РЕШЕНИЕ
№ 475
гр. Русе, 13.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Палма Тараланска
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Палма Тараланска Въззивно гражданско дело
№ 20234500500609 по описа за 2023 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Г. Т. В., представлявана от адвокат Д.
К. против Решение № 1208/01.08.2023 г., постановено по гр.д. № 1288/2023 г.
на Русенския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни
предявените от Г. Т. В. искове срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. Р., ул. „Д.“ №*за
заплащане на следните суми:
- 353010 лева представляваща обезщетение дължимо при прекратяване
на трудовото правоотношение дължимо съгласно т.7 от Допълнително
споразумение сключено на 31.08.2012г. към трудов договор №
141/29.07.1996г;
- 3922,33 лева- мораторна лихва за периода 21.01.2023г. до 01.03.2023г;
1
- законна лихва върху главницата считано от 02.03.2023г. до
окончателното изплащане,
като със същото решение Г. Т. В. е осъдена да заплати на
„Водоснабдяване и канализация“ ООД разноски по делото в размер на 9460
лева.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и „Водоснабдяване и
канализация“ ООД да бъде осъдено да заплати на Г. Т. В. посочените по-горе
суми на основание т.7 от Допълнително споразумение сключено на
31.08.2012г. към трудов договор № 141/29.07.1996г. Навеждат се доводи за
неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения както на
материалния, така и на процесуалния закон. Жалбоподателят счита, че
първоинстанционният съд не е обсъдил пълно и всестранно фактическата
обстановка по делото и е тълкувал неправилно волята на страните
обективирана в клаузата на т.7 от Допълнително споразумение сключено на
31.08.2012г. В жалбата се изброяват следните нарушения:
1. Първоинстанционният съдия е следвало да се отведе, тъй като
процесуалният представител на „Водоснабдяване и канализация“ ООД е бивш
магистрат, което поставя под съмнение безпристрастното постановяване на
съдебния акт предвид възможността да са изградени колегиални отношения;
2. В доклада по делото не е разпределена доказателствената тежест на
ответника. Излагат се и принципни съображения за процедурите през които
се преминава при установяване на фактическата обстановка в
първоинстанционното производство. Твърди се, че първоинстанционният съд
не е указал кои факти и обстоятелства подлежат на доказване от страна на
ищеца и кои от ответника;
3. Извършено е процесуално нарушение изразяващо се в немотивиран
отказ на първоинстанционния съд да допусне свидетел, който да установи
волята на страните обективирана в т.7 от Допълнително споразумение
сключено на 31.08.2012г. и в частност в кои хипотези на прекратяване на
трудовия договор се дължи спорното обезщетение. Поради този процесуален
пропуск първоинстанционният съд неправилно е тълкуват волята на страните
обективирана в клаузата на т.7 от Допълнително споразумение сключено на
31.08.2012г, като е приел, че обезщетението се дължи само при прекратяване
на трудовия договор на основание чл. 331 от КТ.
2
4. Първоинстанционният съд е игнорирал представените от ищеца
доказателства и дори не ги е коментирал в решението си.
5. Първоинстанционният съд е отказал да изслуша ищцата;
6. Първоинстанционният съд не е съобразил множество факти
свързани с професионалните качества и професионалната биография на
ищцата;
7. Първоинстанционният съд не е съобразил, че т.7 от Допълнително
споразумение сключено на 31.08.2012г. е допустима съгласно чл. 66, ал.2 от
КТ, тъй като урежда по-благоприятни за работника условия.
„Водоснабдяване и канализация“ ООД оспорва подадената жалба.
Счита, че първоинстанционният съд не е имал задължение да се отведе, като
липсват конкретни обстоятелства, които да налагат такъв извод. Оспорва
възраженията свързани с доклада по делото, като счита, че не са извършени
нарушения в тази насока. Счита, че правилно районният съд не е допуснал
гласни доказателства за установяване на общата воля на страните
обективирана в т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г,
тъй като това би влязло в противоречие с чл. 164, ал.1, т.5 и т.6 от ГПК,
всички относими факти са посочени в решението и въз основа на тях са
формирани правилни правни изводи. Оспорва твърдението, че ищцата не е
била изслушана и счита, че необсъдените доказателства са неотносими.
