ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 27821
гр. София, 20.10.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Частно гражданско
дело № 20221110137169 по описа за 2022 година
намери следното:
Постъпила е молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК, с която
заявителят по делото моли съда да измени Определение № 25032 от
27.09.2022 г., постановено по делото, като намали присъдените в полза на
длъжника разноски в размер на 550 лева до размер от 50 лева. Счита, че
делото не било фактически и правно сложно и че размерът бил неправилно
определен.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на молбата от страна
на длъжника. Твърди, че претендираното възнаграждение не било
прекомерно и било определено съобразно с уреденото от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът намира следното: с Определение № 25032 от 27.09.2022 г.,
издадената заповед за изпълнение е обезсилена, като е приложен чл. 78, ал. 4
ГПК и заявителят е осъден да заплати на длъжника сторените разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 550 лева. Молбата не е лишена от
правен интерес, подадена е в законоустановения срок, следователно е
допустима.
По отношение прекомерността на възнаграждението, съдът намира
следното:
Възнаграждението, което се дължи на ответника – в случая длъжника –
се определя на общо основание от разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, която
следва да се тълкува систематично с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК по
въпроса кои разноски въобще подлежат на възстановяване в зависимост от
различните варианти за край на производството. Законът е категоричен, че на
обезщетяване подлежи единствено възнаграждението за един адвокат.
По отношение размерът на адвокатското възнаграждение, съдът намира
следното: съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето,
която се рамкира от приложимите към правоотношението законови
разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска цената на
1
адвокатските услуги да бъде опредЕ. при свободно договаряне между
довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от
Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Когато съдът прави
преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и
правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както
и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна,
съответно развитата процесуална активност по обосноваване на
поддържаната позиция от правна страна. Следва да се изясни, че обемът на
заповедното делото сам по себе си нито може да обуслови фактическа, нито
правна сложност на последното, а още по-малко може да обуслови
полагането на действителен труд за който да се дължи адвокатското
възнаграждение. Единственото процесуално действие, което е извършил
длъжника е подаването на възражение и допълнително приложение към него.
При това положение, да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в
претендирания размер на практика би нарушило основния за българското
гражданско право принцип на забраната за неоснователно обогатяване. Не
може да се приложи и разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се
основава на схващането, че съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по
отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и
Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че
определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези
минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември
2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13,
EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба
като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързан от предвиденото в НМРАВ. Този извод на
съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението
2
на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е
erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният
съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести
даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г.,
Elchinov, C-173/09, т. 29.
В заключение съдът намира, че действително в заповедното
производство се дължат разноски на длъжника, но само в хипотезата на чл. 6,
ал. 1, т. 5 НМРАВ – за нотариални покани, за молба за приемане или отказ от
наследство, за изготвяне на книжа за нотариално вписване, за молба за
опрощаване на дължими суми и за други молби, която разпоредба следва да
намери аналогично приложение и за настоящия случай.
Поради гореизложеното съдът намира, че молбата на заявителя на
основание чл. 248, ал. 1 ГПК е основателна и следва да се уважи. Така
мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯ Определение № 25032 от 27.09.2022 г., постановено по частно
гражданско дело № 37169 от 2022 г. по описа на Софийски районен съд, в
частта за разноските, като:
ОСЪЖДА С в АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
да заплати на С. В М., ЕГН: ********** с адрес гр. София, сумата от 50 лева
– сторени разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3