Р Е
Ш Е Н
И Е
N185
гр.Русе, 16.06.2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ в
публичното заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЗОРНИЦА
ТОДОРОВА, мл. съдия
при секретаря ТОДОРКА
НЕДЕВА и в присъствието на прокурора
като разгледа докладваното от съдията ВЕЛКОВА В. гр. дело N153 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по чл.258 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ чрез ТД
на НАП-Варна против решение №17/06.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 3918/2019
г. на Русенския районен съд, с което са уважени предявените от Д.Д.
Д. искове за заплащане на неизплатена
част от възнаграждение, неплатена част от обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск и лихва за забава. Твърди се, че решението е неправилно като
постановено при неправилно приложение на материалния закон по съображенията,
изложени в жалбата. Претендира отмяна на решението и постановяване на ново, с
което исковете се отхвърлят.
Ответникът по жалбата Д.Д.Т. счита жалбата за неоснователна, а обжалваното решение
за правилно по съображенията, изложени в отговора.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от
процесуално легитимирано лице в законоустановения
срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество
жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството по делото
е образувано по предявените от Д.Д.Т. против
жалбоподателя имуществени искове с правно основание чл.125 от ЗДС.
Установено е, че страните
са били в служебно правоотношение като Д.Д.Т. е заемал длъжността „ г. и. по приходите“, ранг V с. в ТД на НАП – гр.Варна, Дирекция „Контрол“, Отдел „Ревизии“, сектор „Ревизии“, ИРМ – Русе с основна месечна заплата в размер на 1 300.00 лева по силата на Заповед № I-85/17.02.2016 г. на изпълнителния директор на НАП – гр.София. Със Заповед
№ 3-1313/21.04.2016 г. на Директора на ТД на НАП – гр.Варна,
Д.Т. е бил преназначен на същата длъжност, но с размер на основна месечна заплата от 1 050.00 лева, считано от 01.05.2016 г. Тази заповед е била обявена за нищожна по съдебен ред с влязло
в сила съдебно решение по адм.д. № 190/2016г. по описа на АС – гр.Русе, потвърдено
от ВАС. Със Заповед №
33-415/21.03.2017 г. на изпълнителния директор на
НАП – гр.София,
служебното правоотношение на Д.Т. е прекратено, считано от 02.04.2017 г. При прекратяването на служебното
правоотношение на служителя е било изплатено обезщетение
за неизползван платен годишен
отпуск, като размерът на това обезщетение е бил определен върху месечно възнаграждение
от 1 092.00 лева.
Установено е също, че за периода от
03.01.2011 г. до 30.04.2016 г. ответникът по жалбата е изпълнявал
длъжността „главен
инспектор по приходите“ с функциите
на ръководител екип. След
01.05.2016 г. съгласно длъжностното
щатно разписание Д.Т. не е изпълнявал функциите на ръководител екип. Съобразно изготвената в НАП длъжностна характеристика, утвърдена
със заповед № ЗЦУ-25/04.01.2010 г.,
функциите на ръководител екип „Ревизии“, се изпълняват от органи по приходите на длъжност:
„инспектор по приходите“, „старши инспектор по
приходите“, „главен инспектор по приходите“ от отдел
„Ревизии“. Безспорно е по делото, че лихвата за забава върху главницата от 2 624.00 лева
възлиза в размер на 597.88 лева за периода 01.06.2016 г. до 22.04.2019 г., а лихвата за забава
върху главницата от 1
257.30 лева възлиза в размер на 241.15 лева за
периода 03.04.2017 г.- 22.04.2019 г.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове по
съображения, че заповедта, с която е намален размера на възнаграждението на
служителя е обявена за нищожна, поради което на същия се дължи възнаграждението,
за което страните са постигнали съгласие, обективирано в Заповед № I-85/17.02.2016 г. на изпълнителния директор на НАП – гр.София. Районният съд е приел,
че за процесния период на служителя е заплащано възнаграждение в по- нисък
размер и е обосновал извод за основателност на претенцията за заплащане на
неизплатената част от възнаграждението, приел е, че дължимото обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск е изчислено въз основа на по- нисък размер на
основната заплата на служителя и е уважил претенцията за заплащане на
неизплатената част от дължимото обезщетение.
Обжалваното решение е
валидно, допустимо и правилно.
При разглеждането на
спора не са допуснати процесуални нарушения, правилно са установени релевантните
за спора факти и правилно е приложен материалния закон.
Изводите на първоинстанционният съд за основателност на претенциите се
споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение.
Съгласно разпоредбата на чл.67, ал.4 от ЗДС органът
по назначаването определя индивидуалния размер на основната
заплата на държавния служител,
като отчита нивото на заеманата
длъжност, квалификацията и професионалния опит. В ал.6 на същата правна норма е посочено, че определянето и увеличаването на индивидуалния
размер на основната заплата на държавния
служител се извършва по реда на Наредба за заплатите на служителите
в държавната администрация по ал. 3 – основна заплата и допълнителни възнаграждения. Там е определено и че основната
месечна заплата се определя
по нива и степени, съгласно приложение № 1, като
се отчита нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалният опит.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че размера на възнаграждението на държавния служител следва да бъде определен по общо съгласие на
страните по правоотношението, обективирано с акта за назначаване и приемане на назначаването от страна на държавния
служител или последващи актове на изменение. Актовете за изменение на съдържанието на
служебното правоотношение вкл. и относно размера на възнаграждението следва да удостоверяват
волята и на двете страни по правоотношението, за да породят правни последици.
В чл.81
от ЗДС изрично е предвидена забраната за едностранно
изменение на служебното правоотношение, освен в случаите и по реда, предвидени в същия закон. Съгласно чл.82, ал.1 от ЗДС държавен служител може да бъде преназначен на друга длъжност в същата администрация, ако отговаря на условията за назначаване и е изразил предварително писмено съгласие за заемането й. Тези правни норми са били съобразени и при постановяване
на влязлото в
сила съдебно решение по адм.д.№
190/2016 г. по описа на АС – гр.Русе, с което е била обявена за нищожна Заповед № 3-1313/21.04.2016 г. на Директора на ТД на НАП – гр.Варна- за намаляване на размера на основната месечна заплата на служителя.
Независимо от причините и вътрешно-административни или структурни промени, които мотивират органът по назначаването да приеме, че даден служител няма да изпълнява част от възложените му функции, той няма правомощия едностранно да променя размера на възнаграждението.
Заповед № 3-1313/21.04.2016 г. на Директора на ТД на НАП – гр.Варна, с която е намален размера на дължимото на служителя
възнаграждение е обявена за нищожна, поради което следва да
се приеме, че договореният размер на възнаграждението на служителя за процесния период е бил 1 300.00 лв., определен със Заповед № I-85/17.02.2016 г. на изпълнителния директор на НАП – гр.София, за което Т. е изразил
писмено съгласие. Промяна във функциите,
в длъжността, мястото на
работа в администрацията, в която
се полага труд, се извършва
само при съгласие на двете страни – аргумент от чл.81 от .
Правилно районният съд е
приел, че всички актове, които са представени
от жалбоподателя, удостоверяват вътрешната арганизация на дейността на администрацията, но те неи са от категорията
актове, които да влияят върху
индивидуалния размер на възнаграждението.
Правилно е прието в
обжалваното решение, че държавната служба е възмездна, като размерът на
дължимото възнаграждение се определя по съгласие на страните по
правоотношението. При липса на друг действителен двустранен акт, извън обявената
за нищожна заповед, възнаграждението на
служителя е определено с предходната Заповед № I-85/17.02.2016 г. на изпълнителния директор на НАП – гр.София - в размер на 1 300.00
лева, която той е приел и изразил воля, че се съгласява. Това е възнаграждението, което му се дължи за процесния период.
Правилно съдът е
установил, че на служителя е заплащано възнаграждение в по- нисък размер, както
и на по- ниска база е определено и дължимото му се обезщетение при прекратяване
на правоотношението и законосъобразно е уважил изцяло предявените искове.
Обжалваното решение не страда от наведените в
жалбата пороци. Същото е правилно и следва да бъде потвърдено с решение, което
съгласно чл.280, ал.3 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.
Разноските за настоящото
производство са в тежест на жалбоподателя. Същият дължи на ответника по жалбата
направените от него разноски в размер на 300 лв.- платено адв.
възнаграждение съгласно удостовереното в договора за правна защита.
По изложените
съображения Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№17/06.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 3918/2019 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА НАП- гр.София чрез ТД на НАП-Варна да заплати на Д.Д.Т. ***
сумата в размер на 300 лв.- разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: