Р Е Ш Е
Н И Е
№.......
гр. София, 30.09.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. с.
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 9660
по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №
23800 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 11646/2018 г., Софийски районен съд (СРС),
ГО, 151 - и състав, е признал за установено по предявените от „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, против В.Л.Н., ЕГН **********, с адрес:
***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1 577,30 евро - главница по договор за
потребителски кредит № 179-214/2009 от 16.02.2009 г., ведно със законната лихва
за периода от 21.07.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в
размер на 539,96 евро за периода от 16.02.2011 г. до 16.02.2017 г. и мораторна
лихва в размер на 854,93 евро за периода от 16.02.2011 г. до 10.07.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 49966/2017 г. по описа на
СРС, 151 - и състав.
С решението В.Л.Н.
е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Ю.Б.“ АД сумата от 1 211,05
лв. - разноски в производството, както и сумата от 636,41 лв. - разноски по ч. гр.
д. № 49966/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 151 - и състав.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника по делото В.Л.Н.,
чрез адвокат Б.Л., с която се обжалва решението в цялост като недопустимо,
неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че същото е постановено по нередовна
искова молба - ищцовото дружество не е заявило как е формиран общият размер на
претендираното вземане за главница (претендираната главница не представлява
едно вземане, а е разделена на вноски, представляващи отделни вземания с
отделни падежи), както и от кои вноски за главница е формирано, съответно
районният съд е оставил без уважение възражението за изтекла погасителна
давност без да изследва кога е настъпила изискуемостта на отделните главници и
лихви. Излагат се и доводи за недействителност на процесния договор за кредит
поради нарушение на изискването на чл. 7, т. 8 ЗПК (отм.), тъй като не е
посочен общият размер на плащанията, както и за изтекла погасителна давност.
Евентуално се прави възражение, че клаузата за едностранна промяна на лихвения
процент от банката е неравноправна и нищожна. Сочи се, че лихвите са променяни
едностранно от банката без основание, поради което не се дължат в претендирания
размер. Предвидената в чл. 9 от договора за кредит възможност за едностранна
промяна на лихвения процент от банката включва субективна преценка, а не
настъпването на обективни фактори. Предвид изложеното, се иска въззивният съд,
в случай, че ищецът не конкретизира претенциите си, да обезсили обжалваното
решение като недопустимо, евентуално да го отмени като неправилно и
незаконосъобразно и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендират се
разноски за безплатно процесуално представителство по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца „Ю.Б.“ АД, чрез адвокат Х.И.,
с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Иска се същата да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено като правилно
и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящата инстанция.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по
същество, същата е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивната
инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Разгледано по същество обаче, решението е направилно по следните съображения:
Предявени за
разглеждане пред първоинстанционния съд са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми,
начислени на ответника по договор за банков кредит, предназначен за текущи
потребителски нужди № 179-214 от
16.02.2009 г.
Исковото производство пред Софиски районен съд е образувано след
подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК от длъжника В.Л.Н., срещу когото, в полза на „Ю.Б.“ АД, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по
чл.
417 ГПК от 02.08.2017 г. и изпълнителен лист от
02.08.2017 г. по ч. гр. д. № 49966/2017 г. по описа на Софийски районен съд,
151 - и състав за посочените по - горе суми. Предвид разпоредбата на чл.
415 ГПК за ищеца е налице интерес от търсената
защита, поради което производството се явява процесуално допустимо.
Съгласно чл. 430 ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока. В това производство ищецът
следва да докаже кумулативно следните предпоставки: наличие на валиден договор
за кредит, по който ищецът е кредитодател, а ответникът -
кредитополучател; уговорена възнаградителна лихва в договора за кредит; надлежно изпълнение
от страна на ищеца на задължението му за реално предоставяне за ползване на
уговорената парична сума по кредита, при задължение на ответника да издължи главницата и лихвите по
заема, съгласно договора и погасителния план; настъпване на падежа на
задължението за връщане на сумата; размера на претендираните
вземания по отделни пера към момента на предявяване на иска. При оспорване на
предявения иск в тежест на ответника е да докаже недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти,
като установи изпълнение на задълженията си по договора, или наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти и обстоятелства.
