Р Е Ш Е Н И Е
№ / 09.11.2021
г.
гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско
отделение, VI-10 състав, на тринадесети юли две хиляди двадесет и първа
година, в публичното заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
секретар
Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Желязкова т. д. 1088 по
описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по иск с правно основание чл. 422 от ГПК във
връзка с чл. 537 във връзка с чл. 468 от ТЗ, обективно евентуално съединен с
иск по чл. 79,ал.1 вр. чл. 99 вр.
чл. 240 от ЗЗД.
Ищецът В.В.Х. ЕАД твърди, че в
негова полза е издадена заповед за незабавно изпълнение от 28.06.2019 г. по чл. 417 от ГПК по гр.
дело 32741/2019 г. по описа на СРС-151 състав срещу ответника ЗК Н.АД въз
основа на запис на заповед, като ищецът е джиратар, а
джирант е поемателят П. АД,
ЕИК *****– джиро от 05.03.2019 година. По повод подаденото възражение от
длъжника, се предявява и искът по чл. 422 от ГПК.
Твърди се, че ответникът ЗК Н.АД като заемополучател
е сключил договор за заем за сумата от 300 000 лева с П. АД на 04.04.2017
година. Тъй ката сумата по договора за заем не е могла да послужи за целите, за
които е била предназначена, било взето решение за прекратяване на договора за
заем и сключено споразумение за прекратяване на договор за паричен заем от
01.06.2017 година. За обезпечаване на задължението за връщане на заемната сума
в сроковете по споразумението са издадени два бр. запис на заповед за една и
съща сума 300 000 лева. На 28.08.2017 г. била отправена покана от заемодателя
за връщане на сумата, но задължението не
е изпълнено. Твърди, че вземането по записа на заповед му е джиросано
на 05.03.2019 година наищеца от джиратаря
П. АД. С оглед изложеното моли съда да се установи, че има вземане срещу
длъжника по силата на записа на заповед.
Евентуално се предявява осъдителен иск за сумата от 300 000 лева –
дължима по силата на чл. 3 от споразумение
от 01.06.2017 г. и цесия от кредитора П. АД в полза на ищеца.
В представен писмен отговор ответника ЗК Н.АД, чрез квестора Р.С.-Г.(назначена
от КФН с решение 1132-ОЗ/17.08.2017 г.), оспорва исковете. Сочи, че всички
сделки са между свързани лица. Не се
спори относно сключването на договора за заем, но се твърди, че връщането на
сумата не е обезпечавано със запис на заповед, подписана към датата на
сключването му – 01.06.2017 година. Сочи се че, с решение 1502-ОЗ/01.12.2017
година КФН е забранила на квестора да върне заема. Оспорва се датата на
сключване на споразумението от 01.06.2017 г. и на записа на заповед от същата
дата. Твърди се, че са предприети действия, свързани с образуване на две частни
граждански дела за издаване нa заповед за незабавно
изпълнениe в полза въз основа на запис на заповед от
01.06.2017 година. Прави се възражение срещу валидността на джирото,
с оглед неоформянето му съгласно правилата на ТЗ – върху гърба на записа на заповед, а с алонж. Поради това се твърди и, че ищецът е придобил
права по силата на нищожно джиро, респ. не е материално
легитимиран да претендира исковете суми.
Оспорва се и валидността на джирото, тъй като
не е подписано от двамата управители, които към момента на джирото
– 05.03.2019 г. представляват джиранта заедно, т.е
липса на съгласие. Прави се възражение, че е извършено във вреда на кредиторите
на П. АД (л). Твърди се и, че към момента на джиросване на вземането, по записа
на заповед, същото вече е погасено, като е принудително събрано в рамките на
и.д 20199210400001 по описа на ЧСИ С.П.. Твърди се нищожност на записа на
заповед поради противоречие със закона и липса на основание – сочи се, че
каузалното правоотношение, във връзка с което се твърди, че е издаден записа на
заповед, е прекратено преди издаването му. Оспорва се и датата и съдържанието и
на споразумението от 01.06.2017 година. Твърди се нищожност на споразумението
поради липса на основание (оспорва се твърдението, че са били налице основание
за прекратяване на договора за заем, така както са посочени). Твърди се и, че
при сключването му са нарушени изискванията на договора и на закона - липса на
предварително одобрение от КФН. Оспорва се и евентуалния осъдителен иск, като
се оспорва и цесията, тъй като длъжникът не е валидно уведомен за договора за
цесия от цедента. Твърди се нищожност на договора за
цесия поради липса на съгласие – не е подписан от двамата ликвидатори на
дружеството и неопределяне на цената. Сочи се и, че вземането е погасено чрез
плащане в образуваното изпълнително производство. Прави се възражение за
неоснователност на осъдителния иск, тъй като вземането е неизискуемо.
В представена ДИМ ищецът поддържа исковете. Оспорва се
възможността на административен орган – КФН да ограничава правата на трети
лица, в случая да препятства възможността на ищеца да си получи средствата,
които са му прехвърлени. Прави искане за упражняване на инцидентен съдебен
контрол за законосъобразност на решение на КФН 1502-ОЗ/01.12.2017 година.
Оспорват се твърденията, че записът на заповед и споразумението не са подписани
на посочената в тях дата. Сочи, че тъй като се противопоставят на лицето, което
е участвало в изготвянето им – ответното дружество, за тях важи посочената в
документите дата. Сочи се, че има два издадени записа на заповед от една и съща
дата. Оспорват се твърдения за нищожност на алонжа.
Сочи се, че ответникът не може да се позове на нищожността на договора за цесия
поради липса на представителна власт, тъй като на такава може да се позове само
страната, от чието име е сключен договора. С подаване на ИМ е уведомен за
цесията. Оспорват се твърденията за погасяване на задължението чрез плащане по
образуваното изпълнително дело 20199210400001, тъй като от ЧСИ не са постъпили
средства.
Представен е и отговор на ДИМ, в която ответникът поддържа
възраженията си. Поддържа, че с посоченото решение на КФН са дадени изрични
разпореждания до квестора да не се връщат заемните средства. Сочи се, че
относно договора за заем, с оглед предназначението на заемните средства, са
приложими разпоредбите и на КЗ, тъй като се отнася за средства за осигуряване
на нормативните изисквания за платежоспособност и извършване на лицензионна
дейност по застраховане. Поради това и за сключване на споразумението за
прекратяване на договора е необходимо да се получи предварително съгласие на
КФН. Поддържат се останалите възражения.
По делото е привлечено трето лице-помагач „П.“ АД. Поддържа
основателност на установителния иск.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства, намира следното от фактическа страна:
По делото е представен договор за паричен заем при условията
на чл. 107,ал. 1 ЗЗД и чл. 240 ЗЗД от 04.04.2017 г.
(стр. 63). В договора е посочено, че между страните е сключен договор за
финансов заем при условията на подчинен дълг от 15.02.2017 г., по силата на
който „П.“ АД се е задължил да представи на ЗК Н.АД сума в размер на 300 000
лева. Посочено е, че сумата е предадена на 15.02.2017 г. чрез банков превод.
Налице е била уговорка за връщане на сумата ов срок
до 31.03.2027 година. Предвид решенията на КФН от 10.03.2017 г. засягащи
посочения договор за подчинен заем, с договора от 04.04.2017
г. страните са се предоговорили, че сумата от 300 000
лева се предоставя с цел да се покрият покриване на загуби във връзка с
минимално капиталово изискване за неплатежоспособност. Уговорен е гратисен 5 - годишен период, в който се начислява лихва, но
не се дължи връщане на главница, лихва, сумите не могат да са обект и на
принудително изпълнение. Уговорени са условията за връщане на лихва и главница
в периода от 5-тата до 10-тата година.
Видно
от протокол 19/17.05.2017 г. от извънредно заседание на членовете на СД на ЗК Н.АД
(стр. 21 по делото) е взето решение за прекратяване по взаимно съгласие
договорите за паричен заем при условията на чл. 107, ал.1 от ЗЗД и чл. 240 от ЗЗД. По т. единствена точка от дневния ред е посочено, че КФН отказва да
признае подчинен паричен дълг, предоставен от акционерите на ЗК Н.АД като
паричен заем в размер на 2 700 000 лева.
Представено е споразумение от 01.06.2017
г. между ЗК „Н.“ АД и „П.“ АД (стр.23 по делото), с което страните уговорили,
че сключеният между тях договор за паричен заем от 04.04.2017
г., с който „П.“ АД е отпуснало заем в размер на 300 000 лв. на ЗК „Н.“
АД, се прекратява по взаимно съгласие.
Уговорено е, че отпусната сума подлежи на връщане до 07.07.2017
г., като с цел гарантиране на изпълнението ЗК „Н.“ АД издава запис на заповед
на „П.“ АД.
