението,
посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на евентуалност. Ако сделката е
недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на
нейната недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за
недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете
преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-
леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма (така
решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на оспорената клауза за
неустойка съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание -
нищожност поради противоречие с императивните норми на ЗПК.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК е отделено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните по делото обстоятелството, че на
22.06.2021 г. между тях е сключен договор за потребителски кредит от разстояние №
133502, като на ищеца е отпусната сумата в размер на 150 лв.
От приетия договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 133502 от
22.06.2021 г. се установява още, че срокът за издължаване на кредита е 30 дни, считано от
датата на заверяване на банковата сметка на кредитополучателя или от превеждането й чрез
услугите на „Изипей“ АД, като падежната дата за пълно погасяване на кредита (в т. ч.
всички дължими по договора за кредит главница, лихви, такси и комисиони) е 22.07.2021 г.
(чл. 6, ал. 1). Предвиден е ГЛП в размер на 41 %, както и че спрямо кредитопололучателя се
прилага преференциален лихвен процент от 38,95 %, ГПР - 49,65 %.
Съгласно чл. 13, ал. 1 от договора, раздел „VI Неустойки“ кредитополучателят дължи
неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и
условията, предвидени в чл. 23 от договора. Неустойката е в размер на 5,40 лв. плюс 0,8 %
от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,8 % от усвоения размер на
3
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Съгласно чл. 13, ал. 2, към
датата на подписване на договора за кредит кредитополучателят отговаря на изискванията
на кредитора за използване на преференциални условия при отпускане на потребителски
кредит на лоялни клиенти, като се прилага неустойка в размер на 5,22 лв. плюс 0,760 % от
усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,760 % от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Преференциалните условия
се отнемат, в случай на повече от 60 дни просрочие при издължаването на която и да е
погасителна вноска, съгласно погасителния план към договора (чл. 13, ал. 3) и отнетите
преференции са без право на възстановяване (чл. 13, ал. 4). Съгласно чл. 14, ал. 1, в случай,
че кредитополучателят представи обезпечение след срока, описан в чл. 23, неустойката се
дължи само за срока, за който кредитът е бил без обезпечение. Начислената неустойка се
изплаща на падежната дата, посочена в чл. 6, ал. 1 – чл. 15.
В чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора, раздел „Х Обезпечения“ е предвидено, че
вземането по договора за кредит се обезпечава с поръчителство за пълния размер на
кредита, като кредитополучателят се задължава, в срок от 3 работни дни от сключването на
договора, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от
кредитора, което следва да отговаря на описаните в чл. 23, ал. 3 изисквания, като
кредиторът не може да откаже необосновано одобрение на физическо лице, което отговаря
на тези условия. Според ал. 3 на чл. 23, поръчител може да бъде дееспособно физическо
лице, което поема задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение
на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора за потребителски
кредит, при условията на чл. 138 и сл. ЗЗД, като следва да е: 1. Физическо лице с брутен
осигурителен доход над 1400 лв.; 2. Работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца
трудов стаж при последния работодател; 3. Да няма активни експозиции в Централен
кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. Да не е страна по договор за кредит, сключен с
„М.“ АД. Съгласно чл. 23, ал. 4, вземането по договора за счита за обезпечено от датата на
подписване на договор за поръчителство.
От приложимите Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на
физически лица от „М.“ АД – чл. 12-16, раздел „Обезпечения“ е предвидено, че за
обезпечаване вземанията на кредитора по предоставения кредит кредитополучателят
учредява в полза на кредитора обезпечения, конкретизирани в договора за потребителски
кредит. За учредяване на предвидените обезпечения се сключват съответните видове
договори в изискуемата от закона форма. „М.“ АД има право по собствена преценка на база
кредитоспособността на кредитополучателя да изисква едно или няколко от следните видове
обезпечения, които не са изброени изчерпателно: т. 15.1. Участие на солидарен длъжник
като страна по договора - лице, което, на основание чл. 101 и при условията на чл. 121-127
ЗЗД, отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълняване на задълженията му за
погасяване на кредита от момента на възникване на тези задължения до окончателното им
погасяване, съгласно Договора и настоящите Общи условия; т. 15.2. Сключване на договор
за поръчителство, като под поръчител следва да се разбира лице, което при условията на чл.
4
138-148 ЗЗД отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълняване на задълженията му да
погаси кредита от момента на възникване на тези задължения до окончателното им
погасяване, съгласно договора и настоящите общи условия. При неизпълнение на
задълженията по договора от кредитополучателя, поръчителят се задължава, при първа
покана от кредитора, доброволно да внесе неиздължените суми по кредита. Пълното
погасяване на кредита погасява и отговорността на поръчителя. При частично изпълнение
отговорността на поръчителя се редуцира до намаления размер на кредита. Поръчителят и
солидарният длъжник се одобряват предварително от кредитора, като към тях са приложими
изискванията, отнасящи се до кредитополучателите; поръчителят следва да отговаря
кумулативно на следните изисквания: физическо лице с брутен осигурителен доход над
1400 лв., работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния
работодател, да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над
30 дни, да не е страна по договор за кредит, сключен с „М.“ АД. След пълното погасяване на
всички задължения на кредитополучателя по договора, кредиторът се задължава да
освободи всички обезпечения, учредени в негова полза, съгласно договора.