С оглед
предмета на спора във въззивното производство, очертан от оплакванията във
въззивната жалба и съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, съдът намира за безспорно по делото обстоятелството, че
на 16.02.2009 г. между „А.Б.- клон България“, ЕИК********, и В.Л.Н. е сключен
Договор за потребителски кредит № 179-214/2009 г., по силата на който Банката е
предоставила на Н., в качеството му на Кредитополучател, кредит в размер на 1 900
евро, предназначен за текущи потребителски нужди, със срок на издължаване 96
месеца, считано от датата на неговото усвояване и съгласно погасителен план
(Приложение № 1 към договора) - до 16.02.2017 г. Съгласно Раздел II, чл. 10,
във вр. с чл. 1 от Договора, погасяването на кредита се извършва на равни
месечни анюитетни вноски (от които последната изравнителна), включващи главница
и лихва, съгласно погасителен план, неразделна част от договора за
потребителски кредит. Първата погасителна вноска е дължима на същото число на
месеца един месец след датата на усвояване, а всяка следваща погасителна вноска
е дължима на същото число на всеки следващ месец до пълното погасяване на
кредита. Съгласно Раздел II, т. 6 от Договора за усвоените суми по кредита
Кредитополучателят заплаща плаващ лихвен процент в размер на: 3М ЮРИБОР
(определящ се в деня на първо усвояване на суми по кредита и променящ се на
същото число на всяко тримесечие) плюс надбавка в размер на 9,5 % годишно. В
чл. 7 е предвидено задължение за Кредитополучателя да заплати на Банката, в
деня на първото усвояване на суми от кредита, еднократна такса за управление и
обработка на кредита в размер на 1,5 %. Уговорен е годишен процент на разходите
(ГРП) в размер на 12,7648 % (чл. 8). В чл. 9 от Договора е предвидена
възможност за едностранна промяна на договорения лихвен процент от страна на
Банката само по изключение, във всеки един от следните случаи: при съществени
изменения в икономическата ситуация в страната или чужбина и/или промени в
българското законодателство, които правят неизгодна за Банката кредитната
сделка, предмет на договора, както и в случай на увеличение с повече от 50 % на
цената на паричния ресурс, която Банката заплаща за рефинансирането си на
междубанковия пазар в сравнение с цената на ресурса към момента на първото
усвояване по договора. Предвидено е задължение на Банката във всеки един от
горните случаи да уведоми незабавно Кредитополучателя за промяната в лихвения
процент, като в случай, че Кредитополучателят не
подпише допълнително споразумение в едномесечен срок от датата на получаване на
уведомлението или не издължи кредита в посочения срок, кредитът става
автоматично предсрочно изискуем. В т. 11 е разписано задължение за длъжника да
заплаща обезщетение за забава в размер на договорената в чл. 6 лихва плюс
надбавка от 10 %, в случай на просрочие при издължаването на която и да е
погасителна вноска, както и при неплащане в срок на каквито и да е такси,
комисионни или разноски, дължими съгласно договора. В Раздел IV са уговорени и
условия за предсрочна изискуемост на кредита. Предвидена е и възможност за предсрочно погасяване на
кредита (чл. 13 - 15). В
Раздел V са инкорпорирани Общите условия на Банката.
Видно от представения
по делото Договор за прехвърляне на търговско предприятие от 29.02.2016 г. „А.Б.-
клон България“ е прехвърлила на „Ю.Б.“ АД правата и задълженията по процесния договор за кредит. За прехвърлянето е съобщено на
ответника В.Л.Н. от цесионера с уведомление от 03.05.2017 г., получено лично на
09.05.2017 г.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото е
прието обстоятелството, че ответникът е усвоил по силата на договора по
предвидения в него начин сумата от 1 900 евро, която се е задължил да върне на
равни месечни анюитетни вноски, последната с падеж 16.02.2017 г. В съдебно
заседание на 31.10.2018 г. процесуалният представител на ответника заявява, че
не спори, че Банката не е променяла лихвения процент по кредита, но не е ясен
механизмът на изчислението му.
Установява се
от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно -
счетоводната експертиза, че заплатените суми по процесния договор за кредит към
„А.Б.- клон България“ са в размер на 678,42 евро за периода 16.02.2009 г. -
16.02.2011 г., вкл. Към „Ю.Б.“ АД единственото констатирано плащане е в размер
на 17 лв. от ЧСИ, на 26.01.2018 г., с което са погасени частично съдебни
разноски. В заключението е отбелязано, че погасителните вноски, извършвани от
клиента не са съответствали по размер и дата с уговореното в погасителния план
към договора за кредит. Вещото лице е посочило
неплатените задължения, както следва: начислена, но неплатена главница в размер
на 1 577,30 евро; начислена, но неплатена договорна лихва в размер на 536,96
евро за периода от 16.02.2011 г. до 16.02.2017 г.; начислена, но неплатена
мораторна лихва в размер на 854,93 евро за периода от 16.02.2011 г. до
10.07.2017 г. Въз основа на изискан за целите на експертизата лихвен лист по
кредита и справка за формиране на лихвен процент по кредитния продукт е
посочено, че възнаградителната лихва е формирана съобразно разписаното от
страните договорно положение - 3М ЮРИБОР + 9,5
%. Постоянната стойност е стойността на надбавката в размер на 9,5 %.