Излага доводи, че цитираната от жалбоподателя съдебна практика е
постановена при различна фактическа обстановка, както и че спорното
обезщетение се дължи само при уволнение по инициатива на работодателя по
чл. 331 от КТ.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата,
възраженията в отговора и след преценка на събраните по делото
доказателства счита, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално
допустима. За да се произнесе по жалбата Русенски окръжен съд съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Г. Т. В. иск
против „Водоснабдяване и канализация“ ООД за заплащане на обезщетение
по т.7 от Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г. към трудов
3
договор № 141/29.07.1996г, дължимо при прекратяване на трудово
правоотношение заедно с лихви за забава. В исковата молба ищцата твърди,
че е била в трудово правоотношение с „Водоснабдяване и канализация“ ООД,
прекратено със Заповед №66/12.12.2022г., на основание чл.328, ал.1, т.10, пр.1
КТ,както и че заемала длъжността „Ръководител направление финансово
икономическо“. Според т.7 на Допълнително споразумение към трудов
договор №141/29.07.1996г., сключено на 31.08.2012г., работодателят се
задължил да заплати обезщетение при прекратяване трудовия договор по
негова инициатива, в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка
година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение. Ищцата твърди, че към м.декември 2022г. имала над 41
години трудов стаж. В Заповед №66/12.12.2022г. ответникът не начислил
дължимото обезщетение, основано на посоченото допълнително
споразумение, поради което, със заявление №К4674/21.12.2022г. В. поканила
работодателя да го заплати, но дружеството не изплатило претендираното
обезщетение. Г. Т. В. твърди в исковата молба, че последното брутно трудово
възнаграждение, получено при пълен работен месец, преди датата на
едностранното прекратяване на договора е в размер на 8610 лева, формирано
от: основна заплата – 6000 лева, допълнително възнаграждение за 41 години
професионален трудов стаж – 2460 лева и социални суми – 150 лева.
Обезщетението, дължимо на основание т.7 от посоченото допълнително
споразумение възлизало на 353 010 лева. Предвид забавеното изпълнение
счита, че ответникът дължи мораторна лихва за периода 21.01.2023г. –
01.03.2023г. в размер на 3922.33 лева. Счита, че обезщетението е дължимо,
тъй като, на основание чл.66, ал.2 КТ, в допълнителното споразумение от
31.08.2012г. с работодателя били договорени по-добри условия при
прекратяване на трудовото правоотношение, както и че съгласно посочената
правна норма, страните биха могли да уговорят всички условия, свързани с
предоставянето на работна сила, които не са уредени с повелителни
разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника от установените с
Колективен трудов договор. Моли съда да постанови решение, с което да
осъди „Водоснабдяване и канализация“ ООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр.Русе, ул.“Добруджа“№6 да й заплати сумите: 353 010
лева – неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на прекратяване на
4
трудовото правоотношение, дължимо на основание т.7 от Допълнително
споразумение към трудов договор №141/29.07.1996г., сключено на
31.08.2012г. и 3922.33 лева – мораторна лихва за периода 21.01.2023г. –
01.03.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
02.03.2023г. до окончателното й изплащане.