При сключване на споразумението, ЗК Н.е
представлявана от председателя на СД В.С.и от П.Ц.– изпълнителен директор.
По делото е представено копие на запис
на заповед от 01.06.2017 г. (стр. 13), издаден от В.А.С., председател на СД на
ЗК „Н.“ АД и П.Г.Ц., изпълнителен директор на ЗК „Н.“ АД, в качеството има на
представляващи ЗК Н.АД, в полза на „П.“ АД за сумата от 300 000 лв., като е
посочен падеж – на предявяване, място на плащане -София и банкова сметка ***.
Върху записа на заповед има отбелязване,
че е предявен за плащане на 15.06.2017 година.
На отделен лист, незалепен към гърба на
записа на заповед от 01.06.2017 г., приложен по делото, е изготвен алонж, видно от който, с джиро от 05.03.2019 г. Н.М., в
качеството му на изпълнителен директор на П. АД прехвърля на В.В.Х. ЕАД правата
върху записа на заповед.
Оригиналът на записа на заповед и джирото, обективирано на отделен
лист, е отделен в том III
по делото, след направена констатация в о.с.з по делото, проведено на 25.05.01
година. От оригинала се установява, че алонжът е
прикрепен с телбод към записа на заповед, като, както
върху лицето, така и върху гърба на записа на заповед няма други отбелязвания,
освен предявяването на 15.06.2017 година. Направено е отбелязване за издадения
изпълнителен лист в полза на ищеца от СРС на 28.06.2019 година.
На 22.05.2018 г. от НАП е изпратено запорно съобщение до ЗК „Н.“ АД и „П.“ АД (стр. 113), с
което се налага запор върху вземането по договор за паричен заем при условията
на чл. 107,ал. 1 ЗЗД и чл. 240 ЗЗД от 04.04.2017
година.
По делото е представено и писмо, изх.
номер 28/28.08.2017 г. на П. АД, подписано от Н.М. –
изпълнителен директор до ЗК Н.АД (н), вх. номер 1236/28.08.2017 г. на ЗК Н.АД,
получено от квестора на дружеството (стр. 24 по делото). С писмото от името на П.
АД е отправено искане за възстановяване на сумата от 300 000 лева под формата
на паричен заем (подчинен срочен дълг), дадена с платежно нареждане от
14.02.2017 година. Доводите са решения на КФН от 10.05.2017 г. и от 17.08.2017
г. за отнемане на лиценза, при което сумата е отнесена в пасива на
застрахователното дружество, и така се усложнява положението на дружеството. С
тази обосновка П. АД е посочила, че счита договора за подчинен срочен дълг от
13.02.2017 г. за прекратен.
С решение от 28.02.2019 г. „П.“ АД е
обявено в ликвидация, като за ликвидатори са избрани Н.Д.М. и В.А.С., като
дружеството се представлява от двамата ликвидатори заедно и поотделно.
По делото е представен договор за
прехвърляне на вземане от 05.03.2019 г. (стр. 62), с който „П.“ АД
(представлявано от изпълнителния директор Н.М.) прехвърля на Ви-В.Х.АД
(представлявано от изпълнителния директор В.С.) своите вземания в размер на 300
000 лв. – главница, ведно с всички възнаградителни
лихви, неустойки за просрочие и разноски по събиране
на вземането, произтичащи от договор за паричен заем от 04.04.2017
г. и споразумение за прекратяване на договора за паричния заем от 01.06.2017
г., заедно с всички бъдещи вземания. Посочено е, че записът на заповед, издаден
за обезпечаване на задължението по споразумението от 01.06.2017 г. е предявен
на 15.06.2017 г., като цедентът прехвърля на цесионера и правата си върху издадения запис на заповед. В
чл. 2 е уговорена цената - 20 % от
всички събрани суми и то при условие, че е събран целият размер на главницата.
По делото е представено уведомление за
цесия, изхождащо от третото лице-помагач П. АД (л.), адресирано и получено от
ответника на 15.06.2021 година (стр. 290 по делото).
По делото е представено решение № 701-ОЗ
от 10.05.2017 г. (стр.104 – 109 по делото) на КФН, с което е отказано да се
одобри предложения от ЗК „Н.“ АД краткосрочен план по чл. 215 КЗ за
възстановяване на допустимите основни средства за покритие на минималното
капиталово изискване.
По делото е представено решение № 875 –
03 от 16.06.2017 г. (стр. 169 и сл.) на КФН, с което е назначен квестор, който
осъществява всички функции и правомощия по управление и представителство на
дружеството.
С решение на КФН № 1132-О3 от 17.08.2017
г. (стр.30 и сл.) е отнет лиценза на ЗК
„Н.“ АД за извършване на застраховки, забранено е свободното разпореждане с
активи до започване на ликвидация на дружеството, забранява се сключването на
застрахователни договори.
С решение № 1502 - ОЗ от 01.12.2017 г.
на КФН (стр. 121 и сл.) са дадени задължителни предписания на квестора на ЗК „Н.“
АД да не разпорежда връщането на дадените заемни средства от „П.“ АД и от Ви-В.Х.АД.
Със заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК вх.№ 3080046/16.10.2017 г., кредиторът „П. " АД е
поискал от Районен съд - гр. София, издаването на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист срещу застрахователна компания „Н.“ АД. Въз
основа на което е образувано ч.гр.д.
73833/2017 г., по което е издадена заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист от 20.11.2017 година за сумите по записа на заповед от
01.06.2017 година.
Застрахователна компания „Н.“ АД е
получила заповедта за изпълнение на 07.01.2019 г., като е възразила в срок.
Заповедният съд след неизпълнението на указания на заявителя да предяви установителен иск за вземанията си, с определение № 97757
от 10.04.2019 г. е обезсилил издадените заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителния лист. Частната жалба на заявителя срещу определение № 97757 от
10.04.2019 г. за обезсилване на заповедта за изпълнение е оставена без уважение
от СГС с определение 22837/03.10.2017 г.
по ч. гр. дело 11291/2019 година.
Със заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК вх.№ 3039828/07.06.2019 г. (стр.20), кредиторът „В.Х."
ЕАД е поискал от районен съд - гр. София, издаването на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист срещу Застрахователна компания „Н.“ АД въз
основа на запис на заповед от 01.06.2017 година и алонж.
По ч. гр. дело 32741/2019 г. по описана СРС,151 състав е издадена заповед от
28.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК (стр.15 от делото). Разпоредено е да се
издаде изпълнителен лист от 28.06.2019 г. (стр.16 от делото). С издадената
заповед „Застрахователна компания „Н.“ АД е осъдена да заплати на „Ви -В.Х.“
ЕАД следните суми: 300 000,00 лева - главница по Запис на заповед от 01.06.2017
г., ведно със законната лихва от 07.06.2019 г. до изплащане на вземането и
съдебни разноски в заповедното производство - 6 000,00 лева.
Въз основа на издадения изпълнителен
лист кредиторът „Ви –В.Х.“ ЕАД е образувал изпълнително дело №20199210401542 по
описа на ЧСИ С.П.,*** действие СГС.
След връчване на поканата за доброволно
изпълнение на длъжника Застрахователна компания „Н.“ АД, застрахователната
компания е депозирала писмено възражение по чл.414 ГПК срещу издадената Запис
на заповед. Застрахователната компания е подала и частна жалба срещу
разпореждането за допускане на незабавно изпълнение. По подадената частна жалба
СГС се е произнесъл с определение № 1540/23.01.2020 г. по ч.гр.д.№175/2020 г.
(стр.25-29 от делото), като е отменил разпореждането от 28.06.2019 година.
По делото на (стр.202-211) са постъпили
следните документи представени от страна на ответника, видно от които: и 4 бр.
преводни нареждания от 14.01.2019 г., приложени по изпълнително дело №
20199210400001, от които се установява, че сумата в общ размер на 355 482,68
лв. е постъпила по сметката на ЧСИ С.П. с наредител
ЗК Н.АД и с основание на превода изп.дело №20199210400001.
Отделните суми на преводните нареждания са: - 300 000,00 лв. с основание
20199210400001, пл.главница по запор 462; 12 316,01 лв. с основание
20199210400001, пълно пл. проп. такса пл. по запор 4;
5 000,00 лв. с основание 20199210400001, пълно пл. държ.
такса по запор 4; 38 166,67 лв. с основание 20199210400001, пълно пл.др.лихва
пл.по запор 462;
По делото е приета основно заключение и
заключение по поставени допълнителни въпроси на съдебно-счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице А.Д..
