РЕШЕНИЕ
Номер 125015.10.2020 г.Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – БургасI въззивен граждански състав
На 15.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно
гражданско дело № 20202100502067 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод
въззивната жалбана К. Н. Г. от *** - ищца по гр.д. № 530/2019 г. по описа
на Несебърския районен съд против решение № 114/10.04.2020 г.
постановено по същото дело ,с което е отхвърлен иска на въззивницата
против С. Ж. У. от гр. *** с правно основание чл. 30 ал. 3 от ЗС за
заплащане на обезщетение за получените от ответника добиви от
процесните два магазина ,находящи се в гр. С. ,ул."*** ****** " № **
,чрез възстановяване на половината от събраните от ответника наеми за
туристически летни сезони 2014,2015,2016 и 2017 години ,като погасени
чрез прихващане ,както и иска по чл. 30 ал. 2 от ЗС за заплащане на
обезщетение за лишаване на ищцата от правото на ползване на
процесните магазини за летния туристически сезон на 2018 г. в размер на
15 000 лв.,като ищцата е осъдена да заплати на ответника направените
по делото разноски в размер на 3890 лв.
Въззивникът изразява недоволство против атакуванато
решение ,като счита същото за незаконосъобразно ,неправилно и
необосновано ,постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон и в противоречие със събраните по делото доказателства.
Счита се на първо място ,че в нарушение на процесуалните
1
правила съдът не е приел направения отвод на в.л. Чанков ,изготвил
заключението по назначената съдебно-техническа експертиза .Освен
това вещите лица са посочили средни наемни цени за процесните
обекти в пъти по-ниски от действителните и различни от посочените в
първоначалното заключение на в.л. Великова ,както и от свид. В. При
допуснатото процесуално нарушение и опирайки се на това заключение
,съдът неправилно и необосновано е определил размера на средния
пазарен наем за магазините за сочените години ,като заедно с това е
разгледал и уважил направеното възражение за прихващане -до размера
на половината от разходваните от ответника суми за изграждането на
процесните магазини ,които суми са остойностени на 78 218 лв.
Подчертава се ,че 78218 лв. е сборът от пазарната стойност на
магазините обаче ,а не сборът от вещната стойност на същите .В тази
връзка е било и заключението на в.л.Великова относно размера на
разходваните от ответника суми за изграждане на двата магазина ,за
които в крайна сметка е налице уважаване на възражението за
прихващане -съответно 16 141 лв. и 16 656 лв.Затова и в тази част
въззивникът счита решението за необосновано и неправилно .Освен
всичко друго се счита ,че възражението за прихващане не следва да бъде
уважавано ,дори и на базата на вещната стойност на същите - магазините
,тъй като същите СМР са в пълно нарушение на предвидените и
одобрени проекти и планове ,на издаденото строително разрешение ,без
съгласието на ищцата и несъмнено са незаконни обекти .Затова и тъй
като строителството следва да бъде премахнато ,то очевидно ищцата не
може да се обогати с изпълненото от ответника незаконно строителство .
Счита се също ,че в случая е налице произнасяне от съда
свръх петитум -по възражение ,което не е направено .Затова си счита и
постановения съдебен акт за недопустим .
Навежда се оплакване ,че съдът не се е произнесъл по
твърдението на ищцата ,че след влизане в сила на решението за делба
между страните през 2017 г. ,тя е станала изключителен собственик на
процесните магазини /като съставна част от източния лблизнак/,поради
което и претендира обезщетение за 2018 г. в размер на целия пазарен
наем ,а не на 1/2 ид.част /както за предходните години /.
С оглед на всичко изложено въззивника намира решението
2
за недопустимо и на осн.чл. 270 ал. 3 ГПК настоява да бъде обезсилено и
върнато за ново рагзглеждане на първоинстанционния съд .При
условията на евентуалност моли за отмяна на решението и вместо него -
постановяване на ново ,с което исковите претенции да бъдат уважени
изцяло.Моли за присъждане на разноски.