Видно от приетите по делото Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити и Погасителен план към Договор за потребителски
кредит № 133502, неустойката за непредоставяне на обезпечение е в размер на 36 лв.,
посочено е, че общо дължимата сума при предоставяне на обезпечение е в размер на 154,87
лв., а с включена неустойка за непредоставяне на обезпечение – 190,87 лв.
По делото е приета Разписка за извършено плащане от 22.06.2021 г., видно от която
ответникът е наредил в ползва на ищеца сумата по отпуснатия кредит в размер на 150 лв., с
посочено основание „кредит 133502“.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от
страните, от което се установява, че по договор за потребителски кредит № 133502 от
22.06.2021 г. платената сума от ищеца е в общ размер на 200 лв., в т. ч. на 30.06.2021 г. е
платена сумата от 50 лв., на 23.07.2021 г. е платена сумата от 50 лв., на 30.07.2021 г. е
платена сумата от 50 лв. и на 07.09.2021 г. е платена сумата от 50 лв., което плащане е
разпределено по следния начин: погасена главница в размер на 150 лв., погасена договорна
лихва в размер на 4,87 лв., погасена неустойка в размер на 36 лв. и погасена законна лихва в
размер на 0,64 лв., като е налице надвнесена сума в размер на 8,49 лв. С включена
договорна лихва и неустойка спрямо погасителен план ГПР е в размер на 331,50 %, а спрямо
датата на плащане – 129,16 %.
Процесният договор за кредит е потребителски - страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищцата е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
5
предоставената парична сума. Доколкото не се твърди и не се установява сумата по
предоставения заем да е използвана за цели, свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че представеният по делото договор
за кредит е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9
ЗПК, при който са спазени и изискванията за сключване от разстояние - чл. 6 ЗПФУР.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския
кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
По отношение на клаузата, предвиждаща неустойка за непредоставяне на
обезпечение, настоящият състав намира, че е в пряко противоречие с императивната норма
на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ограничаваща дължимите обезщетения при забава по договора за
потребителски кредит до размера на законната лихва, поради което тази договорна клауза е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като противоречаща на закона.
Отделно от това следва да се отбележи, че клаузата обезпечава изпълнението не на
основното договорно задължение на ищеца - кредитополучател за погасяване на
задължението си по договора, а на едно вторично поето задължение за допълнително
обезпечаване на кредита. По същество кредиторът като търговец, който следва да положи
значително по-голяма грижа към своята дейност, прехвърля финансовия риск от
неплатежоспособността на кредитополучателя върху последния, въпреки че преценката на
имущественото състояние на ищеца е задължение на финансовата институция и поначало
следва да бъде извършена преди предоставянето на сумата - чл. 16 ЗПК. В съвкупност с това
обстоятелство следва да се има предвид, че видът на неизпълнението на непаричното
задължение за осигуряването на поръчител е скрепено с парична санкция, чийто размер не е
обвързан по никакъв начин с евентуално настъпилите за кредитора вреди. С неустоечната
клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне
на заемната сума - т. н. „скрита възнаградителна лихва“. Този извод следва от
специфичността и краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема от
физическо лице, отговарящо на определени условия в тридневен срок от сключване на
договора за кредит. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай
на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със
съответната погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.
Това не се променя от факта, че неустойката спира да се начислява при представяне на
обезпечение, макар и след срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне
задължение за неустойка, а същият ще може да влияе само на размера й. В този случай,
начислената неустойка не би имала обезщетителна функция, доколкото обезпечение ще
бъде представено и то ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по-
6
късен момент. По този начин неустойката се явява средство за неоснователно обогатяване
на кредитора, представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т.
5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано
висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка, при липса на
насрещна престация. Ето защо процесната клауза покрива и общия фактически състав на чл.
143, ал. 1 ЗЗП и доколкото не се установява да е индивидуално уговорена, на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП се явява нищожна като неравноправна.
