РЕШЕНИЕ
№ 1069
гр. Пловдив, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330110652 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
********* против Т. М. М., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.9, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с
чл. 86 ЗЗД и осъдителни искове по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, вр с чл. 10а, ал. 1
ЗПК и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит от 07.11.2018 г. с отпусната сума от 4600 лева, платима ведно с договорна
лихва. По избран пакет допълнителни услуги било дължимо възнаграждение от
2892,24 лева. Поради неизпълнение на задълженията и на осн. чл. 12.3 ОУ, вземанията
били обявени за предсрочно изискуеми от 13.08.2019 г.
Ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
3003/25.03.2021 г. по ч.гр.д. № 5095/21 г. за неплатените суми от: 4243,13 лева –
главница; 579,10 лева – договорна лихва за периода 10.05.2019 г.- 13.08.2019 г.; 408,50
лева и 55,76 лева – обезщетения за забава /върху гл. и дог. лихва/ за периода
13.08.2019 г. – 23.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от
постъпване на заявлението в съда –24.03.2021 г. до окончателното погасяване, срещу
която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен
интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. За
отхвърлената претенция от 2473,07 лева – възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, както и за вземане от 238,09 лева – обезщетение за забава върху
1
тази сума за периода 13.08.2019 г. – 23.03.2021 г. – предявява осъдителни искове. Моли
за уважаването им. Претендира разноските в двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.
Твърди дог. да е недействителен поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т.10; т.12, т.7 и т. 20 ЗПК. Чрез част от сумата било рефинансирано задължение по
предходен кредит, по който обаче била погасена не само главница, но и лихва и други
разходи, които били недължими, поради недействителност и на този предходен
договор от 25.05.2017 г. Били погасени несъществуващи задължения. Твърди реално да
е получена сума по процесния от 1224,61 лева, която била изцяло погасена с плащания
от общо 1655 лева, т.е. имало и надплатени суми и не били налице задължения по
кредита.
Твърди недействителност на уговорката за плащане на възнаграждение за пакет
доп. услуги, поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК – касаело усвояване и отпускане
на кредита, а и не било включено в ГПР, макар да представлявало скрита възн. лихва,
при което била нарушена чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете. При
условията на евентуалност въвежда възражение за съдебно прихващане. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство
съответстват на тези /част от някои от тях/ по заповедта за изпълнение. Възражението
за недължимост е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415 ГПК. Същите
са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
Ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи
възникване на вземанията и техния размер, в т.ч. – наличието на валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит от 07.11.2018 г., при спазване на
законовите изисквания и зачитане правата и интересите на потребителя, по който е
предоставена съответната парична сума, която е усвоена и са настъпили предпоставки
за обявяване на предсрочна изискуемост, за която ответникът е уведомен; наличието
на валидни уговорки за връщане на кредита, ведно с договорна лихва и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, т.е. както по основание, така
и по размер дължимостта на процесните суми за исковите периоди, както и
правомерността на начисляването им; предпоставки за начисляване на обезщетения за
забава за сочените периоди върху всяко от претендираните вземания за главница, дог.
лихва и възнаграждение за пакет услуги, като установи наличието на главен дълг и
настъпването на предсрочна изискуемост.
2
Ответникът следва да проведе насрещно доказване, както и да установи
обстоятелства, които изключват, унищожават или погасяват процесните вземания,
както и да установи възраженията си в отговора за недействителност на договора,
поради допуснати нарушения на ЗПК, с наличието на неравноправни клаузи, както и за
извършени плащания, които погасяват задълженията, а при доказване на горните
предпоставки от ищеца – да установи, че е платил задълженията си в срок.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема исковете за
неоснователни.
По делото не се установява наличие на твърдяното правоотношение по договор
за кредит от дата 07.11.2018 г. Представен е такъв от различна дата – 06.11.2018 г.,
който обаче не удостоверява наличие на облигационна обвързаност със сочения в ИМ
начален момент. Доколкото става дума за основен индивидуализиращ белег, който не
се установява, исковете са неоснователни и недоказани. Страните биха могли да
встъпват в множество различни правоотношения /както се установява да е и в случая,
предвид прил. дог. към ОИМ/, вкл. с еднакъв размер на поискания и предоставен
кредит, поради което и моментът на възникване определя основанието на иска.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата,
на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва
всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти.
Въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК, док. не бяха ангажирани за договор от
07.11.2018 г.
Съдът не би могъл да уважи претенцията на база договор от друга дата, чиито
клаузи, параметри и съответствие със ЗПК да бъдат преценявани, тъй като би излязъл
извън диспозитивното начало. Също така, следва да се има предвид, че по
установителните искове, съдът е изцяло обвързан от издадената заповед за изпълнение,
с оглед допустимост на исковете, в която изрично също е посочено, че договорът е от
дата 07.11.2018 г. /въпреки указанията за БД – ищецът неколкократно поддържа, че
договорът е именно от дата 07.11.2018 г./. При това положение, не може и не следва да
се разглежда договор от различна дата, тъй като СПН би била създадена с оглед
различно основание, което не е допустимо. За необходимостта от пълен идентитет на
вземанията в настоящото и заповедното производство – Решение № 18/16.02.2016 г. по
т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС; Определение от 04.04.2017 г. по в.ч.гр.д. № 506/17
г. на ПОС, Определение от 26.06.2015 г. по в.ч.гр.д. № 1331/2015 г. ПОС; Решение №
169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение по т.д. № 1627/2015г. на
II т.о.; Решение по гр.д. № 7541/2013 г., ІV г.о.; Решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. №
700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение № 43 от 11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г.,
II т. о., Решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др.
Дори в заявлението да е допусната техническа грешка, последиците й следва да
3
се понесат от заинтересованата страна, която не е очертала твърденията и исканията си
ясно и недвусмислено, съобразно действителното фактическо положение. Този
пропуск не може да бъде саниран в настоящото производство, т.к. силата на
пресъдено нещо следва да бъде създадена точно и съобразно заповедта.
При разминаване в произнасянето на съда по заповедното и исковото
производство, би се стигнало до недопустимо разминаване в претенциите /СПН би
следвало да се създаде относно всички съществени елементи на правоотношенията –
така, както са присъдени със заповедта/.
Тъй като договор от посочената дата не е представен и не се установява да е
възникнало такова облигационно правоотношение, исковете са неоснователни и следва
да бъдат отхвърлени. Изрични указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК са дадени на
страната в доклада, но искания не са направени /напр. за преминаване от уст. към
осъдителни искове/.
Процесуалният закон ограничава правомощията при произнасяне по
съществото на един правен спор и очертава рамките, в които е допустимо съдът да се
произнесе - само до заявеното искане, т.е. съобразно формулирания, на основата на
конкретни фактически обстоятелства и твърдения, петитум. Предметът на спора се
определя от ищеца и от търсената от него защита. Произнасяне по искане, различно от
въведеното, би обусловило недопустимост на съдебния акт.
Касае се за липса на пълно и главно доказване на съществен елемент на
правоотношението. По правилата на чл. 154 ГПК, това води до неблагоприятен за
ищеца изход. Установителните искове следва да бъдат отхвърлени.
За пълнота следва да се добави и, че по делото ищецът не ангажира
доказателства както за реално предоставяне на съответна парична сума, така и за
размера на търсените суми, отново въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК и с оглед
заявените от ответника плащания /вкл. пълно погасяване на сумата за главница и
надплащане/.
Относно осъдителните искове – същите са неоснователни. По вече изложените
мотиви, че облигационно правоотношение от сочената дата не се установява, при което
и задължение за плащане на възнаграждение за пакет доп. услуги не е възникнало на
това основание. Също така не е представено и споразумение за такива услуги, отново
въпреки указанията до страната по чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада.
За пълнота и, ако по някаква причина се приеме, че следва да се разглежда
правоотношение по приложения договор, макар и от различна дата – относно възн.
следва да се има предвид, че същото е недължимо принципно.
В представеното споразумение за услугите е уговорено, че пакетът включва
предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги– 1.приоритетно
4
разглеждане и изплащане на потребителски кредит; 2.възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; 4.възможност за смяна на дата на падеж и 5.улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва и на определения падеж.
В случая, услугата по т. 1 представлява действие по усвояване на кредита във
времево отношение, а тези по т. 2, 3 и 4 имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да
управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и
комисиони за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е
изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Улеснената процедура за
получаване на допълнителни парични средства, също представлява действие по
усвояване на кредит, а реално не е предоставяна, тъй като липсва конкретно
задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на
следващ кредит и условията по него, става по съгласие на страните.
Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и управлението на
кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това
допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР,
при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така с тази сума,
реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо, посоченият в
договора годишен процент на разходите от 41,17 % не отговаря на действителния
такъв, след като стойността на допълнителните плащания представлява 62,87 % спрямо
предоставения кредит /(2892,24/4600)*100/.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019
г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение
5
№ 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Горното обуславя и недействителност на представения договор, като
противоречащ на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ГПК, при което евентуално
на връщане би подлежала само чистата стойност на кредита /чл. 23 ЗПК/, без други
лихви и плащания, но няма основание такава да се установява за дължима по иска по
чл. 422 ГПК, предвид изложените мотиви и доколкото ищецът не ангажира док. и за
размера на съответната неплатена сума за главница, въпреки оспорванията на
ответника и ук. по чл. 146, ал. 2 ГПК.
Относно осъд. иск, ако се разглежда по същество - налице е неравноправна
клауза за дължимост на възнаграждение за пакет от доп. услуги, с която реално се
заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за
добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до
неоснователно обогатяване за кредитора.
Клаузата за дължимост на възнаграждението за пакет услуги е и нищожна, като
противоречаща на закона и добрите нрави. Поради това и такава сума е недължима, а
искът – неоснователен, в т.ч. и този за обезщетение за забава като акцесорен и
обусловен.
С оглед изложеното, всички предявени искове са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски принципно се дължат на ответника. Няма
док. за сторени такива, нито има представен ДПЗС или документ, който да обективира
съвпадащи волеизявления на страните по упълномощителната сделка, защитата да се
осъществява безплатно на осн. чл. 38 ЗАдв. Не се приемат доводите в ПЗ на ответника.
В противовес на сочената практика, е налице такава в обратен смисъл, в която се сочи,
че следва да бъде налице договор, респ. документ, обективиращ двустранна воля за
безплатно адв. представителство - Определение № 365 от 17.07.2017 г. на ВКС по ч. т.
д. № 894/2017 г.; Определение № 187 от 30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 3122/2017 г.;
Определение № 149 от 8.05.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 86/2020 г. Отделно, макар
липсата на писмен договор да не е пречка да бъде присъдено възнаграждение за
безплатно представителство, за тази цел – следва да бъде удостоверено в процеса
постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна
власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Последното
обстоятелство-договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна не се
презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото – трайна практика -
Определение № 291 от 22.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1459/2020 г.; Определение №
515 от 2.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2340/2015 г.; Определение № 70 от 8.02.2017 г.
6
на ВКС по ч. т. д. № 2445/2016 г. Такова изявление в пълномощното няма, нито се
установява от данните по делото, няма съвпадащи волеизявления на страните по
упълномощителната сделка, нито има каквито и да е данни за затруднено материално
положение на ответника /или друга хипотеза на чл. 38 ЗАдв./. С оглед горното, съдът
приема, че възнаграждение за оказаната защита не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********
против Т. М. М., ЕГН ********** - установителни искове за признаване дължимостта
на сумите от - 4243,13 лева – главница по договор за потребителски кредит от
07.11.2018 г.; 579,10 лева – договорна лихва за периода 10.05.2019 г.- 13.08.2019 г.;
408,50 лева и 55,76 лева – обезщетения за забава за периода 13.08.2019 г. – 23.03.2021
г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –
24.03.2021 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 3003/25.03.2021 г. по ч.гр.д. № 5095/21 г. на ПРС, както
и осъдителни искове за присъждане на сумите от: 2473,07 лева – възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № ........от
07.11.2018 г. и 238,09 лева – обезщетение за забава върху тази сума за периода
13.08.2019 г. – 23.03.2021 г.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7