№………............../………2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито
съдебно заседание, проведено на девети юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар Димитричка
Георгиева,
като разгледа
докладваното от съдията Кавърджикова
въззивно
гражданско дело № 653 по
описа за 2020 г.,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
по въззивната жалба на „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Варна, ул. „Одесос“, № 20, ет. 1, представлявано от управител
Цветомир Тодоров Ценов, с пълномощник Илина Емилова Данкова, чрез адв. Р.Д., против
решение № 5902/20.12.2019г. по гр.д. № 8757/2019г. на 46-ти състав на ВРС, с
което е отхвърлен иска на дружеството срещу „ОТП
Факторинг България ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. „Княз Дондуков“, № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева
Димова-Мазгалева, с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ал. 1, ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 386.16лв.- имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба
от удръжка от трудовото възнаграждение на лицето П.К.М., с ЕГН **********
на вноска за месец юли 2014г., причинена в резултат от неправомерно поведение
на служител на „Банка ДСК“ ЕАД / праводател на ответника/, изразяващо се в
извършване на действия по продължаване на принудителното изпълнение по
и.д.№ 637/2011г. на ЧСИ Румяна Тодорова, рег.№717, по издадени заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 от ГПК по
ч.гр.д.№1533/2011г. на 25-ти състав на ВРС, въпреки знанието, че П.К.М.,
не е титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007г., въз основа на
който са издадени и е предприето принудителното изпълнение, което вземане е
цедирано на ищеца "Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК ********* с
договор за цесия от 21.05.2019г. и дружеството е осъдено да заплати на „ОТП
Факторинг България ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. „Княз Дондуков“, № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева Димова-Мазгалева
сумата от 100лева, представляваща направени в производството
разноски за юк. възнаграждение, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Счита
обжалваното решение за необосновано и постановено в противоречие със събрания
по делото доказателствен материал. Съдът е приел, че исковата претенция е
неоснователнаи подлежи на отхвърляне, но е обсъдил твърдението му, че
предприетото от ответника изпълнение нарушава на принципите на добросъвестност
и нарушава добрите нрави, понеже взискателят е знаел, че лицето срещу което
изпълнава не е поемало задължение, като поръчител по договора за кредит,
сключен от длъжника. Влизането в сила на зповедта за изпълнение установява
формалното материално прлаво, но знанието на факта, че не е поемано задължение
от М.като поръчител по договора за кредит , прави процесуалното право на
изпълнение противоправно, поради противоречие с добрите нрави, какъвто е
фактическия състав на чл. 3 от ГПК и за което основание съдът е отказал да се
произнесе. Моли се да бъде отменено обжалваното решение и за постановяването на
друго, с което исковата прлетенция бъде уважена.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. „Княз Дондуков“, № 19, ет. 2, представлявано от
Илка Георгиева Димова-Мазгалева, чрез юк М.В., в който оспорва
въззивната жалба, като неоснователна. Моли се обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендира присъждане на сторените разноски.
Сочи,
че не е налице твърдяната злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3
от ГПК, т.к. узнаването от страна на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че П.М.не е
поръчителствал по процесното задължение,
не покрива съдържанието на недобросъвестност и злоупотреба с процесуални права.
Липсва както противоправно поведение, така и причинно-следстгвена връзка между
поведението на дружеството и настъпилата вреда, поради наличието на взязла в
законна сила заповед за изпълнение на парично задължение и издаден
изпълнитеблен лист, което изключва неправомерността на принудителното
изпълнение и ангжирането на гражданска отговорност за вреди по чл. 3 от ГПК.
В с.з. на 09.06.2020г. „Т.М.Комерс“ ЕООД, чрез адв. Р.Д. поддържа въззивната си
жалба, а „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез юк М.В. я оспорва, като отстоява становището си, залегнало в писмения
отговор. Въззиваемото дружество представя и писмените
си бележки по спора.
