№ 3695
гр. София, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря К.Н.
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20241110129737 по описа за 2024 година
А. Н. И. е предявила главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № **, а в
условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността
на клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане. Предявен е и осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 5
лева, предявена като част от вземане в общ размер на 110,84 лева, представляваща
недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва от 23.05.2024 г.
до окончателното изплащане.
Ищцата твърди, че с ответника „**“ ЕООД са сключили Договор за паричен заем №
**/04.12.2023 г., по силата на който получила в заем сумата от 450 лв. при погасяване в срок
до 03.01.2024 г. с ГПР от 49,60% и лихвен процент от 40,99%. В договора било посочено, че
кредитополучателят дължи такса за бързо разглеждане в размер на 110,84 лева. Ищцата
сочи, че е заплатила всички суми по договора в размер на 576 лева. Твърди, че приложеният
ГПР по кредитите бил различен от вписания, като бил въведен в заблуждение и счита, че
има неравноправност на уговорката за ГПР, което било нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
и водело до нищожност на заемната сделка поради липса на задължителен реквизит по
договора за заем. Това от своя страна водело до протИ.речие с добрите нрави по смисъла на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и протИ.речие с Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Изложени са
твърдения, че е налице заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на
уговорката за ГПР и оттам до нейната нищожност по чл. 22 ЗПК. Поради което счита, че
договорът за заем е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК и поради
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че прилагането на различен размер на ГПР от
1
посочения в договора за кредит представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на ЗЗП. На следващо място сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, като с уговорката за заплащането на такса за бързо разглеждане се нарушава
изискването ГПР да не бъде по-високо от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. В условия на евентуалност прави искане да
бъде прогласена нищожността на клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане,
тъй като протИ.речи на чл. 10а ЗПК да се въвеждат такси извън стойността на договорения
размер на заема. Моли да се осъди ответника да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД сумата в размер на 5 лева, предявена като част от вземане в общ размер на 110,84 лева,
представляваща недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва
от 23.05.2024 г. до окончателното изплащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество депозира отговор на исковата молба, с
който намира изложените от ищеца твърдения за неоснователни. Излага, че сключеният
договор е по реда на ЗПФУР и на ищцата на каса на „Изипей“ АД е предоставена сумата по
заема. Подробно се описва процедурата, която следва да се изпълни при предоставяне на
заем. Ищцата се била възползвала от правото си да заяви допълнителна услуга за бързо
разглеждане на искането за отпускане на кредит, за което е начислена такса. Счита за
неоснователни твърденията за протИ.речие на договора и отделни негови клаузи с
императивните разпоредби на ЗПК и ЗПП. Размерът на ГПР отговарял на чл. 19, ал. 2 ЗПК,
като заявяването на отделни незадължителни услуги не следва да се включва в ГПР.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По предявените искове в доказателствена тежест на ищцата е да установи при
условията на пълно и главно доказване следното: сключването между страните на Договор
за потребителски кредит № ** с посоченото съдържание, по който ответникът е
предоставил в заем сумата от 450 лв., както и че са налице твърдените основания за
нищожност на договора, респ. на оспорената клауза, че е платила процесната сума, а в
тежест на ответника че е било налице основанието за плащането . При установяване на
горепосочените обстоятелства в тежест на ответника е да установи възраженията си, в това
число, че процесният договор, респ. клауза е действителна, както и основанието за
получаването на процесната сума.
Съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
ищцата е заплатила на ответника сума в размер на 561,35 лева.
От Договор за кредит № **/04.12.2023 г. се установява, че ответното дружество е
предоставило в заем на ищцата сума в размер на 450 лева за срок от 30 дни, която следвало
да се върне на 03.01.2024 г. Видно от представения договор кредитът е предоставен при
лихвен процент от 40,97 % и ГПР от 49,6 %. В договора е предвидено заплащането на
допълнителна сума от 110,84 лева, представляваща такса за бързо разглеждане.
Ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните
2
от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2
ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална
защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.
Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при
зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.
Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните
характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС,
установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на
обществения и икономическия жИ.т. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна
по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой
личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие
„потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице,
което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с
търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е
винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели
удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.
Съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която е приела за установено, че по
делото е представен Договор за кредит № **/04.12.2023 г., съгласно който „**“ ЕООД
предоставя на А. Н. И. потребителски кредит в размер на 450 лв. Експертизата е
констатирала, че на 04.12.2023 г. кредиторът в изпълнение на процесния договор е
предоставил сумата от 450 лв., а кредитополучателят съответно е усвоил сумата по
договора. Експертизата е приела за установено, че в изпълнение на задължението си по
договора за кредит кредитополучателят е заплатил на 05.12.2023 г. сума в размер на 561,35
лв. на кредитора, в резултат на което задължението по процесния договор за кредит е било
погасено, като дружеството е разпределило постъпилата сума по отделни пера, както следва:
450 лева главница, 0,51 лева договорна лихва и 110,84 лева такса за използвана
допълнителна услуга „Бързо разглеждане“. При Вариант 1 на изчисляване на ГПР с
включени главница и лихва по договора ГПР е в размер на 49,65%. При ** с включени
главница, лихва по договора и такса „Бързо разглеждане“ ГПР е в размер на 1915,52%.
Следва да се приеме, че процесният договор протИ.речи на нормата на чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника. Така сключеният договор за
кредит протИ.речи на закона. От договора за потребителски кредит е видно, че таксата за
бързо разглеждане е част от предоставената в заем сума и се заплаща заедно с нея.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по
3
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор,
сключен с ищцата, по същество е налице разминаване в ГПР, посочен в договора и този,
който би се получил, при включване на размера на за бързо разглеждане в размера му.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС.
Очевидно е, че при новоформирания ГПР, същият би надвишил законовоопределения горен
праг, поради което договорът е в протИ.речие с посочената законова норма. В конкретния
случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в договора се
явяват протИ.речия с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно завишаващия
размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът
счита, че вземането, определено като такса за бързо разглеждане, е именно онова вземане,
което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че още към
момента на подписване на договора клаузата, с която се предвижда такса за бързо
разглеждане, не е взета предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се заобикаля
закона. Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в размер на 450 лева, а
таксата за експресно разглеждане размер на 110,84 лева, което е прекомерно и по този начин
е нарушен принципът на добросъвестност и справедлИ.ст. Изложеното води до извод, че са
накърнени добрите нрави, което води до нищожност на договора за кредит. Във връзка с
гореизложеното следва да се вземе предвид и текста на чл. 143 ЗЗП, в който е посочено, че
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е
налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договор се явява
неравноправна, което не е изчерпателно. Таксата за експресно разглеждане цели заобикаляне
на ЗПК и единствено оскъпяване на заема.
С оглед на изложеното предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК е основателен и следва да бъде уважен, като бъде оставен без разглеждане предявения
иск в условията на евентуалност.
Предявен е иск за връщане на недължимо платените суми. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го
върне. На връщане подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат
следните факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата
страна, поради получаването на нещо без основание и причинна връзка между
обогатяването на ответника и обедняването на ищцата. Изложеното е достатъчно за извод,
че процесната сума не се дължи и че предявеният иск е основателен. Съобразявайки
изводите на експертизата съдът намира, че на връщане подлежи сума в размер на 110,84
лева, която е била недължимо платена. С протоколно определение от 18.02.2025 г. съдът е
4
допуснал на основание чл. 214 ГПК изменение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, като същият да се счита предявен за сумата от 110,84 лева, което е пълният размер на
предявения иск.
С оглед изложеното искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен в пълен
размер.
При този изход на спора право на разноски има ищцата, която е претендирала следните
разноски: 80 лева – държавна такса и 414,70 лева – депозит за експертиза. Претендира се
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА в общ размер на 960 лева. Съдът
намира, че на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 100 лева. За да определи такъв размер на адвокатското
възнаграждение съдът съобразява на фактическата и правна сложност на делото и решение
от 05.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. На съда е служебно известно, че адв. М. е
процесуален представител по множество идентични претенции. Предвид цената на исковете
по всяко едно от образуваните дела би се достигнало до присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради
което и съобразно практиката на ВКС, обективирана в определение № 174 от 26.04.2021 г. по
ч. гр. д. № 560/2021 г., може да се приеме, че предявяването на такива претенции
представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
принципи на гражданския процес. С цитираното определение на ВКС е прието още, че съдът
не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, поради което разноските
не биха се дължали дори да се приеме, че са извършени в самостоятелно производство.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за паричен заем № **/04.12.2023 г.,
сключен между А. Н. И., ЕГН ********** и „**“ ЕООД, ЕИК ***, на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от А. Н. И., ЕГН **********, срещу
„**“ ЕООД, ЕИК ***, евентуално съединен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на А. Н. И., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 110,84 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за кредит № **/04.12.2023 г., ведно със законната лихва от
23.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноски за производството в размер на 494,70 лева.
ОСЪЖДА „**“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ **, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева.
5
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6