Районният съд е отхвърлил предявеният иск. Приел е за безспорно, че
страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, основано
на Договор №141/29.07.1996г., изменен с допълнителни споразумения, по
силата на който Г. Т. В. заемала длъжността „Ръководител направление –
финансово икономическо“ във „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Русе,
с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 6000 лева, считано от
01.06.2022г. Според т.7 на Допълнително споразумение, сключено на
31.08.2012г., работодателят се задължил да заплати обезщетение при
прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на брутното
трудово възнаграждение на служителя за всяка година общ трудов стаж към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Със Заповед
№66/12.12.2022г. трудовият договор е прекратен на основание чл.328, ал.1,
т.10, пр.1 КТ – поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст. В акта са посочени дължимите на ищцата суми: неизплатените към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение трудови
възнаграждения; обезщетение по чл.224 КТ; обезщетение по чл.220 КТ и
обезщетение по чл.33, ал.2 КТД, сключен на 16.04.2021г. в размер на
брутното трудово възнаграждение за срок от 8 месеца. На 21.12.2022г. ищцата
депозирала заявление до работодателя, с искане да й бъде изплатено
обезщетение, съгласно т.7 от Допълнително споразумение, сключено на
31.08.2012г., а през м.януари 2023г. отправила нотариална покана със сходно
съдържание. Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно
съединени осъдителни искове за заплащане обезщетение, основано на т.7 от
Допълнително споразумение, сключено на 31.08.2012г. и чл.86 ЗЗД. Приел е
за безспорно, че трудовото правоотношение между Г. В. и „Водоснабдяване и
канализация“ ООД е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ и
заповедта, като неоспорена е влязла в сила, както и че спорът между страните
се свежда до това, т.7 от Допълнителното споразумение, намира ли
приложение при прекратяване трудовия договор на посоченото в заповедта
основание. Въведената в т.7 от споразумението уговорка на практика е
5
идентична с нормата на чл.331 КТ (действаща към 31.08.2012г.),
предвиждаща заплащане обезщетение при прекратяване трудовото
правоотношение по инициатива на работодателя, от което районният съд е
направил извод, че страните са постигнали съгласие относно размера на
обезщетението при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива
на работодателя в хипотезата на чл.331 от КТ. Разпоредбата на чл.331 КТ
визира самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор,
различно от прекратяването с предизвестие по чл.чл.328 КТ. Характерна
негова черта е предложението отправено само от страна на работодателя,
което съдържа два основни реквизита: дата на прекратяване и предложеното
обезщетение. За да се счита прието предложението, трябва да бъде
постигнато взаимно съгласие и по двата реквизита. Районният съд е приел, че
в случая не са налице елементите от фактическия състав на правната норма,
не са налице и условията за изплащане обезщетение по т.7 на Допълнително
споразумение, сключено на 31.08.2012г. Трудовото правоотношение е
прекратено на друго основание - чл.328, ал.1, т.10, пр.1 КТ – поради
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По тези
съображения предявените искове са отхвърлени.
В съдебно заседание във въззивното производство е изслушана св. М.
П., която твърди, че е работила във „Водоснабдяване и канализация“ ООД от
1988 година, като последно е заемала длъжност ръководител в отдел
„Продажби“, като Г. Т. В. й е била пряк ръководител в продължение на повече
от 20 години. Преди време П. станала „случаен свидетел“ на подписването на
няколко на брой допълнителни споразумения. Управителят на дружеството
подал на В. няколко споразумения и пояснил, че те касаят някои „доказани
специалисти“ които иска да бъдат запазени „ако се случи нещо с него като
управител“ и за това били включени „нещо като защитни клаузи“.
Управителят пояснил, че прави тези споразумения, за в случай ако бъде
сменен да не може следващия управител „с лека ръка да разчисти колектива и
фирмата да тръгне в не добра посока“. Това се случило през 2012 година.
Въззивната жалба е неоснователна. Фактическата обстановка е
безспорна между страните и е такава каквато е възприета от Русенски
районен съд в обжалваното решение. По отделните доводи в жалбата
Русенски окръжен съд намира следното:
6
1. По довода за предубеденост на първата инстанция и задължението
на съда да се отведе: Няма общо правило, което да предвижда, че когато
процесуалният представител на страна е бивш съдия работил в съда
разглеждащ делото, то това е основание за отвод на съда. По всяко дело
съдията докладчик преценява съществуват ли конкретни обстоятелства, които
да му пречат да разгледа делото безпристрастно. В случая липсват както
твърдения, така и доказателства за такива конкретни факти, поради което това
възражение е неоснователно.
