Р Е Ш Е Н И Е
град София, 04.05.2023г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА ИВАНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ……..…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№4247 по описа за 2021г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника – Ч.С.Г., с ЕГН **********, срещу решение №20014389
от 18.01.2021г., постановено
по гр.дело №37001/2020г. по
описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, в частта, в която е признато за установено по
предявените от „Е.А.” ЕАД, с ЕИК ******, срещу Ч.С.Г., с ЕГН **********, установителни
искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79 от ЗЗД, чл.345, ал.1 от ТЗ, чл.92 от ЗЗД и
чл.79 от ЗЗД, вр.чл.82 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 2056.41 лв., лизингови вноски за периода 20.01.2019г. до 20.06.2019г.; сумата от 11.27 лв., неустойка; сумата от 187.98 лв., дължими
застрахователни премии по договор за застраховка
„Каско“ за 2018г.; сумата от 26.31 лв., данък върху превозни средства
и сумата от 48.00 лв., за транспортна услуга, ведно със законната лихва, считано от предявяване
на иска – на 28.05.2020г. до окончателното изплащане на вземанията, относно които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №20393/2020г.
по описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав; както и в частта, в която е осъден ответникът да заплати на ищеца на
правно основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 243.71 лв., съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, както
и сумата от 75.64 лв., съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство.
Във въззивната
жалба са релевирани доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното съдебно решение в
обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и на събраните
по делото доказателства. Твърди се, че и без да е релевиран
довод от страната съдът служебно е длъжен да извърши проверка относно
действителността на сключения договор за финансов лизинг доколко дали същият
съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗПП, което в случая не е
направено от първостепенния съд при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Поддържа се още, че на лизингодателя се дължат
лизингови вноски до датата на връщане на процесното
МПС, а не до крайния срок на сключения договор за лизинг, който факт не е
съобразен от първостепенния съд при постановяване на обжалваното решение. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени
първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.
Въззиваемата
страна - „М.Л.”
ЕАД, с ЕИК ******, /със старо
наименование - „Е.А.” ЕАД/, чрез юрисконсулт П.К., депозира писмен отговор, в
който взема становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени
са доводи, че първоинстанционното
решение в обжалваните части е законосъобразно,
постановено при правилно тълкуване
на закона и след съвкупен анализ на релевантните за спора доказателства,
предвид на което е
обоснован правилен краен извод за частична основателност на заявените искови претенции. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско
възнаграждение, направени във въззивното
производство.
Предявени са от „Е.А.” ЕАД, с ново наименование „М.Л.” ЕАД, с ЕИК ******, срещу Ч.С.Г., с ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 2056.43 лв., представляваща неплатени лизингови вноски за периода от 20.01.2019г. до 20.06.2019г., дължими по договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г.; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.2.11 от договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г. за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 11.27 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на лизингови вноски и застрахователни премии; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.13.1 и чл.13.2 от Общи условия на договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г. за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 1001.64 лв., представляваща дължими застрахователни премии по застраховка „Каско“ с падеж 21.07.2018г. и падеж 21.07.2019г., по застраховка „Злополука на места“ с падеж 21.07.2019г. и за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с падеж 20.07.2019г.; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 26.31 лв., представляваща данък- превозно средство за 2019г.; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.82 от ЗЗД във вр. с чл.9.8 от Общи условия на договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г. и Тарифата към тях за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 660 лв., представляваща направени разходи за връщане на лизинговата вещ, както и сумата от 48.00 лв., представляваща направени разходи за транспортна услуга; ведно със законната лихва върху претендираните суми, считано от датата на предявяване на исковете в съда до окончателното им изплащане.
С оглед постъпилата въззивна жалба предмета на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение само в частта, в която са уважени спрямо ответника предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.2.11 от договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г.; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.13.1 и чл.13.2 от Общи условия на договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г.; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.82 от ЗЗД във вр. с чл.9.8 от Общи условия на договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г. и Тарифата към тях. Първоинстанционното решение в останалата част като необжалвано съдебното решение е влязло в сила.
Софийският градски съд, като
обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така,
както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№20393/2020г. по
описа на СРС, І Г.О., 42-ри състав, въззиваемият - ищец- „Е.А.” ЕАД, с ново наименование „М.Л.” ЕАД, с ЕИК ******, е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 28.05.2020г.
и е постановена на 10.06.2020г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Ч.С.Г., с ЕГН **********, за заплащане на сумите, посочени в
заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - Ч.С.Г., с ЕГН **********, възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и установената такава пред
въззивната инстанция, съдът достигна
до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба са НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона. Решението в обжалваните части е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за частична основателност на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД; с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.2.11 от договор за финансов лизинг
на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г.; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.13.1 и чл.13.2 от Общи условия
на договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г.;
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.345, ал.2 ТЗ във вр.
с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД;
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.82 от ЗЗД във вр. с чл.9.8
от Общи условия на договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от
20.07.2015г. и Тарифата към тях, до
размерите за които са уважени. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Доводите изложени в
жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка
с доводите изложени във въззивната
жалба следва да се добави и следното:
В конкретния случай съдът счита, че правилно е преценено от първоинстанционния
съд с оглед на ангажираните доказателства, че страните са обвързани от валидно
облигационно правоотношение, възникнало на основание сключен
между тях договор за финансов лизинг на автомобил
№01017532/00001 от 20.07.2015г., съгласно
който лизингодателят - „Е.А.” ЕАД, с допусната промяна в наименованието му на „М.Л.” ЕАД, е предал на лизингополучателя
- Ч.С.Г. за ползване
лизинговата вещ – лек автомобил марка и модел „FIAT QUBO“, с рег.№******, като последният
се е задължил да заплаща месечни
лизингови вноски в размер и срокове, определени в погасителен план към договора,
като срокът на
действие на договора е продължаван първоначално от 36 на 39 месеца, а след това от 39 месеца на 47 месеца, като при всяко от
измененията на срока на действие
на договора страните са уговаряли
и различен погасителен план. Съгласно клаузите на сключения договор за финансов лизинг и Общи условия
към него е уговорено още лизингополучателя да заплаща всички останали разходи по ползването на
автомобила. Лизингодателят е изпълнил задължението си по договора, като
видно от приемо-предавателен протокол от 02.09.2015г. е предал, а лизингополучателят е приел лизинговия автомобил, заедно с посочените документи и принадлежности, представляващ неразделна част от договора. Въззивният
съд счита, че сключеният между страните договор за финансов лизинг на автомобил
№01017532/00001 от 20.07.2015г. е действителен, не съдържа
неравноправни клаузи, уговорени в противоречие на чл.143 от ЗПП. В случай, че въззивникът-ответник твърди наличието на такива
неравноправни клаузи /какъвто довод е изложен за първи път във въззивната жалба/, на първо място следва да ги посочи
конкретно, както и да изложи обстоятелства на кое от основанията на чл.143 от ЗПП не отговарят, което не е сторено. При това положение и с оглед наличните по
делото доказателства въззивният съд счита, че по
делото е доказано възникналата валидна облигационна връзка между страните на
основание сключен между тях договор за финансов лизинг на автомобил
№01017532/00001 от 20.07.2015г..
На следващо място от доказателствата
по делото - двустранно
подписан приемо-предавателен
протокол, се установява, че на 06.06.2019г. ответникът е предал
на лизингодателя лизингованата вещ, от която дата
следва да се счита за едностранно прекратен сключения между страните договор за финансов лизинг на автомобил
№01017532/00001 от 20.07.2015г.. Следователно претенцията на лизингодателя – ищец по делото за заплащане от лизингополучателя на неплатени лизингови вноски е доказана по основание от началото на исковия период до 06.06.2019г. /дата на прекратяване на сключения между страните
договор за финансов лизинг на автомобил
№01017532/00001 от 20.07.2015г./. Относно размера на неплатените лизингови вноски за посочения период правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетото
по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което е компетентно
изготвено и неоспорено от страните в хода на съдебното производство. Експертът
изрично е посочил, че при изчисляване на неплатените, но дължими лизингови
вноски по процесния договор за финансов лизинг, се е
съобразил с датата, на която договора се счита за прекратен – 06.06.2019г.. В тази връзка се може да бъде споделен доводът
на въззивника, че първостепенният съд при определяне
на дължимите от ответника лизингови вноски по процесния
договор за финансов лизинг не се е съобразил с датата на неговото предсрочно
прекратяване. Правилно предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.342, ал.1 ТЗ във
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД е уважен за
сумата от 2056.41 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда – 28.05.2020г. до окончателното й плащане.
Относно предявения иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.2.11 от договор за финансов
лизинг на автомобил №01017532/00001 от
20.07.2015г., съдът
приема следното:
В конкретния случай в чл.2.11 от процесния договор за финансов лизинг
страните са постигнали съгласие при забава
от страна на лизингополучателя с повече от пет
дни за изпълнение на задължението му за заплащане на дължимите по договора лизингови вноски и/или вноски по застрахователна премия същият да дължи
на лизингодателя неустойка в размер на законната лихва за забава върху неплатената
сума, дължима за периода на забавата, изчислена от датата,
на която сумата първоначално е станала изискуема. Видно от заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, размерът на неустойката за забавено изпълнение на дължими лизингови вноски за
процесния период е в размер на 11.27 лв.. Настоящият
състав счита, че уговорената клауза за неустойка в чл.2.11 от
процесния договор за финансов лизинг не противоречи на добрите нрави и морала, същата представлява валидна
клауза и не е нищожна. Настоящият състав счита, че процесната договорена клауза
за неустойка е в рамките на присъщата за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те
да се доказват.
С оглед цитираната
разпоредба се приема, че функцията на неустойката е да обезщети изправната
страна за претърпените вреди, без да се налага те да се доказват. Това обаче не
означава, че отговорността за неустойката следва да се
редуцира до размера на претърпените
от ищеца -въззиваем вреди
и пропуснати ползи.
Неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция
изпълнява и наказателна функция, която мотивира страните да изпълняват поетите
от тях задължения в подписания договор. В този смисъл и с оглед
функциите, които изпълнява неустойката следва да се приеме, че кредиторът е в правото
си да претендира
неустойка и когато вреди изобщо не
са настъпили, или не са
настъпили в предвидения размер. Следователно в този случай кредиторът
не се обезщетява,
тъй като не е претърпял вреда, а длъжникът ще заплати неустойка
и тя ще бъде
санкция за неговото неизпълнение. Размерът на неустойката не трябва
да се редуцира
до размера на вредите и поради
това, че при приравняване на неустойката до размера на
доказаните вреди би се игнорирала
наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило
съществуването на самата неустойка - защото вредите могат да бъдат
реализирани и по общия исков ред
и без клауза за неустойка. По изложените аргументи настоящият състав счита, че уговорената клауза за
неустойка в чл.2.11 от процесния договор за финансов лизинг не противоречи на добрите нрави
и морала, а напротив – същата е уговорена с цел да се обезщети изправната
страна в случая на забава при изпълнение на поети задължения от страна на въззивника-ответник по подписания от него договор за
финансов лизинг.
По отношение на останалите искови претенции с правно основание с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.13.1 и
чл.13.2 от Общи условия на договор
за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г.; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2,
пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД; с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.82 от ЗЗД във вр. с чл.9.8 от Общи условия
на договор за финансов лизинг на автомобил №01017532/00001 от 20.07.2015г. и Тарифата към тях, в частите,
в които същите са уважени, в подадената
въззивна жалба няма наведени конкретни
оплаквания за незаконосъобразност. На основание чл.269 от ГПК въззивният съд е
ограничен само относно доводите във въззивната жалба, предвид на което препраща
към изложените от СРС мотиви, които счита за законосъобразни, обосновани при
правилна преценка на събраните по делото доказателства.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваните части, в т.ч. и в
частта за разноските, възложени в тежест на ответника и изчислени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор и
предвид изричната претенция на въззиваемата страна –
ищец за присъждане на разноски на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника
– ответник следва да бъде осъден да му заплати сторените от него разноски за
настоящата инстанция в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 624.00
лв., за което по делото са приложени доказателства, че реално са направени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №20014389 от 18.01.2021г., постановено по гр.дело №37001/2020г. по описа
на СРС, І Г.О., 42-ри състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА Ч.С.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „М.Л.” ЕАД, с ЕИК ******, със старо наименование
„Е.А.” ЕАД, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 624.00 лв. /шестстотин
двадесет и четири лева/, представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./