Вещото лице Д. е констатирала, че
вземане в размер на 300 000 лева е отразено в счетоводството на П. АД (л) по
договор за заем – по дебит сметка 4984 Предоставени заеми, аналитична дебит
сметка 49845 „Предоставен заем на ЗК Н.“. След справка в счетоводството на В.В.Х. ЕАД вещото лице е констатирало, че цесията е отразена
в счетоводството на дружеството с мемориален ордер 58/29.06.2020 г. – дебит
сметка 498 „Други дебитори“ – 322 866м67 лева, срещу кредити сметка 460/6 Перла
цесия от ЗК Н.64 573,33 лева и кредит сметка 751 „Нефинансови приходи за бъдещи
периоди“ – 258 293,34 лева. Цидираното вземане е
отразено като краткосрочно /изискуемо/ вземане.
В счетоводството на ответника ЗК Н.АД
вземането е отчетено към м.04,05,06,07,08,09,10,11 и 12.2017 г. като „Подчинени
пасиви“, отразено на лист МО.2. като част от записаната сума от 2 700 хил.лв.
(представляваща сумата, предоставена от „В.Х." ЕАД в размер на 2 400 хил.
лв. + 300 хил.лв., предоставени от „П. АД“). Сумата от 300 000,00 лева е
отразена по Кредит на счетоводна сметка 153 „Дългови инструменти“ към
14.02.2017 г. и с основание „подчинен дълг „Перла"“. Видно от същата
справка е, че сумата от 300 000,00 лева е отразена в дебит на счетоводна сметка
153 „Дългови инструменти" към 14.01.2019 г. с основание „изтеглени чрез
съдия - изпълнител“. От представената счетоводна справка на експертизата,
вещото лице е направило извод, че в счетоводството на ЗК Н.АД не е отразено цедирането на дълга от 05.03.2019 година. В счетоводството
на ЗК Н.АД задължението е отразено като подчинен дълг по Кт на счетоводна
сметка 153 „Дългови инструменти“, отчитаща задължения, възникнали в предприятия
и банки срещу получени средства по заеми и други дългови инструменти.
В заключението по съдебно-счетоводна
експертиза по поставените допълнителни въпроси, е посочено, че сумата 300 000
лева - главница по договора за заем от 04.04.2017 г.
не е постъпила по банковите сметки на ищеца „ВИ -В.Х.“ ЕАД и/или по сметки на
подпомагащата страна „П.“ АД. Вещото лице е направило проверка относно
банковите бордера/извлечения по банковите сметки на двете дружества за периода
от 04.04.2017 г. до датата на извършване на
проверката от експертизата. Вземането
по договора за заем от 04.04.2017 г. е осчетоводено
като изискуемо /краткосрочно/ вземане в счетоводството на П. АД (л),
което се установява от представените на експертизата ГФО за 2017 г. и 2018 г.,
ведно със синтетична и аналитична оборотна ведомост за 2017 г. и главна книга
за 2017 година. Сумата от 300 000 лв. е осчетоводена в сметка 498 „Разни
дебитори“, и в ГФО е отнесена в графа „Краткосрочни вземания“. Отразено е
счетоводното вземането във връзка с прекратяване на договора за заем по силата
на споразумение от 01.06.2017 г. в м.06.2017 г. в сметка 498 “Разни дебитори“.
Изискуемостта на вземането като краткосрочно е отразено в м.06.2017 г. в
счетоводството на „П.“ АД. По отношение на процесното
вземане вещото лице е направило извод,че счетоводствата на „В.Х." ЕАД и „П.“
АД /л./ са водени редовно.
Плащането на
сумата от страна на ЗК „Н.“ АД е извършено по банков път чрез посочената
банкова сметка ***.преводни нареждания от 14.01.2019 г., приложени по
изпълнително дело № 20199210400001, от които се установява, че сумата в общ
размер на 355 482,68 лв. е постъпила по сметката на ЧСИ С.П. с наредител ЗК Н.АД и с основание на превода изп.дело №20199210400001. Отделните суми по преводните
нареждания са: - 300 000,00 лв. с основание 20199210400001, пл.главница по
запор 462; 12 316,01 лв. с основание 20199210400001, пълно пл.проп.такса пл.по
запор; 5 000,00 лв. с основание 20199210400001, пълно пл.държ.такса по запор. По
образуваното при ЧСИ С.П. ИД 20199210401542 въз основа на изпълнителния лист по
ч. гр. дело 32741/2019 г. на СРС с взискател В.В.ЕАД и длъжника ЗК Н.АД, е наложен запор върху вземането
на ЗК Н.АД по изп.дело №20199210400001 (с оглед
обезсиления изпълнителен лист) и е преведена сумата от 332 029,76 лева,
като по ИД 20199210400529, също по негов опис, с взискател
В.В.ЕАД и длъжник Н.АД е преведена сумата от
21 662,99 лева – за адвокатско възнаграждение и 1 823,74 лева – такси
към ЧСИ. Тези суми се намират по сметка на ЧСИ и не са приведени на взискателя В.В.ЕАД.
По делото са
разпитани и двама свидетели на ищеца.
Свидетелят П.Г.Ц.
е представител на ЗК Н.АД като представляващ „В.В.Х.“
ЕАД – член на СД на ЗК Н.АД, вписан представител на ЗК „Н.“ АД, но от 2017 г.
не упражнява реално правомощията си.
Заявява, че му
е известно „П.“ АД да е предоставяла заем на ЗК „Н.“ АД въз основа на решение
от април 2017 г. с оглед указания от КФН. Заемът бил в размер на 300 000
лева. След като получаване на заема дошло съобщение от КФН, че не приемат така
изпълнените предписания и тогава се взело решение, да бъдат върнати на „П.“ АД.
Това станало около месец май. Малко по-късно се сключило споразумение за
прекратяване на договора с „П.“ АД и по спомени на свидетеля имало и запис на
заповед в полза на „В.В.Х.“ ЕАД. Подписването на
споразумението и записите на заповед било на първи юни, като свидетелят сочи,
че помни датата, защото е ден на детето. Имало два екземпляра от записа на
заповед за по-голяма сигурност, че някой от документите да бъде похабен или
загубен, се направи в два екземпляра записа на заповед.
Свидетелят Й.П.Д.е
бивш служител на ЗК „Н.“ АД - главен счетоводител от 2013 г. до 2019 г., а с
ищеца „В.В.Х.“ ЕАД има договор за абонаментно
обслужване. Има общо дружество с В.С., регистрирано през 2019 г., осъществяващо
дейност от 2020 година.
Заявява, че знае, че ЗК „Н.“ АД е
получавала заем от фирма „П.“ АД в размер на 300 000 лева. Не си спомня точната
дата, но по спомени на свидетелката е някъде март-април 2017 г., съгласно
договор за подчинен срочен дълг, който бил сключен. Сочи, че „П.“ АД е акционер
в ЗК „Н.“ и трябвало да се подобри капиталовата адекватност на дружествата и
това било основанието за. Чисто счетоводно, сумата била заведена като подчинен
срочен дълг, въз основа на указания от КФН, за да се подобри финансовото
състояние и капиталовата адекватност на дружеството. Впоследствие КФН не
приела, че това е подчинен срочен дълг и казала, че това е заем и тази сума от
300 000 лева не постигнала целта, за която била преведени. Постигнал се
даже обратен ефект – оказало се, че дружеството (ЗК Н.АД) е повече задлъжняло,
и по тази причина В.С.в качеството си на председател на Съвета на директорите
докладвал ситуацията и предложил да се намали задлъжнялостта и да се прекратят
тези договори за подчинен срочен дълг. Били два договора - единият бил с „В.В.Х.“ ЕАД, другият с „П.“ АД. Заявява, че знае, че имало
съставено споразумение за прекратяване на договора с П. АД с дата 01.06.2017 г.
, че трябвало да има запис на заповед. Свидетелката заявява, че не е виждала
записа на заповед. Не е присъствала и на подписването на споразумението , но
присъствала за заседанието на СД, когато било взето решение за сключването му.
Виждала е споразумението, но не се е съхранявало при нея като счетоводител знае, че споразумението е съставено на
01.06.2017 година.
За служебно известни са обявени всички
обстоятелства и обявени актове по партидите на ЗК Н.АД, П. АД (л) и В.В.Х. АД в ТР.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Относно предявения главен иск по чл. 422
от ГПК във връзка с чл. 537 във връзка с чл. 468 от ТЗ
Искът по чл. 422 от ГПК е специален установителен иск, чийто
срок за предявяване, предмет и страни са определени от закона. Заявителят в
заповедното производство има правен интерес от предявяване на иск за
установяване по основание и размер на вземанията му, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410
или чл.417 от ГПК, при условие, че длъжниците
са подали в срока по чл. 414 от ГПК възражение.