Същевременно основателно от страна на ищеца се поддържа, че е налице нарушение
на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР не може да бъде по -
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет. Между страните не е спорно,
че размерът на ГПР без да се включва неустойката, е 49,65 %, а с включена неустойка ГПР
многократно надвишава 50 %, с оглед което ако сумата за неустойка бъде включена без
съмнение многократно ще се надхвърли установената императивна граница и действително
приложимият ГПР по договора би надхвърлил изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази
връзка следва да се обърне внимание, че по силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Съдът приема, че така уговорена, неустойката за непредоставяне на
обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. Разходът за неустойка е предварително
известен на страните, а начинът на уговаряне на дължимостта на това акцесорно вземане
сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза
на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита -
допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по
кредита, формално извън договорната лихва. Последното несъмнено води до съществено и
необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя. С оглед изложеното, вземането за неустойка на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Неустойката за осигуряване на обезпечение не
е свързана с неизпълнение на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК, който в противоречие на правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен в годишния
процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на
сключването. Доколкото неустойката представлява сигурно възнаграждение за
кредитодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за кредит,
то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение
7
цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по договора за кредит.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е
взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение
потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която
трябва да плати преди да бъде обвързан от договора.
Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ
размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума за неустойка, те не
могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (решение
№ 261440/04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и
др.). Ето защо това допълнително плащане се отнася до разходи за потребителя, които
следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото
ограничение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до нищожност на оспорената клауза - чл. 19, ал.
5 ЗПК.
В допълнение следва да се посочи, че в задължителното Решение от 21.03.2024 г. по
дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Следователно оспорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, с оглед на
което и предявеният установителен иск следва да бъде уважен на така заявеното основание.
Поради уважаване на главния иск за нищожност, не се е сбъднало вътрешно процесуалното
условие за разглеждане на евентуалните искове.
Предвид извода за недействителност на клаузата на чл. 13 от договора за
потребителски кредит, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение,
основателно е искането за връщане на сумата, заплатена по недействителната клауза.
Установи се от заключението на вещото лице по приетата и неоспорена ССчЕ, че ищецът е
8
заплатил сума по нищожната клауза в размер на 36 лв., поради което искът за връщане на
тази сума е изцяло основателен и следва да бъде уважен.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на ВКС, I
т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 5 лв. следва да
бъде присъдена от 24.11.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 5 лв. до пълния размер от 36 лв. (или за сумата от 31 лв.) –
от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 27.05.2024 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 100 лв. и за депозит за възнаграждение на вещо лице
в размер на 250 лв. или общо 350 лв., които следва да му бъдат присъдени, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Претендирано е и адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
(договор за правна защита и съдействие - л. 69 от делото). Нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство
по делото не е необходимо да се провежда. Изявленията за наличие на конкретно основание
за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. обвързват съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Съгласно разясненията на
определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ВКС, определение №
400 от 15.10.2020 г. по ч. т. д. № 1826/2020 г., II т. о., ВКС, определение № 253 от 19.06.2020
г. по ч. гр. д. № 1154/2020 г., III г. о., ВКС, преценката за наличие на материална
затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото.
При липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяването на
основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв. за безплатна правна помощ представляват
съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно
изявлението на представляваната страна или на нейния процесуален представител, ако такъв
договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл. 78
ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната
възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ, като носи
тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не
са налице, каквото доказване в случая не е проведено от ответника.
Настоящият състав приема, че когато с една искова молба са предявени от един ищец
срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове,
интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове - в този смисъл определение №
29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., поради което
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
9
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза в
размер на 480 лв. с ДДС. При съобразяване цената на предявените искове, свързания им
предмет, липсата на фактическа и правна сложност на делото, разглеждането му пред
първоинстанционния съд без участието в открити съдебни заседания на процесуални
представители на страните, както и разясненията на Решение на Съда на Европейския съюз
от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът приема, че в полза на Еднолично акционерно
дружество „Д. М.“ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв.
с ДДС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
(относно дължимостта на ДДС – определение № 50423/03.10.2022 г. по ч. т. д. № 2093/2022
г. по описа на ВКС, II т. о., определение № 50467/30.11.2022 г. по ч. т. д. № 395/2022 г. по
описа на ВКС, I т. о., определение № 988/18.04.2024 г. по т. д. № 1775/2023 г. по описа на
ВКС, I т. о., определение № 4120/15.12.2023 г. по гр. д. № 1440/2023 г. по описа на ВКС, III
г. о. и др.). Следва да бъде застъпена позиция, че този вид съдебни производства не следва
да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно
материалния интерес по делата и съдът следва да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца Д. Д. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр. С.............. и ответника „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр. С.............., че клаузата на чл. 13 от сключения между страните
Договор за потребителски кредит № 133502 от 22.06.2021 г., предвиждаща заплащането
на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК и като неравноправна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С............., да заплати на Д. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С.............., на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 36 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка
за непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 13 от Договор за потребителски кредит №
133502 от 22.06.2021 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата от
5 лв., считано от 24.11.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 5 лв. до пълния размер от
36 лв. (или за сумата от 31 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 27.05.2024 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С............., да заплати на Д. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С.............. на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 350 лв. – разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С............., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ **********, с
10
адрес на упражняване на дейността: гр. С............, представлявано от управителя си Д. М. М.,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
общо 480 лв. с ДДС - разноски за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на ищеца Д. Д. Г., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11