Променлива е единствено стойността на 3М ЮРИБОР, който е съобразен по периоди със
стойността, обявена в раздел „Лихвена статистика“ на сайта на БНБ, и за периода
на активно обслужване на кредита м. 02.2009
г. - м. 02.2011 г. е с усреднена стойност 1,02.
Експертът е посочил, че не е налице промяна в лихвения процент за исковия
период, освен промяна в променливата компонента - 3М ЮРИБОР,
определян съгласно договорните условия по т. 6 - на всеки тримесечен период. В частта за лихвата за забава единствената променлива компонента е
тримесечният ЮРИБОР. Постоянната компонента е в размер на 19,5 %.
Начислената законна лихва в периода 10.07.2017 г. - 29.05.2018 г. е в размер на
141,58 евро, законосъобразно начислена съобразно Постановление № 426 от
18.12.2014 г. на МС.
На първо място неоснователни са доводите на
въззивника за недопустимост на обжалваното решение поради нередовност по чл.
127, ал. 1, т. 4 ГПК на исковата молба - непосочване кои погасителни вноски не
са платени от длъжника, в какъв размер са тези вноски, съответно от кои вноски
за главница е формирано претендираното вземане. В исковата молба се претендира
присъждане на незаплатената главница по целия договор за кредит в размер на 1 577,30
евро, с дата на изискуемост - 17.02.2017 г. Съгласно разясненията на ТР № 8 от
02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС за редовността на
исковата молба на иск по реда на чл. 422 ГПК, което е относимо и при осъдителна
претенция, е достатъчно да бъде посочен общият размер на претендираната
главница, като не е необходимо да се разграничават отделните вноски съобразно
момента на настъпване на тяхната изискуемост, тъй като главницата по кредита
представлява дълг, чийто размер не се определя от периода на ползване (в този
смисъл и определение № 225 от 17.07.2019 г. по т. д. № 2625/2018 г. на ВКС, II
т. о.). В случая в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в извлечението от счетоводните
книги на банката е посочено, че се претендират общо 73 непогасени вноски за
главница по кредита, считано от 16.02.2011 г., като конкретният им размер е
определен в приложения погасителен план. Не е
налице твърдяната нередовност на исковата молба, а ответникът
не е бил лишен от възможността да изложи възраженията си срещу основанието,
размера и изискуемостта на съответните вземания.
Доводите на
въззивника, касаещи погасителната давност за процесното вземане, също са
неоснователни. В множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховния касационен съд (напр. решение № 38
от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 261 от
12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и др.) се приема, че
уговореното между страните връщане на предоставената в заем (кредит) сума на
погасителни вноски не превръща договора за заем (кредит) в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това
становище съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания“
по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в
него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни,
електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на
комуникационни услуги) се налага изводът, че макар да са породени от един и същ
факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността
е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените в
тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за
доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна - за
заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). По
отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито
задължението на банката - кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Поради това, приложима по отношение на това задължение е
общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита, а не кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни
вноски.
В случая с договора
за банков кредит от 16.02.2009 г. на кредитополучателя е отпусната сума в
размер на 1 900 евро. Кредитополучателят се е задължил да върне сумата съгласно
уговорен погасителен план с равни месечни анюитетни вноски в срок до 16.02.2017
г. - дата на падеж на последната вноска. С оглед уговорения в процесния договор
краен срок за издължаване на кредита, към датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК - 21.07.2017 г., общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. Вземането на „Ю.Б.“ АД за невърнатата част
от главницата по този договор не е погасено по давност, съответно не са
погасени на основание чл. 119 ЗЗД и вземанията за лихви, за които не е изтекла
тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, в какъвто смисъл са и изводите на районния съд.