Настоящото производство е образувано по
иск, предявен от В.В.Х. ЕАД – заявител в заповедното
производство по ч. гр. дело 32741/2019 г. по описа на СРС, 151 състав, за
установяване съществуването на вземането му срещу ответника въз основа на запис
на заповед, като ищецът е джиратар, а джирант е поемателят П. АД, ЕИК *****–
джиро от 05.03.2019 година. Искът е предявен в изпълнение указанията на съда по
реда на чл. 415 от ГПК, след депозиране на възражение в срока по чл. 414 ГПК.
Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предметът на делото по
иска по реда на чл. 422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в
исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е
издадена заповедта за изпълнение и когато се касае за запис на заповед,
предметът на делото е вземане по редовен от външна страна менителничен
ефект, какъвто е конкретният запис на заповед от 01.06.2017 година. С
въвеждането на твърдения или възражения от поемателя
или от издателя за наличието на каузално правоотношение, се разкрива
основанието на задължението за плащане или обезпечителния характер на записа на
заповед и в този случай на изследване подлежи и каузалното правоотношение,
доколкото възраженията, основани на него, биха имали за последица погасяване на
вземането по записа на заповед. В този смисъл е и решение № 95 от 08.07.2014 г.
по т.д. № 2473/2013 г., ТК, ІІ ТО на ВКС.
Както бе посочено, ищецът В.В.Х. ЕАД освен, че твърди,
че има вземане по силата на джиро от 05.03.2019 г. , излага и твърдения, че е
придобил вземането по споразумението от 01.06.2017 г. за прекратяване на
договора за заем с договор за цесия от05.03.2019 г., т.е сам въвежда в предмета
на делото каузалното правоотношение.
Ответникът ЗК Н.АД прави редица възражения, свързани както с менителничния ефект, така и с каузалното правоотношение,
във връзка, с което е издаден.
Когато ищецът по иска по чл. 422 от ГПК е въвел твърдения, че вземането
му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на
заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът-кредитор сочи
обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,
като доказва вземането си, основано на менителничния
ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат правилата на
чл. 154 от ГПК за разпределение на доказателствената
тежест (всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на
вземането по записа на заповед).
В случай, че обстоятелствата свързани с причината, поради която записът
на заповед е бил издаден, бъдат установени, тежестта на доказване на
съществуването на вземането, преминава върху кредитора, който следва да
установи фактите, от които произтича неговото вземане, т. е. пораждането на
задължението и дължимостта му към предявяване на иска-решение
№ 143/22.01.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. поописа на ВКС, ТК, І ТО, решение №
38/04.04.2013 г., по т. д. № 1165/2011 г. по описа на
ВКС, ТК, І ТО.
Както е посочено и в решение № 67 от 25.05.2017 г. по т. д. № 60075/2016
г., ГК., І ГО на ВКС, когато приносителят на ценната книга не е кредитор по
каузалното задължение, поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителнична сделка и е добросъвестен, неговата материална
легитимация по прекия иск произтича само от формата и съдържанието на менителничния ефект (от абстрактните сделки, които
инкорпорира). Чл. 465 ТЗ изрично изключва правото на лично възражение на всеки
длъжник по прекия иск. Но когато приносителят на ценната книга не е кредитор по
каузалното задължение, поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителнична сделка, и е недобросъвестен, неговата
материална легитимация по прекия иск е производна от състоянието на каузалното
правоотношение към релеватния момент. Чл. 465 ТЗ
предвижда правото на лично възражение на длъжника по прекия иск срещу
недобросъвестния приносител, стига длъжникът да е страна по каузалното
правоотношение, покрито с менителнична сделка.
Законодателят не е дал легална дефиниция на термина
"недобросъвестност", но съгласно теорията и практиката недобросъвестността
означава знание на фактите, на които се основават възраженията на длъжника от
отношенията с предходния притежател на менителничния
ефект, т. е. знание не само за недостатъци в правата на непосредствения
предшественик, а и за дефекти по отношение на предходни приносители на ценната
книга (така решение № 21 от 04.05.2012 г. по т. д. № 1091/2010 г., ТК, ІІ ТО на
ВКС). Недобросъвестността е правно релевантен факт, ако е съществувала към
момента на придобиване на ценната книга. Ако джиратарят
е знаел към момента на получаване на ефекта, че джирантът
не е кредитор по документа или че правата му имат определени недостатъци, или
че джирото се прави единствено с цел да се лиши
длъжникът от възраженията по каузалното правоотношение между него и поемателя /джиранта/, следва да
се приеме, че същият е недобросъвестен.
В настоящата хипотеза, с оглед данните по делото ищецът твърди, че е
страна по каузалното правоотношение - кредитор, за обезпечаване на задължението
на което е издаден процесния запис на заповед, а
именно договорът за заем от 04.04.2017 г. и
споразумението от 01.06.2017 г., тъй като се твърди, че е придобил правата на
кредитора П. АД (л) с договор за цесия, т.е записът на заповед обезпечава
негово вземане.
Поради това и по отношение на ищеца са противопоставими
всички възражения на длъжника, а не само тези, изхождащи от менителничния
ефект.
В конкретния случай, от значение за спора е и обстоятелството, че се
установява, че във връзка със задължението на ответника по споразумението от
01.06.2017 г. – връщане на сумата от 300
000 лева, са издадени два записа на заповед, за една и съща сума.
От съдържанието на двата записа на заповед не може да се направи извод,
че не са отделни менителнични ефекти, а съставляват
първи и втори екземпляр. Въпреки идентичността на съдържанието на двата записа,
в тях липсва отбелязване /номериране/ в текста, че представляват екземпляри на
един оригинал съгласно чл.525, ал.1, изр.2 от ТЗ, поради което и на основание
същата разпоредба се смятат за отделен менителничен
ефект.
Съдържанието на двата записа на заповед не ги определя и като преписи на
един и същ документ по смисъла на чл.528 и чл.529 от ТЗ, тъй като върху преписа
следва да бъде отбелязано, че той е именно такъв с посочване на държателя на
оригинала.
По изложените съображения Съдът намира, че възражението на ответника в
тази насока е неоснователно - не се
установява идентичност на предметите на ч. гр. дело 32741/2019 г. и ч.гр. дело
73833/2017 г. на СРС. Неоснователен е и аргумента за нищожност на записите на
заповед, тъй като са обезпечаване на едно задължение са издадени два броя
записи на заповед. Това обстоятелство само по себе си не води до невалидност на
ценните книги, а дава възможност на издателя да противопостави на поемателя, възраженията си, свързани с каузалното
правоотношение.
Доколкото ищецът В.В.ЕАД основава претенцията
си на джирото от 05.03.2019 г., то първата предпоставка за
основателност на иска е да е налице валидно прехвърляне на правата по записа на
заповед от третото лице П. АД (л).
Джирото е специален, търговскоправен
способ за заместване на носителя на инкорпорирано в ценна книга на заповед
субективно право с друг. С него кредиторът по менителничния
ефект /поемателят или неговият правоприемник/ - джирант се съгласява да бъде заменен в правата по ценната
книга с друго лице – джиратар. Джирото
е едностранна, абстрактна, формална сделка и действието му се изразява в три
функции: 1) транспортна функция – правата по джиросаната
ценна книга се прехвърлят от джиранта на джиратаря; 2) гаранционна функция – джирантът
поема спрямо всички последващи джиратари
същата отговорност, както длъжникът по ценната книга; 3) легитимационна
функция – джирото легитимира джиратаря
като кредитор на вземането, инкорпорирано в ценната книга. Правото да иска
плащане по записа на заповед има легитимирания приносител, чието право следва
от непрекъснатия ред на джирата.
Изискванията за форма, като условие за действителността на джирото, се считат изпълнени, ако то се извърши с писмена
бележка върху ценната книга, или върху
прикрепен към нея допълнителен лист-алонж (чл. 468, ал.1 от ТЗ).
Видно от доказателствата по делото, в
процесния случай джирото
е оформено като алонж, т.е на отделен лист, без върху
самата ценна книга като документ да има други отбелязвания, които да
обосновават необходимостта от съставяне на нов документ, на отделен лист. Както
е посочено и в решение № 133/12.07.2010 г. по т.д. № 946/2009 г., ІІ т. алонжът представлява прикрепен към менителницата лист, т.
е. част /продължение/ на самия ефект, като е свързан с джиросването на ефекта и
необходимостта от него произтича от запълването на документа с отбелязвания.
При липсата на данни и твърдения за извършени каквито и да било отбелязвания на
джира или други поръчителства върху ценната книга,
съществуването на алонж е абсолютно законово
неоправдано.
Аргумент за това следва от легитимационното
действие на джирото, което се предпоставя
от непрекъсната веригата от джирата. С оглед
формалния характер на менителницата и на записа на заповед, в ТЗ са предвидени
императивни правила относно мястото и начина на полагане например на подписите
на участниците - издател, акцептант, поръчители, джиранти, като в определени случаи законът придава
специално значение на мястото, върху което е направено изявлението (напр.
подпис на лицевата страна, който не е на издателя или на платеца, се смята за авал - чл. 468, ал. 1 от ТЗ). Поради това и следва да се
приеме, че оформяне на джиро/ авал чрез алонж, т.е на отделен лист не е правило, а изключение,
което позволява при липса на място върху ценната книга, да се създаде
допълнително, такова чрез прикрепяне на нов лист и именно това е целта на
закона. И при тази хипотеза обаче е необходимо закрепването да бъде направено
по такъв начин, който да обезпечи яснота към коя точно ценна книга е направено
съответното действие (аргументи и в определение № 376 от 19.06.2019 г. по т. д.
№ 1857/2018 г., ТК, II ТО на ВКС). Аргументите в противен смисъл на ответника Съдът
намира за неоснователни.
Допълнителен аргумент към извода, че в конкретния случай, алонжът, инкорпориращ джирото от
05.03.2019 г. не обезпечава прехвърляне на правата на поемателя
именно по процесния запис на заповед, следва от
обстоятелството, че на една и съща дата са издадени два идентични по съдържание
записа на заповед, и няма яснота джирото, съответно алонжът от 05.03.2019 г. към коя от двете ценни книги се
отнася. Като допълнение – видно от оригинала на записа на заповед, заедно с алонжа, на който ищецът основава претенцията си, има данни
за разделяне на друг, прикрепен към записа на заповед лист – нарушена е
целостта на листовете, материализиращи записа на заповед и алонжа
в горния ляв ъгъл, където и в момента двата листа са прихванати с телбод, т.е налице е накърняване целостта на хартиения
носител, което допълнителни създава несигурност в принадлежността на алонжа точно към тази ценна книга.
Поради това, Съдът намира, че не се установява по делото ищецът по иска
по чл. 422 от ГПК В.В.Х. ЕАД да черпи права от
представената ценна книжа- запис на заповед от 01.06.2017 г. и джиро от
05.03.2019 година.
По изложените съображения, искът по чл. 422 от ГПК е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
За пълнота, с оглед направеното оспорване на датата и на споразумението и
на записа на заповед от 01.06.2017 г., предвид твърденията на ответника, че
същите са антидатирани, а именно подписани са от
името на ЗК Н.АД от лицата, посочени в тях – В.С.и П. Ц., но не на посочената
дата - 01.06.2017 година, Съдът намира, че следва да разгледа това възражение,
тъй като засяга както главния, така и евентуалния иск.
Ответникът ЗК Н.АД твърди, че споразумението от 01.06.2017 г.,с което
задължението по договора за подчинен дълг/заем от 04.04.2017
г., е прекратено и е определен падеж за връщане на задължението, макар и
подписано от името на ЗК Н.АД от лицата, които са посочени – В.С.и П. Ц., не са
подписани на посочената дата (01.06.2017 г.), а на по-късна дата, когато
двамата вече са лишени от представителна власт по отношение на дружеството
поради назначаването на квестор – Р.Г.(вписана по партидата на дружеството на 19.06.2017
г.). Поради това се твърди, че по силата на записа на заповед за издателя (ЗК Н.АД)
не е възникнало задължение, съответно задължението по договора за заем от 04.04.2017 г. не е станало изискуемо, тъй като не са настъпили
условията, посочени в договора.
Съгласно чл. 181 от ГПК частният документ има достоверна дата за трети
лица от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата
физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа,
или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален
документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен
начин предхождащото го съставяне на документа.
В решение № 167/03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 e обобщена практиката
на ВКС по въпроса кои лица са "трети" по смисъла на чл. 181 ГПК и за доказателствената сила на частните документи. Според
решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г., ІІ ГО, "трето
лице" по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК е това, което черпи права от
лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само
при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Касае
се до неучаствали в съставянето на документа лица, които биха могли да бъдат
увредени от неговото антидатиране.
В конкретния случай, ЗК Н.АД не е „трето лице“ по смисъла на чл. 181 ГПК
по отношение на представените запис на заповед и споразумение от 01.06.2017
година, тъй като е посочен като издател на записа на заповед и съответно страна
по споразумението от 01.06.2017 година.
Именно въпросът относно възможността търговско
дружество да оспори датата на документ, съставен от негово име, и кои са
приложимите процесуални правила и как се разпределя доказателствената
тежест е разгледан в решение № 23 от 11.09.2017 г. по т. д. № 2413/2015 г., ТК,
ІІ ТО на ВКС.
За да се произнесе ВКС е посочил, че съгласно чл. 180 ГПК, частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват
доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези
лица. Когато изявленията обхващат датата на документа, т.е. когато датата е
включена в съдържанието му, всяко от лицата може да опровергава верността й и
носи на основание чл.154, ал.1 от ГПК тежестта да установи действителното време
на съставяне, при съответните процесуални ограничения относно доказването (чл.
164, ал. 1, т. 6 ГПК и чл. 165, ал. 2 ГПК). При възражение за антидатиране, посоченият в документа издател не може да се
ползва от правилата на чл. 181, ал. 1 ГПК относно достоверната дата, тъй като
нейни адресати са само трети спрямо документа лица.
И тъй като и двата документа, датата на които се оспорва в настоящото
производство са частни, които ползват с доказателствена
сила само по отношение на авторството, то същите не доказват нито фактите,
които са предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето
на документа (решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., IV ГО,
решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г., ІІІ ГО). При оспорване на
удостоверените в частните документи факти (извън авторството), последните
подлежат на доказване по общите правила на ГПК (решение № 50/21.07.2017 г. по
гр. д. № 4880/2014 г., ІV ГО, решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2014
г., ІV ГО). Страната не следва да разчита на доказателствената
сила на представен по делото частен документ, когато е съставен в свидетелство
на факт, който насрещната страна оспорва, защото съдът няма задължението да
приеме за осъществен оспорения факт, нито за вярна датата на съставянето му
(решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г., ІІІ ГО).
В решение № 229 от 29.01.2021 г. по гр. д. № 4529/2019
г., ГК, ІV ГО на ВКС също се поддържа,че юридическо лице, което оспорва издаден
от негов бивш органен представител частен документ с
твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение,
но е антидатиран, не е "трето лице" по
смисъла на чл. 181 от ГПК и не може да се позовава на липсата на достоверна
дата, но документът не се ползва с обвързваща доказателствена
сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от
юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени
средства. Доказателствената тежест е за лицето, което
претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ (аргументи и от решение №
167/03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г., решение № 95/28.08.2019 г. по гр.
д. № 3543/2018 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО).
Поради това, доколкото в настоящата хипотеза е налице
оспорване на датата на частни диспозитивни документи,
с твърдения, че са съставени не на посочената дата, по отношение на ответника -
длъжник ЗК Н.АД споразумение от 01.06.2017 г. и запис на заповед от 01.06.2017
г. не се ползват с обвързваща доказателствена сила
относно датата на съставянето и същата следва да бъде установена с други доказателствени средства от ищеца, който черпи
благоприятните последици от тези документи с оглед посочената в тях дата, за
което са дадени изрични указания с доклада по делото.
С оглед данните по делото, съдът намира, че не се
доказа, че тези два документа са съставени на посочената дата – 01.06.2017
година.
Съдът не кредитира показанията на двамата разпитани
свидетели на ищеца, тъй като същите са в отношения с едноличния собственик на
капитала на ищцовото дружество (служители в негови
фирми или осъществяващи общ бизнес с него), които сочи на необективност на
показанията им. От друга страна, показанията на тези свидетели не се подкрепят
от останалия събран доказателствен материал.
На първо място, видно от представеното писмо от
28.08.2017 г. от заемодателя - трето
лице в настоящото производство П. АД (л) (т.е почти три месеца след датата, на
която се твърди, че е сключено споразумението и записа на заповед), адресирано
до квестора на ЗК Н.АД, с искане за
връщане на сумата по договора за заем, в същото не се адресира никаква препратка
към твърдяното вече за сключено споразумение, с което ищецът твърди, че
договорът за заем е прекратен, съответно, че е издаден и запис на заповед за
обезпечаване на задължението за връщане на сумата по заема. Напротив, цедентът П. АД се позовава на нереализиране на целта на
дадения заем, довел вместо до подобряване, до влошаване на положението на ЗК Н.АД
и преценката на П. АД, че не следва тези пари да стоят по сметката на заемополучателя. От довода в писмото, че П. АД счита
договора за подчинен срочен дълг (визиран е договорът от 13.02.2017 г., а не
договора то 04.04.2017 г., но с оглед позоваването на
решение 701-ОЗ от 10.05.2017 г. на КФН, е видно, че искането засяга договора от
04.04.2017 г.) за прекратен, Съдът прави извод, че
към този момент не е било сключено споразумението от 01.06.2017 година. В
противен случай, при постигнато вече съгласие,
за прекратяваме на договора, би следвало да се иска изпълнение на
задължението за връщане на сумата, а не отново да се прави изявление за прекратяване
на договора. Липсата на позоваване на вече
настъпило по взаимно съгласие прекратяване на договора, е нелогично.