2. По довода, че по делото не е разпределена доказателствената тежест
на ответника: Недопустимо е жалбоподателят да опитва да черпи права
позовавайки се на нарушени права на насрещната страна. На следващо място
фактите по делото са безспорни- безспорен е писмения текст на
Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г. Спори се относно това
в кои хипотези на прекратяване на трудовото правоотношение се дължи
уговореното обезщетение в т.7 от Допълнителното споразумение, но този
спор не е свързан с доказване на факти, а е свързан с тълкуване на клауза
от споразумението. При безспорна фактическа обстановка дори и да има
нарушения при разпределението на доказателствената тежест, това не
опорочава крайният съдебен акт, тъй като възприетите за установени от съда
факти съответстват на твърденията на страните. Спорният въпрос е свързан с
правни изводи а не с обективни факти. Относно доказването на
действителната обща воля на страните доводи ще бъдат изложени по-долу по
конкретното възражение във въззивната жалба.
3. По довода за процесуално нарушение изразяващо се в отказа на
първоинстанционния съд да допусне свидетел, който да установи волята на
страните обективирана в т.7 от Допълнително споразумение сключено на
31.08.2012г:
Споменатата т.7 от Допълнително споразумение сключено на
31.08.2012г. има следното съдържание:
„При прекратяване на трудовия договор по инициатива на
работодателя същият дължи обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за всяка година общ трудов стаж към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение.“
В съдебно заседание пред Русенски окръжен съд исканият свидетел е
7
допуснат /св. П./, която заявява, че по възприето от нея изявление на
управителя на „Водоснабдяване и канализация“ ООД цитираната т.7 от
Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г. била „нещо като
защитна клауза за да не може следващия управител с лека ръка да разчисти
колектива и фирмата да тръгне в не добра посока“. Така, дори и да се приеме,
че районният съд е извършил процесуално нарушение отказвайки разпита на
свидетел, то това нарушение е отстранено във въззивното производство.
Свидетелските показания (дори ако бъдат кредитирани изцяло) не
установяват действителната обща воля на страните, тъй като те
възпроизвеждат изявлението на управителя, а В. само попитала „защо е
това?“ и други коментари не е правила. В по-голямата си част показанията на
св. П. са относно нейното възприятие на ситуацията, а не пресъздават
обективни факти, които е възприела. Възпроизведените от св. П. намерения
на управителя С. свързани със спорната т.7 от Допълнително споразумение
сключено на 31.08.2012г. противоречат както на закона, така и на морала.
Недопустимо е управител на дружество (още повече на публично
предприятие) да предприема действия, с които да създава пречки за
следващия управител да упражнява ефективно управленските си функции.
Недопустимо е управител на дружество (още повече на публично
предприятие) да натрапва на следващия управител собствената си преценка за
това кой от служителите е „доказан специалист“ и кой не трябва да бъде
уволняван. Процесната т.7 е сключена в нарушение на чл.40 от ЗЗД- във
вреда на представлявания, тъй като цели да уреди последици за времето след
като представителят (управителя) престане да бъде такъв и цели ограничаване
правата на представлявания (дружеството), което ограничаване на правата
очевидно уврежда „Водоснабдяване и канализация“ ООД. Негласното
предположение на управителя С., че той е по-компетентен и по-
добросъвестен от последващия управител на дружеството не може да намери
правна защита. С разглежданата т.7 е нарушено и изискването съгласно § 1,
т.3 от Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор
публичните средства да се разходват и управляват икономично, ефективно и
ефикасно. Натоварването на дружеството с изключително високи разходи,
като условие за упражняване на дадени от закона безусловни права нарушава
и трите цитирани изисквания за икономичност, ефективност и ефикасност
при управлението на публичните средства.Това е поредното основание за
8
недействителност на клаузата на т.7 ако се възприема в смисъла посочен от
св. П..
4. По довода, че първоинстанционният съд е игнорирал представените
от ищеца доказателства и дори не ги е коментирал в решението си:
Фактическата обстановка по делото е безспорна, спорни са
последиците и валидността на една от клаузите от допълнителното
споразумение, поради което не е допуснато съществено процесуално
нарушение свързано с анализа на доказателствата, което нарушение да е
довело до опорочаване на обжалваното съдебното решение. Оплакване за
необсъждане на доказателства може да се прави само наред с твърдение за
това кой факт е установен неправилно в резултат на процесуалното
нарушение, как според жалбоподателя се е осъществил този факт и как това
се отразява на решението по делото. Абстрактно оплакване за необсъждане на
доказателства от първата инстанция без да се посочи какви по-различни
факти биха се установили по делото и как това би променило решението по
делото е ирелевантно за изхода на делото поради което не следва да се
обсъжда.
5. По довода за допуснато процесуално нарушение изразяващо се в
отказ да бъде изслушана ищцата: Не се установи искане на ищцата да бъде
изслушана, което да е отказано от първата инстанция. Същата е присъствала в
съдебните заседание пред Русенски окръжен съд и не е направила искане да
бъде изслушана.
6. По довода, че първоинстанционният съд не е съобразил множество
факти свързани с професионалните качества и професионалната биография на
ищцата: Доводът е ирелевантен. Каквито и да са професионалните качества и
професионалната биография на Г. Т. В. след навършване на възраст, която
й дава право на пенсия за осигурителен стаж и възраст работодателят има
безусловно право да прекрати трудовото й правоотношение на основание чл.
328, ал.1 т.10 от КТ, като няма връзка между това право на работодателя и
качествата на работника.
7. По довода, че първоинстанционният съд не е съобразил, че т.7 от
Допълнително споразумение сключено на 31.08.2012г. е допустима съгласно
чл. 66, ал.2 от КТ, тъй като урежда по-благоприятни за работника условия:
9
Съгласно цитираната норма на чл.66, ал.2 от КТ:
С трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с
предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни
разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за
работника или служителя от установените с колективния трудов договор.
Т.е. страните могат да уговарят допълнителни условия, които обаче не
са уредени с повелителна /императивна/ правна норма. Нормата на чл. 328 от
КТ уреждаща правото на работодателя да прекрати трудовия договор с
предизвестие е императивна. В този смисъл е Решение № 26 от 13.03.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 234/2018 г., III г. о., ГК
Противоречието в мотивите е във връзка с приложението на
императивни материалноправни норми на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ и чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ (потестативното право на работодателя за уволнение и
потестативното право на работника за отмяна на незаконно уволнение са
уредени с императивни материалноправни норми), поради което съдът следи
служебно за противоречието в мотивите.
За това уговорката на т.7 от Допълнително споразумение сключено на
31.08.2012г. противоречи на императивната правна норма даваща право на
работодателя да прекрати трудово правоотношение при условията на чл. 328,
ал.1, т.10, което е поредното съображение за незаконосъобразност (и
съответно недействителност) на споменатата клауза.
Поради изложеното, въззивният съд счита, че не са допуснати
съществени процесуални нарушения при разглеждането на спора пред РРС, а
обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и
като такова следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на спора върху жалбоподателя следва да се възложат
направените от ответника разноски за въззивното производство в размер на
10 000,00 лв /десет хиляди лева/ за заплатен адвокатски хонорар съобразно
представената справка по чл. 80 ГПК и доказателства за заплащането му.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
10
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1208/01.08.2023 г., постановено по гр.д.
№ 1288/2023 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА Г. Т. В., ЕГН ********** с постоянен адрес гр. М., ул. „М.“
№ * да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, със седалище и
адрес на управление гр. Русе, ул. „Добруджа“ № 6, ЕИК *********
направените по делото разноски пред въззивната инстанция в размер на 10
000,00 лв /десет хиляди лева/.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11