„Т.М.Комерс“ ЕООД, чрез
адв. Р.Д. е предявило искова молба срещу „ОТП Факторинг
България ЕАД, по иска си с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45 ал. 1, ЗЗД , за осъждане
на ответника да заплати сумата от 386.16лв., представляваща
обезщетение за имуществена вреда-направена удръжка от трудовото възнаграждение
на лицето П.К.М., с ЕГН ********** за вноска за месец юли 2014г., причинена в
резултат от неправомерно поведение на служител на „Банка ДСК“ ЕАД, явяваща се
праводател на ответника, изразяващо се в извършване на действия по продължаване
на принудителното изпълнение по и.д.№637/2011г. на ЧСИ Румяна Тодорова, образувано
по издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на
чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№1533/2011г. на ВРС, ХХV състав, въпреки знанието,
че П.К.М., не е поръчител по договор за кредит от 13.08.2007г., въз
основа на който са издадени запеведта за незабавно изпълнение и изпълнителния
лист и е предприето принудителното изпълнение, което вземане е цедирано от П.К.М.на
ищеца "Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК ********* с договор за
цесия от 21.05.2019г.
Изложени
са твърдения, че по заявление на „Банка ДСК“ ЕАД е било образувано
заповедно производство по ч.гр.д.№ 1533/2011г. по описа на ВРС за
вземане по договор за кредит за текущо потребление от 13.08.2007г. и допълнително
споразумение от 30.06.2010г. срещу кредитополучателя М.Ж.Желязков, поръчителя Ц.Н.И.
и поръчителя П.К.М.. Въз основа на заявлението и представените писмени
доказателства срещу посочените лице е била издадена заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение № 1324/02.02.2011г., на осн. чл. 417 от ГПК
Твърди се, че лицето П.К.М.не
се е намирал в облигационна връзка с „Банка ДСК“ ЕАД по повод сключения от М.Ж.Ж.договор
за кредит за текущо потребление от 13.08.2007г. и не е приемал да отговаря за
задълженията по него като поръчител. Поддържа се, че П.К.М.не подал възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, приемайки погрешно, че заповедта за изпълнение касае вземания по друг
договор за кредит, сключен на 23.11.2007г. между „Банка ДСК“ ЕАД и лицето М.Ж.Ж.по
който М.действително имал качеството поръчител.
По издадения изпълнителен
лист е било образувано, както беше посоечно вече, изпълнително дело № 637/2011г. на ЧСИ Румяна
Тодорова, рег.№717 срещу П.К.М.и на 14.07.2011г. му е била връчена покана за
доброволно изпълнение и препис от заповедта за изпълнение.
Поради настъпилото на
12.06.2012г. частно правоприемство по силата на договор за продажба на вземане
между „Банка ДСК“ ЕАД и ответното дружество „ОТП Факторинг България“ ЕАД,
последнсото било конституирано като взискател по изпълнителното дело.
На 08.12.2012г. е бил наложен
запор върху трудовото възнаграждение на П.М., като считано от 07.11.2012г. от
възнаграждението му са правени ежемесечни удръжки в размер на 386,12 лева. Вследствие
на постъпилите суми от трудовото възнаграждение на П.М., изп.д.№ 637/2011г. На
ЧСИ Р.Тодорова приключило поради пълно погасяване на дълга.
Поддържа, че още през
2013г. ответното дружество чрез свои служители е узнало от П.М.факта за
предприето принудително изпълнение, въпреки липсата на вземане, произтичащо от
договор за поръчителство. Твърди се, че макар чрез свои служители взискателят
да е бил в известност за този факт, е продължил недобросъвестно и в нарушение
на добрите нрави, принудително да се удовлетворява. Счита, че поведението на
ответника съставлява злоупотреба с процесуални права по чл.3 от ГПК. Претърпял
е вреди и има право на обезщетение. Това свое вземане П.М.прехвърлил на
ищцовото дружество „Т.М.Комерс“ ЕООД с договор за прехвърляне на вземане от
21.05.2019г., като на длъжника „ОТП Факторинг България“ ЕАД е било изпратено
уведомление по чл. 99 от ЗЗД, с възможност за доброволно заплащане на
процесната сума в 14 дневен срок от получаването. Изпълнение не последвало.
Така ищецът обосновава интереса си от
исковата претенция.
В срока по чл.131 от ГПК е
постъпил писмен отговор от ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез юк М.В.,
в който се оспорва иска като неоснователен.
На първо място се оспорва
действителността на процесния договор за цесия от 21.05.2018г. Договорът се
счита за нищожен поради невъзможен предмет - че обезщетението за вреди има характер
на вземане с оглед личността /intuitu personae/ и в този смисъл е непрехвърлимо
според естеството си.
На следващо място
възразява, че липсват предпоставките за реализиране на претендираната от ищеца
отговорност за непозволено увреждане по чл. 3 от ГПК. Твърди, че по силата на договора
за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлило
на ответното дружество пакет от вземания, ведно с всички привилегии,
обезпечения и други принадлежности, сред които е и това срещу П.К.М.в
качеството му на задължено лице по влeзли в сила изпълнителни титули - Заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 02.02.2011г., издадени по
ч.гр.д.№ 1533/2011г. по описа на ВРС. Счита се, че след като П.М.е пропуснал да
оспори вземанията по заповедта за изпълнение, възраженията му относно
съществуването на вземанията по заповедта са преклудирани, съответно ответникът
като взискател в изпълнителното производство е разполагал са влязло в сила
изпълнително основание. Предприемането на изпълнителни действия при наличие на
годно изпълнително основание не съставлява противоправно поведение. Евентуално поддържа,
че изпълнителното действие- запор на трудово възнаграждение не е предприето по
искане на праводателя на ответника- „Банка ДСК“ ЕАД. Дружеството не е било страна
и в производството, в което срещу П.М.е издаден изпълнителен лист, поради което
образуването на производството срещу ненадлежен длъжник не е предприето от „ОТП
Факторинг България“ ЕАД. ТЕвентуално неправомерното поведение е предприето
от трето за спора лице. Освен това не е налице твърдяната от ищеца злоупотреба
с процесуални права по смисъла на чл. 3 от ГПК, т.к. самото узнаване от страна
на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че П.М.не е поръчителствал за процесното
задължение не покрива съдържанието на недобросъвестност и злоупотреба с
процесуални права.
Иска се от съда да бъдее
отхвърлен предявения иск. Претендират се разноски-юрисконсултско
възмнаграждение.
За
да се произнесе съдът им предвид следното от фактическа страна:
Видно от представените
по делото доказателства, на 31.01.2011г. „Банка ДСК“ ЕАД е подала заявление по реда на чл. 417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по което е образувано
ч.гр.д. № 1533/2011г. на 25-ти състав на ВРС. Със заявлението е поискано
издаване на заповед за незабавно изпълнение и изп. лист срещу М.Ж.Желязков,
като кредитополучател и поръчители- Ц.Н.И. и П.К.М.. Посочено е, че документът,
от който произтича вземането на кредитора е договор за текущо потребление от
13.08.2007г. и допълнително споразумение от 30.06.2010г. Към заявлението са
приложени извлечение от счетоводните книги на банката ,както и договор за
текущо потребление от 13.08.2007г., сключен от банката с М.Ж.Ж.и поръчител Ц.Н.И.,
както и допълнително споразумение от 30.06.2010г. към договор за кредит от
23.11.2007г., с което се учредява поръчителство, подписано от банката,
кредитополучателя М.Ж.Ж.и поръчителя П.К.М.и други документи, включително общи
условия на „Банка ДСК“ ЕАД за предоставяне на кредити за текущо потребление.
Уважавайки заявлението по ч.гр.д. № 1533/2011г. на 25-ти състав на ВРС, съдът е
постановил разпореждане № 4875/02.02.2011г. и издал заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК № 1324/02.02.2011г., съответно изпълнителен
лист от 02.02.2011г.
По молба вх. № 3477 от 01.07.2011г.
от „Банка ДСК“ ЕАД и издадения изпълнителен лист е било образувано изп.д. №
20117170400637 на ЧСИ Р.Тодорова. На 14.07.2011г. е била връчена ПДИ на П.К.М.,
видно от разписката към представената ПДИ, ведно с копие от издадената заповед
за изпълнение. Няма спор, възражение срещу дължимостта на сумата по заповедта
за изпълнение не е било подавано от П.К.М.. Липсва спор между страните също
така, че върху получаваното от П.М.трудово възнаграждение е наложен запор,
както и че за юли 2014г. от това възнаграждение е удържана сумата от 386,16
лева.
По молба от 14.12.2012г.
от „ОТП Факторинг България“ ЕАД по изп.д. 20117170400637 на ЧСИ Р.Тодорова,
дружеството е конституирано като взискател, легитимиращ се като частен
правоприемник на досегашния взискател „Банка ДСК“ ЕАД по силата на сключения
между тях договор за цесия на вземането по изп.д. от 12.06.2012г. , по силата
на който е придобил вземания на продавача, сред които вземането по изп.д. от М.Ж.Ж.по
договора от 13.08.2007г.
Не се сопри и за това, че
въз основа на заявление по чл. 417 ГПК подадено от Банка ДСК ЕАД срещу М.Ж.Желязков,
като кредитополучател и П.К.М., като поръчител е образувано ч.гр.д. №
8534/2011г. На ВРС с искане за издаване заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист срещу тях, като задължението произтича
от договор за текущо потребление
от 23.11.2007г. и договор за поръчителство към него. Искането е било уважено и
въз основа на издадения изпълнителен лист и по молба на настоящия ответник от
19.11.2013г., като цесионер на вземането
е било образувано изп. дело № 20137170400911 на ЧСИ Р.Тодорова. На П.М.е била
връчена заповедта и ПДИ на 25.11.2013г. М.е подал възражение по чл. 414 ГПК,
поради което и кредиторът предявил иска по чл. 422 ГПК, който с влязло в сила
решение е бил отхвърлен.
Не е спорно между
страните, че ищцовото дружество, настоящ въззивник е придобило процесното вземане от П.К.М.с
договор за цесия от 21.05.2019г.
В първото по делото на ВРС
съдебно заседание между страните е прието за безспорно, че ответната
страна е била в известност, че цедентът П.М.не е бил поръчител по договор за
поръчителство към договор за текущо потребление от 13.08.2007г. към датата
на удръжката, както и обстоятелството, че процесната сума е удържана от
трудовото възнаграждение на П.М..
Предвид така установеното от
фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Най-напред съдът следва да посочи, че
намира предявения иск за допустим, противно на възраженията на въззимаемото
дружество. Действително има и други образувани искови производства и
постановени съдебни актове по аналогичен казус, но касателно суми, претендирани
като обезщетение за вреди за различни периоди. Няма идентичност на делата.
Исковете не са предявени като частични от цялото вземане срещу „ОТП Факторинг
България“ ЕАД. Няма следователно формирана сила на присъдено нещо по отношение на
спорното право, отречено с влезлите в сила други решения. Искът е допустим, но
по съществото си неоснователен.
Първоинстанционният съд е бил сезиран
с осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 3 от ГПК.
Отговорността на лицата, които са
възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или
по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или
бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича
от вината на натоварените с извършването на работата лица.
Съгласно задължителните за съда
тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС,
юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от
техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава,
когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
За да бъде уважен иск за обезщетение за
вреди на осн. чл. 49 от ЗЗД следва да са налице следните предпоставки: 1)
деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между
правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди
(неблагоприятно засягане на имуществената или неимуществената сфера на
увредения); 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и
настъпилите имуществени и неимуществени вреди; 5) вина на деликвента, която
съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима
презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при
повод на изпълнение на възложената работа.
В производството пред
първоинстанционния съд е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ответното дружество, настоящ въззивник е било уведомено към
датата на увредета, че П.М.не е поръчител по договор за кредит за текущо
потребление от 13.08.2007 г., сключен между "Банка ДСК" ЕАД и М.Ж.Ж.и
процесната сума е била удържана от трудовото възнаграждение на П.М..
Спорът е в това, дали поведението на служители
на ответното-въззиваемо дружество по конституиране на същото в образуваното
изпълнително дело и продължаването на принудителното изпълнение до пълното
погасяване на дълга, въпреки знанието, че П.М.няма качеството на поръчител по
посочения договор за кредит, представлява злоупотреба с процесуални права по
смисъла на чл. 3 ГПК, респ.
противоправно (недобросъвестно и в противоречие с добрите нрави) поведение.
Противоправността при деликтите се
изразява в накърняване на предписанията на императивна правна норма, независимо
дали се касае до общата забрана да се вреди другиму, уредена от чл. 45, ал. 1 ЗЗД, или до специален
деликтен състав, какъвто е този в чл. 3 ГПК.
Съгласно чл. 3 ГПК дължи обезщетение за
причинените вреди този, който е злоупотребил с процесуалните си права.
Носителят на процесуалното право е
свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни.
Затова упражняването на процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не
изключва възможността от злоупотреба при извършване на допустимото от закона
процесуално действие. Последиците от такава злоупотреба са уредени в чл. 3 ГПК. Злоупотребата с право е
противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да
бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията) или в
противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), но също и когато правото
е упражнено в противоречие добрите нрави (чл. 3 ГПК) - неписани, несистематизирани и
неконкретизирани правила, които съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Доказването на деянието (упражняването на процесуалното право) и
неговата противоправност е в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се
предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с
противоправното деяние също са в тежест да бъдат доказани от пострадалия.
Отговорността за вреди от злоупотреба
с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите
правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени
(претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди (в този смисъл е и
решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК).
Съдът намира, че разпоредбите на Глава 37 на ГПК «Заповедно
производство» предвиждат специален ред за защита на длъжниците срещу издадените
по реда на чл. 410 и чл. 417 от ГПК заповеди за изпълнение.
Този ред предвижда възможност за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, възможност за спиране на
изпълнението по реда на чл. 420 от ГПК; подаване на възражение по
реда на чл. 423 от ГПК, както
и предявяване на иск по реда на чл. 424 от ГПК. На разположение на
длъжниците е и възможността да предявят искове по реда на чл. 439 от ГПК, основани на
обстоятелства, настъпили след образуване на изпълнителното
производство.
Спецификата на производството по
издаване и оспорване на заповедите за изпълнение изисква всички възражения
срещу дължимостта на вземането /правопогасяващи, правоизключващи,
правоунищожаващи и т.н./ да бъдат релевирани по посочените по – горе начини,
водещи до образуване на исково производство за установяване дължимостта на
вземането /чл. 422 от ГПК/.
Именно в хода на установителния иск длъжникът следва да изчерпи всичките си
възражения за недължимост, които се преклудират с приключването му с влязъл в
сила акт. Тези възражения се преклудират и при липса на подадено възражение
срещу заповедта.
Пропускането на тези възможности води
до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание същият да
търси защита чрез друг иск извън предвидените, което произтича от целите и
предназначението на заповедното производство.
Въпреки, че ответното дружество е
уведомено за това, че П.М.не е обезпечил с пръчителство дълга на М.Ж.по договора
за кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г., предприетото от същото
конституиране като взискател по образуваното изпълнителното производство не
може да бъде квалифицирано като злоупотреба с процесуални права, тъй като е в
изпълнение на вземане, чиято безспорност е установена с влязла в сила заповед
за изпълнение. До отхвърляне на иска по реда на чл. 422 ГПК или установяване с влязъл
в сила съдебен акт, че изпълняемото право не съществува, или обезсилване на
заповедта за изпълнение в предвидените в процесуалния закон хипотези, страната,
спрямо която е насочено принудителното изпълнение, не може да се позовава на злоупотреба
с процесуални права от страна на взискателя, доколкото страните са обвързани от
съдебния акт, който се изпълнява.
Предвид гореизложеното съдът намира,
че процесното принудително изпълнение не е проведено недобросъвестно - с цел да
бъдат увредени правата и законните интереси на П.М., тъй като той сам не е
упражнил предоставените му от процесуалния закон средства за защита срещу
издадената заповед изпълнение, въпреки че е могъл да го направи. Не е налице и
нарушаване на добрите нрави, т.е. нарушаване на обичайния обществено утвърден
начин на мислене и поведение, доколкото ответното дружество е придобило
възмездно едно безспорно вземане, за чиято безспорност е допринесъл П.М.в
заповедното производство. Дружеството е встъпило във висящото изпълнително
производство, като единственото предприето действие от негова страна е
подаването на молба за конституиране и посочване на банкова сметка. ***нение
против П.М.от страна на „ОТП Факторинг България“ ЕАД през 2013г., а и към м.юли
2014г. не съставлява противоправно деяние, щом с неподаването на възражение е
стабилизиран изпълнителния титул и М.е приел да търпи принудително изпълнение.
Настоящият състав намира за
неоснователни оплакванията на въззивното дружество, че вместо ВРС да обсъди единствено
твърденията на ищеца, че предприетото от ответника изпълнение при знанието, че М.
не е поръчител по процесния договор за кредит от 13.08.2007г. нарушава
принципите на добросъъвестност и нарушава добрите нрави е обсъждал влизането в сила на
заповедта за изпълнение. Това, че е влязла в сила заповедта за изпъление
установява материалното право на вземане и то формално, а и само формално дава
право на принудително изпълнение. Изследвайки дали по казуса е налице
противоправно действие от страна на ответника, от значение за основателността
на предявения иск, съдът не може да вземе предвид само част от фактите, както
предлага въззивникът, а е длъжен да направи преценката си, предвид всички факти
от значение по спора в тяхната взаимовръзка, отчитайки както влизането в сила
на заповедта за изпълнение, така и издадения изпълнителен лист и неговата
изпълнителна сила.
По изложените съображения за липса на
злоупотреба с процесуални права предявеният иск се явява неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане на изводите на ВОС
с тези в обжалваното решение, последното
следва да бъде потвърдено изцяло, включително и в частта за разноските.
При този изход на спора в тежест на
въззивното дружество следва да бъдат възложени разноски за въззивното
производства, на осн.чл.78 ал. 3 ГПК в размер на 100.00лв., представляваща размер на определеното от хсъда
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
5902/20.12.2019г. по гр.д. № 8757/2019г. на 46-ти състав на ВРС, с което е
отхвърлен иска на „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, ул. „Одесос“, № 20, ет. 1, представлявано от управител
Цветомир Тодоров Ценов, срещу „ОТП Факторинг
България ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
бул. „Княз Дондуков“, № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева
Димова-Мазгалева, с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 3 от ГПК, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 386.16лв.- имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба
от удръжка от трудовото възнаграждение на лицето П.К.М., с ЕГН **********
като вноска за месец юли 2014г., причинена в резултат от неправомерно поведение
на служител на „Банка ДСК“ ЕАД / праводател на ответника/, изразяващо се в
извършване на действия по продължаване на принудителното изпълнение по
изп.д.№ 637/2011г. на ЧСИ Румяна Тодорова, по издадени заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№1533/2011г.
на 25-ти състав на ВРС, въпреки знанието, че П.К.М., не е титуляр на
задължения по Договор за кредит от 13.08.2007г., въз основа на който са
издадени и е предприето принудителното изпълнение, което вземане е цедирано на
ищеца "Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК ********* с договор за
цесия от 21.05.2019г. и дружеството е осъдено да заплати на „ОТП Факторинг
България ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
бул. „Княз Дондуков“, № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева
Димова-Мазгалева сумата от 100лева, представляваща направени в
производството разноски за юк. възнаграждение, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.М.
Комерс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул.
„Одесос“, № 20, ет. 1, представлявано от управител Цветомир Тодоров Ценов, да заплати на „ОТП Факторинг България ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Княз
Дондуков“, № 19, ет. 2, представлявано от Илка Георгиева Димова-Мазгалева
сумата от 100.00лв.,
представляваща разноски за въззивната инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване, предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: