№ 630
гр. Варна, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 15 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Валя Цуцакова
при участието на секретаря Радостина Ив. И.а
като разгледа докладваното от Валя Цуцакова Административно наказателно
дело № 20243110200294 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс във вр. с чл. 72, ал. 4 от ЗМВР. Образувано е по жалба на М. И. Д. от гр. Варна, с
ЕГН **********, против Заповед за задържане на лице № 442зз-548 от 29.12.2023г.г.,
издадена от Ж.С.Л. – старши полицай в група „Опазване на обществения ред“ на сектор
„Охранителна полиция“ към Четвърто РУ при ОД на МВР-Варна, с която на основание чл.
72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР е разпоредено задържането на жалбоподателя за срок до 24 часа.
С жалбата се твърди, че основанието за задържането е било да се установи
самоличността на жалбоподателя, но към момента на задържането той вече е бил
представил СУМПС, и задържането е било ненужно.
В съдебно заседание жалбоподателят не се явява лично, представлява се от адв. С.,
надлежно упълномощен и приет от съда.Процесуалният представител поддържа жалбата, а в
хода на делото по същество моли атакуваната заповед да бъде отменена, като неправилна и
незаконосъобразна, липсвали мотиви за издаването на заповедта, като се сочи, че
установяването на самоличността не е фактическо основание, а правен извод, , отново се
твърди, че документ е бил представен и след това е бил отведен от полицейските служители,
т.е. оспорва т се показанията, че при обискът е бил намерен документ за
самоличност.Приема се, че задържането е било незаконосъобразно и нецелесъобразно, тъй
като самоличността на задържания вече е била установена и се иска отмяна на заповедта и
присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът- Ж.С.Л. – старши полицай в група „Опазване на обществения ред“ на
сектор „Охранителна полиция“ към Четвърто РУ при ОД на МВР-Варна, редовно уведомен,
не се явява лично, представлява се от юрисконсулт, който оспорва жалбата, а в хода на
делото по същество моли процесната заповед да бъде потвърдена като правилна и
законосъобразна, тъй като са били налице материално-правните предпоставки за издаването
1
й, тъй като пред полицейското управление лицето е отказало да представи лична карта или
друг документ за самоличност, акцентира върху съдебната практика, че задържането на
лицето е от момента, в който физически се ограничи правото му на свободно предвижване и
е ирелевантен въпросът, дали след въвеждането на задържания в полицейското управление
същият е представил някакъв документ за самоличност.Изразява се и становище, че е
спазена процедурата по издаването на обжалваната заповед, лицето е било задържано в
кратък времеви период и моли за решение в тази насока и за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Жалбата е подадена от легитимирано лице-адресата на заповедта, в 14-дневния
срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален
административен акт и пред надлежния съд, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:
Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа
страна следното:
В ранните следобедни часове на 29.12.2023 г. жалбоподателят паркирал
управлявания от него микробус на служебният паркинг пред Четвърто РУ-ОД на МВР-
Варна.В този момент пред полицейското управление се намирали свидетелите Ц.-
полицейски инспектор към Четвърто РУ-ОД на МВР-Варна, дежурен на процесната дата, св.
Д.- старши полицай към същото управление, който бил назначен за постови, ответникът Л.-
старши полицай и св. К., цивилен гражданин, живущ в района на полицейското
управление.Св.Ц. приближил към жалбоподателя и го поканил да премести управляваното
от него МПС, показвайки му и съответният пътен знак, указващ, че паркингът е
предназначен единствено за превозни средства на МВР.Въпреки първоначалната остра
реакция на недоволство, жалбоподателят привел в движение микробуса и напуснал
служебният паркинг.След пет- десет минути жалбоподателят се върнал пред полицейското
управление пеш и уведомил св.Ц., че желае да подаде възражение срещу съставен акт за
нарушение на ЗДвП.Докато св.Ц. се запознавал с възражението, ответникът Л. преглеждал
личният си телефон и безпричинно жалбоподателят отправил към него следните
реплики:“Какво си гледаш телефона? Там и да гледаш няма да научиш Закона за движение
по пътищата.В Тик Ток няма да научиш законите.“В този момент ответникът Л. попитал
жалбоподателя защо се заяжда, а жалбоподателят отвърнал, че е дошъл, за да се
заяжда.Предвид поведението на жалбоподателя, отв.Л. поискал същият да представи
документ за самоличност, като жалбоподателят заявил, че няма такъв.Тъй като документ за
самоличност така или иначе не бил представен, жалбоподателят бил уведомен
няколкократно, че ще бъде задържан за установяване на самоличност и в действителност
бил задържан в полицейското управление.В полицейското управление бил въведен в
14,50ч. и там отв.Л. започнал изготвянето на заповед за задържането на Д..Няколко минути
след като като вече бил фактически задържан, Д. представил на полицейските служители
документ за самоличност.Изготвен бил и протокол за личен обиск, в който били описани
откритите у Д. вещи, като били описани и лична карта и СУМПС.След задържането на Д. от
същия били снети сведения, срещу него бил съставен АУАН за нарушение на чл.264 ал.1 от
ЗМВР, изготвена била докладна записка за случилото се от отв.Л. и в 15,55ч. Д. бил
освободен.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа събраните
по делото доказателства: от разпита на свидетелите Ц., Д. и К., запис от камера, монтирана в
етвърто РУ-ОД на МВР-Варна, както и от приобщените по реда на чл. 283 от НПК писмени
доказателства.
Въпреки известното несъответствие между показанията на св€Ц. и записът от
видеокамерата съдът не счита, че показанията му не следва да бъдат кредитирани.Самият
свидетел заявява, че е изминал период от време и може да има неточности по отношение на
2
откритите документи, но видно от записът жалбоподателят представя само един документ/
неясно какъв/ преди личния обиск, а в протокола за личен обиск са описани както лична
карта, така и СУМПС, поради което в действителност един от тези два документа е бил
открит именно при личния обиск.Дори и да не следва да се кредитират показанията на този
свидетел в частта, че при обиска са били открити два лични документа, като в останалата им
част показанията следва да се кредитират, като напълно следва да се кредитират показанията
на свидетелите Д. и К., тъй като са последователни, безпротиворечиви и взаимно допълващи
се.
От събраните гласни доказателства, които както беше посочено, на практика са
еднопосочни, се установява по несъмнен начин, че Д. е бил поканен от отв.Л. да се
легитимира, като представи документ за самоличност предвид отношението му спрямо
полицейския служител, по начин, който да позволи да бъдат възприети данните от него и да
бъде проверена неговата редовност. За тази цел му е било разпоредено физически да
предостави документ за самоличност, но той е заявил, че не разполага с такъв и това е
препятствало установяването на неговата самоличност.
От приобщените писмени доказателства с най-голямо значение са приложените
Заповед за задържане на лице от 29.12.2023 г., Декларация, Протокол за личен обиск на лице
от същата дата, докладна записка, АУАН и др., които потвърждават достоверността на
събраните гласни доказателства и позволяват изложената фактическа обстановка да бъде
счетена за установена по несъмнен начин.Съществено значение има и приобщеният по
делото видеозапис.
Доколкото в случая следва да се изясни установена ли е била самоличността на
жалбоподателя преди неговото задържане и какво е било неговото поведение в тази връзка,
без значение е дали след като вече физически е бил задържан, лицето е представило някакъв
документ за самоличност.
Предвид изложената фактическа обстановка съдът прие от правна страна следното:
По своята правна същност, издадената от органите на МВР заповед за задържане
за срок от 24 часа представлява принудителна административна мярка. Нейната
законосъобразност подлежи на съдебен контрол, съгласно чл. 72, ал. 4, предл. 1 от ЗМВР.
Съобразно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът в настоящото производство
преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания за
оспорване, регламентирани в общата разпоредба на чл. 146 АПК. Според нормата на чл. 146
АПК проверката на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт
обхваща компетентността на издалия го орган и преценка спазена ли е изискваната от
закона форма, материалните и процесуалните разпоредби при издаването му, както и дали е
съобразен с целта на закона.
Съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган
и в изискуемата от закона форма.
Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган-ответникът е
заемал длъжността „старши полицай той и водач на служебен автомобил“ в група „Опазване
на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ към Четвърто РУ при ОД на МВР-
Варна (видно от приложеното Удостоверение). Като действащ служител при ОД на МВР
ответникът се явява полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗМВР. Компетентността
на полицейския орган да издава заповеди от вида на оспорената в настоящото производство
произтича пряко от разпоредбата на чл. 72 ЗМВР, съгласно която полицейските органи
могат да задържат лица в хипотезите, изчерпателно посочени в т. 1 до т. 7 на цитираната
разпоредба. Конкретно отв. Л. е притежавал правомощията, визирани в чл. 72, ал. 1, т. 4 от
ЗМВР – да задържи лице при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и
по начините, посочени в чл. 70. Следователно издалият оспорената заповед за задържане
полицейски орган притежава необходимата материална компетентност и не е налице
3
отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 1 от АПК.
Съдът приема, че оспорената заповед за задържане е издадена в предписаната в чл.
74, ал. 1 от ЗМВР писмена форма и съдържа посочените в ал. 2 от същата разпоредба
задължителни реквизити, като са спазени и разпоредбите на чл. 74, ал. 3 от ЗМВР. Заповедта
за задържане на лице по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР по съществото си е заповед за прилагане на
принудителна адм. мярка. Същата следва да има минимално съдържание, предписано в чл.
74, ал. 2 ЗМВР, което в разглеждания случай е налице- посочени са името, длъжността и
местоработата на полицейския орган, издал заповедта, данни, индивидуализиращи
задържаното лице, датата и часът на задържането и т. н., като е посочено и правото да
обжалва законността на задържането. В заповедта е посочено правното основание за
постановяването й, както и фактическите обстоятелства, предпоставили издаването й-
"установяване на самоличност". Фактическите съображения в заповедта се допълват в
съпътстващата я докладна записка, приложена към административната преписка, в която
фактическите обстоятелства, дали основание за задържането, са подробно описани, поради
което не е налице нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Обстоятелството, че докладната
записка е изготвена след издаване на заповедта за задържане, не обосновава извод за липса
на мотиви, тъй като не съществува пречка такива да бъдат изложени след издаването на
административния акт, в друг документ към изпратената административна преписка. Това
разбиране е в съответствие с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния
съд, съгласно което неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява
съществено нарушение на процесуалните правила, ако фактическите основания и
конкретните съображения за издаването му се съдържат в документ, предхождащ издаването
на акта или в последващ такъв. В този смисъл е и константната съдебна практика,
установена в Решение № 3644 от 30.03.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3062/2015 г., V о.,
Решение № 9423 от 2.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3456/2015 г., V о., Решение № 7486 от
22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7331/2015 г., V отд. Изложеното становище се споделя и в
практиката на ВАдмС, като в тази насока са напр. Решение № 2012 от 28.10.2019 г. на АдмС
- Варна по к. а. д. № 2404/2019 г., Решение № 176 от 15.02.2021 г. на АдмС - Варна по к. а. н.
д. № 2481/2020 г. и др.На процесната дата е бил съставен и АУАН за нарушение на чл.264
ал.1 от ЗМВР,връчен лично на жалбоподателя, в който отново са описани фактите, които са
довели до задържането на лицето.
Следва да се отбележи, че предвид ограниченото свободно място, предвидено в
утвърдената бланка на заповед за задържане, е на практика невъзможно подробно описване
в нея на фактическите основания за задържането, а такива по необходимост следва да бъда
изложени в отделен документ. Да се приеме обратното би означавало всички издадени
заповеди за задържане да бъдат счетени за незаконосъобразни поради ненадлежно описание
на съответните фактически основания, а това очевидно противоречи на разума и на
обществената необходимост полицейските органи да са в състояние да изпълняват
професионалните си задължения.
В тази връзка следва да се изтъкне и че в Решение № 6066 от 10.05.2018 г. на ВАС
по адм. д. № 316/2017 г., V о. и Решение № 11370 от 29.10.2015 г. на ВАС по адм. д. №
3104/2015 г., V о., постановени по сходни случаи, са счетени за законосъобразни
обжалваните административни актове, съдържащи като посочване на фактически основания
за задържането текста: "за установяване на самоличността".
На следващо място, задържаният е попълнила декларация, че е запознат с правата
си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по т. 1-8; заповедта
е подписана от него и от полицейския орган; препис от заповедта е била връчена на
задържания срещу подпис.
Предвид изложеното съдът намира, че разглежданият административен акт е
издаден от компетентен орган и в установената форма, като не се констатира наличие на
4
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при
постановяването му. При това положение, с оглед разпоредбата на чл. 146 АПК, съдът
следва да извърши преценка допуснати ли са противоречия с материалноправни разпоредби
и има ли несъответствие с целта на закона.
Настоящият състав намира, че оспорената заповед за задържане е издадена в
съответствие с материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР,
полицейските органи могат да задържат лице, при невъзможност да се установи
самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл. 70. Нормата на чл. 70, ал. 1 от
ЗМВР от своя страна предвижда, че полицейските органи могат да извършват проверки за
установяване самоличността на лице: 1. за което има данни, че е извършило престъпление
или друго нарушение на обществения ред; 2. когато това е необходимо за разкриване или
разследване на престъпления и при образувано административно-наказателно производство;
3. при осъществяване на контрол по редовността на документите за самоличност и
пребиваване в страната; 4. на контролен пункт, организиран от полицейските органи; 5. по
искане на друг държавен орган за оказване на съдействие при условия и по ред, предвидени
в закон. Установяването на самоличността се извършва чрез представяне на документ за
самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават
лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни.
В случая са налице основанията по чл. 70, ал. 1, т. 1 (установени са данни за
извършено административно нарушение от жалбоподателя, което във всички случай
представлява нарушаване на обществения ред и за което е бил съставен АУАН), т. 2 (това е
било необходимо за нуждите на административно-наказателно производство) и т. 3
(преценено е наличие на необходимост от осъществяване на контрол по редовността на
притежавания от жалбоподателя документ).Следователно установяването на самоличността
на жалбоподателя е било наложително и действията за идентифицирането му са
законосъобразно предприети.
На следващо място, с разпоредбата на чл. 70, ал. 2 ЗМВР са предвидени начините
за установяване на самоличността, а именно- чрез представяне на документ за самоличност
на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по
друг начин, годен за събиране на достоверни данни. Чл. 13 от ЗБЛД изчерпателно посочва
кои документи имат характер на документ за самоличност- лична карта, паспорт, военна
карта, свидетелство за управление на МПС и др. Съдебната практика трайно приема, че по
силата на чл. 70, ал. 2 от ЗМВР полицейските органи разполагат с възможност за
установяване на самоличност при условията на оперативна самостоятелност - а именно, чрез
документите, предвидени със ЗБЛД, чрез показанията на други граждани с установена
самоличност, познаващи лицето без документ, както и по друг начин, годен за събиране на
достоверни данни. Също при упражняване на оперативна самостоятелност
административният орган сам следва да прецени достоверността на конкретно
представеното средство за легитимация, когато същото е извън изчерпателно изброените по
чл. 13 ЗБЛД. Изложеното становище е възприето в Решение № 11370 от 29.10.2015 г. на
ВАС по адм. д. № 3104/2015 г., V о., в което се посочва, че е житейски необосновано устно
съобщаване на ЕГН от всяко едно лице да обвързва полицейският орган при идентификация,
тъй като единният граждански номер не е информация - достояние само на нейния титуляр,
а възможността за представяне на чужд ЕГН не винаги дава достатъчна възможност на
полицейския орган при патрулна дейност да осъществи справка в масивите на МВР за
съответствие и с изображение. Това разбиране се споделя и от настоящия състав. Макар и
полицейските служители да са имали възможност да извършат справка чрез електронна
система по ЕГН, те не са имали възможност да се уверят, че действително се касае за
същото лице, поради липса на достъп до фотоснимка. Не е присъствало и лице с установена
самоличност, което да потвърди легитимацията на Д..Поради това единствената възможност
за установяване на самоличността на Д. е била отвеждането му в районното управление и
5
получаването на достъп до личната му карта или друг документ за самоличност след
провеждане на обиск, като за целта е следвало да бъде издадена заповед за задържането му,
на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР. Ирелевантни са и възраженията, че все пак, след като е
бил физически задържан жалбоподателят е представил някакъв документ/ неясно какъв, тъй
като от видеозаписът конкретния вид на документа не се установява/, тъй като първо,
документ се представя шест минути след задържането и второ- задържането вече е факт.
Предвид изложеното, правомощието на органа да наложи мярката по чл. 72, ал. 1,
т. 4 ЗМВР е упражнено законосъобразно - при реализиране на визираните в закона
предпоставки.
На следващо място, според принципа на законността, закрепен в нормата на чл. 4,
ал. 2 от АПК, административни актове се издават за целите, на основанията и по реда,
установени от закона. А според принципа на съразмерността /чл. 6, ал. 2 от АПК/,
административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси
в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая,
предвид конкретните факти, обусловили задържането, същото не се явява самоцел, а е в
съответствие с целта на закона- установяване на самоличността на жалбоподателят предвид
поведението му към полицейските служители.Именно на целта на закона не съответства
поведението на оспорващият, тъй като задължението на гражданите да представят документ
за самоличност е установено с оглед необходимостта същите да бъдат идентифицирани.
Следва да се отбележи и че жалбоподателят не изтъква никакви причини за отказа
си да представи документа на полицейските органи.
Спазен е принципът на съразмерност при упражняването на правомощията на
администрацията, тъй като издаването на заповедта е било единствения начин органът да
може да идентифицира лицето и да получи достъп до необходимите му данни , а и
задържането е продължило около един час, през който са оформени документи по
задържането, съставен е бил АУАН и са снети сведения. Мярката е приложена съобразно
нормативните изисквания и наложените ограничения са с оглед постигане на предвидените
в закона цели, поради което е налице пропорционалност на държавната принуда, а по този
начин са спазени и условията, предвидени в международните актове, като доводите в
обратна насока са неоснователни.
Не е налице нарушение на чл. 11, ал. 8 от Инструкцията. Видно е от данните по
делото, че данните за самоличността на жалбоподателя са установени в кратък срок след
отвеждането му в сградата на районното управление. Поради това не е била налице
необходимост да се съставя заповед за задържане с описание на характерните белези на
лицето. Правилно в случая е съставена директно обжалваната заповед, в която е отразен
часът на фактическото ограничаване на правото му на придвижване.
Следва да се отбележи също, че при осъществяване на правомощията по чл. 72 от
ЗМВР полицейските органи действат при условията на оперативна самостоятелност, при
което контролът на съда се свежда до критериите, очертани в чл. 146 от АПК (в какъвто
смисъл е напр. Решение № 462 от 7.03.2016 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 3889/2015 г. ).
Предвид формираните изводи, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при
спазване на материално-правните и процесуални разпоредби, и в съответствие с целта на
закона, същата се явява законосъобразна, което обуславя и неоснователността на подадената
жалба.
С оглед горното, настоящият състав намира, че заповедта е материално
законосъобразна, при издаването й не са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила и същата съответства на целта на закона,
поради което жалбата следва да бъде отхвърлена.
Предвид изхода на делото, неоснователна се явява претенцията на жалбоподателя
6
за присъждане на разноски в настоящия съдебен процес. Основателно е и следва да се уважи
искането на ответника за присъждане на разноски във вид на юрисконсултско
възнаграждение, в размер на 80 лева, определени от съда по реда на чл. 24 от Наредбата за
заплащане на правната помощ във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, към
които препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 АПК.
По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК,
Районен съд – Варна,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. И. Д. от гр. Варна, с ЕГН **********, против Заповед
за задържане на лице № 442зз-548 от 29.12.2023г.г., издадена от Ж.С.Л. – старши полицай в
група „Опазване на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ към Четвърто РУ
при ОД на МВР-Варна, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР е разпоредено
задържането на жалбоподателя за срок до 24 часа.
ОСЪЖДА М. И. Д. от гр. Варна, с ЕГН ********** да заплати на ОД на МВР-
Варна сумата от 80, 00 лева /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението
за неговото изготвяне пред Административен съд - Варна.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7