В допълнение, в
жалба на В.В.Х. ЕАД до ВАС срещу решение
1132-ОЗ/17.08.2017 г. за отнемане на лиценза на ЗК Н.АД (стр. 9-11 от жалбата,
стр. 126-136 по делото), ищцовото дружество се
позовава на договорите за заем при условията на подчинен срочен дълг от 04.04.2017 г., един от които договори е процесният
договор от 04.04.2017 г. с П. АД за сумата от
300 000 лева, без да излага твърдения, че същият вече е прекратен.
Доколкото се установява, че към твърдяната дата на сключване на
споразумението (01.06.2017 г.) П. АД се
е представлявало от БулВ.Х.АД, с представляващ ЮЛ – В.С.заедно
и поотделно с другия представител - Вест ТВ АД, с представляващ ЮЛ Н.М., то при подаването на жалбата от
24.08.2017 г. от В.В.Х. АД, чрез В.С., ако беше
сключено споразумението от 01.06.2017 г., това би следвало да е отразено по
надлежния начин, доколкото В.С.е едноличен собственик на капитала и
представител на В.В.Х. ЕАД.
Основателен е и другия довод на ответника, че към
датата на сключване на споразумението и подписване на записа на заповед, на ЗК Н.АД
не е бил назначен квестор (Р.Г.е назначена на 19.06.2017 г.) и дружеството е
могло да изплати задължението си. Аргументите, че в споразумението е посочена
дата на изискуемост 07.07.2017 г. не променят
посочения извод. Какъв срок ще бъде
посочен за изискуемост на задължението за връщане на дадената в заем сума
е резултат от договореност между
страните (за които се установява, че са свързани лица – и П. АД (л) и В.В.Х. ЕАД са акционери в ЗК Н.АД, съответно едно и също лице
физическо лице – В.С.контролира В.В.Х. ЕАД (едноличен собственик и представляващ) и ЗК Н.АД
(контролира 87,21 % от капитала на ЗК Н.АД чрез В.В.Х.
ЕАД)). Довод за неоснователеност на довода с
ненастъпилата изискуемост към датата на встъпване на квестора, е и обстоятелството,
че се твърди, че записите на заповед са предявени на 15.06.2017 г., т.е за поемателя не е съществувала пречка да направи задълженията
по записите на заповед изискуеми преди датата на изискуемост на задължението по
споразумението от 01.06.2017 година.
В допълнение, от представените решения на КФН от 16.06.2017 г., 17.08.2017 г. не се
установява от страна на представляващите ЗК Н.АД преди да й бъде назначен
квестор да е представено споразумението
от 01.06.2017 г. за прекратяване на договора от 04.04.2017
г., съответно това споразумение да е осчетоводено. Осчетоводяването при ЗК Н.АД
на споразумението не се установява, и видно от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
Този извод не се опровергава от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза – по поставените допълнителни въпроси, което
сочи, че в счетоводството на П. АД (л) вземането в размер на 300 000 лева
от ЗК Н.АД е осчетоводено като краткосрочно към месец юни 2017 година. Няма
становище на вещото лице, че в счетоводството на П. АД (л) е направено изрично
записване, че се прави въз основа на споразумението от 01.06.2017 г. и кога точно е направено това
записване, тъй като всеки документ може да се представи и на по-късен етап за
осчетоводяване. Отразяването на вземането като краткосрочно в ГФО за 2017 г. и
2018 г., не сочи на обратен извод, тъй като ГФО отразяват състоянието на
счетоводството към 31 декември на съответната година, а в процесния случай би
могло да се приеме, че към 31.12.2017г. П.
АД (л) вече едностранно е прекратила договора за заем от 04.04.2017
г. (така писмо от 28.08.2017 г.) и вземането й е станало краткосрочно. В
допълнение, с оглед обстоятелството, че П. АД (л), В.В.Х.
ЕАД от една страна и ЗК Н.АД от друга страна, са свързани лица по смисъла на
§1, т.6 от ДР на ТЗ, както са свързани лица по смисъла на §1, т.3 от ДР на
ТЗ П. АД (л) и В.В.Х.
ЕАД, и с другите събрани по делото доказателства, посочени по-горе – липсата на
надлежно осчетоводяване в счетоводството на ЗК Н.АД, съответно непредставяне на
документите на одиторите, съответно на квестора на ЗК
Н.АД своевременно, и по аргумент от чл. 182 от ГПК и чл. 55 от ТЗ, Съдът
намира, че от тези счетоводни записвания не може да се обоснове извод за датата
на споразумението от 01.06.2017 година. Съдът следва да цени счетоводните
записвания заедно с останалия доказателствен
материал, като дори и редовно воденото счетоводство не представлява абсолютно
доказателство за съответната сделка.
За най - ранна дата за подписване на споразумението и
записите на заповед към него би могло да се приеме 16.10.2017 г. – датата,
когато е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
ч. гр. дело 73 833/2017 г., СРС, 26 състав. Към тази дата обаче В.С.и П.Ц.са
били лишени от представителни правомощия по отношение на ЗК Н.АД, поради което
и издаденият запис на заповед се явява в състояние на висяща недействителност.
Своевременното възражение от дружеството, препятства прилагането на чл. 301 от ТЗ, поради което записът на заповед от 01.06.2017 г. не обвързва ЗК Н.АД.
Последиците от подписването на същия от лице без представителна власт са
очертани в чл. 462 от ТЗ.
По изложените съображения, Съдът намира, че по делото
не се доказа при условията на пълно, главно доказване от ищеца, чиято е доказателствената тежест, че процесния
запис на заповед и споразумение са подписани на 01.06.2017 г., съответно, че
към датата на подписването им от лицата В.С.и П.Ц.са имали представителна власт
по отношение на ЗК Н.АД.
Доколкото записът на заповед е формална ценна книга,
при неустановяване на датата на издаване на същия, следва да се приеме, че в
представения документ липсва дата на издаване, което води до извода по чл. 536,
ал.1 от ТЗ, т.е че е представен документ, който не е запис на заповед.
Поради това и за ответника не е възникнало валидно
задължение по записа на заповед от 01.06.2017 г., представен в настоящото производство
към поемателя, съответно няма задължение и към джиратаря, ищец в производството по иска по чл. 422 от ГПК.
С оглед този извод на Съда, по иска по чл. 422 от ГПК
не следва да се разглеждат другите искания на ищеца, свързани с упражняване на
косвен контрол за законосъобразност на административен акт, и доводи на
ответника, свързани датата на джирото и с каузалното
правоотношение.
С оглед отхвърлянето на главния иск, Съдът следва да
се произнесе по евентуалния осъдителен иск.
Ищецът предявява евентуален осъдителен иск по чл. 79,
ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 99, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 240 от ЗЗД.
Основава претенцията си на договора за цесия от
05.03.2019 г., с който твърди, че третото лице - помагач П. АД (л) му е
прехвърлило вземането си по договора за заем с ответника, заедно с всички
привилегии и акцесорни вземания.
Съгласно законовата уредба – чл. 99 – чл. 100 от ЗЗД,
цесията е способ за прехвърляне на вземания, по силата на която настъпва
промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът
(старият кредитор) е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях
договор.
Цесията е неформален, консенсуален
договор, който трябва да отговаря на всички изисквания за валидност на
договорите.
Съгласно чл. 99, ал.1 от ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това.
Относно довода на ответника, че осъдителният иск
недопустим, тъй като е налице идентичен предмет с установителната
претенция по чл. 422 от ГПК, Съдът намира същата за неоснователна.
По аргументите, изложени в т. 11б от ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК въвеждането
на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа
на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване
на осъдителен иск при условията на евентуалност. По аргументите, изложени по
горе (така и т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.
№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК) с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга, което подлежи на установява, без това
обаче да променя предмета на делото.
По тези съображения, Съдът намира, че е допустим
евентуалния осъдителен иск, основаващ се на договор за цесия на вземането,
обезпечено със записа на заповед, предмет на установителната
претенция по чл. 422 от ГПК.
Ответникът прави възражения, свързани с валидността
както на договора за цесия, така и съществуването на прехвърленото вземане.
Съдът намира, че възраженията следва да се разгледат
по реда, който обосновава претенцията на ищеца.
На първо място, възраженията, засягащи валидността на
договора за цесия от 05.03.2019 година.
Съдът намира, че първо следва да се разгледа
възражението за недействителност поради нарушаване на чл. 269, ал.2 от ТЗ – тъй
като договорът за цесия не е подписан от лицата, които са представлявали цедента П. АД (л)
към 05.03.2019 година - двамата ликвидатори заедно.
Възражението за антидатиране
на договора за цесия е направено едва в писмените бележки, поради което и няма
да бъде разглеждано.
Съгласно разпоредбата на чл. 269, ал. 2, изр. 1 ТЗ
тогава, когато при откриване на производство по ликвидация, са назначени повече
от един ликвидатор, то ликвидаторите представляват дружеството само заедно.
Касае се за учредена задължителна колективна (съвместна) представителна власт
на ликвидаторите, т. е. правновалидната воля на това
дружество следва да се формира и изразява съвместно от двамата ликвидатори,
които по силата на чл. 269, ал. 1 ТЗ имат правата и задълженията на
изпълнителните органи на прекратеното дружество (за разлика от пасивната
представителна власт – чл. 269, ал.2 от ТЗ).
Безспорно е, че от името на П. АД (л) договорът за
цесия от 05.03.2019 г. е подписан само от Н.М., който е един от назначените
ликвидатори, вписани на 08.03.2019 година.
Установява се, видно от обявените актове по партидата
на П. АД (л), че ОСА, на което е взето решение за прекратяване на дружеството и
и откриване на производство по ликвидация е взето на ОСА на 28.02.2019 г.,
заявление, образец Б6 за вписване на решението за назначаване на ликвидатори и
откриване на производство по ликвидация е входирано в
ТР на 01.03.2019 година, а самото вписване е от 08.03.2019 година. Независимо
от постановеното конститутивно действие на решението
за вписване на ликвидаторите по чл.231, ал.4 от ТЗ (по аргументите в решение №
690 от 03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г., ТК, ІІ отд.
на ВКС), във вътрешните отношения решението за прекратяване на П. АД и за
откриване на производство по ликвидация, съответно за назначаване на ликвидатор
има незабавно действие, но спрямо трети лица действието се консолидира към
момента на вписването в ТР.
С оглед разясненията, дадени в ТР № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС
договор, сключен от лице, действало като представител, без да има
представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда
целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на
което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на
потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на
което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници, като в
мотивите е разяснено, че единствено мнимо представляваният разполага с правото
както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт,
така и да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, а другата
страна по договора, която не разполага с право да го потвърди, няма и право,
респ. - правен интерес да се позове на недействителността; още по-малко, такъв
правен интерес е налице за трети за договора лица.
В конкретния случай, с оглед представеното уведомление
за цесия по чл. 99, ал.3 от ТЗ , връчено на длъжника ЗК Н.АД на 07.06.2021 г.
(след образуване на производството), подписано от двамата ликвидатори, следва
да се приеме, че дружеството – цедент е потвърдило
изрично договора за цесия. Т.е дори и да се приеме, че е бил подписан от лице
без представителна власт, съответно, че ответникът, като трето лице за договора за цесия може да се позове на
тази недействителност (което не се споделя от настоящия съдебен състав –
аргумент и от определение № 473 от 22.07.2020 г. по т. д. № 2501/2019 г., ТК, І
ТО на ВКС) ненадлежно представляваната страна в случая П. АД (л) е потвърдила
договора и същият поражда правните си последици.
По изложените съображения, възражението на ответника е
неоснователно.
Неоснователно е и възражението, че цесията не е
надлежно съобщена на длъжника, с оглед посоченото по-горе уведомление и задължението
за съда да съобразява при постановяване на решението фактите, настъпили след
предявяване на иска, и с оглед установената практика на ВКС, че и уведомление
за цесия, направено с исковата молба, има ефекта по чл. 99, ал.3 от ЗЗД. За
пълнота следва да се отбележи, че несъобщаването на цесията на длъжника не води
до недействителност на същата, а осуетява действието й спрямо длъжника.
Относно довода, че договорът за цесия е нищожен поради
липса на уговорена цена, тъй като уговорената
цена от 20 % от събраната сума, при
условие, че се събере цялата сума по договора за цесия означавало липса на
определена цена, Съдът намира същия за неоснователен.
Така уговорената цена не сочи на порок на договора за
цесия, с оглед правилото на чл. 9 от ЗЗД (регламентираща договорната свобода) и
възможността, предвидена в чл.25 от ЗЗД, действието на договора да бъде
поставено в зависимост от бъдещо несигурно събитие – отлагателно или прекратително условие. В случая не се касае за хипотеза,
когато действието на целия договор за цесия или прекратяването му е поставено в
зависимост от едно бъдещо несигурно събитие - отлагателно или прекратително условие или в зависимост от едно бъдещо
сигурно събитие – срок (което също е допустимо, с изключение на чисто потестативните условия - решение № 89 от 30.09.2020 г. по
гр. д. № 3827/2019 г., ГК, ІV ГО на ВКС). В настоящата хипотеза страните по
договора за цесия са определили изискуемостта на задължението за заплащане на
цената чрез включване на условието да бъде събрана цялата цена на вземането
(седем дни от събиране на пълния размер на вземането). Това условие не следва
да се причислява към чисто потестативните условия
(решение № 7 от 19.04.2017 г. по т.д. № 53312/2015 г. I г.о., ГК), и доколкото
се касае за допустим начин на определяне на падежа на едно парично задължение,
то не води до порок на договора за цесия (аргументи могат да се изведат и от
решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г., ТК, І ТО на ВКС). В
допълнение – договорът за цесия може да е и възмезден и безвъзмезден, поради
това и само по себе си липсата на уговорена цена, не би довело автоматично до
нищожност на договора за цесия.
Както е установено и в съдебната практика (така
решение № 195 от 28.05.2019 г. по т. д. № 2393/2017 г., ТК, І ТО на ВКС) и в
правната теория, по аргумент от чл. 103, ал.3 от ЗЗД длъжникът, който не се е
съгласил изрично с цесията, може да противопостави на цесионера
правопогасяващите си възражения, които има и срещу цедента – възражение за прихващане, за изпълнение,
опрощаване, разваляне, както и други възражения – възражение за неизпълнен
договор, право на задържане и пр.
В конкретния случай, ищецът като цесионер
не твърди, а и не се установява по делото да има съгласие на длъжника –
ответник за цесията (за необходимостта от изрично съгласие - решение № 247 от
02.03.2018 г. по т. д. № 1873/2016 г., ТК, ІІ ТО на ВКС). Напротив, установява
се, че незабавно след узнаването, ответникът е възразил на цесията и не е
съгласен с нея.
Поради това и Съдът следва да разгледа възраженията,
че не се дължи исковата сума, тъй като
вземането, което е прехвърлено е неизискуемо.
На първо място, следва да се отбележи, че с договора
за цесия е прехвърлено вземането по договора за заем от 04.04.2017
г. и споразумението от 01.06.2017 година. С оглед изложеното по-горе, доколкото не се
установи, че споразумението от 01.06.2017 г. е подписаното на посочената дата,
и в период, преди назначаването на квестор на
ЗК Н.АД, то съдът приема, че ответникът не е обвързан от това
споразумение.
Поради това и няма да се обсъждат доводите на ищеца,
по повод характера на споразумението от 01.06.2017 г. – дали е договор за
новация, или се определя нов падеж на задължението по договора от 04.04.2017 година.
За пълнота следва да се отбележи, че възражението, че
споразумението от 01.06.2017 г. е сключено във вреда на представлявания, което
следва да разглежда като възражение по чл. 40 от ЗЗД, е неоснователно по
твърдения. Съобразно приетото в ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на органния представител
на ЮЛ, а именно на физическото лице, е признато правото неговата воля,
като физическо лице, да бъде счетена във външните отношения за воля на ЮЛ. Като
органен представител, физическото лице е изразител на
волята на самото юридическо лице. Поради това и в процеса на волеобразуване и волеизявяване на
ЮЛ не могат автоматично да се прилагат ограничения, предвидени за
представителството по ЗЗД по чл. 38 и чл. 40 от ЗЗД.
В договора за цесия от 05.03.2019 г. изрично е
посочено, че се прехвърля и вземането по договора от 04.04.2017
година и Съдът следва да разгледа и възраженията, засягащи валидността и на
договора от 04.04.2017 година, и съответно
изискуемостта на задължението на заемополучателя по
този договор и погасяването на вземането чрез плащане.
На първо място, Съдът намира за неоснователни
доводите, че не се установява изпълнение на задължението на заемодателя по
договора от 04.04.2017 година, тъй като се
установява, че е предоставена сумата от 300 000 лева от П. АД по силата на
договор от 13.02.2017 година.
