Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.07.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г състав, в публично заседание на девети
юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 7645 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 290021 от 30.11.2019
г., постановено по гр. дело № 19998/2011 г., Софийският районен съд, I ГО, 50-ти
състав, е отхвърлил предявените от Д.Т.Б. срещу „О.Б.Б.“
АД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 3696,29
лева, като платена при начална липса на основание, представляваща задържана от
ответника без основание сума от банкова сметка *** № **********, банков код №
20080023, в периода за 13.02.2006 г. – 30.03.2007 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 12.05.2011 г. до окончателното ѝ изплащане и
иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 2417,47 лева- представляваща мораторна лихва върху главницата от удържаните суми за
периода от 13.02.2006 г. до 12.05.2011 г., като е оставил без разглеждане
предявеното от ответника „О.Б.Б.“ АД срещу ищеца Д.Т.Б.
възражение за прихващане за сумата от 796,88 лева – представляващи вземане на
банката срещу ищеца по изпълнителен лист от 17.02.2006 г. по гр.дело №
3084/2006 г. на СРС, 33 състав за разноски, юрисконсултско
възнаграждение, наказателна и договорна лихва лихви. С оглед изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът е осъден да заплати на ответното
дружество сумата в размер на 260,00 лв. – разноски в първа инстанция.
В законоустановения
срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от Д.Т.Б.
чрез адв. М.В., в която прави оплакване, че обжалваното
решение е неправилно. Сочи, че правилно първата съдебна инстанция е приела, че
искът е основателен, но погрешно е възприето, че вземането е погасено по
давност, защото вземането става изискуемо от получаване на покана за плащане –
в конкретния случай, от деня, в който ищецът е поканил банката да му върне
сумата. Прави оплакване, че със сумите е погасявано задължение на ищеца по изпълнителен
лист, а не вноски по кредита, съгласно договора, като завеждането на иска
с правно основание чл. 254 ГПК (отм.),
където прихващането на изпълнението е било спорно, прекъсва давността за
вземането. Твърди, че ищецът узнал за удържаните суми на 16.05.2006 г., когато
му е издадена справка, от който момент тече давността. Сочи, че сумата е
събрана неправомерно два пъти без да е налице основание за това, а дължимите
суми подлежат на връщане от банката. Моли решението да бъде отменено и вместо
него постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендира разноски.
Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от „О.Б.Б.“ АД, в който дружеството чрез процесуалния си
представител оспорва въззивната жалба и излага аргументи
в подкрепа на правилността на първоинстанционното решение.
Сочи, че давността за вземането за неоснователно обогатяване е 5 години от
датата на получаване на сумата по чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, поради което
вземането, ведно с акцесорната претенция за лихва е
погасено по давност, защото сумата е получена на 11.05.2006 г., а исковата
молба е подадена на 12.05.2011 г. Оспорва довода, че с предявяване на иск по
чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване, че вземането по договора за банков
кредит не съществува е прекъсната давността за вземането по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, както и че за изискуемостта на
вземането е нужна покана. Прави искане обжалваното решение да бъде потвърдено. Не
претендира разноски. Не представя списък по чл. 80 ГПК. Възразява за
прекомерност на разноските на насрещната
страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Настоящият
въззивен състав счита, че разгледано по същество решението
е правилно по следните съображения:
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Според чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Неоснователното
обогатяване има за цел защита на правата и интересите на правните субекти при
получаване, придобиване или спестяване на имущество за чужда сметка, когато
такива фактически действия са лишени от правно основание. Съдържанието на
породеното от неоснователно обогатяване облигационно отношение обхваща, от една
страна правото на обеднялото лице да иска връщане на даденото без основание, а
от друга задължението на обогатилото се лице да върне неоснователно полученото
имущество. В тежест на ищеца по иска е да докаже предаване на претендираната сумата, а на ответника, че е налице
основание за нейното получаване, респективно задържане.
При така установената
правна рамка, правилно първоинстанционният съд е
приел, че от събраните по делото доказателства се установява,
че ищецът е имал спестовна сметка при ответника, от която банката е удържала
сумата в общ размер на 3696,29 лв. за периода 13.02.2006 г. до 30.03.2007 г.,
от които 3592,50 лева са удържани за периода от 13.02.2006 г. до 11.05.2006 г.
От събраните по делото доказателства се установява, че банката е отнесла посочените
суми за погасяване на вземания, за които впоследствие е издаден изпълнителен
лист от 17.02.2006 г. по ч.гр.дело № 3084/2006 г. на СРС, ГО, 33 състав, въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 20067770400063 на ЧСИ Б. П..
Изпълнителният лист в издаден в полза на банката за сумите от 78892,05 лева –
главница, 2511,17 лева – договорна лихва за периода от 23.10.2005 г. до 02.02.2006 г., 13,13 лева –
наказателна лихва за просрочени главници за периода от 23.10.2005 г. до 02.02.2006 г., произтичащи от договор за предоставяне на
кредит за закупуване на недвижим имот от 07.10.2003 г., заедно със законната
лихва върху главницата, считано от 03.02.2006 г. до окончателното изплащане,
както и за 1628,33 лева – разноски и 1154,16 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Между
страните не се спорно и се установява, че изпълнителният лист е за дължими суми
по договор за ипотечен кредит от 07.10.2003 г., като от представеното и прието
по делото Решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д. № 3501/2015 г. по описа на II
TO на ВКС се установява, че предявеният на 18.02.2008 г. от Д.Т.Б. против „О.Б.Б.“ АД иск с правно основание чл. 254 от ГПК (отм.) за
признаване за установено, че не съществува задължение на Д.Б. към
банката за сумата от 78892,05 лева – главница, сумата от 2511,17 лева –
договорна лихва за периода от 23.10.2005 г. до 02.02.2006
г., сумата от 13,13 лева – наказателна лихва за
просрочени главници за периода от 23.10.2005 г. до 02.02.2006
г., произтичащи от договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим
имот от 07.10.2003 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от
03.02.2006 г. до окончателното изплащане, за които е издаден изпълнителния лист
от 17.02.2006 г. по ч.гр.дело № 3084/2006 г. на СРС, ГО, 33 състав, е
отхвърлен. Искът е уважен по отношение несъществуване на вземането за сумата от
2842,49 лева –разноски по изпълнителния лист и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът е осъден да плати на банката разноските в производството в размер на
11385,42 лева, а банката е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата от 520,38 лева – разноски.
По
делото е безспорно установено от покана-уведомление вх. № 300-166 от 11.04.2011
г., че ищецът е поканил банката да му върне служебно удържаните суми от
банковата му сметка в седемдневен срок от получаване на поканата, като с писмо
изх. № 201-437 от 26.05.2011 г. банката е уведомила ищеца, че счита сумата за
събрана при наличие на правно основание. С оглед възникналия правен спор ищецът
е подал искова молба за осъждане на ответника да му заплати неоснователно
получените суми, която е постъпила в съда на 12.05.20211 г. (четвъртък).
От
изслушаното и прието по делото заключение на вещото лице по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, на което съдът дава вяра като компетентно
изготвено и безпристрастно, кореспондиращо на останалите събрани по делото
доказателства и в частност на извлеченията от движенията по сметка, се
установява, че за периода от 13.02.2006 г. до 11.05.2006 г. от сметката на
ищеца са усвоени сумите в общ размер на 3592,50 лева, с които са погасени
разноските по изпълнителния лист, а на 30.03.2007 г. служебно е усвоена сумата
от 103,79 лева, с която е погасено задължение за заплащане на лихва по издадена
кредитна карта. В тази връзка неоснователно се явява възражението на въззивника, че решението на първата съдебна инстанция е
неправилно. На първо място отнасянето на сумата от 103,79 лева е извършено при
наличие на основание – правоотношение различно от оспореното от страните, а
именно договор за издаване на кредитна карта, поради което връщане на сумата от
103,79 лева не се установява да се дължи и при липса на доводи във въззивната жалба в тази връзка, съдът не може да
преразглежда въпроса по отношение на фактическите констатации в първата съдебна
инстанция в тази връзка. На връщане, с оглед диспозитива
на Решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д. № 3501/2015 г. по описа на II TO на
ВКС, подлежи сумата в общ размер на 3592,50 лева, която е изтеглена от
ответника и с която, както се установява от заключението на вещото лице, са
погасявани вземания за разноски по
изпълнителния лист от 17.02.2006 г. Неоснователните удръжки обаче са извършени от
банката в периода от 13.02.2006 г. до 11.05.2006 г. или повече от 5 години
преди подаване на исковата молба в съда – на 12.05.2011 г. Задълженията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се
погасяват с общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД (ППВС №
1/1979), поради което при приложение на общата
погасителна давност, с оглед периода на заявените претенции, възражението за
погасяване на вземането е основателно. Според чл. 116, б.“б“, изр. първо от ЗЗД давността се прекъсва с
предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително
производство. Исковата молба е депозирана в съда на 12.05.2011 г., поради което
претенцията за главница е погасена на 11.05.2011 г.
Неоснователно е възражението, че давността тече от
поканата за плащане, тъй като задължението за връщане на дадено при начална
липса на основание е безсрочно и може да се иска от кредитора веднага. Вземането
възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става
изискуемо (т. 7 ППВС № 1/1979 г.). Началото на изискуемостта е начало и на
погасителната давност, на осн чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. Отправената покана има отношение към изпадането на длъжника в забава, но
не и към изискуемостта на вземането и началото на погасителната давност, която тече
от получаването на сумата.
По отношение на възражението, че с предявяване на
иска по чл. 254 от ГПК (отм.) давността е спряла, същото с оглед фактическите
твърдения в исковата молба, че се иска връщане на сума, която не е събрана в
рамките на образувано изпълнително делото и въз основа на изпълнителния лист, е
неоснователно. Действително по вземанията, предявени с иск по чл. 254 от ГПК
(отм.), давността е 5 години и започва да тече от датата, на която съдебният
изпълнител е превеждал на взискателя всяка сума,
събрана от длъжника по изпълнителното дело. Докато трае процесът по чл.
254 от ГПК (отм.) този срок спира да тече на основание чл. 115, ал. 1, б.
„ж“ от ЗЗД (така и Решение № 93 от 24.09.2019 г. по гр. дело № 3221/2018 г. на
III ГО на ВКС).Спирането на давността обаче действа за вземанията събрани от
съдебния изпълнител, а настоящият иск почива на друго основание – удържани от
банката без основание суми. Ето защо в този случай давността за вземането не е
спряла. За пълнота следва да се отбележи, че в решението от
06.08.2017 г. по т.д. № 3501/2015 г. по описа на II TO на ВКС, съдът е отчел
извършеното служебно събиране на посочените суми от сметката на ищеца за
погасяване на разноските по изпълнителния лист по реда на чл. 188, ал. 3 от ГПК
(отм.) и въз основа на тази констатация искът за сумите е уважен. Поради тази
причина настоящият състав счита, че претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за връщане на даденото без основание е неоснователна
и като такава правилно е била отхвърлена от първоинстанционния
съд.
Изводите
на първата съдебна инстанция относно претенцията за обезщетение за забава върху
главницата за периода от 13.02.2006 г. до 12.05.2011 г. са обосновани и следва
да бъдат споделени изцяло. При връщане на дадено при начална липса на основание
в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД,
длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни (така и ППВС № 1/ 28.05.1979 г. и
Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д.
№ 5/2017 г., на ОСГТК на ВКС). Такава покана в конкретния случай е била
отправена до ответника на 11.04.2011 г. и в нея е предоставен срок, в който длъжникът
да плати. Ето защо ответникът е изпаднал в забава от 19.04.2011 г., когато срокът
по поканата изтича, както е приел и първоинстанционният
съд. Вземането за периода от 19.04.2011 г. до 12.05.2011 г. обаче не се дължи на
основание чл. 119 от ЗЗД, поради което искът правилно е бил отхвърлен за целия
спорен период.
Ето защо, при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед изхода на спора, на
въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, се
дължат разноски, но искане за заплащане на такива във въззивната
инстанция не е заявено, поради което не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 290021 от 30.11.2019 г. на Софийския
районен съд, I ГО, 50-ти състав, постановено по гр.дело № 19998/2011 год.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.