СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на пети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
1758 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 25.04.2018 г., поправено с решение от 15.10.2018 г., по гр. д. № 55606/2017 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 35 състав, Столична община, ЕИК *******, е осъдена да заплати на Б.Д.Б.,
ЕГН **********, на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 5 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва,
считано от 20.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е
отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до пълния предявен размер от 22 000
лв.
С решението Столична община е осъдена да заплати на адв. А.М., на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 270,45 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, както и на Софийски районен съд сумата от 245,45 лв.,
представляваща държавна такса и депозит за съдебно - медицинска експертиза.
С решението Б.Д.Б. е осъден да заплати на Столична община, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 77,27 лв. - разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в частта, с която искът е отхвърлен, е подадена въззивна жалба от Б.Д.Б., в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност. Твърди, че размерът на присъденото обезщетение не съответства на критериите
за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Сочи, че негативните преживявания не са били
ограничени само до физическа болка, но и до тежки психологически преживявания.
Поддържа, че инцидентът е нарушил нормалния му ритъм на живот. Излага, че
обезщетението следва да бъде съобразено и със социално - икономическата
конюнктура в страната. Моли съдът да уважи предявения иск в пълен размер.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Столична община, с който жалбата се оспорва. Твърди, че присъденото
обезщетение е справедливо.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице - помагач на страната на ответника „М.“ ЕАД.
Срещу решението в частта,
с която искът е уважен, е подадена въззивна жалба от Столична община, в която са
развити съображения за незаконосъобразност и неправилност. Поддържа, че по делото не е установено, че увреждането на ищеца се дължи
на поведението на служители на ответника. Сочи, че не са събрани доказателства,
че именно ответникът отговаря по предявения иск. Моли съдът да отмени
решението, алтернативно да намали размера на обезщетението. Претендира
разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от Б.Д.Б..
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално - легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо, но е неправилно.
СРС, Гражданско отделение, 35 състав е бил сезиран с иск, с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.
Когато вредоносните последици настъпват от действие или бездействие на
лице, на когото е възложено да извършва определена работа, то правният субект,
който е възложил тази работа, следва да носи уредената в чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД
гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние (действие или
бездействие) на лицата. Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато
нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2
от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС.
Същевременно в Търговския закон се съдържа обща уредба на превозния
договор, а специалните положения за различните видове превозни договори, както
и останалата материя на транспортното право, се съдържат в други нормативни
актове от различен ранг. Съгласно чл.
369 ТЗ, превозвачът е длъжен да осигури на пътника подходящи
удобства и сигурност според вида на превозното средство, а в разпоредбата на чл.
42, ал. 1 от Закона за автомобилните превози /ЗАП/ е предвидено, че превозвачът отговаря за живота и за всяко телесно
или психическо увреждане на пътника вследствие на злополука във връзка с
превоза, докато пътникът се е намирал в превозното средство или се е качвал,
или е слизал от него, или е предизвикана поради товаренето и разтоварването на
багажите.
Съответно според Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения
градски транспорт на територията на Столична община, приета от СОС с Решение №
520 по Протокол № 48 от 26.09.2013 г., изм. и доп. с Решение № 617 по Протокол
№ 52 от 21.11.2013 г., превоз на пътници с обществения градски транспорт се
извършва срещу редовен превозен документ, посочен в наредбата /чл. 6/ и всеки
редовен превозен документ се счита за договор между превозвача и пътника за
съответното пътуване /чл. 7/.
В случаите на възникнало правоотношение при условията на договор за превоз
на пътници, няма пречка увреденият при злополука да търси обезщетение за вредите
по правилата на деликта, независимо от наличието на договорно неизпълнение, тъй
като между фактическите състави на двата вида отговорност няма покриване.
Договорното неизпълнение от страна на длъжника накърнява позитивния интерес на
кредитора - неблагоприятните последици се дължат на неосъществяването на
обективно полезна, очаквана и дължима промяна, докато нарушеният от деликта
интерес на кредитора е интересът от отсъствие на промяна в действителността - негативен
интерес. В настоящия случай е несъмнено, че твърденият източник на вредоносния
резултат и самата вреда представляват промяна в обективната действителност, която
е била нежелана от ищеца - същият твърди, че е бил телесно увреден и в тази
връзка е търпял болки и страдания, притеснения и неудобство, поради което и
въпреки че между ищеца и третото лице-помагач „М.“ ЕАД е възникнало
облигационно правоотношение по договор за превоз, тъй като ищецът е притежавал
редовен превозен документ – карта за еднократно пътуване, въззивният съд приема,
че ищецът би могъл да търси деликтно обезщетение от превозвача/виж например
Решение № 462 от 11.04.2016 г. на ВКС по гр. дело № 1474/2015 г., ІV г. о., ГК;
обратното не следва и от приетото в Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ВКС по
тълк. дело № 4/2012 г., ОСГТК/.
