Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на четиринадесети май през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка С.
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №768
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.10.2018
год., постановено по гр.дело №25003/2018 год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу Б.С.Б. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
200 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 872.40 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.януари
2015 год. до м.април 2017 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София,
ж.к.“******, абонатен №138321 и сумата от 18.63 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.09.2017 год. до 02.01.2018 год., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №2705/2018 год.
по описа на СРС, ГО, 51 с-в, като исковете са отхвърлени в останалата им част до
пълните предявени размери и периоди, а исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 47.48 лв. – възнаграждение за услугата дялово
разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год. и за сумата от
9.18 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
16.09.2015 год. до 02.01.2018 год. са отхвърлени изцяло и ответницата Б.С.Б. е
осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в исковото производство в размер на 257.33 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 43.27 лв., а ищецът „Т.С.“ ЕАД е
осъден да заплати на ответницата Б.С.Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 147.31 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове за главница за разликата
над 872.40 лв. до пълния претендиран размер от 1 514.76 лв.,
представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май
2014 год. до м.декември 2014 год. и за обезщетение за забава в размер на законната
лихва за разликата над 18.63 лв. до пълния претендиран размер от 179.21 лв. за
периода от 16.09.2015 год. до 14.09.2017 год., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че главните вземания са погасени по давност. Тези вземания били
обективирани във фактура №********** от м.юли 2015 год., издадена със срок на
плащане 15.09.2015 год., от който момент започвала да тече давността. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение било подадено на 12.01.2018 год., т.е.
преди изтичането на тригодишния давностен срок. В раздел VІІ от Общите условия
– „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока,
по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответницата/ са длъжни да
заплащат сумите по издадените фактури за топлинна енергия, а именно 30-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл задължението
за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури, следвало да се изпълни до края на текущия месец, следващ месеца на
издаването им. С изтичането на последния ден от месеца ответницата била
изпаднала и в забава – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следователно процесните вземания били
станали изискуеми едва през м.септември 2015 год. и не били погасени по
давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част,
а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата Б.С.Б. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел,
че процесните вземания са погасени по давност, тъй като месечните дължими суми
ставали изискуеми след покана – тридесет дни след публикуване на сметките на
сайта на жалбоподателя. Т.е. техният падеж не бил настъпил на 15.09.2015 год.,
като изпълнението им следвало да бъде извършено в предходен момент според
клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца. Приложима в случая била
разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД., както бил счел и СРС. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че ответницата е собственик на процесния
апартамент №58 и има качеството на потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. на битов клиент съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на
доставената през периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год. топлинна
енергия възлиза на 1 514.77 лв., респ. стойността на топлинната енергия за
периода от м.май 2016 год. до м.април 2017 год. – на 608.39 лв. /по обща
фактура №********** от 31.07.2017 год./, а обезщетението за забава в размер на
законната лихва върху главницата от 608.39 лв. за периода от 15.09.2017 год. до
02.01.2018 год. – на 18.63 лв.
Спорните между
страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това
дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят
за периода от м.май 2014 год. до м.декември 2014 год. включително, са погасени
по давност и дали ответницата е в забава по отношение на главните си задължения
за останалите отоплителни периоди, включени в исковия период.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
По отношение на процесните задължения за
главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите Общите условия на
ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода от м.май 2014 год. до
м.декември 2014 год. включително е започнала да тече от 1-во число на
съответния следващ месец и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №2705/2018 год. по описа
на СРС, ГО, 51 с-в – 12.01.2018 год., както законосъобразно е приел и СРС.
Следователно процесните главни вземания се явяват погасени по давност, ведно с
натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД,
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта
на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на
задълженията в процесната фактура, с който жалбоподателят свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са ангажирани каквито и
да било доказателства от страна на ищеца, че ответницата е била поставена в
забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената
топлинна енергия за периода от м.януари 2015 год. до м.юли 2016 год.
включително /възникнали при действието на горепосочените Общи условия на ищеца
от 2014 год./, поради което и при правилно приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест
първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху непогасените по
давност вземания за посочения период подлежат на отхвърляне.
Изводите на въззивния съд съвпадат с изводите
на първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като
правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответницата
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 300 лв.
Своевременно релевираното от
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно. Посочената
разпоредбата предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ограничение
и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер.
По настоящото делото е ангажиран
договор за правна защита и съдейсствие от 29.11.2018 год., от който е видно, че
е уговорен адвокатски хонорар от 600 лв., който е заплатен изцяло и в брой от
ответницата по жалбата. Материалният интерес в конкретния случай възлиза общо
на 802.94 лв., поради което съобразно приложимата разпоредба на чл. 7, ал. 2,
т. 1 от посочената наредба минималното възнаграждение е 300 лв. Въззивният съд
намира, че действително заплатеният от ответницата по жалбата адвокатски
хонорар, който е 2 пъти по-висок от минимално предвидения, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото /което не представлява
фактическа и правна сложност, развило се е в едно съдебно заседание, като не са
били събирани доказателства/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до
сумата от 300 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.10.2018 год., постановено по гр.дело
№25003/2018 год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Б.С.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/