№ 1673
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100514203 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 12955 от 22.07.2023 г. на СРС по гр. д. № 2354/2023 г., 31 състав, са
уважени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10 ЗПК вр. чл. 19
ЗПК и вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявени от А. Г. А., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „******* чрез Б. З. от САК, със съдебен адрес:
гр. София, ж.к. „Люлин“ 3, ул. ******* против „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, с адрес:
град Хасково, ул. „Лозарска“, №12, като е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО между страните,
че неустоечната клауза по чл. 8 от договор за потребителски кредит № 719574 от 24.10.2022
г. е нищожна и ОТВЕТНИКЪТ е осъден ДА ЗАПЛАТИ на ищеца сумата от 133, 63 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № 719574 от
24.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 16.01.2023 г. до окончателното
изплащане, като искът е ОТХВЪРЛЕН за разликата над 133, 63 лв. до пълния предявен
размер от 135, 04 лв.
Срещу решението в срока по чл.259 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника,
с която обжалва решението в неговата цялост, като са наведени възражения относно
неговата неправилност, необоснованост и противоречие с материалния закон. . Претендира
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба подава ищеца, с който я
оспорва като недоказана и неоснователна. .Претендира разноски.
Пред настоящата въззивна инстанция са заявени доказателствени искания от ищеца
във връзка с чл.266, ал.3 ГПК, като иска назначаване на съдебна експертиза по въпросите,
въз основа на които е обявен за недействителен договора за потребителски кредит. Съдът
намира от фактическа страна следното:
Предявени са следните искове от А. Г. А., срещу "Креди Йес" ООД по чл. 26, ал. 1
1
ЗЗД - за прогласяване нищожност на неустоечната клауза по чл. 8 от договор за
потребителски кредит № 719574 от 24.10.2022 г.; / по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 135, 28 лв., представляваща недължимо платени
суми по по договор за потребителски кредит № 719574 от 24.10.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 16.01.2023 г. до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че на 24.10.2022 г. между страните бил сключен договор за паричен
заем, по силата на който му бил отпуснат заем в размер на 500, 00 лв. В чл. 8 от договора
била предвидена неустойка за непредоставяне от заемателя на уговореното в чл. 6 от същия
обезпечение на заема, като му била начислена неустойка от 335, 44 лв. Общата погасена от
ищеца сума по договора е 635, 28 лв. Излага твърдения, че сключеният между страните
договор е нищожен на следните основания: чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК – поради неспазена
форма; чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не са посочени основните данни, послужили за
изчисляване на годишния лихвен процент на разходите (ГПР); чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК – поради недействителност на клаузата за възнаградителна лихва; чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД
– поради изначална невъзможност на потребителя да осигури в кратък срок поръчител
(солидарен длъжник), отговарящ на всички изисквания, посочени в договора; крайна нужда
и явно неизгодни условия на договора; нарушаване на добрите нрави; заобикаляне на
закона;
Посочен бил грешен размер на ГПР, като действителният му размер надхвърлял
законоустановения максимум. Неправилно в размера на ГПР не били включени разходите за
плащане на неустойка. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаган между страните, представлявала заблуждаваща търговска практика.
Недействителна била клаузата за неустойка – поради противоречие с добрите нрави и поради
заобикаляне на правилата за обезщетение при неизпълнение. Поради това ищецът смята, че
на основание чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК е следвало да върне единствено чистата стойност на
заема, а сумата от 135, 28 лв., представляваща възнаграждение за предоставения заем, била
заплатена без основание.
В срока за отговор ответникът "Креди Йес" ООД оспорва исковете по подробно
изложени съображения. Излага, че процесният договор за заем е действителен.
По отношение правилността на решението във връзка с наведените във въззивната
жалба оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът намира обжалваното решение за валидно.
Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
По правилността на съдебното решение въззивният съд приема следното:
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1,
предл. 1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между
него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за паричен заем от
24.10.2022 г. с посоченото съдържание, който противоречи на закона.
В тежест на ищеца по предявения в условията на евентуалност иск с правно
2
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора поради
накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно че
договорът предвижда клаузи, които накърняват добрите нрави.
В тежест на ищеца по предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е да
докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които
черпи изгодни за себе си последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил
процесната сума в размер на 133,63 надхвърляща чистата стойност на кредита от 500, 00 лв.,
без да е имало основание за извършване на престацията.
Страните не спорят, че е налице облигационно правоотношение между тях,
съдържанието на което е видно от приетия Договор за паричен заем № 719574 от 24.10.2022
г. Установява, че е сключен договор за паричен заем за главница от 500 лева със срок от 27
седмици, с краен срок на погасяване 01.05.2023 г., с месечен лихвен процент от 3, 340 % и
ГПР от 49, 052 %. Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 6, вр. чл. 8 от договора. Съгласно чл. 6 от него,
страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от
посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя, като изборът на второ обезпечение
е между ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова
гаранция и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено,
че с подписването на настоящия договор заемателят декларира, че му е известно и се счита
за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящия
договор в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 335, 44 лева, с начин на
разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към настоящия договор за заем.
В погасителния план към договора е посочено, че уредената в чл. 8 от него неустойка при
липса на обезпечение е разсрочена на вноски от по 12,42 лева, дължими заедно с
погасителните вноски по главницата и лихвата по заема.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
3
на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 15.08.2022 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия
срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително
трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък
и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието
изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог,
банкова гаранция или издаване на ценна книга.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 67 % от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
размер от 50 %. Последното се доказва безсъмнено и от приетата по делото експертиза.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото
начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
4
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49, 052 % годишно, а
не над 100 %. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е изцяло недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което искът за нищожност конкретно на клаузата на чл. 8 от
него е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид гореизложеното, съдът споделя изводите, направени от първата инстанция,
поради което и така уважените суми следва да бъдат потвърдени, респ. не е налице
основание да бъдат ревизирани.
По разноските:
Въззиваемият изрично е направил искане във въззивната жалба за присъждане на
разноски за въззивното производство.
Предвид изхода на делото, разноски следва да се присъдят само на въззиваемия,
За въззивното производство се полагат разноски както единствено на въззиваемия.
Видно от съдържанието на отговора на въззивната жалба, въззиваемият претендира
заплащането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева, съгласно
приложен Договор за правна защита и съдействие. В молба от 05.03.2024 год., насрещната
страна прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът, като взе
предвид броя на проведените съдебни заседания, фактическата и правната сложност на
делото, респ. необходимите и осъществени процесуални действия от адвоката на ищеца –
въззивник, намира претендирания размер на възнаграждението за несъобразен с
обстоятелствата по делото. Действията, осъществени от процесуалния представител не се
изразяват в многобройни депозирания на молби, събиране и представяне на документи,
запознаване с големи по обем материали, представени от другата страна, експертизи по
делото и прочее. Допълнителен аргумент в тази насока е и неявяването на процесуалния
представител в единственото проведено по делото открито съдебно заседание. Съдът
намира, че справедливия размер на възнаграждението в случая е 400 лева, съобразно
установените минимални размери по Наредбата.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 12955 от 22.07.2023 г. на СРС по гр. д. № 2354/2023 г.,
5
31 състав.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* да заплати на А. Г. А., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „******* чрез Б. З. от САК, със съдебен адрес:
гр. София, ж.к. „Люлин“ 3, ул. ******* сумата от 400 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ на основание чл.78, ал.3 от
ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6