Процесният договор за банков кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК), обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в
сила от 01.10.2006 г., отм., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010
г., в редакцията от 30.12.2008 г., поради което и по аргумент от § 5 от ПЗР на Закона за потребителския кредит (ЗПК), по отношение на него се прилагат
разпоредбите на отменения закон. Кредитополучателят е физическо лице и предоставеният му кредит е с
цел задоволяване на текущи нужди, т. е. кредитът не е за финансиране на
търговска или професионална дейност, поради което ищецът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на §
13, т. 2 от ДР на същия закон. Съгласно чл. 12 ЗПК (отм.) за договора за потребителски кредит се прилагат
разпоредбите на 143 - 148 от Закона за защита на потребителите (ЗПП). Специалният закон обявява за неравноправна
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя (чл. 143 ЗЗП), като примерно изброява редица типични случаи, измежду
които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание (т. 10 на чл. 143 ЗЗП) или клауза, която дава право на търговеца
да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже
от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т. 12 на чл. 143 ЗЗП). Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално.
Клаузите на договорите за кредити, както и Общите
условия към тях, не следва да нарушават основни принципи, в т. ч. и този на
равнопоставеност, на който се основават отношенията между кредитора и
потребителя, както и императивни разпоредби на закона. Защитата на по слабата страна - т. нар. потребителска
защита е изключена в хипотезата, когато клаузата е индивидуално уговорена с
потребителя - арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия, като когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие
от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада
върху него.
По оплакванията във въззивната жалба за неравноправност, съответно
нищожност на клаузата за едностранна промяна на лихвения процент от банката
(чл. 9 от договора) настоящият съдебен състав намира, че е безспорно установено по делот, че банката не е
променяла едностранно лихвения процент (видно от заключението на приетата и
неоспорена от страните съдебно - счетоводна експертиза, както и от заявлението
на процесуалния представител на ответника в проведеното открито съдебно
заседание на 31.10.2018 г.), поради което преценката за неравноправност на
посочената клауза е неотносима към предмета на настоящия спор, тъй като тя
касае възможност за едностранна промяна от страна на банката на лихвения
процент, каквато не се установява по делото. С решение № 23 от 07.07.2016
г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. е прието, че първоинстанционният и
въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор,
като възражението на потребителя за неравноправен характер на договорна клауза
не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба и може да
бъде наведено за пръв път във въззивното производство. В случая не се установява неравноправност на
клаузите на чл. 6 и чл. 11 от договора или на други клаузи от същия (въпреки
липсата на оплаквания във въззивната жалба). При
преценката дали с клаузите за уговорените лихви (възнаградителна и мораторна) - чл. 6 и чл. 11 от договора, е
нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно
обогатяване на кредитора, следва да се съобрази размера на законната лихва към
момента на сключване на договора, без обаче тя да се приема като
максимален размер. Съдебната практика по сходни казуси приема, че максималният размер, до
който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, не
трябва да надвишава с повече от три пъти законната такава дори при
необезпечени кредити (решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. №
315/2005 г. на ВКС, II г. о.). В случая уговорените лихви не надхвърлят тези стойности (видно от
заключението на съдебно - счетоводната експертиза и след изчисление по реда на
чл. 162 ГПК), поради което клаузите отговарят на изискването за
добросъвестност, както и не е налице нееквивалентност на
насрещните престации, както правилно е посочил
първоинстанционният съд.
Основателни обаче са
оплакванията за недействителност на договора за кредит поради нарушение на разпоредбите на чл. 7 ЗПК (отм.). Въззивникът (ответник) в срока за отговор по чл. 131 ГПК е направил възражение за
недействителност на договора за кредит, поради
несъобразяване на неговите клаузи с чл. 7, ал. 1, т. 5 (непосочване на общия размер на кредита, точно описание на разходите по
кредита, в какъв размер се дължат и при какви условия), т. 8, т. 9, т. 10 и т. 11 (непосочване на общия размер на плащанията), т.
12 (непосочване на условията, при които потребителят може да прекрати договора) ЗПК (отм.). Съгласно чл. 4 ЗПК (отм.) „Договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено
или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане“. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, а според чл. 13 ЗПК (отм.) „Клаузите на договора за
потребителски кредит по чл. 7, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 трябва да бъдат ясно и недвусмислено формулирани, а
документите, които ги съдържат, да са видими и четливи“. Установената съдебна практика приема, че за неравноправния
характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да
се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни - т. 1 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка, въззивната инстанция споделя становището на първоинстанционния съд, че е спазена писмената форма
на процесния договор за потребителски кредит, както и че на
потребителя е предоставен екземпляр от договора, съгласно изискванията
на чл. 6,
ал. 2 ЗПК (отм.).
Съдържанието на договора отговаря на изискванията на чл. 7, т. 1 - 4 ЗПК (отм.) - съдържа дата и място на сключването,
индивидуализация на страните, срок на договора, посочена
е чистата стойност на кредита (подлежащата на получаване главница на кредита) -
1 900 евро. В случая не е уговорен максимален размер на
кредита (с оглед променливите компоненти на договорените лихви), както е приел
и районният съд, поради което непосочването на този максимален размер не е
основание за недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 14, във
вр. с чл. 7, т. 5 ЗПК (отм.). Спазени са и изискванията на чл. 7, т. 8 ЗПК
(отм.) - посочени са условията за издължаване на кредита - на равни месечни
анюитетни вноски, включващи главница и лихва, от които последната изравнителна
вноска, включително броя (96), периодичността и датите на погасителните вноски,
съгласно приложения към договора погасителен план. Според разпоредбата на чл.
7, т. 8 ЗПК (отм.) общият размер на плащанията се посочва, ако е възможно - в
случая, по посочените вече съображения за променливата стойност на уговорените
лихви, общият размер не може да бъде посочен, поради което доводите на
въззивника в тази връзка са неоснователни. В договора са посочени и свързаните
с последния разходи, които трябва да се понесат от потребителя - еднократна
такса за управление и обработка на кредита в размер на 1,5 % (чл. 7, т. 11 ЗПК
(отм.)). В чл. 13 - 15 е уредено правото на потребителя да погаси предсрочно
кредита, съгласно изискването на чл. 7, т. 12 ЗПК (отм.). В Раздел III е предвидена и възможност за обезпечаване на
кредита, която в случая не е реализирана, съгласно изискването на чл. 7, т. 13 ЗПК (отм.).
Въззивният
състав намира обаче, че процесният договор за кредит не отговаря изцяло на
изискванията на чл. 7, т. 7, т. 9, т. 10 и т. 12. В договора е посочен годишен процент на
разходите (ГПР) - 12,7648 %, съгласно изискването на чл. 7, т. 6 ЗПК (отм.). Липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран този ГПР, което води и до неяснота относно включените в
него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 7 ЗПК (отм.). От посочената разпоредба и от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) се извежда изискването към търговците
при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език - от
формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии
средният потребител следва да може да предвиди произтичащите за него
икономически последици от сключване на договора.
Договорът не отговаря
по съдържание и на чл. 7, т. 7 ЗПК (отм.) - действително условията, при които може да
бъде променян договореният лихвен процент са уредени в чл. 9 от договора, но в него не са посочени условията, при които може да бъде променян годишният процент на
разходите (ГПР) или че същият не подлежи на промяна.
Въззивната инстанция
приема, че е налице и твърдяното нарушение
на т. 10
от чл. 7 ЗПК (отм.) - не е посочен начинът на изчислението на елементите на кредита - не е ясно как се изчислява т. нар. „надбавка“ при определяне на дължимия лихвен процент (чл.
6 от договора) и уговореното в чл. 11 от договора обезщетение за забава, което създава неяснота относно механизма на изчисление на дължимите лихви по кредита.
Не са посочени и разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПК (отм.),
съгласно чл. 7, т. 9 ЗПК (отм.), извън уговореното обезщетение за неизпълнение
на договора от страна на потребителя (чл. 11 от договора).
Не е спазено и изискването на чл. 7, т. 12 ЗПК (отм.), тъй като в договора липсват условия за прекратяване на същия.
Посоченото в Общите условия препращане към разпоредбите на българското
законодателство за неуредените в договора въпроси е прекалено общо и не може да
санира констатирания пропуск.
В случая е нарушено и
друго императивно изискване на закона, а именно - на чл. 18, съгласно който
потребителят има право да изпълни предсрочно задълженията си по договора за
потребителски кредит, без да дължи лихви, такси или други разходи по кредита.
Видно от процесния договор за кредит в Раздел II, т. 15 е предвидено, че в
случаите на пълно или частично предсрочно погасяване на главницата по кредита
върху предсрочно погасената сума Кредитополучателят дължи неустойка за
предсрочно погасяване в размер на тримесечния еквивалент на ГПР.
Съгласно
разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид посочените според
настоящата инстанция нарушения на чл. 7,
т. 7, т. 9, т. 10 и т. 12, процесният договор
следва да бъде обявен за недействителен. Нормите на чл. 6, чл. 7, чл. 8, ал. 1, чл. 9,
ал. 1, чл. 10, чл. 13 и чл. 14 ЗПК (отм.) са императивни и възможност за отклонение от тях
законодателят не е предвидил, а за приложението им както вече се посочи въззивната инстанция следи служебно.
Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.), когато
договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата
стойност на кредита в настоящия случай е тази сума от главницата,
която до момента ответникът не е изплатил, и
която видно от приетата по делото
съдебно - счетоводна експертиза е на
стойност 1 577,30 евро.
В настоящото производство обаче
тази сума не може да бъде призната за дължима. Ищецът в заявлението по чл.
417 ГПК е посочил като основание на претенциите си
договорно неизпълнение - на договора за кредит от 16.02.2009 г., вземанията по
който са му били цедирани. От друга страна, чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.) урежда
различно основание - тази разпоредба е аналогична на чл. 34 ЗЗД и
се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. При
установяване недействителността на договора, т.
е. в случаите, когато договорно правоотношение не съществува, потребителят
трябва да върне само заетата сума. Следователно съдът
не може да признае дължимостта на главницата както поради липсата на издадена
заповед за изпълнение за същата сума на извъндоговорно основание, така и защото
ищецът претендира сумата на договорно основание, а признаването на остатъка от
главницата за дължим на извъндоговорното
основание, би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото
и би обусловило недопустимост на съдебния акт (в този смисъл решение № 104 от
13.07.2017 г. по т. д. № 1936/2016 г. на ВКС, І т. о.). Тъй като недействителният договор
не поражда права и задължения за страните и по
изложените съображения, предявените установителни
искове, които имат за предмет вземания за главница и лихви, основаващи се на
договорно неизпълнение, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, а
първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло като неправилно.
Последиците от отхвърлянето на
иска по чл. 422 ГПК следва да се приложат от първоинстанционния съд, след
влизане на решението в сила.
По разноските:
С оглед
изхода на спора право на разноски има въззивникът (ответник в
първоинстанционното производство). За заповедното производство и за
производството пред първата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр.
с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) в полза на адвокат Георги
Вълев следва да се присъдят разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ
на ответника В.Л.Н. в общ размер на сумата от 1 965 лв., съгласно приложения
списък по чл. 80 ГПК (л. 118 от делото), договор за правна защита и съдействие
и пълномощно от 18.12.2017 г. и договор за правна защита и съдействие и
пълномощно от 23.04.2018 г. (чл. 40 - 43 от делото), при липса на възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК от страна на процесуалния представител на ищеца.
Пред настоящата инстанция въззивникът (ответник) имат право на направените и претендирани по делото разноски - чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК. Претендирани са такива за внесена държавна такса в размер на 116,25 лв. и за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за оказана безплатна адвокатска помощ в размер на 1 305 лв. (съгласно списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие и пълномощно от 13.02.2019 г.). При това положение в полза на процесуалния представител на ответника - адвокат Б.Л. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 305 лв., при липса на възражение за прекомерност от страна на процесуалния представител на ищеца (въззиваем), а в полза на въззивника (ответник) следва да бъде присъдена сумата от 116,25 лв. - държавна такса за въззивното производство.
От въззиваемия (ищец)
също е направено искане за присъждане на разноски, но с оглед изхода на спора,
такива не му се дължат.
В случая е налице обективно кумулативно
съединяване на искове, всеки един от които с цена под определения от закона
минимум (5 000 лв., с оглед характера на спора - искове срещу потребител), поради
което въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 23800 от
28.01.2019 г. по гр. д. № 11646/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
151 - и състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, против В.Л.Н., ЕГН **********, с адрес:
***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1 577,30 евро - главница по договор за
потребителски кредит № 179-214/2009 от 16.02.2009 г., ведно със законната лихва
за периода от 21.07.2017 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение) до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в
размер на 539,96 евро за периода от 16.02.2011 г. до 16.02.2017 г. и мораторна
лихва в размер на 854,93 евро за периода от 16.02.2011 г. до 10.07.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 49966/2017 г. по описа
на СРС, 151 - и състав, като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на адвокат Г.В.В., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 38,
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) сумата от 1 965
лв. (хиляда деветстотин шестдесет и пет лева), представляваща разноски за
предоставена безплатна адвокатска помощ на ответника В.Л.Н. в хода
на заповедното и първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на адвокат Б.Г.Л., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) сумата от 1 305 лв. (хиляда триста и пет лева),
представляваща разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ на ответника
В.Л.Н. в хода на въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.Л.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, сумата от 116,25 лв. (сто и шестнадесет лева и
двадесет и пет стотинки) - внесена държавна такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.