От представения
договор за паричен заем от 04.04.2017 г., се
установява, че между страните ЗК Н.АД и П. АД (л) е включен преди това договор
за финансов заем при подчинен дълг от 13.02.2017 година. Не се спори между
страните, че сумата от 300 000 лева е дадена от П. АД на ЗК Н.АД, преведена
по банков път. Т.е договорът от 13.02.2014 г. като реален договор е валиден.
Съдът намира, че договорът от 04.04.2017
г. не е договор за новация, тъй като не съдържа
изрична уговорка за новация. Позоваването на чл. 107
от ЗЗД не сочи на извод за сключване на договор за обективна новация (доколкото се сключва между същите страни). Съдът в
настоящото производство не е обвързан от становището на административния
орган - КФН в постановените по
преписката на ЗК Н.АД решения, характеризиращи договор от 04.04.2017 г. като договор за цесия – аргумент от чл. 17, ал.1
от ГПК.
Както е разяснено в практиката на ВКС новацията по смисъла на чл. 107 ЗЗД включва задължителните предпоставки за новиране - съществуване на валидно възникнало задължение,
което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика
между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат
различен предмет; намерение за новиране; способност
за новиране от страните, както и още и нов елемент в
състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото
правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи (така решение
№ 210/22.12.2014 г. по т.д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т.о.). При обективната новация
новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение - длъжникът поема
по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на
старото по договора (решение № 119 от 18.12.2020 г. по т. д. № 2370/2019 г.,
ТК, I ТО на ВКС). В решение № 110/17.07.2015 г. по т.д. № 1568/2014 г. на ВКС,
I ТО e посочено, че обективна новация по смисъла на
чл. 107 от ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана
в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди,
че се новира задължението, подлежи на тълкуване по
правилата на чл. 20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на
страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг.
В конкретния случай, освен позоваването на чл. 107 от ЗЗД,
не се установява страните по договора от 04.04.2017
г. да са постигнали и обективирали съгласие за
погасяване на задължението на заемополучателя по
договора от 13.02.2017 г., и замяната му с ново задължение. По делото не е
предоставен договора от 13.02.2017 година. За неговото съдържание Съдът прави
извод от посоченото в преамбюла на договора от 04.04.2017
година. От посоченото в договора от 04.04.2017
г., се установява, че основанието на
договора от 04.04.2017 г. е предоставяне на сумата от
300 000 лева като финансов заем. Това е основанието и на договора
от13.02.2017 година. В договора от 04.04.2017 г.
страните не са посочили, че се погасява старото задължение, а само са уговорили
условия за погасяване на задължението на заемополучателя
– гратисен период, обезпечения, срок за настъпване на
изискуемост, лихва и пр.
Ако се приеме, че договорът от 13.02.2017 г. е договор
за финансов заем при условията на подчинен дълг - с оглед покриване на
минималните капиталови изисквания по отношение на застрахователя, то и договора
от 04.04.2017 г. има същата цел – да осигури заемни
средства, за да се покриват загуби и да се спазят капиталовите изисквания за
платежоспособност на застрахователното дружество - чл. 1 от договора.
По изложените съображения, доколкото се установява
изпълнение на задължението на заемателя по договора
за заем от 13.02.2017 г. – предоставяне на заемната сума, което означава, че
договорът е сключен, и тъй като с договора от 04.04.2017
г. се предоговарят условията за настъпване на
изискуемост на задължението на заемополучателя, то се
установява, че договорът от 04.04.2017 г. също е валиден.
Аргументът в обратен смисъл на ответника е неоснователен.
Основателно е обаче възражението на ответника, че
съгласно уговорките в договора от 04.04.2017 г. не е
настъпила изискуемостта на задължението на заемополучателя
за връщане на исковата сума. Съгласно чл. 3 (1) от договора от 04.04.2017 г. страните са уговорили гратисен
период от пет години, считано от датата на сключване на договора – 04.04.2017 години. В чл. 3 (3) е
предвидено, че условие за връщане на сумата е и решение на надзорния орган,
след изтичане на гратисния период. Уговорката за
необходимото съгласие от КФН за връщане на заема, е част от договорната
свобода, за което двете страни по договора от 04.04.2017
г. – цедентът П. АД и длъжникът - ЗК Н.АД, са се споразумели. Поради това са неотносими твърденията на ищеца за непротивопоставимост
на решението на КФН от 01.12.2017 г., с което се отказва връщане на заема на
ищеца като цесионер, тъй като е трето лице. Ищецът не
е поднадзорно лице на КФН, но са му противоставими възраженията на длъжника, че по отношение на
неговото вземане по силата на договора от 04.04.2017
г., страните са обвързани от съгласието на КФН.
Поради това и в конкретния случай не се поставя въпросът
за необходимост от косвен съдебен контрол на посоченото решение на КФН.
В конкретния случай не е настъпила първата
предпоставка за изискуемост на задължението на длъжника по договора – изтичане
на гратисния период от 5 години, изтичащи на 04.04.2022 година.
Няма последваща промяна на
условията по договора (Съдът не споделя аргументите на ищеца, че с оглед уговорките
в договора от 04.04.2017 г. за забрана за предсрочна
изискуемост или за промяна на сроковете за плащане, страните не могат с
последващо споразумение да изменят тези уговорки) – с оглед приетото, че не се
установява датата на сключване на споразумението и съответно дали към тази дата
ЗК Н.АД е било надлежно представлявано, т.е дали е налице съгласие за сключване
на споразумението.
По изложените съображения, осъдителният иск следва да
бъде отхвърлен като преждевременно предявен – не е настъпила изискуемостта на
вземането по договора от 04.04.2017 година.
За пълнота следва да се отбележи, че доводът на
ответника, че вземането на ищеца по договора за цесия от 05.03.2019 г. не
съществува, тъй като задължението му по договора от 04.04.2017
г. е погасено, като събрано в рамките на образуваното принудително производство,
е неоснователно. От допълнителното заключение на ССчЕ
се установява, че действително от сметка на ЗК Н.АД са удържани суми в размер
на 355
482,68 лв., като сумата от 331 995,95 лева е преведена по ИД, образувано въз
основа на издадения в полза на В.В.ЕАД ИЛ - №
20199210401542. Тъй като обаче сумата по договора не е постъпила нито по сметка
на цедента, нито на цесионера,
не може да се приеме, че е налице погасяване на задължението. Погасителни ефект
на плащането настъпва със заверяване на сметката на кредитора – чл. 75, ал.3 от ЗЗД. Наличието на вземане има погасителен ефект, само след като бъде
събрано - аргумент от чл. 65, ал.3 от ЗЗД.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото, на ответника
се дължат разноски, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК (стр. 298 по делото) и
документи за заплатени суми.
Водим от горното, и на основание чл. 235 ГПК,
СГС, VI-10
състав
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „В.Х.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище:***, р-н Лозенец, , ж.к. ***, Вец-С.№ ***,
съдебен адрес:***, адв. А.Т. срещу ЗК Н.АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, Вец-С.№ ***, съдебен адрес:*** **, адв. К.С. иск по чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 537 във
връзка с чл. 468 от ТЗ за установяване, че ЗК Н.АД, ЕИК ****** дължи на „В.Х.“ ЕАД,
ЕИК ******сумата от 300 000 лева – главница по запис на заповед от 01.06.2017
г., ведно със законната лихва за периода от 07.06.2019 г. до окончателното й изплащане, и сумата
от 6000 лева – държавна такса, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 28.06.2019 г.
въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 32741/2019 по описа на СРС,151 състав, като
неоснователен – поради недействителност на джирото от
05.03.2019 година.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „В.Х.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище:***, р-н Лозенец, , ж.к. ***, Вец-С.№ ***,
съдебен адрес:***, адв. А.Т. срещу ЗК Н.АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, Вец-С.№ ***, съдебен адрес:*** 16, адв. К.С. иск по 79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 99 вр. чл. 240 от ЗЗД за сумата от сумата от 300 000 лева –
главница по договор от 04.04.2017 г., ведно със
законната лихва за периода от 15.06.2020 г. до окончателното й изплащане, като
неоснователен – поради неизискуемост на вземането.
ОСЪЖДА
„В.Х.“ ЕАД,
ЕИК ******, със седалище:***, р-н Лозенец, , ж.к. ***, Вец-С.№ ***, съдебен
адрес:***, адв. А.Т.
да заплати на ЗК Н.АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***, Вец-С.№ ***, съдебен адрес:*** 16, адв. К.С.,
на основание чл. 78, ал.3 от ГПОК сумата от 1 0 660 лева – разноски по
делото – 9960 лева – адвокатско възнаграждение и 700 лева – депозити за вещи
лица.
Решението е постановено при участието на П. АД (л),
ЕИК ******, съдебен адрес:*** ******,м ет.5, адв. З.Н. – трето лице-помагач на
страната на ответника ЗК Н.АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***, Вец-С.№ ***.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
получаване на съобщението пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: