РЕШЕНИЕ
№ 238
гр. Девня, 19.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДЕВНЯ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДИМИТЪР ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря А. С.
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР ВАСИЛЕВ Гражданско дело №
20243120100369 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба с правно основание чл.415,ал.1 т.3
ГПК, подадена от С. И. с ЕГН(ЛНЧ) **********, чрез адв. К. К. от АК Варна, срещу С. К.
М., ЕГН **********, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5000 евро -
главница по запис на заповед от 30.05.2023г., с падеж до 31.12.2023г, място на издаване гр.
Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението–29.01.2024г., до окончателното плащане Настоява се с исковата молба и
присъждане на направените по делото разноски.
Обстоятелствата, от които произтичат твърденията на ищеца, са:
На 30.05.2023г. С. К. М. е издал запис на заповед с място на издаване гр. Варна, с
който безусловно и неотменимо се задължава да изплати на ищеца сумата от 5000 евро.
Нормата на чл.535 ТЗ е императивна и не съдържа изискване за изписване ЕГН на
поемателя. Съгласно чл.536, ал.1 ТЗ документ, който не съдържа някой от реквизитите
посочени в чл.535 ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите, определени в ал.2,3 и ал.4 на
същата разпоредба. Съгласно чл.536, ал.3 ТЗ ако не е уговорено друго, мястото на издаване
се смята за място на плащането и за местожителство на издателя. Законодателят не е дал
определение за „ място на плащане „ и „ място на издаване „ , но очевидно приравнява
съдържание, обозначаващо „ място на издаване, респ. плащане „ със съдържанието,
обозначаващо „ местожителство„ на лицето – издател , а „ местожителство „ съгласно чл. 7
/отм./ от ЗЛС и чл.19, ал.1 от Наредбата за гражданско състояние/ отм. / е населеното място,
където лицето се е установило да живее постоянно и преимуществено и е записано в
1
регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на мястото на
издаване и мястото на плащането с местожителството на издателя за записа на заповед сочи,
че законодателят е имал впредвид населеното място, без да са въведени допълнителни
изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище.
Приравняването е логическо оправдано и от факта, че за заместител на липсващото място на
плащане се възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжника по
задължението, основно в чийто интерес би било възникване правните последици на
абстрактната сделка превид недействителност на менителничния ефект и който безспорно е
в известност на собственото си местожителство. Към разбирането, че под „ място на
плащане „ и „ място на издаването „ следва да се разбира само населеното място, където
следва да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записа на заповед,
както и че в обхвата на тези реквизити не попадат индивидуализиращите данни от
териротрията на съответното населено място – улица, номер на сграда, етаж, апартамент, се
придържа и правната теория. В този смисъл е и Решение №21/04.07.2014г. по т. д.
№1348/2013г. на ВКС.
Въпреки предоставената му възможност, в рамките на срока по чл. 131 от ГПК,
ответникът С. К. М. не е депозирал отговор на исковата молба, като не е изразил становище
по допустимостта и съществото на предявения иск; по обстоятелствата, на които се
основават същия; не е изложил възражения срещу исковата претенция, а съответно и
обстоятелствата, на които същата се основава, както и не е посочил доказателствата и
конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях и не е представил писмени доказателства,
с които евентуално разполага. На основание чл. 133 от ГПК и предвид липсата на данни по
делото, че пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на
цитирания текст, съдът приема, че ответникът е загубил възможността да упражни тези си
права в хода на предстоящото разглеждане на спора.
Доказателствата по делото са писмени.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Ищецът е предявил иск за вземането си, за което съдът е отказал да издаде заповед
за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК в едномесечния срок от
уведомяването по чл.415 от ГПК, като е довнесъл дължимата държавна такса, поради което
предявения с молбата иск е допустим.
Така издаденият запис на заповед съдържа следните реквизити, превидени в
разпоредбата на чл. 535 ТЗ – наименованието “ запис на заповед ” , безусловното обещание
на издателя да заплати посочената парична сума – 5000 евро, дата – 30.05.2023г. и място на
издаване – гр. Варна, името на лицето, на което трябва да се плати – С. И., подпис на
издателя, който не е оспорен по делото. На отделен самостоятелен ред след подписа на
издателя е записано, че падежа е до 31.12.2023г., след което следва отново подпис на
издателя, който не е оспорен по делото.
2
Записът на заповед е строго формален документ за действителността и
валидността на който Търговския закон поставя изрични изисквания относно съдържанието
му, като липсата на някой от тях го прави недействителен. Едно от тези изисквания е записа
на заповед да бъде безусловно подписан от издателя. Доколкото добавката относно падежа
на записа на заповед се намира преди подпис на издателя, който не е оспорен по делото,
съдът приема, че издателят с подписа си е удостоверил, че поема задължение да плати до
определен срок, а именно до 31.12.2023г. и записът на заповед съдържа падеж. Налице е
единство от формирана и изразена воля на издателя, като полагането на подпис на издателя
и след добавката относно падежа на задължението по ценната книга удостоверява, че тази
добавка се отнася именно до съдържанието на тази ценна книга и е налице завършен
фактически състав по издаването й, че този подпис се отнася към необходимото и формално
предвидено съдържание на документа, че издателят е задължен за посочения пазеж по тази
ценна книга и че валидно е обвързан по него за посочния срок. Към датата на предявяване
на исковата молба – 29.04.2024г. падежът на задължението по ценната книга вече е
настъпил.
Видно от представените два броя копия от разрешение за постоянно пребиваване ,
едното от които заверено за ВО от нотариус на 24.10.2024г., а другото заверено за ВО от
процесуалния представител адв. К. К., ищцовата страна е с имена С. И., гражданин на
Руската федерация и ЛНЧ **********. Действително в записа на заповед не се съдържа
ЛНЧ на кредитора , но съгласно разпоредбата на чл.535, т. 5 ТЗ задължително е единствено
посочване имената на лицето, в чиято полза следва да се плати. Няма изискване в закона да
се посочат и други индивидуализиращи данни на кредитора в текста на записа на заповед –
в този смисъл например мотиви на Решение № 260772 от 08.06.2021 г. по в. гр. д. №
3018/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив.
В процесният запис на заповед липсва посочване на място на плащане, но това не
прави същия недействителен, тъй като в текста е посочено място на издаване – гр. Варна.
Съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ документ, който не съдържа някой от реквизитите, посочени в чл.
535 ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите, определени в ал.2, ал.3 и ал.4 на същата
разпоредба. Съгласно чл. 536, ал. 3 ТЗ, ако не е уговорено друго, мястото на издаването се
смята за място на плащането и за местожителство на издателя. Съгласно практиката на ВКС
– например Определение № 50690 от 12.12.2022 т. по т. д № 149/2022 г., ІІ т. отд. на ВКС ,
Решение № 21 от 04.07.2014 г. по т.д. № 1348/2013 г. на ВКС, І т. отд., се казва, че
законодателят не е дал определение за "място на плащане" и "място на издаване", но
очевидно приравнява съдържанието, обозначаващо "място на издаването, респ. плащането",
със съдържанието, обозначаващо "местожителство" на лицето - издател, а "местожителство",
съгласно чл. 7 от ЗЛС (отм.) и чл. 19, ал. 1 от Наредба за гражданското състояние (отм.) е
населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и
е записано в регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на
мястото на издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на
заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени
3
допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното
селище, в случай че законодателят е имал предвид адреса, т.е. изискване за посочване и на
наименование на локализационна единица/ булевард, улица, жилищен комплекс и др., би
използвал термините „адрес на издаване” и „ адрес на плащане” на записа на заповед/така
особено мнение към решение № 225/28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012 г. на ВКС, II т. о./.
Приравняването е логически оправдано и от факта, че за заместител на липсващото място на
плащане се възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжник по
задължението, основно в чийто интерес би било невъзникване правните последици на
абстрактната сделка, предвид недействителност на менителничния ефект и който безспорно
е в известност на собственото си местожителство. Така и Решение № 339 от 20.03.2023 г. по
в. гр. д. № 149/2023 г. на Окръжен съд Варна , в мотивите на което се казва, че мястото на
плащане е сред презумптивните реквизити и съвпада с мястото на издаване, поради липсата
на изрично законово изискване за посочване на точен административен адрес, под "място на
издаване" следва да се разбира населено място, каквото в случая е посочено и в този смисъл
реквизитът се явява редовен от външна страна.
Горните констатации налагат извода, че процесния запис на заповед
материализира валидно породено вземане в полза на ищеца против ответника по иска,
чиято изискуемост е настъпила на посочения падеж, поради което претенцията на ищеца се
явява основателна и следва да бъде уважена. Върху сумата за главница се дължи и законна
лихва, но от датата на исковата молба – 29.04.2024г., до окончателното изплащане.
Акцесорната претенция за законна лихва върху главницата от 5000 лв за периода от подаване
на заявлението по ч.гр.д. № 1032/2024г г. на ВРС – 29.01.2024г., до 29.04.2024 г., следва да се
прекрати като недопустима, предвид обстоятелството, че съдържа искане за присъждане на
законна лихва за момент, предхождащ подаването на исковата молба – така мотиви на
Решение по гражданско дело № 11984 по описа на ВРС за 2020 г. Предявяването на иск по
чл.415,ал.1 т.3 ГПК е една допълнителна възможност за заявителя, предвидена с цел
процесуална икономия, същият е самостоятелен иск и независим от неуспешно развилото се
заповедно производство, като единствената връзка между тях е доплащането на държавната
такса съгласно чл. 415, ал. 4 ГПК. Поради това и нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК е
неприложима, тъй като същата касае само предявяването на установителен иск за
съществуване на вземането по издадена в полза на заявителя заповед за изпълнение, какъвто
не е настоящият иск - в този смисъл мотиви на Решение по гр. д. № 20231210101861 по
описа на БРС за 2023
С оглед изхода на спора ответникът следва да заплати на ищеца и сторените от
него разноски в размер на 392 лева за държавна такса и в размер на 900 лева за адвокатско
възнаграждение по исковото производство. От разпоредбата на чл. 415, ал. 4, във връзка с
чл. 415, ал. 3, във връзка с чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК може да се направи извод, че дължимата
държана такса за производството е една и тя представлява сбор от таксите в исковото и в
заповедното производство. Адвокатското хонорар, заплатен в заповедното производство
обаче не следва да бъде присъждан. Отказът да се издаде заповед за изпълнение на парично
4
задължение по реда на чл.417 ГПК представлява цялостно отхвърляне на заявеното до съда
искане. От друга страна правилата за разпределение на отговорността за разноски изискват
уважаване на съответното искане - по аргумент на чл. 78, ал. 1 от ГПК. След като в
заповедното производство такова уважаване не е налице, то на този етап правният спор не е
решен в полза на заявителя - в този смисъл мотиви на Решение по гр. д. № 20231210101861
по описа на БРС за 2023.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА С. К. М. с ЕГН **********, **********, да заплати на С. И. с ЛНЧ
**********, ***, сумата от 5 000 евро / пет хиляди евро / , по запис на заповед от
30.05.2023т., с място на издаване гр. Варна, с падеж до 31.12.2023г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване в съда исковата молба -29.04.2024г.,
до окончателното плащане
ПРЕКРАТЯВА производството В ЧАСТТА за поисканата законна лихва върху
главницата от 5000 евро за периода от подаване на заявлението по ч.гр.д. № 1032/2024г г. на
ВРС – 29.01.2024г. г. до 29.04.2024 г., като недопустимо.
ОСЪЖДА С. К. М. с ЕГН **********, **********, да заплати на С. И. с ЛНЧ
**********, ***, сумата от 1292 лева / хиляда двеста деветдесет и два лева / за разноски по
производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Варна в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със
съобщението.
Съдия при Районен съд – Девня: _______________________
5