Въззивната жалба е подадена в законния срок ,от
процесуално легитимирано лице ,поради което е процесуално
допустима.
В срока на отговор по чл. 263 ГПК е постъпил такъв от
ответника ,чрез процесуалния му представител ,който оспорва
въззивната жалба и счита ,че при постановяване на решението не са
допуснати визираните нарушения.
На първо място излага подробните си правни доводи ,че
неправилни са изводите на районния съд и съответно доводите във
въззивната жалба ,че при иск по чл. 30 ал.3 ЗС е достатъчно ищецът да
докаже ,че ответникът оттада под наем съсобствен имот и ако по делото
няма доказателства за получен от него наем ,то тогава искът да се уважи
до размера на притежаваната от ищеца квота на съсобственост от
средния пазарен нам за процесния период .Цитира се съдебна практика
,като се подчертава ,че всъщност в конкретния случай ищецът не само
следва да докаже отдаване на съсобствен имот под наем ,но да докаже и
получаването на конкретни доходи от ответника по сключения наемен
договор .Средният пазарен наем е ирелевантен за тази хипотеза ,защото
предмет е конкретно получени ползи ,а не възможни такива.В тази
връзка се прави обстоен анализ на разликите между двете хипотези - тази
по чл. 30 ал. 3 ЗС и по чл. 31 ал. 2 ЗС ,при което още веднъж се
подчертава ,че средният пазарен наем не е приложим като критерий за
преценка в хипотезата на чл. 30 ал. 3 ЗС.Затова и съдът неправилно и
недопустимо е привнесъл в хипотезата на чл. 30 ал. 3 ЗС елементи от
фактическия състав на чл. 31 ал.2 ЗС ,несъобразявайки се с цитираната
от въззиваемия практика на ВКС.Освен това неправилно съдът е
разсъждавал за наличието на предпоставките на чл. 30 ал. 3 от ЗС
,доколкото в случая следва да бъде доказан реализиран договор от
магазините -те. не само ,че са били отдавани под наем ,но и че
ответникът реално е получавал такъв от магазините.
3
Оспорва се възражението ,че изслушаната пред районния
съд експертиза била компрометирана -поради наличие на основание за
отвод на едното от вещите лица .Твърди се ,че не са налице основанията
за отвод ,сочени в чл. 221 ал. 1 от ГПК ,към които препраща чл. 196
ГПК .Подробно се изтъкват съображения и доводи в тази насока ,както и
аргументи против оспорването на съдържанието на експертизата .
Оспорва се и твърдението за неправилно произнасяне на
съда по направеното от ответника възражение за прихващане и
съответно - за неправилно определяне на сумите ,заявени като
предмет на спорното субективно право и на възражението за
прихващане .Изтъкват се доводи и против възражението ,че
въззивницата била станала изключителен собственик на двата
магазина по силата на съдеблната делба-сочи се ,че процесните
магазини нито са били предмет на делбата ,нито са част от източния
близнак ,нито пък са допуснати до делба като част от правото на
строеж на този източен близнак .В този смисъл се счита дадената от
съда правна квалификация на исковете за правилна .
Твърди се ,че претенцията по чл. 31 ал. 2 ЗС е неоснователна в
заявения от ищеца размер и по още една самостоятелна причина-в
поканата на ищцата по реда на чл. 31 ал. 2 ЗС тя е посочила ,че
претендира заплащане на обезщетение за лишаване от ползване в
размер на 500 лв. месечно за процесните магазини -т.е. тя не може
успешно да претендира повече от 250 лв. месечно .В тази връзка се
прави подробен анализ на поканата по чл. 31 ал. 2 ЗС относно
нейната обвързваща сила и правната й същност .
Моли за потвърждаване на решението . Сощо се претенцират
разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и
като обсъди съображенията на страните ,Бургаският окръжен съд прие за
установено следното :
Предявени са били искове с правно основание чл. 30 ал.3
от ЗС и чл. 31 ал. 2 от ЗС ,като след неколкократно уточнение и
прецизиране на фактическите твърдения на ищцата същата е посочила
4
,че претендира за периода 2014-2016 година възстановяване на
половината от събраните от ответника наеми за ползването на
съсобствените им два магазин ,изградени в съсобственото на страните
дворно място в гр. С. ,ул.“*** *** „ № **А с идентификатор
11538.501.267,пред източния близнак ,построен в това дворно място
/представляващ семеен пансионат на четири етажа /- в размер на по ½
ид.част от обезщетение от по 5000 лв. за всеки магазин /по 5000 лв. за
двата /,а за периода летния туристически сезон през 2017 г. и 2018 г се
претендира заплащане на обезщетение за лишеното й право на ползване
на двамата магазина в размер на средния пазарен наем за подобни обекти .
Установено е било по делото ,че страните са бивши съпрузи
,чийто брак е бил прекратен ,а с решение от 26.10.2015 г. по гр.д.
582/2008 г. по описа на РС-Несебър е била извършена съдебна делба
между тях ,като в дял на ответника С. У. са поставени апартамент от
64,12 кв.м. в гр.Н. ,ул.“***. „ № * ,както и ½ ид.част от дворно място в
гр.С. ,с адрес – ул.“*** ****** „ № **А,с площ от 600 кв.м. ,ведно с
изградените в него забаден близнак от двуетажна жилищна сграда-
близнак /състояща се от приземен етаж ,първи и втори жилищни етажи и
тавански етаж ,както и магазин за хранителни стоки /,лек автомобил
„Тойота Корола“ и подробно описани движими вещи , а в дял на ищцата е
поставена ½ ид.част от същото дворно място ,заедно с построения в него
източен близнак -представляващ семеен пансионат на 4 етажа с по 100
кв.м. застроена площ ,състоящ се от седем апартамента и една двойна стая
,заедно с описани движими вещи .
Не се спори по делото също и че ответникът У. е изградил
процесните два магазина през периода м.март-май 2013 г.,намиращи се
пред източния близнак ,за които се твърди от ищцата ,че е отдавал под
наем през процесните туристически сезони на 2014,2015,2016,2017 и 2018
години .Затова и се претендира заплащане на добивите от тези два обекта
в размер на половината от получените от ответника наеми за летните
сезони през 2014,2015 и 2016 г.Искът е заведен на осн.чл. 30 ал. 3 от ЗС и
като такъв е бил квалифициран от районния съд /след неколкократното
уточнение на исковата претенция /.Затова в тази връзка следва да се
подчертае ,че настоящият съдебен състав споделя възраженията на
5
въззиваемия-ответник по делото относно наличието и установяването на
вземането по чл. 30 ал. 3 ЗС.
Сгласно чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 1 от ЗС - всеки
съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съобразно с
частта си, като може да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение, по начин, че да не пречи на другия съсобственик да си
служи съобразно правата си с нея. Идеята е, че обстоятелството, че
правото на собственост принадлежи общо на две или повече лица - не
може да е пречка - всеки един от съсобствениците в пълен обем да
упражнява правото си. Когато някой от съсобствениците е лишен от
възможността да си служи с общата вещ заради друг съсобственик, който
го възпрепятства и добива доходи от вещта - той следва да бъде обезщетен
от този, който е събирал доходите за ползата, от която е лишен. Това
правило произтича от принципа за недопустимост на неоснователно
обогатяване. В този случай е ирелевантно - по какъв начин единият
съсобственик възпрепятства достъпа на другия до общата вещ, както и е
ирелевантна причината поради която това се прави. За приложението на
чл. 30, ал. 3 от ЗС е без значение - как и защо ползващият съсобственик е
ползвал общата вещ /за да развива търговска дейност лично, като ЕТ, или
като предоставя вещта на друго лице - възмездно или безвъзмездно или по
друг начин/. От правно значение е само дали ползващият съсобственик е
реализирал доходи и дали тези доходи са резултат и от ползването на
притежаваната от другия съсобственик идеална част, от ползването на
която последният е бил лишен. Това е така, защото всеки съсобственик
има право да получи такава част от ползите от общата вещ, която
съответства на неговия дял в съсобствеността. Когато цялата обща вещ се
ползва от един от съсобствениците за развиване на търговска дейност и
липсват доказателства за конкретния размер на реализирания от него
доход, то оценката на ползите, от които е бил лишен неползващия
съсобственик следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната
пазарна стойност. В този смисъл е приетото и в постановено по реда на чл.
290 от ГПК решение № 405 от 24.10.11 г. по гр. д. № 1541/10 г. на IV г. о.,
съгласно което - понятието "ползи от общата вещ" по смисъла на чл. 30,
ал. 3 от ГПК включва не само прякото служене с вещта, но и съответните
6
квоти от естествените и граждански плодове, които тя дава, както и
увеличенията в нейната стойност, дължащи се на извършени подобрения,
т. е. нормата на чл. 30, ал. 3 от ГПК има предвид - такова служене с
общата вещ, при което последната се използва като средство за
производство или стока и от нея съсобственика събира доходи. Когато
вещта не се ползва лично, а от нея се добиват ползи, съответната част от
тях се дължи без писмено поискване.
Що се касае до искането по чл. 31, ал. 2 ЗС, както е
посочено в Р № 516 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г. Трето г. о. на
ВКС, то съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на
една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според
нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в
съсобствеността. И още- източник на вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС е едно
фактическо положение - реалното ползване на общата вещ, което обуславя
разместване на имуществени блага между правните сфери на
съпритежателите на общата вещ. В този смисъл са и разясненията в
мотивите на ТР № 7/2012 г. ОСГК на ВКС относно принципното
разграничение между правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС като
средство за защита на лишените от възможност пряко да си служат с
общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и компенсация
срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците, и
претенциите за добиви от съсобствената вещ, на основание чл. 30, ал. 3
във вр. с чл. 93 ЗС.
В случая от съдържанието на релевираните от ищцата
претенции против ответника е видно, че същата се позовава на
ползването на двата магазина от ответника в обем по-голям от
притежавания от него, което представлява източник, основание на
парично вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС. Липсва конкретизация на
претенцията за добиви от имотите по години , въпреки оставянето без
движение на исковата молба и направеното уточнение от пълномощника
на ищцата .От данните по делото впрочем е видно, че спорните имоти са
предмет на договори за наем, сключени от ответника с трети лица като
размерът на този наем би могъл да е предмет на претенция по чл. 30, ал. 3
ЗС като полза, добив от общата вещ за другия съсобственик . Безспорно в
7
съдебната практика се приема, че индивидуализацията на иска, респ. на
спорното право, предмет на делото, се извършва от ищеца, освен чрез
посочване на страните, така и чрез поддържаното основание и петитум,
като между основанието и петитума не следва да има противоречие.
Когато се претендира част от ползата от общата вещ съгласно чл. 30, ал. 3
ЗС, респ. от добивите от нея, доказването им е в тежест на ищеца, т. е.
посочването им, в т. ч. по вид, размер, е част от основанието на иска, а
оттам и условие за редовност на исковата молба . В този случай размерът
на дължимата сума по чл. 30, ал. 3 ЗС се определя като се вземе предвид
уговорената и заплатена според договора цена, която представлява
граждански плод .Няма спор ,че ако съсобственик получава доходи от
общия имот, като го ползва не лично, а отдавайки възмездно ползването
другиму, всеки друг съсобственик може да иска от него получаване на
припадащата му се част от тези доходи. Отношенията се уреждат съгласно
правилото на чл. 30, ал. 3 от ЗС , а не по чл. 31, ал. 2 от ЗС, поради това за
възникване на вземането няма значение дали неполучилият доходи от
вещта съсобственик е отправил писмено искане до реализиралия тези
доходи съсобственик. Във всеки случай последният дължи да възмезди
останалите съсобственици за полагащата им се (съобразно квотите в
съсобствеността) част от реализираните доходи.В цитираното от
въззиваемата страна реш. № 212/10.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 338/2011
г. ,четвърто г.о. се сочи ,че „Ако някой от съсобствениците е извлякъл
някаква полза от общата вещ, той дължи на съсобствениците си съответна
част от нея. Ако, макар и да е използвал вещта, той не е извлякъл никаква
полза, не дължи нищо на съсобствениците, защото има право да си служи
с общата вещ наред с тях. По този иск в тежест на ищеца е да докаже
както своето право на собственост, така и ползата, която ответникът е
извлякъл. Когато някой от съсобствениците е лишен от ползването на
общата вещ, той може съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС да покани съсобственика,
който я използва да му предостави достъп или да му плаща ползите, от
които той като неползващ собственик е лишен (пропуснатите ползи). По
този иск в тежест на ищеца е да докаже своето право на собственост и
ползата, която е пропуснал след поканата. По този иск е без правно
значение дали използващият съсобственик, който не е предоставил достъп
след поканата е извлякъл някаква полза. Той дължи обезщетение за
8
пропуснатите ползи, дори да не се е обогатил никак от общата вещ. Ако
след поканата той е реализирал някаква полза, той дължи съответната част
от нея, колкото и да е голяма тя, но ако реализираната полза е по-малка от
пропуснатата, той дължи обезщетение в размер на пропусната полза.
Използващият общата вещ съсобственик не може да се брани с
възражение, че не е реализирал никаква или по-малка полза в сравнение с
пропуснатата. Той може да се брани само с възражение, че е предоставил
достъп или че е платил обезщетение. За да получи по-голямо обезщетение
от пропусната полза, съсобственикът с ограничен достъп трябва да докаже
реализирането й. Посоченото в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС изискване
общата вещ да се използва "лично" само от друг съсобственик не означава,
че той трябва след поканата непрекъснато да упражнява лично фактическа
власт върху вещта. Общата вещ се използва "лично" само от един от
съсобствениците във всички случаи, в които той не осигурява достъп на
друг съсобственик, като е без значение кой осъществява фактическата
власт от името на използващия съсобственик, защото е допуснат от него
(по договор за наем, заем за послужване или по друга причина).
В случая за ищцата може да възникне право на вземане за
припадащата й се част от плодовете, доколкото е установила
реализирането им, респ. получаването на наем от ответника чрез
предоставяне на съсобствения имот за ползване на трето за
съсобствеността лице/показанията на свидетелите и обясненията на самия
ответник по реда на чл. 176 от ГПК/,но в нейна тежест е да докаже не
само отдаването под наем на съсобствения имот , а получаването на
конкретни доходи от ответника по сключените наемни договори
.Средният пазарен наем е ирелевантен в хипотезата на чл. 30 ал3 ЗС
.Ищецът носи тежестта да докаже размера на наема,получен от ответника
при иск по чл. 30 ал. 3 от ЗС ,което не е сторено в настоящото
производство . Когато цялата обща вещ се ползва от един от
съсобствениците за развиване на търговска дейност и липсват
доказателства за конкретния размер на реализирания от него доход, то
оценката на ползите, от които е бил лишен неползващия съсобственик
следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната пазарна стойност.
В този смисъл е приетото и в постановено по реда на чл. 290 от ГПК
9
решение № 405 от 24.10.11 г. по гр. д. № 1541/10 г. на IV г. о., ,цитирано
по-горе . Първоинстанционният съд е квалифицирал претенциите за
периода 2014-2016 години по чл. 30, ал. 3 ЗС и е присъдил суми въз
основа на заключения на експертизата за получени осреднени доходи от
подобни на процесните магазини ,отчитайки конкретните им
характеристики .
Възражението във въззивната жалба ,че изслушаната пред
районния съд експертиза била компрометирана поради наличие на
основание за отвод на едно от вещите лица ,е неоснователно . Искането за
отвод се обосновава на обстоятелството ,че едно от вещите лица бил
познат на страните и бил ползван от тях като медиатор за извънсъдебно
решаване на споровете им .От една страна изтъкнатото не представлява
основание за отвод на вещото лице ,тъй като не са налице предпоставките
по чл. 221 ал. 1 ГПК .Това ,че е познавало и двете страни извънсъдебно и
се е опитало да ги спогоди ,не би могло да поставя под съмнение неговата
безпристрастност .От друга страна ,става дума за експертиза от три вещи
лица ,чиито обяснения и заключения са единодушни ,липсва особено
мнение на някое от тях ,няма вътрешни противоречия в заключението
,които да постяват под съмнение безпристрастността на член от
експертизата.
Неоснователно е и възражението ,че определените от
експертизата средни пазарни цени на наемите са силно занижени и
противоречали на експертното заключение на в.л. Великова .В.л.
Великова не е имало за задача да остойности средните пазарни паеми ,а
само строителните и пазарни стойности на самите магазини .Освен това ,
тройната експертиза е взела предвид техническите характеристики на
магазините ,включително и липсата на строителни книжа .
Неоснователно е и плакването за неправилно произнасяне
от първостепенния съд по направеното от ответника защитно възражение
за прихващане и съответно – за неправилно определяне на сумите
,заявени като предмет на възражението за прихващане .В тази връзка
следва да се посочи,че въпросът дали магазините са незаконни или не ,на
практика е без правно значение за настоящия спор ,доколкото
10
незаконосъобразно извършените подобрения не се заплащат от
собственика ,освен ако той не заяви ,че желае незаконното строителство
да бъде запазено.В случая ищцата заявява претенция ,която не само не
касае премахване на процесните обекти като незаконни такива ,но дори е
свързала черпенето на права от тяхното фактическо запазване /друг е
въпросът ,че са представени доказателства относно извършени проверки
от контролния административен орган ,който е приел ,че обектите не
подлежат на премахване /.Възражението ,че поради незакоността на
постройките ищцата не можела да се обогати с тяхната стойност ,тъй
като подлежали на премахване ,също е неоснователно ,доколкото ищцата
се обогатява не защото постройките са незаконни или не ,а защото
придобива по силата на приращение правото на собственост върху
тях.Ако не е собственик на тези постройки по силата на приращение ,то
тогава и претенциите й по правило са неоснователни .
С оглед на тези съображения крайните изводи на
първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете остават правилни
.Дори и да се приемат за доказани по размер претенциите по чл. 30 ал. 3
ЗС за 20 000 лв. за двата магазина за летните сезони на 2014-2017 г. ,то
половината от строителната стойност на обектите е в размер на 39 109
лв. –съобразно заключението на експертизата/или 30000 лв. ,имайки
предвид ,че ответникът ги е оценил на стойност 60 000 лв./.
Тук следва да се споделят изводите на районния съд
относно твърдението ,че въззивницата била станала изключителен
собственик на двата магазина по силата на съдебната делба.Съгрласно
изричния диспозитив на делбените решения двата магазина не са нито
част от източния близнак ,нито са допуснати до делба като част от
правото на строеж на този близнак .Самата ищца не оспорва ,че е
собственица на ½ ид.част от дворното място .Няма спор и че ответникът е
изградил процесните два магазина ,поради което и по силата на
приращение същите са станали съсобствени между двамата
съсобственици на дворното място – с квоти по ½ ид.част за всеки от тях/ в
делбената мага не са били включени нито ресторанта към пансиона,нито
фоайето ,на мястото на които са изградени двама магазина /.Затова и
възраженията в тази насока от въззивната страна са неоснователни ,както
11
и твърденията за изключителна собственост върху магазините след
делбата /да не говорим ,че съществува противоречие в твърденията на
ищцата ,която от една страна счита,че магазините като незаконно
построени следва да бъдат премахнати ,че не могат да бъдат предмет на
сделки и няма да получат разрешение за ползване ,а от друга страна
твърди ,че е техен изключителен собственик и претендира за получаване
на добивите от тях/.
Освен това настоящият състав споделя изцяло изводите на
първостепенния съд относно иска с правно основание чл. 31 ал. 2 от ЗС .
За да бъде уважен иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, собственикът- ищец, заявил
иска си за обезщетение за ползата, от която е лишен като собственик на
съсобствен недвижим имот, поради използването от страна на
съсобственика- ответник на площ, по-голяма от притежаваната от него в
съсобствеността, респ. както е и в настоящия случай - по-голяма от тази,
определена от съда с решение по чл. 32, ал. 2 ЗС, следва да установи,
факта на ползването в по-голям обем, от притежаваните обем права в
собственост на процесния недвижим имот, както и факта, че има
отправена писмена покана до другия съсобственик за обезщетение.
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки
съсобственик има право да си служи със съсобствената вещ изцяло
съобразно нейното предназначение, стига да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият
съсобственик има право на обезщетение по силата на изричната
разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата обвързва задължението за
заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия
съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият
съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан
до нея. Както е посочено в ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г.,
ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г.,
ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 г. по гр. д. № 1009/2009 г., ВКС,
І г. о., решение № 516 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г., ВКС, III г.
о. и решение № 4 от 18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г., ВКС, ІІ г. о. И
както е цитирал първоинстанционният съд ,вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС
съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една
12
обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното
предназначение и според онзи обем права, който притежава в
съсобствеността. Причина за разместването на блага в имуществените
сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на
съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия
съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Не
претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва
вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на
неползващия такава възможност, която последният да е отказал да
приеме. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от
съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който
момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84,
ал. 2 ЗЗД. Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Доколкото
самият закон не поставя изискване за съдържанието на поканата, няма
основание по пътя на разширително тълкуване на нормата да се изискват и
други реквизити освен същата да е в писмена форма и да е достигнала до
своя адресат – ползващия имота съсобственик /решение № 121 от
07.04.2014 г. по гр. д. № 3230/2013 г., ВКС, IV г. о., решение № 112 от
02.07.2013 г. по гр. д. № 1011/2013 г., ВКС, II г. о. /. В нея не е необходимо
да се сочи квотата на съсобственика, респ. наличието на съсобственост,
намерението на ищеца за реално ползване на общата вещ, размера на
задължението или периода, за който се претендира обезщетението. Тези
факти подлежат на установяване в хода на съдебното разглеждане.
Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във
времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от
съсобственика.
Претенцията за обезщетение ще е основателна и когато
ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата
обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана,
не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. Прякото ползване на
вещта от единия съсобственик само по себе си представлява полза и
доколкото именно от тази полза другият съсобственик е лишен, той
13
разполага с възможността да претендира заплащане на съответното
обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС има
предвид личното ползване на съсобствената вещ, "служенето" с нея за
задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението й, без
събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана
като средство за производство или стока, като не поставя условие общата
вещ да бъде използвана по предназначение. Състоянието на вещта следва
да бъде отчетено само при определяне размера на дължимото обезпечение.
При тези разяснения изводите за неоснователност на
предявената претенция по чл. 31 ал. 2 от ЗС са правилни и се споделят
напълно от настоящия съдебен състав .Затова и решението следва да бъде
потвърдено изцяло ,като при този резултат в полза на въззиваемия-
ответник на осн.чл. 78 ал. 3 от ГПК следва да бъдат присъдени
направените разноски по делото ,които с оглед представения списък на
разноските са в размер на 1500 лв.-платено адвокатско възнаграждение .
Мотивиран от горното ,Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 114/10.04.2020 г. постановено
по гр.д. № 530/2019 по описа на Несебърския районен съд
ОСЪЖДА К. Н. Г. ,ЕГН ********** от гр.***,съдебен
адрес – Бургас ,ул.“Александровска „ № 91 ,ет. 1 –чрез адв. М.Златарев да
заплати на С. Ж. У. ,ЕГН **********,от гр.***,съдебен адрес – Бургас
,ул.“Сливница“ № 31,ет-1-чрез адв. А.Тасков ,сумата 1500/хиляда и
петстотин /лева – направени разноски по делото пред настоящата
инстанция .
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението на
страните.
Председател: _______________________
14
Членове:
1._______________________
2._______________________
15