РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.05.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и пети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
СВЕТЛОЗАР Д.
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гр. дело № 16735 по описа
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 13.08.2018г., постановено по гр. дело № 62576/2017г. по описа на
Софийски районен съд, 47 състав е отхвърлен предявения от В.Л.П. срещу А.В.П.иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД за признаване за
установено дължимостта на сумата 200 лв., с която се е обогатила без основание
в периода 01.03.2015г. – 31.03.2015г., като неоснователен и са присъдени
разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът
– ищец В.Л.П. обжалва решението изцяло,
с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради неправилно приложение на
материалния закон. Поддържа, че е налице хипотезата на чл. 59 ЗЗД съобразно
указанията на ППВС № 1/79г. , тъй като с процесната сума от 200 лв.,
ответницата, като другото задължено по
закон лице да дава издръжка на малолетното им дете, е спестила разходи и
се е обогатила с претендираната сума. Сочи, че изводите в обжалваното решение
за изпълнение на нравствен дълг със заплащането на процесната сума са в
противоречие със задължителната съдебна практика в т. 3 от ППВС № 1/79г.,
съгласно която правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е приложимо само при първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, но не намира приложение към хипотезата
на чл. 59 ЗЗД. Излага доводи, че представените от ответницата писмени
доказателства не установяват, че от нея за извършвани разходи, свързани с
детето,а отделно издръжката не следва да се използва за луксозни разходи,
каквито е направила ответницата. Моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение и да уважи иска, с присъждане на направените
деловодни разноски по делото.
Въззиваемата – ответник Л.М.С. оспорва жалбата в депозиран писмен отговор.
Поддържа, че Счита обжалваното решение за
правилно, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства
и при правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената
тежест. Поддържа, че заплатената месечна издръжка от 850 лв. от ищеца е
съгласно сключено между страните споразумение, като същата сума е получена от
нея не в лично качество,а като родител и законен представител на малолетното
дете на страните. Сочи, че не е налице обогатяване с процесната сума в нейния
патримониум,тъй като ищецът не е ангажирал доказателства, от
които да се установи какви са били разходите на ответницата за издръжка на
детето за исковия период, респ. дали са били по-големи от размер на
издръжката, която ищецът се е задължил да изплаща или не. Излага доводи, че следва да се вземе предвид и при кого от двамата
родители е живяло детето. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата
на чл. 269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната
жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл е и обобщеното тълкуването на закона в ТР по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на
страните и прецени събраните по делото доказателства, приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Решението
е правилно като краен резултат.
Предявен е иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД за признаване за установено на вземане за обезщетение за
неоснователно обогатяване в размер на сумата 200 лв., представляваща според
ищеца надплатена издръжка на малолетното на страните общо дете А.В.П., за м.
март 2015г., поради намаляването й от 850 лв. на 650 лв., с влезли в сила
съдебни решения.
За да отхвърли иска, СРС е приел, че с
плащането на процесната сума от 200 лв., преди да е изменен първоначално
определения размер на издръжката, ищецът е изпълнил свое нравствено задължение,
поради поради което платената в повече сума не подлежи на връщане.
По делото не е
спорно и установено, че ищецът и ответницата са
родители на малолетното дете А.В.П., както и че с решение по гр.д. №
13512/2011г. по описа на СРС, ГО, 86 състав, ищецът е бил осъден да заплаща
издръжка на детето в размер на 850 лева месечно.
С решение от 06.02.2015г.,
постановено по гр.д. № 42340/2014г. по описа на СРС, ГО, 117 състав, влязло в
законна сила на 15.01.2016г., е намалена първоначално определената издръжка,
като В.Л.П. е осъден да заплаща на дъщеря си А. месечна издръжка в размер на
650 лева, считано от 04.08.2014г., ведно със законната лихва за забава.
По делото също не е спорно, че
процесната сума от 200 лв. е заплатена
от ищеца, като част от определената към този момент издръжка от 850 лв. за м.
март 2015г., както и че към този момент детето живее с майката – ответница, на
която са предоставени родителските права.
Фактическият
състав на претендираното вземане включва в случая следните елементи:
установяване на имуществено разместване в патримониума на
ищеца и ответника, в резултат на което ответницата да се е
обогатила за сметка на ищеца; връзка между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответницата,
която произтича от един и същи факт, липса на правно
основание за имущественото разместване и
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
В случая
се твърди спестяването
на разходи на ответницата с процесната сума като форма на
неоснователно обогатяване, чрез увеличаване
пасива на ищеца, посредством плащане вместо ответницата на
парично задължение, което тя има към трето за спора лице - тяхното дете.
Съгласно
ТР №
12/22.03.71 год. на ОСГК,
ВС, лицето, което е давало издръжка /съзадължено
лице или трето лице/, вместо задълженото /съзадълженото/ да я дава, има право
да води иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД срещу последното лице,
независимо от това дали имащият право да търси издръжка е предявил или не иск
за такава.
Оплакванията
в жалбата, че хипотезата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, регламентираща липса на
неоснователно обогатяване при изпълнение на нравствен дълг, е неприложима при исковете по чл. 59 ЗЗД, са основателни.
Съгласно разясненията, дадени с т. 3 от
ППВС № 1/1979 г., въпросът за съзнателното изпълнение на нравствен дълг може да се
разглежда само в случаите на начална липса на основание, но не и към чл. 59 ЗЗД
и останалите хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поради изложеното, мотивите в
обжалвания акт, че искът е неоснователен поради приложение на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, са неправилни.
Независимо
от изложеното, при преценка основателността на предявената претенция,
следва да се съобрази характера и източника
на задължението, което според твърденията на ищеца е възникнало в патримониума на
ответницата. Съгласно нормата на чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от СК, всеки родител е
длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия
на живот, необходими за развитието на детето, като родителите
дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са
работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.
При
определяне размера на дължимата издръжка се съобразяват установените потребности
на детето и материалните възможности на родителя да
заплаща издръжка, с оглед доходите му, имотното
състояние, задължения за издръжка към други лица и др. При определяне на издръжката се отчитат и полаганите
непосредствени грижи от родителя, при когото живее детето. Ето защо родителят,
който упражнява родителските права, следва да
поеме по-малък размер от общата месечна издръжка на детето, доколкото той дава
част от издръжката в натура, а и има задължения извън
плащането на разходи, свързани с възпитанието на детето.
Предвид изложеното, нуждите на лицата,
които имат право на издръжа и възможностите на
задължените за издръжка лица винаги се преценяват конкретно, в зависимост от доходите,
имуществото и конкретните обстоятелства.
В случая
съдът намира, че ищецът, в съответствие
с носената от него доказателествена тежест, не е установил, че за
ответницата е възникнало задължение за издръжка на детето в размер по-висок от
определения в негова тежест, респ. че
майката е
била задължена да заплаща допълнително 200 лева месечно. При приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, съдът следва да приеме, че претендираното вземане не
е възникнало за ищеца.
По делото не е доказано, че
е налице
обогатяване за ответницата с процесната сума, тъй
като не е
установено същата да има
задължение за претендирания разход, което да
не е изпълнила,
а отделно е упражнявала родителските права върху детето. За ищеца е налице
обедняване с процесната сума, но не е налице увеличаване на патримониума на
ответницата, произтичащо от същия факт.
Представените в хода на въззивното производство доказателства
за промяна на режима на упражняване на родителски права касаят период след процесния и са ирелевантни за спора.
По изложените съображения, искът е неоснователен и
недоказан. Предвид съвпадение на крайните изводи на двете инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззиваемата следва да се
присъдят претендираните и доказани разноски в размер на сумата 350 лв. – заплатено
в брой адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Така
мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от
13.08.2018г., постановено по гр. дело № 62576/2017г. по описа на Софийски
районен съд, 47 състав.
ОСЪЖДА В.Л.П.,
ЕГН **********,*** да заплати на Л.М.С., ЕГН **********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, сумата 350 лева – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.