От събраните по делото писмени доказателства, гласни доказателства чрез
разпит на свидетеля Ч.И., както и заключението на съдебно - медицинската
експертиза, безспорно се установява, че на 20.05.2016 г. в 23:05 ч.
ищецът влязъл в метростанция „Стадион Васил Левски“, качил се на ескалатора и
се подхлъзнал.
От приетата и неоспорена от
страните съдебно - медицинска експертиза, която настоящият състав кредитира като
компетентно и обективно изготвена, се установява, че ищецът е получил счупване (двуглезенно) на пищялните кости на дясната
подбедрица, довело до трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник
за период от около 3-4 месеца. Вещото лице дава заключение, че установеното
счупване се дължи на прекомерно разтягане в областта на дясната глезенна става
при опорен десен крак и по време и начин съответства да е получено, както
твърди ищецът. Експертизата установява още, че пострадалият е търпял болки и
страдания за около 3 месеца, като обичайният срок за възстановяване е около 3-4
месеца.
От разпита на свидетеля Ч.И., чиито показания съдът цени по
вътрешно убеждение, съвкупно с целия доказателствен материал по делото се установява, че след бенефисния мач на Х.С., с ищеца влезнали в метростанция
„Стадион Васил Левски“ и се качили на ескалатора. Ищецът се качил на ескалатора
преди него, като слизайки надолу изкрещял, изохкал и паднал. Времето било мокро
и кално, а ескалаторът мокър.
Основният спорен между страните въпрос е кой е материално - правно легитимиран
да отговаря за причинените вреди на ищеца.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че мястото
на което е станал инцидентът се поддържа от общината, тъй като спирките на
градския транспорт са публична общинска собственост. Счел е, че Столична община
е възложила дейността по поддръжка на метростанцията на трето лице, поради
което именно Столична община е легитимирана да отговаря по предявения иск.
Настоящият съд не споделя извода на първоинстанционния съд, като счита, че
ответникът Столична община не е материално - правно легитимиран да отговаря по
предявения иск. За да достигне до този извод съдът съобрази обстоятелството, че
инцидентът е настъпил на ескалатор, намиращ се в метростанция „Стадион Васил
Левски“. За да се качи на ескалатора е било нужно ищецът да валидира електронна
карта за пътуване, посочена в акт № 4 от 20.05.2016 г. за злополука/инцидент от
Управление „Експлоатация“ - „М.“ ЕАД под № 122354 ОТ. От този момент между ищеца
и „М.“ ЕАД е възникнало правоотношение при условията на договор за превоз на
пътници. Ескалаторът е част от територията, на която се намира столичния
метрополитен, като инцидентът е настъпил в резултат на увреждащо действие на
съоръжение - ескалатор, за което отговаря „М.“ ЕАД. В този смисъл въззивният съд намира, че именно
превозвачът следва да отговаря за причинените на ищеца вреди, а не лицето, за което
се твърди, че има качеството на възложител.
Изложеното
води до извод, че въззивната жалба на ответника е основателна и като такава следва да бъде уважена, а първоинстанционното решение да бъде отменено.
По разноските:
За първата инстанция право на разноски има
ответникът, който обаче не е претендирал такива.
За въззивната инстанция право на разноски има въззивникът ответник, който претендира заплащането на сумата от 100 лв. - държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, за което съдът
определя, по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 100 лв.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение от 25.04.2018 г., поправено с решение от 15.10.2018 г., по гр. д. № 55606/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, І ГО, 35 състав, в частта, с която Столична община, ЕИК *******, е осъдена да заплати на Б.Д.Б.,
ЕГН **********, на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 5 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва,
считано от 20.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Б.Д.Б., ЕГН **********,***,
ЕИК *******, иск, с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата от 5 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от 20.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА Б.Д.Б., ЕГН **********,***, ЕИК *******, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 200 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред
Върховен касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните .